Димитрина Бояджиева

Дъждът го застигна точно до павилиона с книги. За да не се намокри, иконописецът влезе под навеса. Покривах  книгите и той погледна към мен сякаш за извинение, или разрешение да остане,  но не ме позна. Аз обаче го познах. Той е съхранен в спомените ми като едно от най-силните преживявания, които години наред пазя. Идваше   в  руската книжарница  където тогава работех. Идваше най-вече заради албумите.

По него време нямаше западни издания и руските бяха единствени за творчеството на световните художници. В града ни книжарницата се помещаваше  в най-високия блок със светещите букви БКП.

Сега, след толкова години, всичко това ми се вижда далечно, почти измислено, сякаш съм загубил реална представа за времето. Когато промяната се зададе, изсвири сякаш с тръба и ние ходом марш - ти на ляво, ти на дясно, а някой направиха кръгом.

Уви - затвориха книжарницата, светещите букви над блока бяха заменени с реклами, а профсъюзните библиотеки и книжарници бяха ликвидирани. На тяхно място се появиха банки, офиси на джиесем оператори - промени  все в този дух.

Трудно ми е да си представя сега, защо и как точно е станало, но година, преди да затворят книжарницата, при мен работеше Верчето, за която искам да разкажа. Беше майка на петгодишно момиченце, за което дори не предполагах - тя изглеждаше толкова млада. Аз не умея да преценявам много жените, но намирах Верчето за приятна.

С откритата си усмивка и удължената си брадичка, почти триъгълна, беше толкова очарователна, че не й трябваше да бъде красива. Денят, в който за първи път влезе иконописецът,  бяхме получили нови албуми. Аз разпределях  и описвах заявените книги от градската библиотека и Верчето се зае да го обслужи.

Докато иконописецът  разгръщаше албумите, усмивката й стана някак объркана, а брадичката й се изостри и това някак си я преобрази. Вероятно, докато художникът е разглеждал албумите, й е изпращал скрити послания.

Съгласете се, че има такива мъже и, ако се случи жената да ги разгадае, нещата се случват. А Верчето явно ги е разгадала и  нещата започнаха - при всяко идване на иконописеца в книжарницата си личеше как Верчето потъва в очите му.  Чувстваше се, как образът й заживява в него, въодушевява го и вдъхновява.

Ще кажете: Боже, мой, че какво толкова е станало, когато човек е влюбен всичко е наситено с повече цвят! Нищо не беше станало, но там е работата, че те започнаха да се търсят, за да си говорят - опознаваха света чрез творбите на художниците.  Предполагам, че докато й е показвал поредния албум, някой Рафаелов ангел я е тласкал по опасните витражи на изкушението и Верчето си е фантазирала това, което иска.

А демоните само това чакат. Не си мислите, че ангелите нямат нищо общо с демоните, нали? Сега, след толкова години, ми е невъзможно да кажа, за какво точно са си говорели, но все пак се досещах. Надвесени над някой албум, докато той разгръщаше, дочувах тихия му шепот. Не долавях точно думите му, но те звучаха  като  птица,  като радост,  като  живот!

Това продължи близо година, но трябва да ви кажа как се разделиха.

Както вече казах за него тя беше птица, беше радост, беше живот и когато падна Берлинската стена, кой знае как, той реши да заминат за Англия. Човек би казал, че Верчето би трябвало да е доволна, щеше да види повече, много повече отколкото албумите можеха да й дадат. Тя обаче осъзнаваше, че има дете.

Макар и да не живееше със съпруга си, той отказа да даде подписа си детето да напусне страната и тогава започна  драмата - Верчето реши да замине без детето. За мое голямо учудване обаче,  денят, в който трябваше да замине с иконописеца, тя дойде на работа, а той сякаш пропадна в Марианската падина. Само че в края на работния ден ето какво се случи.

Бе средата на декември, навън бе мрак, вече бяхме затворили книжарницата и всички лампи бяха загасени с изключение на крушката в страничното помещение, където Верчето обличаше палтото си. Аз стоях до вратата и чаках да излезе, за да заключа, когато художникът се зададе. С необяснимо чувство на ужас се отдръпнах от входа и застанах зад вратата. Проправяйки си път към светещата крушка, той застана насред сумрака  и се огледа.

Готвех се, макар и неохотно, да се покажа, когато в полумрака и причудливите сенки на отрупаните с книги маси и рафтове, той съзря Верчето и каза: „До излитането на самолета остават двайсет часа. Какво реши?” и  в отговор, гласът на Верчето: „Без детето не мога”.  Притискайки  крайчето на шалчето към устните си, пристъпи напред и добави:  „Ти замини.” „Разбира се, че ще замина - подхвърли иронично той. -  Няма да остана тук да гния.”

Всъщност, не твърдя, че е изрекъл точно тези думи, но те паднаха  като мълния в сумрака и започна пропадането, по-точно гибелно спускане по нанадолнището. Очаквах тя да се разплаче, да се хвърли в прегръдките му, това би било най-естественото, но студенината, с която бе изрекъл думите, сигурно я възпряха.

Изминаха няколко убийствено бавни мига, втренчени един в друг. Както и да е, тя успя да се овладее и повтори  същата дума: „Замини.” Сигурно не намери сили да изрече друга дума. „Значи край, така ли?” - обади се иконописецът и без да дочака отговор, го видях да върви в лабиринта от  рафтове към изхода.

Бързаше да излезе от книжарницата. Не помръднах, докато вратата не захлопна след него. Когато се показах Верчето все още стоеше неподвижна в ужасяващата тишина.

Минаха двайсет, че и повече години. Доста време оттогава. Рядко виждам  хора от онова време. Не знам къде изчезна Верчето. Не видях повече и иконописеца. Когато демокрацията свирна с тръбата, тогава никой не знаеше на кого какво му  предстои.

То и сега никой не знае, но сякаш от тези, които останаха, на едни им провървя,  на други не.  И аз не съм от преуспелите, вече съм на години и продавам стари книги - вятърът, този повърхностен читател, разлиства страниците на изданията с меки корици, наредени  прегледно върху ниския бордюр.

Иска ми се всички да са преуспели, но най-много ми се иска Верчето да е щастлива - тя беше птица, беше радост, беше смях, беше живот.  Иска  ми се да е преуспял и иконописецът.

- Извинете!, казвам му, докато откривам книгите. -  Спомняте ли си руската книжарница?

Но той така е потънал в мислите си, че не ме чува. Дори не забелязва, че дъждът е спрял.