Любомир Духлински

Наскоро срещнах призрак. По-точно не го срещнах, а той ме навести в една мъглива утрин на късната есен, когато все още се излежавах и умувах над въпроса: да стана или да не стана. Ръмеше ситен, безкраен студен дъждец, беше доста хладно и хамлетовската дилема щеше да се реши сама в полза на топлата постеля, когато изведнъж някой кихна в стаята. Надигнах глава, огледах се - нямаше никой. Последва нова кихавица, стори ми се, че и пердето помръдна. Седнах на леглото и се вгледах към прозореца. Да, наистина пердето помръдваше.

Да му се не види, какво беше пък това? Подвикнах:

- Има ли някой там?

Никакъв отговор. Попитах още по-сърдито:

- Кой е там?

- Призрак - отвърна охрипавял от кихането глас.

- О, я стига! Кой си ти и какво правиш тук?

- Глух ли си? Призрак съм.

И тогава различих на мястото, където трябваше да е носът на призрака малко блестящо топче. Вгледах се по-внимателно и не повярвах на очите си. От носа на неканения гост се стичаше на малки капки сопол и когато капката се задържеше на носа му, тогава я различавах. И той кихваше.

- На масата има салфетки. Вземи си.

- Благодаря - отвърна възпитано призракът и една от салфетките тръгна на пътешествие към лицето му.

Гостът си издуха носа и още веднъж каза с дрезгавия си глас:

- Благодаря. Беше много мило от твоя страна.

Никога не бях попадал в по-идиотска ситуация, затова се зачудих какво да правя. Това шега ли беше? Имах приятели програмисти и първоначално заподозрях, че ми въртят някакъв номер. Те можеха всичко - холограми, виртуални образи, които търчаха насам-натам по екраните или из стаята, злокобни мъгли, от които изплуваха духове, които повече приличаха на пияни сервитьори. Дори на един приятел такива виртуални образи му изпиха ракията. После се оказа, че били програмистите, а не образите. Както и да е - трябваше по някакъв начин да се вградя в цялата тази нелепа история.

Седях на леглото, гледах като малоумник в точката, където се появяваше сополът на призрака и накрая ме досмеша. Е, какво пък - като ще е призрак, да е призрак. То в тези времена какво ли не можеш да срещнеш - дори човек. Наметнах се с одеялото и попитах:

- А как, по дяволите, влезе?

- Както и всички останали призраци влизат - през стената. И не поменавай дявола напразно. Току-виж рогатия изскочил отнякъде.

- Виж, приятел, - викам му, - няма ли да се научите като хората да влизате през вратите или прозорците, ами правите дупки в стените?

Призракът кихна гръмко и отвърна с ракиения си баритон:

- Не правим никакви дупки. Ние сме безплътни.

- А като сте безплътни и безполови ли сте? Ти какво си - призрак или призрачка?

Той изсумтя недоволно и не отвърна нищо.

- Кажи де, ти какъв си? Нали призраците са нетленното аз на определен човек - мъж или жена. Ти какъв си? Или каква си?

- Ние нямаме пол.

- А-а, - викам, - да не си джендър?

- Джендър ли? Това пък какво е? - изсумтя отново призракът.

Явно не беше чувал за третото състояние на пола. Ще рече, беше някой древен призрак и не беше още запознат с новите състояния на човеците.

- Джендър, - викам, - е нито мъж, нито жена. Трети пол.

- Майната ти! - не съвсем любезно изруга той и троснато отсече. - Когато бях млад призрак, имах и пол, имах си и каквото друго трябва…

- А на кого си призрак? - питам.

- Ако ти кажа, че съм призракът на Тутанкамон, ще повярваш ли?

- Не, разбира се. Виж, стига майтапи, че ми стана студено да седя на леглото. Какъвто и да си или каквото и да си - или се покажи, или си върви. Ясно?

- Не може ли да поостана малко… - жално се примоли той. - Да се постопля за час-два, после ще си вървя.

- Нали си безплътен, - викам му, - какво ще топлиш?

Седалката на мекия стол до прозореца се огъна навътре. Гостът беше седнал. Издуха си пак носа и омърлушено рече:

- Така приказват всички, които хабер си нямат от призраци. Не е лесна работа да си призрак. В началото, когато започна кариерата ми на призрак, беше голяма работа. Реех се насам натам, щастлив и волен…

- И надничаше на воля в спалнята на комшийката, нали?

Той сякаш не ме чу, а продължи мисълта си:

- Тогава бях щастлив - не ми трябваше храна, нито дрехи, дори от цигарите отвикнах… Вече не е така…

- Какво, - засмях се, - да не ви е спешила призрачната администрация да не надничате из спалните на булките?

- Де да беше това! Много неща се струпаха напоследък на нещастните ни безплътни глави. Например - дроновете. В началото бяха шумни и ги виждахме отдалече, когато се реехме из въздуха. Сега станаха тихи и бързи. Преди няколко дни един не го забелязах навреме и за малко да ми откъсне главата с перките си. Какъв ужас беше… Да не дават Господ и сатаната да си призрак на тези времена.

Салфетката направи ново пътешествие, призракът се поокашля и продължи с отпаднал глас:

- Ами мобилните телефони? Преди бяха малко, имаше свободни проходи и ние се реехме из тях. Сега са кула до кула, небето е задръстено от сигнали и от това главата ми брамчи и звъни, сякаш боксьор тежка категория ме е бъхтал 12 рунда. И от ден на ден е по-зле и по-зле. Особено откакто пуснаха 5G сигнала. Ужас, наистина ужас…

Слушах монотонното му бърборене и се чудех откачам ли или още ме държи снощната водка. Седя рано сутринта на леглото, завит с одеяло и разговарям с призрак. Трябва с тайфата да намалим водката. Или пък да взема да ида на доктор. Ами ако пък наистина беше призрак? Едва ли - нали от малки знаехме, че призраците нямат грижи, а по цял ден пеят из райските градини, все едно са на музикален фестивал. А виж го тоя какви ги плещи! И все пак нещо в него събуждаше у мен съчувствие и жал. Попитах го съчувствено:

- Не можете ли нещо да направите по въпроса?

- Какво? Какво да направим? - почти изхлипа призракът. - Никой не го еня вече за нас. Никакво уважение, никакъв страх. Ти си се гушнал под юргана, а питаш ли мен? Цял ден и цяла нощ да ти блъска по темето този леден дъжд! Брррр…

- Че иди на юг на по-топло бе, приятел!

- Глупости! Ти знаеш ли що призрак се натиска за топлото? И там е с връзки - от едно време там са се настанили безброй фараони, клеопатри, цезаровци, наполеоновци, чичолини. Брой и чет нямат. Кой ще те допусне на топлото? И затова гледаме понякога да се сврем на топло, както направих аз тази сутрин.

Рекох да го ободря малко:

- Помисли малко. Чувал съм, че сте много интелигентни.

- Ами, интелигентни. Кой какъвто тъпанар си е бил приживе, такъв е и призракът му. Наскоро един бизнесмен се беше залепил за мен - да му бъда нещо като съветник. Погнали го данъчните и той ме извика една вечер: така и така, кажи какво да правя? Продавай всичко, хващай гората, казвам му, и бягай накъдето ти видят очите. Къде, вика, да бягам? То да не е като по-рано - ако те стегне шапката, премяташ пушката на рамо и хайде в гората. Че то и гори вече няма, вика. Не знам, казвам му, аз ти давам концепцията, пък ти се оправяй. И знаеш ли какво направи говедото? Щом усетеше, че съм се приютил при него и веднага отваряше всички врати и прозорци. Ставаше голям ветрилник и течението направо ме издухваше навън. И спрях да го навестявам.

Призракът кихаше непрекъснато. Усещах го, че не е съвсем добре и внимателно му предложих:

- Да ти дам антибиотик.

- Майтап ли си правиш с мен? Аз да не съм идиот като вас - да се тъпча с безполезни хапчета. Веднъж направих опит с един крем и няма да повторя. Беше страшна жега и макар и безплътни, взеха да ни се объркват нещо молекулите и електрическите връзки. Изгаряхме на слънцето и кожата ни започва да добива един златист оттенък, също като на варен геврек. Свих от една сергия крем против слънце и се намазах. Ужас! Изприщих се целия, станах на червени петна и заприличах на калинка. Не стига това, ами заради петната ме забелязаха едни ловци на пеперуди и ме погнаха със сакчетата си. За малко да ме спипат.

Призракът избърса поредната капка на носа си и промълви тъжно с дрезгавия си глас, който досущ приличаше на Висоцки:

- Тъжна е тя, нашата, братче. Да не ти дава Господ на сегашно време да си призрак.

Той се умълча. Мълчах и аз, защото не знаех какво да му кажа. Изведнъж забелязах, че седалката на стола вече не е вдлъбната. И салфетката я нямаше.

- Хей, тука ли си още? - извиках го.

Не последва отговор. Навярно си беше отишъл.

Мина време оттогава. Да си призная честно, все се надявах, че ще ме посети отново. Само че тъжният призрак повече не дойде. Можеше да са му замръзнали електрическите вериги през зимата или заради сигналите да не можеше да намери пътя. Горкият призрак.