Владимир Башев

Из „Желязно време” (1962)

ВРЕМЕ НА ПЕСНИ

Аз разбирам защо небесата
се разкриха и ни приеха.
Като удари на съдбата
стъпките ни кънтеха,
и макар,че носехме цеви,
пълни не с куршуми,
не с олово, а само с напеви,
покорихме поля и друми.

Дървеса в камък корени впили,
жалки стръкове
- в жадни ниви.
Сухи русла,
рудоносни жили
дълго тлееха
мълчаливи,
но под звънките ни юмруци
всичко мъртво
на струна стана,
проговори със свои звуци
и разкри съкровена тайна.

И когато
край нас затрепери
океан чудеса съживени,
ние -
строгите революционери -
се оказахме просто гении,
чийто строй,
със любов понесен
през порои и вихри бесни,
всяко дело начеваше с песен
и довършваше с много песни.

Затова моят ден е сияен,
дори щом остана без сили,
и не мога да спя омаян
от света,
който сме сътворили.
На сърцето ми е горещо -
нова песен простора ще хване.
Значи, пак сме започнали нещо
и то непременно ще стане!

ЗАКОНЪТ НА НАШЕТО НЕБЕ

Морето и небето си приличат
не само в порива
да бъдат сини -
обекти за лирическа тъга.
Двете стихии
с еднаква страст обичат
пред живи хора
да се примиряват,
а мъртви -
да изхвърлят на брега.
Великият океан
и днес протяга
могъщи приливи на изненада.
Вълни
като момичета скърбят
по четирима юноши, които
присядат
и ботушите изядат,
защото са решени
да не бягат,
додето бурята не победят.

А над Свердловск
небето е безстрастно.
Една верига
облаци огромни
се вие
и затяга
като клуп.
Една ракета удря о желязо
и подир миг
пространството е чисто
и само сушата под него
помни
как гузно кацна
парашут със труп.
Суров закон на хора със крила!
Сега просторите над тях
са пълни
с прозрачни дъждове,
с искрящи мълнии
и с мокри ескадрили
хвърчила
на разтревожените малчугани,
които жадно
полета следят
и със конците
в потните си длани
държат
началото на своя път.

МОЯТ ОТГОВОР НА АНКЕТАТА
ЗА РАЗОРЪЖАВАНЕ, УСТРОЕНА
ОТ В. „НАРОДНА МЛАДЕЖ”

Момичето със бели чехли
и черно облаче коса
върви под любопитни стрехи
сияещо като сълза.
Хем е щастливо, че обича,
хем любовта го огорчи.
То се разсърди и изтича,
а мислено се укори.
Градът разбра това и буден
очаква следващия ден.
Проблемът не е толкоз труден,
но все пак е един проблем.
Градът, страната и светът
би трябвало да съществуват,
додето те си се сдобрят
и почнат пак да се целуват.
И след това! И след това -
додето те кроят, решават
и тръгнат смелите слова
във работа да претворяват.
Те ще се срещнат.
Този ден
ще бъде празник като никой!
Ако зависеше от мен,
аз всички цеви бих повикал,
бих ги изправил във нощта,
където и да се намират -
да гръмнат и за любовта
тържествено да салютират.
Да салютират!
Залп след залп!
Сто, двеста, триста и хиляда,
додето нажежения метал
започне сам да се разпада…

ЕПИЗОД ОТ МАНИФЕСТАЦИЯ

На една деветосептемврийска манифестация
в столицата начело на колоната на трудещите
се от Ленински район вървяха група войници,
които носеха на раменете си деца.

Войниците бяха войници -
с куртките си и пагоните, -
но странното беше, че крачат
без пушките и патроните,
а носеха върху рамо
до едрите си лица
красиви и възхитени,
облечени в бяло деца.

Децата седяха кротко
връз тъничките пагончета,
тъй както след полет птици
прибират крилца на клончета.
И аз по очите им ясни
внезапно дълбоко разбрах -
не знаят те колко страшни
неща са лежали под тях.

Аз няма да им разказвам,
че тъкмо със карабините,
спечелен и охраняван
през вихъра на годините,
през битки и през тревоги,
през походи в мрак студен,
дойде като сбъдната приказка
най-хубавият ни ден.

Децата са наша усмивка!
Тя грее сега надлъж и е
и празничната ни клетва,
и тайното ни оръжие.
И ние, които наоколо
вървим с насълзени очи,
за нищо не бихме дали
врагът да я заличи!

КЛАРИНЕТЪТ НА САБРИТО

Кларинетът на Сабрито,
оказионен,
повреден,
трескаво и ненаситно
се обажда всеки ден.
На граничната застава
старшината
казва: „Млък!”
Час за музика настава!
Всички сядат в полукръг
и в прочувствените звуци
се нарежда повестта
за подгонени каруци,
за полегнали жита,
за една сияйна жетва,
за една гореща нощ,
за една потайна клетва,
къса,
вярна като нож.
Ах, Сабрито, тоз обесник,
даровит и дяволит!
Вместо кино, вместо вестник
и оратор речовит,
вместо книга, вместо радио
свири той,
издул страни,
и дарява всеки с радост,
спомени и новини.
Иде нощ.
Като ракета
пада първата звезда.
Тръгват храбрите момчета
към граничната бразда
и вървят под меки клони,
въоръжени за нощта
от дежурния с патрони,
от Сабрито -
с песента.

БЕЗСМЪРТИЕ

Край Мамаев курган, по време на
Сталинградската битка полето е
било изпепелено до половин метър
дълбочина. Сталинградци са решили
да засипят тези местности с пръст
от целините.

Сталинградската пръст умира
в сталинградските степи.
Тя не знае, тя не разбира.
Не от мъст.
Не за слава.
Просто умира.
Просто става на пепел.
Мъртвите се погребват в пръстта,
а умрялата пръст остава
и безмълвно се напластява
върху голия гръб на света.
Пепелта тежи -
тъжен спомен,
нямо проклятие,
мрачно предупреждение.
Тя все още стиска
в смъртните си обятия
като във обкръжение
избледнелите дири
на студените механизми
във зелени мундири
и във лачени чизми.

Хора!
Спрете за миг!
Свалете шапки,
приберете нозе!
Пред вас лежи редовият войник -
простият чернозем!

Нека всеки от нас донесе в шепите
малко влажна, димяща земя.
Тя е родна сестра на степите,
ще ги притопли сама
и там, дето във дните паметни
редом с хората мреше пръстта,
ще поникне огромен паметник
от зелени жита и цветя.

ПРИ ГРОБА НА ОСТРОВСКИ

Тука могат да плачат
само слабите.
А силните?
Тишината тежи голяма -
ето шлема,
ето пушката,
ето сабята -
само него го няма.
Той е оставил стоманата
да полегне
и да събира сили,
а самият пътува,
печели
километри и мили
и разгърнал блестящите
страници
в свойте тънки ръце,
преминава през всички
граници
от сърце във сърце.
Тука могат да плачат
само слабите,
а силните са спокойни.
Ето шлема,
ето пушката,
ето сабята.
Воинът иде -
и ние сме воини,
такова е нашето време,
че дочуем ли трясък и грохот,
пак ще звънне стремително стреме
и ще гръмне величествен поход.

Москва. Новодевичи манастир

ДРУГАРЮ ЛЕНИН

Ние изчетохме книжнина цели тонове,
но накрая едва забелязахме
с удивление -
твоите истини
не са коли от томове,
а са пътните знаци
на всяко движение.
Така пътят -
бил той през бесилото,
през разстрела
или по върховете -
стана
поотделно за всеки
мерилото
за голяма вярност
към твоите завети.
Ние правихме проходи
през скали на презрение,
през полета
с омраза и атом минирани,
през тресавища на застой
и на умствено тление,
под небе
от светкавици сини раздирано.
Ние пускахме сонди
във сърца и във пластове,
със очи зачервени
изследвахме пробите,
изчислявахме, нервни
от треска за щастие,
на щастливите полети
безпогрешните орбити.
Като пролетни кълнове,
млади и искрени,
ние
вярно разчетохме твоя завет -
изучавахме
и дописвахме
техните истини
и премествахме
пътните знаци
напред!

ДВА ЩРИХА
КЪМ ПОРТРЕТА НА ЛЕНИН

Художниците не разбираха
как във една извивка
на устните му
се събираха
насмешка и усмивка.

Но съгрешилият разбираше,
че е направил грешка,
та Илич
кротко ги сподиряше
със своята насмешка.

А правият с възторг усещаше
как в сдържана обвивка
бушува
ярка и тържествена
окриляща усмивка.

О, завещана за столетия
добра
черта човешка,
в която
тихо греят сплетени
усмивка и насмешка!

***

Човекът
излетя мълниеносно
и в оня друг
необозрим простор
заблъска
гръмко и победоносно
сърцето
на съветския майор.

И вместо по една звезда на двата
пагона
със две алени черти,
по раменете на майора небесата
полагат
свойте хиляди звезди.

12 април 1961 г.