ДВЕ КНИГИ
Поетичното заглавие „Трева за ангели”, което носи наскоро издадената книга с разкази на Мюмюн Тахир, определено кореспондира със заглавието на чудесната лирична миниатюра в сборника - „Шепа трева в училищния звънец”. След успешния си опит в романа („Възел, 2021) Мюмюн Тахир се връща към разказа с нова емоционална нагласа, която предопределя и стилистиката на тези повествования, в които на тревата е определена ролята символ - на забравата, на обезлюдяването, на примирението на живота, на предупреждението.
Няма да се впускам в теоретични упражнения, ще дам само едно определение - това е проза, балансирана между импресията и експресията, с лек акварелен рисунък, в който съзираме очертанията на този прекрасен кът от родината с утринната му мълглица, с цветните халища на поляните и вечнозеленото на боровите гори - Родопите. И с хората тук - те носят характерните черти на родопчанина, делникът им е отруден и честен, постъпките им се ръководят от правила, истини и вярвания, дошли от извора на вековете. Всъщност, не е трудно да се досетим и за другото предопределение - планината. Източните Родопи са местожителството и местодействието на тези подвластни на лириката текстове - психография на територията, която Мюмюн Тахир беляза още с първите си книги (в една от тях я нарече „земя за обетоване”) и пише за нея със синовна вярност и обич.
В „Трева за ангели” стилистичната палитра на писателя все по-често обагрят петна есенно злато: те не са следствие от житейска умора или носталгични настроения - писателят рисува реалистично и с нескрити пристрастия промените, обхванали родния му край през последните три десетилетия. И тези промени събуждат тревогата му - диалектична истина е конфликтната смяна на старото с нов, но сегашното „ново” става все по-студено, все по-рационално и равнодушно, все по-механично-електронно. Превръща се в безлична част от останалия свят, в който за човека има все по-малко място - и като такава част от уж „интегриращия” се в съюзи и алианси „общ дом”, се изпълва с паяжина и самота. И с тишина, нарушавана само от задавеното подрънкване на училищния звънец, затъкнат със стиска трева и окачен като хлопатар на врата на някакво магаре. Но Мюмюн Тахир, освен на своя роден корен посвещава мастилото си и на онова неотменно начало, което изгражда човека след появата му на бял свят - любовта. Любов и в биологичния, и в пантеистичния, и в хуманния смисъл е люлка на чувството за единение, създава представата за общност и в крайна сметка - внушението за безкрайността на живота. Всъщност книгата „Трева за ангели” е именно това - послание към безкрайния живот.
В своята нова творба „Към философията на творчеството. Творчеството като опредметен образ на духа” проф. Мюмюн Тахир продължава изследванията си върху сложната и обширна материя на творчеството. Творческото начало, онтологичната същност на творчеството, ирационалното поведение на твореца по време на създаването, творчеството като градивна съставка на човешкото битие, творчеството - в неговата разновидност и разнородност - като смисъл и цел на земното ни съществуване: тези и други теми е привлякъл авторът, за да вникне в процеса на сътворяването на красотата. Десетки примери и позовавания илюстрират идеите на писателя, който в аксиологичен план съпоставя естетическия импулс с етическите норми и категории, като по този начин дава възможност да съпоставим и обществения идеал в различните епохи с неговата приемственост и противоречия. Но и непръкснавемостта на този процес, който движи духовната еволюция и материализира въжделенията на отделните времена. Така проф. Мюмюн Тахир съставя една своеобразна мозаечна картина на различните периоди, върху чиято канава се откроява градивния стремеж на сътворяващия човек, който е синоним на развитието и прогреса.
Авторът подлага на всестранен анализ мотивацията, обществения резонанс, социалната необходимост и дори психомоторните функции на творческото състояние. Той представя творческия порив като интересна антитеза прочутата теория на вродените идеи на философа от 17 век Джон Лок.
Книгата „Към философията на творчеството” от друга страна е апология на съзидателната сила на човека, на неговото равенство пред сътворяващия порив, който осъществява идеите, т. е. „превежда” ги на общодостъпния език на делника без да ги принизява.
Написана увлекателно и лека за четене, тази сериозна книга оставя у читателя наред с удовлетворението и онова светло чувство, което носи всяко истинско вдъхновение. И понеже така или иначе абсолютната формула не съществува, ще запазим в съзнанието си и за определението на Демокрит, че във всяко творчество има лудост, както и афоризма на Артур Шопенхауер, че гениалността и безумието често са един и същ корен. А резултатите от това творческо горене са достояние на вековете.
