ГЕРГЬОВСКИ ВЕНЕЦ
СТЕНЕ БАЛКАНЪТ
„Вятър ечи, Балкан стене.”
Добри Чинтулов /ок. 1846 г./
Дъжд се излива и вятър ечи.
Стене Балканът, във сълзи е целият!
Плаче ядосан, тревожно бучи.
Рожбите търси, далеч отлетели.
Плаче намръщен, страда по мъжки.
Плаче и пее той песни печални.
Дива е бурята. Нищо не жали!
Срива без милост тя родните къщи.
Страшна е бурята - чупи върхари!
Кой ще опази селата ни стари?!
Вълци изядоха коня на оня юнак,
дето зовеше ни: Всички накрак!
Глъхне тръбата му нейде в мъглата.
Глозга я глухо и подло ръждата.
Грозна е бурята - мечка стръвница! -
Рови в темели със кости юнашки,
ръфа земята ни. Както къртица,
с нокти и зъби в душите ни дращи.
ВРЕМЕ ГОРЧИВО
Горчи отново
под езика…
Георги Ангелов
Кучешко време
ръси край нас
жилаво семе -
час подир час,
бреме след бреме.
С кучета лягаш,
с кучета ставаш.
Да ти е драго
куче да станеш -
тук и веднага.
Дума човешка
няма за цяр.
Царят е пешка,
пешката - цар:
голи, без дрешка…
Питаш ли как съм?!
Драг и немил -
тъй съм я втасал.
Славей на грил -
вместо на кактус…
МАЛКА ЛЯТНА ПРИКАЗКА
Тоз камък кораб е за малки мравки
посред морето от бушуващи треви
на лятната поляна в планината.
Те се изнизват из голям мравуняк
подобно кривокраки дребни рачета
из кратера на дремещ стар вулкан
на морски залив от незнайно време.
Наблизо се разхожда едър щъркел.
Отдолу как ли им изглежда той? -
Един поет замислен - без обувки,
или пък барабанчик с дълъг нос?
Нощта потапя „кораба” в „морето”.
„Вулканът” мравешки потъва в сън.
Луната ръсва светеща жарава
като в огнище с нестинарски огън.
Щурците - мургавите нестинари! -
се втурват лудо със годежни песни
да канят мравки за послушни булки.
Те цяла нощ припяват серенади. -
Едва на сутринта се усмиряват,
щом срещнат ги очите на росата
край този ранобуден вечен камък…
И пак започва приказка отново:
„В звездите, слезли сред тревите,
сред тайно царство на мечтите,
тоз камък за поети е престол!”
ДРЪЖ СЕ, МОМЧЕ
На Трендафил Василев
Залитна в автобуса вчера ти,
пък някой викна:
„Дръж се бе, момче!”
За жест приятен кой ли не ламти,
но май е късно тъй да ти рече…
Ти беше хубав. Бе корав и млад.
Не спастри дързост -
харчи дните в брой.
Бе младостта ти бърз изпуснат влак -
по стръмен коловоз се хлъзна той.
Когато бе момче - далече там!,
тъй бързаше
да те наричат мъж.
Сега се връщаш в детството си сам
сред пролетна роса на шир и длъж.
Пред теб момченце с болен крак
куцука тъжно
към дъга след дъжд.
Защо му се усмихваш под мустак:
„Дръж се бе, момче! Нали си мъж!”
НИЧИЯ ВЪЗРАСТ
Навлезе неусетно в тази възраст,
която няма ни лице, ни име.
Най-дългите ти дни ужасно бързат -
и твоето горещо лято стине.
Жени след теб не се обръщат вече,
момичетата даже и не виждат
как пиеш сенките им отдалече,
как молиш бегъл поглед -
друго н и щ о!
Минават те при срещата случайна
като край камък, който ги разделя:
и чуваш най-сърдечната им тайна -
от седмици таена за неделя…
Обидата мори човека бавно -
мени дори наследствените гени.
Сърцето ти е днес огнище жално -
догарят пламъците притаени.
