ЦВЕТНИ СЪНИЩА
ЦВЕТНИ СЪНИЩА
Когато се превърна в лъч от светлина,
от цветните си сънища ще се завърна -
ще стана тъничка повърхнина,
където другите лъчи ще се изплъзват…
Когато се превърна в звезден прах,
за Черното море аз ще тъгувам -
зелените вълни
дали ще помнят моя смях,
и чайките над тях
дали ще бъдат други…
Когато се превърна в ехо от китара,
ще прозвучат далечни пеещи акорди,
докато валсът на мелодията стара
от Времето събира спомена за обич…
ДА СТИГНЕШ ТОЧКАТА
Светът е място за живеене.
Дори и разкривената усмивка
на нарисувания клоун
го прави весел… А човекът
е само форма на придвижване -
от Точката на Чудото
до Точката на Мъдростта.
Пресича пътища въздушни,
но все не е доволен,
преследва вятъра, не спира,
до себе си се доближава…
И в миг застиваш в изненада -
учудено поглеждаш образа
във огледалото кристално -
едва познаваш ти девойката,
която бягаше от грешките.
На себе си говориш гласно -
къде съдбата ме запрати?
Каква е на живота Тайната?
Светът е място за живеене.
Човекът - форма на придвижване…
СПОМЕН ЗА НАЗДРАВИЦА
Намерих обич. Даже ми личи.
Захвърлена небрежно на паважа…
С големите разплакани очи
историята своя ми разказа.
Прегърнах я. С палтото я завих,
в дома си приютих я. И нахраних.
Налях й вино в чашата. И стих
прочетох й от старата тетрадка.
И тя започна да расте като балон -
изпълни къщата, душата ми, простора…
Над пълния със хора стадион
аз полетях без никаква опора.
И хората видяха Обичта -
усмихната, разрошена и лъскава.
И всеки по парченце си събра
от ласките, които тя разпръсна.
Какво си мислите, че стана след това?
Тя отлетя. Аз паднах на земята.
И най-красивата любов в света
да задържим във клетка не успяваме…
БОГАТСТВО
Бездомни,
кръстосвахме среднощните тротоари
и Луната ни следваше
с нямо учудване,
а под нашите стъпки
звънеше асфалтът,
и целувките никой не виждаше…
Безпарични,
във парка се криехме,
в тъмния ъгъл,
вплели тяло във тяло
сред дървета поломени,
и ни срещаха сенки,
а ние се връщахме
там, където ни водеха
детските спомени.
Но все пак двамата бяхме богати
с най-голямото щастие -
обичта споделена,
и измерена не със златни карати,
а със сливане на душите ни
през безпощадното време…
ВИНО И КРИЛА
„Ще остареем като черно вино.”
Здравко Пеев
Приятелю - веднъж се остарява!
Дори не я усещаш младостта -
кога изскубнала е твоите пера
и с тях е отлетяла към Безкрая…
На тебе земното притегляне
не позволява вече да летиш;
отблъскваш (по Висоцки) от Земята себе си,
но черно вино на масата редиш.
А виното е старо и вълшебно -
изпиваш го, порастват ти крила…
На сутринта се питаш -
кой ме е преместил
на приказките в старата гора?
И чашите са празни, но гората
кънти от песните, звучали цяла нощ.
Оглеждаш се и виждаш си крилата -
проскубани са,
но все още имат мощ
да се размахат и да те издигнат
нагоре, в синьото небе…
Приятелю, от виното налей ми -
дано да остарея като теб!
КРИЛЕ
Крилете ми са на гърба, невидими.
Усещам - гъделичкат ме перата им…
Ще се разперят някой ден. Завиждайте!
Отивайки си от света, не съжалявам
за туй, че ме заобиколи богатството,
че нямам скъпи вещи и бижута…
Аз имам мойте три деца и щастие
ми дават те. Останалото е заблуда…
Крилете ми заякваха във битките -
присвивах ги, когато атакувах
с незащитеното сърце. Но никога
не съжалих,
че не заплувах сред акулите.
На вятъра съм вечна годеница.
Насън летя, наяве пиша стихове.
Във следващия си живот
ще бъда птица
от тези, дето най-високо се издигат…
