КАМЪЧЕТА ОТ РЕКАТА
Христо Медникаров притежава интересна самородна дарба на писател, която е подхранвана от пъстрия необят на Балкана, където е роден. Дарбата му е съхранила богатата душевност на балканджиите.
Всичко, което е написал Медникаров - разкази, повести, стихове, есета, историографски творби - е наситено с дъха на Стара планина - вечната българска майчица -закрилница.
Така е и в книгата „КАМЪЧЕТА ОТ РЕКАТА”, издадена по случай неотдавнашната 80-годишнина от рождението му. Една много българска книга, която се чете с висок интерес. Творбите, поместени в нея, съдържат мотиви от насъщен характер, защото са нашепнати от Балкана.
Самият автор е от село Разпоповци, Еленско и затова в „Камъчета от реката” гостуваме на чардаклии къщи и на ведри балканджии, на стари църкви, на зелената природа, на качулати птици, на билкови поляни, на пеперуди, глухарчета, минзухари и на онова Керино ухо, което помним от детството…
И надвесени над бистрата планинска река, ще бъдем омаяни от пъстротата на седефените речни камъчета.Не са много съвременните писатели, които ни връщат към гнездата на вековните български добродетели.
С тези добродетели, въплътени в героите на Христо Медникаров, са населени творбите на книгата му. Добродетели, които имат природната бисерност на живата балканска река.
Завидна е българската съдба на Христо Медникаров, че се е родил, живял и дишал в Балкана. Затова го боготвори: „Той те привлича с гордата си осанка, извисена над всичко останало. Над него са само небето и облаците. Те понякога го прибулват, скриват го от погледа ни, за да ни припомнят Кирил-Христовите стихове: „Балкани, вдигайте се в небесата,/ обвивайте се в бури и мъгли.”
Другаде писателят ще възкликне: „Обичам тия баири по всяко време - в сняг и летен пек, в пролетни цветя и есенни багри, защото съм ги видял с детските си очи (…). Пък и няма местенце по тях, на което да не е стъпвал кракът ми. Как да не ги обичам!…”
В творбите на книгата „Камъчета от реката” има нещо наистина съдбовно, защото не са измислени - там и героите, и събитията са истински. В това е и една от основните сполуки на книгата.
Затова в нея ще срещнем заглавия като „Живееха такива хора”, „Ода за джамала”, „Вик за доброта и човечност”, „Грижовната природа”, „Неща, по-силни от лекарствата”, „Тревогата на срамежливчето”, „Две оценки по българщина”, „Песничка за планината”, „Старата ябълка”, „С баща ми на размисли”, „Мъдростта на едно цвете”.
Същевременно Христо Медникаров е страстен защитник на екологията в природата. Той от сърце се радва на нейната красота и цъфтение и страда, когато някъде безразсъдно е посегнато на нея.
Писателят вълнуващо разказва за стари и днешни дела и събития в Балкана. Стилът му е поетичен и бистър като планинска река. С преклонение той пише за свои близки и познати, оставили дири в духовния живот на балканджиите, както и за знаменития си земляк Емилиян Станев.
Откроява се образът на баща му Стоян Медникаров, обикновен писар в общината, но известен летописец на своя край и автор на книгата „Въглени в пепелта”, излязла през 1982 година, където разказва за село Разпоповци, за тамошни театрали, за изкусни майстори градинари, за родолюбци.
Едни от най-хубавите творби в книгата „Камъчета от реката” са „Неща, по-силни от лекарствата”, „Среща с Бельо”, „Керино ухо”, „Най-скъпият ми подарък”, „Посечената книга”, „Светла тъга по родното”, „Дар за загубеното”, „Савковата алея”, „Непогребани песни”, „Безмълвната заръка на разпоповските летописци”, „Евтимиевият дъб”, „Спомен за диканя и рибено кошче”, „Любовница, но преди всичко майка”, „Кътче на Деметра и Дионисий”, „Антиподи”, „Озаптете Гороломовци!”, „Едно момиче се разплака”, „Отключени мигове преди залеза”, „Кръстници с тънък усет” (на проф. Иван Харалампиев), „Бяла Сийка”, „Бардучетата на дядо Петър Бабурата”, „Силата на навика”, „Синият минзухар”, „Троскот”, „Хербарият”, „Разстрел на коне”, „Далечен незабравен спомен”…
Вглъбен в шепота на високите планински гори, орисан и очарован от своя Еленски Балкан, в мъдрите си и вдъхновени творби Христо Медникаров`го въздига на божествен пиедестал.
Творческите му докосвания до старопланинските пазви са свято свещенодействие. То личи от осветления му дух, от опиянения му поглед върху смайващите пейзажи, върху оня божествен безкраен свят, заселен в толкова кратките му творби.
И е прав Христо Медникаров, когато в есето „Върхове и предхълмия” ни доверява: „Който е вървял през букова гора, особено в слънчева есен, и е газил златната окапала шума, той няма да бъде изненадан, когато влиза в рая.”
