откъс от исторически роман

Павлина Павлова

Макар краят на Войната да настъпи, във въздуха се усещаше, че нещо недобро ни предстои. Слуховете гласяха, че румънски, сръбски и гръцки делегати подготвяли за Парижката конференция на страните-победителки условията за мирния договор с България, като България щяла да загуби не само придобивките си от Балканската война, но дори ще ни бъдат отнети и земи според старите граници преди войните. Толкова неизброими жертви дадохме, за да освободим нашите поробени братя, а сега искаха да ни смажат чрез неизгоден договор.

През лятото се чу, че от Белград са изпратили мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който настоявали цялата българо-сръбска граница от Дунав до Беласица да бъде преместена на изток с 20 до 70 км., като по този начин ни бъдат отнети над 13-хиляди кв. км с население над половин милион българи, наречено от Белград “чисто сръбско”.

Макар преобладаващо население в Солун и Костур в Македония, както и на островите Тасос и Самотраки в Егейско море да са българи. Същото се отнася и за живеещите източно от линията Крива паланка - Струга. А за живеещите българи покрай река Велика Морава - нито дума. Тях ги наричаха вече “сърбиянци”.

Освен това сърбите искали поне 4 милиарда златни франка репарации от България. Гърция пък проявявала претенции за Западна Тракия, макар през 1913-та тя да ни бе преотстъпена от Османската империя. И не само това - искаше да лиши България от беломорски излаз. Румъния пък се готвеше да присвои Южна Добруджа и редица български градове по Дунава и Черноморието.

Стана известно, че при обсъжданията на нашите нови граници президентът на САЩ Удроу Уилсън е настоявал да се спазва принципа за етническо самоопределение на териториите, затова САЩ подкрепят българската граница по линията Мидия-Родосто, но Франция и Великобритания отхвърлили неговите доводи и страхове, че друго разделение би могло да предизвика нова световна война.

Той аргументирано защитавал позицията си, че Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини трябва да останат в границите на българската държава. Представил и подготвените от американския шарже д`афер в София - българофила Мърфи - документи, доказващи българското население в Тракия, Добруджа и Македония.

На Парижката мирна конференция Удроу Уилсън представил своя план за следвоенното устройство на света - в 14 точки той предложил да бъде създадено Общество на народите като световна миротворческа организация, която да помага за запазване на териториалната цялост и политическата независимост както на големите, така и на малките нации. Но политическата му програма срещнала яростния отпор на победителите във войната и не била приета.

Тогава той напуснал конференцията и оставил само някои свои служители да участват в нея. Значи хем си е осигурил добро впечатление за историята, хем се е дистанцирал от крайното решение, което е ясно какво ще бъде без ничие застъпничество за нас…

Все пак първоначалният план на нашите съседи Гърция, Сърбия и Румъния да ликвидират българската държава, като я разделят на три района и всяка от тях получи по една част, не бил реализиран.

След месеци на разгорещени дебати, най-после страните от Антантата бяха повикали министър-председателя ни Теодор Теодоров, който отпътува начело на 21-членна делегация за Париж. Бяха заминали с влак, като са били пазени от няколко батальона сенегалски войници и влакът им е бил обстрелван от сръбски военнослужещи.

При пристигането им на 27-ми юли са били настанени в хотел “Шато дьо Мадрид” и през следващите два месеца не им е било позволявано да излизат без специални разрешения, издавани след записване ден по-рано. Всичко това е било част от пресата, която е трябвало да доведе до смазване на тяхното самочувствие и да им покаже кой командва.

Чак на 19-ти септември българската делегация била отведена под полицейска охрана в министерството на външните работи на Франция, където официално им е връчен проектодоговора за мир. В рамките на 25 дни те трябвало да представят своите писмени възражения на Върховния съвет, който да ги разгледа и да определи нов срок за подписването на окончателния договор.

Възражението на проектодоговора от 151 страници с приложени три ноти е връчено в срок, но под внимание са взети незначителни финансови възражения.

Новината, че е бил подписан договор, който е крайно неблагоприятен за нас, се взриви като пехотна мина в краката на българския народ. На 27 ноември в парижкото предградие Ньой сюр Сен не министър-председателят Теодор Теодоров, а Александър Стамболийски е поставил подписа си. От едната страна на договора бяха САЩ, Британската империя, Франция, Италия и Япония, също Белгия, Китай, Куба, Гърция, Сръбско-хърватско-словенското кралство, Хиджаз, Румъния, Сиам, Чехословакия, Полша, Португалия. От другата - само ние - България!

Да, Европа никога няма да забрави, нито да ни прости славната победа на цар Калоян - единственият военачалник, смазал в челен сблъсък непобедимата тежка рицарска конница. Затова този унизителен и крайно несправедлив за нас мирен договор е избрано да бъде подписан в парижкото кметство Ньой сюр Сен под голяма картина на стената, на която е изобразена смъртта на граф дьо Ньойи от войниците на цар и крал Калоян.

Но Калоян беше минало, славна история - единственият победител на рицарските войни на Христос, който развенчава мита за тяхната непобедимост. Бях възхитен, когато прочетох в LIBI, ІV, с. 147 сведението на бретонеца Вилхелм, който разказва за гибелта на Балдуин Фландърски и подчертава, че фламандският благородник е погубен от предводителя на траките.

Разбра се, че Теодор Теодоров е отказал да подпише проектодоговора и на 6-ти октомври е подал оставка като министър-председател. Поста поел Александър Стамболийски, дотогава министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и лидер на БЗНС.

Могли ли са да не го подпишат?

Не!

Изборът е бил или да подпишат при тези условия, или да продължи войната… Заплахите на Лойд Джордж и Клемансо, че при отказ България ще бъде окупирана са били съвсем реални…

Според този унизителен договор България трябваше да предаде на Сръбско-хърватско-словенското кралство Западните покрайнини - областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско. Вземат ни Тракия (Одринско, Димотика, Фере, Ксанти, Серес и прочее), Беломорска Тракия е поставена под контрола на съюзниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен етап.

Въпреки това чл. 48 предвижда икономически достъп на България до Егейско море. Южна Добруджа пък се даваше на Румъния. Чърчил дори е настоявал за още по-голямо орязване на територията ни. Предложението на България Македония сама да определи съдбата си чрез провеждане на допитване бива отхвърлено.

България няма право да има модерна военна техника, флот и авиация, задължителната военна служба е отменена, а сухопътните сили и полицията да не надвишават 33-хиляди души. Наложени са ни репарации в размер на 2.25 милиарда златни франка с лихва през първите две години 2%, а през следващите - 5%.

Първото плащане е фиксирано за 1 юли 1920 г. Освен това трябва да дадем на победителите хиляди глави добитък - млечни крави и бикове, коне и волове, мулета и овце… И по 50-хиляди тона въглища за сърбите през следващите пет години.

Това бяха непосилни репарации и няма как държавите от Антантата да не са го знаели. Вноските се равняваха на 55% от държавния ни бюджет! България нямаше право да емитира нови външни заеми - това би могло да стане само с разрешението на Репарационната комисия.

Но това не е всичко! Освен репарациите имаше допълнителни финансови тежести като окупационен дълг, издръжка на смесените арбитражни съдилища, комисии по разоръжаването и репарациите, реституции и други.

А щяха да започнат да пристигат бежанци от тези отнети ни територии и бяхме длъжни да се погрижим и за тях… Най-малко два милиона българи оставаха извън България според новите ни граници…

В Сърбия остана старопрестолната българска столица на Роман-Симеон - Скопие. И старопрестолната българска столица на Самуил - Охрид, където е била и Охридската архиепископия. Напразно се простиха с живота си над 200-хиляди български войници в Балканските и голямата Война, тръгнали с мисълта, че ще освободят Македония.

Все пак не се сбъднаха мечтите на сърбите да вземат и Видин и мисля, че заслуга за това има и Хенри Берлайн, изпратен от министър-председателя на Великобритания Лойд Джордж преди сключването на договора.

Той е трябвало да провери вярно ли е твърдението, че във Видин живеят сърби. Хенри Берлайн бързо, само за четири дни е успял да събере множество факти и доказателства, че населението в района е българско. Но онова, което го беше потресло най-много, се оказа паметникът-костница “Скърбящият войн” във Видин. В своя дописка той е написал”

“България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…”

На ти Антанта!

И така, както Берлинският договор фактически обезсмисли резултатите от Руско-турската освободителна война и жертвите на Априлското въстание, така и Ньойският договор щеше да причини нови страдания и жертви на хората, засегнати от това поделяне на Балканите между Великите сили. Нашите чутовни подвизи, както и нашият национален идеал - обединението на България - бяха запратени в калта. За пореден път съдбата ни е решавана, без да се съобразяват с нас и без да ни питат.

Когато прочетох при какви клаузи е бил подписан Ньойският мирен договор, сълзи потекоха от очите ми. Плаках като дете, макар че не биваше да плача заради болните ми очи. Но плаках и на следващия ден, и на по-следващия… Душата ми плачеше и място не можех да си намеря.

Точно тогава у дома пристигна Буров.

- Господин Вазов, защо сте се затворили, вместо да дойдете в клуба и да ни дадете малко вяра за стародавното ни отечество?

Като чух да казва “стародавното ни отечество”, отново заплаках и не можах да му отвърна.

- Е, недейте да плачете, ако всички ревнат като вас, какво ще стане?

- Плача за отнетите ни територии… Плача за излаза ни до Егейско море…

- Но нали член 48 предвижда икономически достъп на България до Егейско море?!

- Но докато това стане, я камилата, я камиларя!

- Какви камили, ние нямаме камили - намуси се Буров.

- Това е поучителна легенда. Преди много години имало един много богат султан.

- Те всички султани са мнооого богати! - прекъсна ме той.

- Така е. Та този султан имал камила, която разбирала каквото й наредял, но не можела да говори. И колкото повече султанът й говорел, толкова по-тъжен ставал, защото прочитал в очите й, че иска да му отвърне. Дълго мислил какво да направи и решил да изпрати глашатаи из цялата империя - да разгласят, че султанът ще дари един керван със злато на онзи, който научи камилата му да говори. Но ако не успее, ще му вземе главата… Така неколцина се пробвали и заплатили с живота си за тази глупост. Ала един ден при султана отишъл един беден момък и му заявил: “О, премъдри султане, аз ще науча камилата да говори, но имам някои условия.”. “Да ги чуя и ще реша.” “Ами ученето на камилата на човешки говор е много трудна работа, пък е и бавна. Ще започне да говори чак след двайсет години - продължил момъкът: - Дотогава искам всеки ден храна, пролет и есен по един кат нови дрехи и по една жълтица всяка седмица, докато дойде време да си получа кервана със златото…” Помислил султанът, помислил, доводите на момъка били разумни, а не като на предишните, които обещавали да я научат за един ден. И приел. Прибрал се вечерта момъкът, а майка му, като разбрала какво предстои, горчиво заплакала: “Ох, синко, без време ме зачерняш! Султанът ще вземе и твоята глава! Как ще научиш камила да говори?” “Не бой се, мале, - отвърнал синът: - Де се е чуло и видяло камила да говори?! Но това са двадесет години храна, дрехи, пари. А след двадесет години - султанът е стар, камилата също, пък и с мене  може всичко да се случи. След двадесет години - я камилата, я камиларя…”

- Прав сте, господин Вазов! Няма да видим повече достъп до нашето Егейско море. Гърците и американците все ще измислят нещо… Дано да сме живи да видим какво ще последва…

- Нима не е ясно накъде отиват работите. Уилсън иска Америка да поеме мандат за Турция, тоест, за Цариград, като цялата Западна и Източна Тракия се превърнат в една интернационална държава с център Цариград, управлявана от американците. Тоест, САЩ се готвят да си отвоюват своя територия на Балканския полуостов и да ни станат съседи.

- Това няма как да се случи!

- Дано да сте прав!

- Изумява ме Гърция. До 1830 г. никога не е съществувала като държава, както не са съществували държави под името Тракия, Елада и Македония, защото така са се наричали области, населявани от антични българи. Също както сега наричаме живеещите в Добруджа - “добруджанци”, в Пловдив “пловдивчани”.

- Да, Гърция наистина буди изумление.

- Но някакво вътрешно чувство ми говори, че ще бъдем изиграни…

- Оставете сега това вътрешно чувство. То е лъжливо!

- Вървете си, господин Буров, и ме оставете да изплача мъката си…

- Не искам да плачете!

- Оставете ме… Вървете си…

- Добре, тръгвам си. Но ще ви чакам в клуба да си поговорим, щом спрете с тези сълзи…

Ала аз не спрях. Цяла седмица не стъпих в клуба, нито излизах на разходка. Пристигна Женичка да ме успокоява, но мъката ми бе толкова голяма, толкова смазваща, че плаках така, както не съм плакал през живота си.

“Ньойският договор ще доведе до неминуемата гибел на България!” - Тези мрачни пророкувания на уж наши доброжелатели често се цитираха във вестниците, защото това означаваше край на съществуването ни като самостоятелна и независима държава. Англичаните не можеха да преглътнат разгрома на елитните техни дивизии при Дойран - най-тежкото поражение в цялата им история, въпреки многочисления им превес.

Над два милиона българи живееха върху орязаните от картата български територии. Репарациите възлизаха на 22 % от цялото ни национално богатство, а договорените вноски по погасяването им се равняваха на 55 % от целия годишен държавен бюджет.

Такива нечовешки клаузи нямат аналог за никоя друга война, за никоя друга победена държава. Извън тях остава задължението ни да предадем на страните-победителки 33 000 овце, 13 500 крави, 12 500 коне, 9 200 вола, 2 500 мулета и 125 бика.

Плюс 50 000 тона въглища годишно, което се равнява на пълния производствен капацитет на мините ни за пет години! Очакванията очевидно са да не се справим и да бъдем допълнително разпарчетосани и заличени от картата.

Жертвите от войната бяха твърде свидни - стотици хиляди мъже никога нямаше да се завърнат по домовете си, а десетки хиляди военно инвалиди легнаха като допълнително тежко бреме на ръцете на своите близки и роднини.

Стотици хиляди бежанци, броят им скоро надхвърли милион, бяха напуснали родните си домове в Добруджа, Тимошко, Поморавието, Западните покрайнини, Егейска и Вардарска Македония, Източна и Западна Тракия… Прииждаха с една бохча, с отчаянието си и с надеждата някой ден да стане възможно да се завърнат обратно…

Накрая все пак излязох да се видя с приятели.

С Иван Шишманов тъкмо разисквахме в “Юнион Палас” последните новини, когато необичаен шум отвън привлече вниманието ни.

Чух тътена на народното недоволство като прииждаща река по “Раковски”. Той растеше, накъсван от викове “Долу Ньой!”, “Смърт на предателите!”… Ехтеше и духова музика, която свиреше “Съюзници-разбойници”. После музиката спря наблизо и чух да скандират моето име.

Отворих ъгловия прозорец и вперените очи към моя балкон на къщата ми започнаха да се извръщат към “Юнион Палас” и мене. Всички млъкнаха и настъпи гробовна тишина. Вдигнали глави, хората очакваха да им дам някаква надежда.

Най-отпред бяха голяма група гимназисти в униформи и с фуражки, вдигнали плакат с надпис: НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР - ПОЗОРА Е В ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА. Бяха дошли и множество мъже на различна възраст, сред тях разпознах видни професори от университета, известни интелектуалци и даже духовници от Светия синод. Навред се вееха черни знамена. Това не беше обичаен митинг, беше траурен митинг за разпокъсването на Отечеството ни, за обречените наши сънародници, за напусто пролятата кръв и проявеното геройство по бойните поля…

Събрах сили да говоря, въпреки обзелото ме вълнение.

- Благодаря ви, добри българи, за овацията, която ми правите. С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние… Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България!… Не се отчайвайте!… Жив е българският бог!…

Опитах се да продължа, ала една буца сякаш заседна на гърлото ми. Разперих ръце - като птица, която е простреляна във висините и пада безпомощно надолу…

Не можех да изрека нито една дума, защото всички думи сякаш бяха изприказвани…, подписът на България под унизителния Ньойски договор беше факт, който нямаше как да бъде променен. При тази мисъл се улових за перваза на прозореца, сведох глава и се разплаках като дете пред тези стотици очи на хората, молитвено взрени в мене, като да бях бог, който би променил проклетия Ньойски договор.

Но аз бях един от тях - безкрайно разочарован и огорчен от предателството на Великите сили и от неотдавнашните ни съюзници, нахвърлили се като лешояди на мърша, макар ние съвсем да не бяхме умрели. Ние бяхме живи, бяхме непобедени на бойните полета, но не владеехме изкуството на подлеците.

Хората долу, като ме видяха такъв ридаещ, също се разплакаха.

Един подир друг започнаха да коленичат на улицата. После някой поде песента ми “Покойници, вий в други полк минахте,/ де няма отпуск, ни зов за борба…”.

През замъглените ми от сълзите старчески очи тази гледка на плачещото множество ме покърти още повече. Прегърнали черните знамена, те плачеха и пееха, защото ни бяха забили нож в гърба, от който нямаше лесно да се възстановим.

“Българийо, за тебе те умряха,/ една бе ти достойна зарад тях,/ и те за теб достойни, майко, бяха/ и твойто име само кат мълвяха/ умираха без страх…”.

Риданията ни тресяха небесата на мрачния есенен ден.

Войните за национално освобождение и обединение, шест-годишните войни, които трябваше да въздигнат в очите на света храбростта на българския войник в битките му, войните за националната ни кауза, доведоха за нова част от народа ни ново робство, може би по-страшно от турското.

Защото сега, когато бяхме почувствали вкуса на свободата, отново Великите сили се намесваха в живота на около два милиона българи, които оставаха зад новите ни граници. Това беше национална катастрофа, втора национална катастрофа за България!

“Почивайте под тез могили ледни:/ не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,/ ни славний гръм на битките победни,/ към вечността е маршът ви последни./ Юнаци, лека нощ!”

Песента свърши, хората се заизправяха, все още вперили погледи към мене. Вдигнах двете си ръце в юмрук и ги приветствах, след което се прибрах вътре и поисках вода. Дъх не беше ми останал.

Спомних си колко възхитен бях от Теодор Теодоров, когато прочетох написаното от него: “Един народ като нашия, ако не може да отхрани хора, които да му водят външната политика, ако той ще отхранва простаци, които ще му докарват само беди в бъдеще, ние сме за окайване, нашата е свършена…”. Но той беше изоставил държавното ни кормило в толкова труден и решаващ момент за българите.

Дали да го виня? Беше блестящ юрист, но се доказа и като опитен политик. Беше председател на VІІІ-то обикновено Народно събрание и тогава оглави делегацията, изпратена по решение на Народното събрание за помирение с Русия /1885 г./. Беше министър на правосъдието, министър на финансите, министър на външните работи и изповеданията. През 1918-та беше избран за министър-председател и министър на външните дела и изповеданията в два последователни коалиционни кабинета.

Той беше родолюбец и не би постъпил така, ако не е виждал чрез този си ход спасителен изход за нас. Вероятно в делегацията ни бяха възникнали разногласия, които го бяха принудили на тази оставка. Александър Стамболийски също беше опитен политик, депутат в две обикновени и после в V-то Велико народно събрание.

Беше изразил категорично мнението си, че България не трябва да участва в голямата Война, заради което Фердинанд го отстрани от парламента и беше осъден на доживотен затвор. Ала Войнишкото въстание отвори пред него вратите на софийския централен затвор и той беше включен в тази делегация да защитава нашите интереси.

Каквото и да беше се случило в нашата делегация, бях сигурен, че ако е имало светлинка на надеждата за промяна в наша полза, те биха я използвали. След като враговете ни не успяха да ни смажат по бойните полета, го направиха по техния си подъл и префинен начин. Но това беше гавра с нашата чест и достойнство, която нямаше да бъде забравена. Никога не трябваше да бъде забравена!

- Защо си го причиняваш? - сепна ме професор Шишманов.

- Кое? - не разбрах какво има предвид.

- Твоята неразумност ще те изпрати преждевременно в гроба! - повиши глас той: - Защо трябва да откликваш на всички? Като те видях как разпери ръце, помислих, че ще паднеш долу.

- Аз съм поет, а поетите никога не се крият и винаги са начело на народа. Поне истинските поети! - натъртих на последната дума. - Предпочитам да умра, но да изживея всеки момент от живота си така, както аз го чувствам! Не чу ли плача им? Те плачат за България и за нашите сънародници, изпратени в принудително робство, а ти си се закахърил за моя живот!…

- Приятелите трябва да казват онова, което мислят - миролюбиво рече професорът, ала аз бях кипнал и продължих:

- И ти не си от онези, които се крият зад полите на жените си. Тъй че този съвет си го запази за себе си, когато решиш да воюваш за учителски заплати или пари за важна кауза… Виж докъде ни докараха Великите сили, а ти не спираш да ратуваш за създаването на Паневропа!… Одрин, Дойран, Люлебургас, Лозенград, Булаир, Тутракан! Имаме ли нещо по-свято в новата ни история? Казват, че тия победи са донесли гибел за нас? Не победите донесоха гибел, те само със слава покриха народа ни, а умът на нашите управници, умът на нашите управници не беше на висотата на духа на нашия народ. Народът беше и е велик! Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава! Защо да се срамим от славата си?… - И както бях извисил глас, започнах да рецитирам: - … един герой, един витяз всевластен,/ един титан под синий небосвод/ с грамаден ръст в историята изправен,/ а той се казва Български народ!

Професор Шишманов ме гледаше с широко отворени очи, сякаш ме виждаше за първи път. Замълчах.

Трагедията на нашия народ е не мечтата му границите ни да опират до три морета, а желанието му в пределите на България да влязат всички българи! Но открай време чужди народи се бореха да ни орежат част от териториите, защото се страхуваха, че с нашата пословична храброст бихме превърнали империята си в непобедима. И в резултат всички се обединиха като вълча глутница пред плячка и ни заръфаха от всички страни.

Пък и тази, голямата Война, продължила за нас повече от три години, ни доведе до разруха, отново изгубихме, този път май завинаги, Поморавието, Тимошко, Вардарска Македония и Призренко - те бяха дадени на новосъздадената държава Кралство Югославия.

Други наши братя от Егейска Македония и Западна Тракия отидоха към Гърция, Румъния ни взе цяла Добруджа, а Източна Тракия попадна в нововъзникналата държава Турция, заменила Османската империя. Така над два милиона българи останаха извън новите ни граници. Ето, на това му се вика национална катастрофа.

Нашата България неведнъж е била принуждавана да променя своите граници. От нейното поредно официално признаване през 681 г., те постоянно са се разширявали и свивали. Да започнем от Стара Велика България, разпростряла се върху териториите на днешна Русия и унищожена след смъртта на Кубрат.

Аспарух основава Дунавска България върху двата бряга на Дунав при Черно море. При Пресиян, Симеон и Иван-Асен ІІ пък границите ни се докосват до Черно, Егейско и Адриатическо морета. По време на двете робства някои са си въобразявали, че е дошъл нашият край, но сгрешиха: ние имаме удивителната способност като птицата Феникс да възкръсваме от руините - по-силни, по-горди и по-мъдри отпреди…