ЦЕЛУВКАТА НА ВЯТЪРА…
***
Целувката на вятъра, студена,
накара облаците да заплачат.
И лятото с въздишка, примирено,
отиде си. А есента закрачи.
Под стъпките й грейваха рубини,
до вчера украсявали корони.
В очите й, като небето сини,
мъгли седефени във кръг се гонят.
Косите си, с цвета на златно жито,
сама, без жал, разстели по земята.
Със урожая гладните засити
и отлетя със песен от гнездата.
ЖИВОТ
Тук съм за малко, на гости дошла,
да видя земята във всички сезони -
цъфтящата младост на пролетта
и златната есен сред старите клони.
Тук съм да видя как лятна зора
със алени устни небето целува,
вятъра ласкав да сетя в нощта,
додето на звездната шир се любувам.
Тук съм сред зимните хали дошла,
когато уж всичко е вече заспало,
да срещна света, замрял в тишина,
очакващ със трепет ново начало.
Дошла е на гости мойта душа.
След туй накъде ще поеме, не зная.
Сбогуване кратко с тази земя,
преди да се слее в едно със безкрая.
***
Дърветата на двора разцъфтяха,
погалени от слънчеви лъчи.
Сред клоните им в чуден хор запяха
завърналите се от юг певци.
Пробуди се от сладката си дрямка
земята и усмихната зашета.
Набързо сбра на весела седянка
нарциси, зюмбюли и лалета.
Навред постели чергите зелени,
окъпани във пролетна роса.
Накичи се с дантелени премени
небето и южнякът заигра.
Зарадва се душата, заликува
и хвана се на пъстрото хоро -
с цялата природа да празнува
живота, възродил се за добро.
***
Август се стяга за път.
Скоро от тук ще замине
и ще заглъхне смехът
на лято, с привкус на дини.
Взима за спомен мечта
от пясък - сетна утеха,
преди да свали с тъга
своята огнена дреха.
Мирис на суха трева
привечер вятърът носи,
а уморени листа
падат в локвите боси.
Хладен е вече дъждът,
къпещ поля и градини.
Август се стяга за път.
Есен от тук ще премине.
***
Заспива ноемврийското небе,
загърнато във плътно одеало.
Окъпана със хладни дъждове,
земята в мрака потреперва цяла.
***
Дърветата, в неонови одежди,
танцуват край безлюдния площад
и в зимата на свойта безнадежност
напук успяват да разцъфнат пак.
***
Потънах в необятна синева,
щом взорът ми с небето се прегърна,
душата ми свободна полетя
и в непокорен вятър се превърна.
Понесе се над златните жита,
танцуващи усмихнати в полята,
целуна слънчогледите-деца,
от слънцето родени на земята.
Премина през усойните гори
и с весел смях разбуди тишината,
задрямала под старите ели,
във меката прегръдка на тревата.
Достигна най-подире до скали -
високо горе в планините снежни.
Във царството на гордите орли
откри покой сред еделвайси нежни.
БЕЗИМЕННО
Тълпи от хора. Глъчка. Смях.
А тя невидима седи…
във ъгъла далеч от тях,
сама във свойте старини.
Пред нея кошница с цветя
все тъй препълнена лежи.
Уханни бяха заранта,
но вече клюмнаха глави.
Не купи никой днес букет
и никой даже се не спря,
да ги погледне. В този век
кому е нужна красота?
Старица с кошница в ръка
цветя погребва. Лъхва хлад.
В сумрака тръгва към дома,
където я очаква глад.
***
Слънчова сестрица
по небе захожда.
Звездица Зорница
мрака изпровожда.
Моми гиздосии
подир се задават.
В алени носии
хоро заиграват.
Сред слънчови двори
играят момите.
Слънце им говори:
“Чуйте ли петлите,
време е земята
цяла да огрея.”
Нейде сред полята
чучулига пее.
