Румен Стоянов

НАПОМНЯНКА УКОРИЗНЕНКА

Презаслужено славим Раковски, Левски, Ботев и още множество поборници, ратници за България. Възторжено пишем досежно стореното от них, коленичим пред паметниците им, свеждаме знамена, скланяме глави, отлагаме шапки. Зрелища красиви, преливащи от трепет, почит, благодарност, дълбока признателност. И строго погледнато: себеукор.

Защото ако сме искрени, честни към собствената съвест, ще признаем: колко малко е потребно днес да сме читави българи. Не трябва да виснем под бесилница, да ни побият живи на кол, да гнием по зандани, да ни вадят нокти, трошат ребра, да мрем в сражения, да изгубим крак, ръка, око, да киснем в окопи с дъждовна вода. Нужно е съвсем малко, в сравнение с предходниците обидно малко: да се питаме относно постъпките си полезни или вредни са за България, какво произтича от них за благото на милодрагото ни отечество, което любим, поне тъй вярваме, а най-вече да не му вредим с тях.

Да, в нашите представи, себеоценки имаме се за родолюбци. Но с прекалено редки изключения българолюбство не включва езика нам насущний, той не влиза в самооценката. Какъв е в говоренията, писанията ни, тоя му вид съответства ли на българолюбието или напротив; с думите, от нас използани, пряко заякчаваме българското или го мърсим посредством изобилието на чуждици, с които лишаваме от сегашен и бъдещ живот наши съответки. Вместо положение употребяваш ситуация, низвергваш привлекателен, буташ атрактивен и т. н. Дреболии, нищожнотии, ще отвърнеш, това ли е то родолюбство?

Уви, нищожнотии само на пръв поглед, а сборно (ти рекъл би сумарно, макар че имаме и съвкупно), повтаряни безчет пъти от милиони тукашняци, пряко утвърждаваме зловредната промяна в речниковия ни състав, а това е деяние очевадно противобългарско, тъй като равнозначи с обезбългряване на родната ни реч омайна, сладка. Че кое й е българското, щом думи не създаваме, а вземаме чужди заготовки, последие от иноземни чувствителност, мисъл? Мигар такава, бъкаща, преливаща от навляци словесност може да е омайна, сладка? Езика си наричаме български, а на дело, тъпчейки го с растящ брой дошляци, изопачаваме го - все по-малко български, - не съзнаваме какво сторваме, ала то не отменя извършваното, ибо прямо съучастваме в неговото разбългаряване, което на свой ред означава лично и обществено посегателство срещу живеца, същинето на всебългарщината. По тоя начин потвърждаваме верността на поговорката каквото сам си направиш, и дяволът не може ти го направи.

Повтарям, смешно малко, чак жалко, иска се от теб, че да избягваш тая противобългарщина, плод на собствения разум, по-точно неразумност: да предпочитаме своици, избягвайки чуждици, нищо повече, ала дето е рекъл оня, мързи ни да мигаме. Родината я любим, но, но, но: деца не й раждаме, езика й не вардим, та неудържимо щръква питанка изобличителна: че тогава какъв българолюбец си пък ти? Защо лъжеш себе си, па и овцеството?

ЗАЩОО?!

Умишлявал съм многажди, ала всуе, и до сега мен невнятно е как, от къде тръгва налагането на чуждици: кой, кога, къде, как, решава коя ще бъде, въз основа на какво, защо тая, а не оная, как бива избрана щастливката и най-вече как бива тя заповтаргана преохотно, скоротечно, изобилно и успешно, че спечелва множество привърженици, които бързо я правят обществено достояние. Примерно: коя е причината милиони българи да възневидят, ей тъй, от днеска до нощеска, пораждам и възлюбят генерирам, кое, кое убеждава тукашняци в предимството на дошляка? То пък е кое? Има наука, именувана социолингвистика и неин ред е да изложи обяснителни отговори, тъй като едва ли те интересуват само плиткоумника (щом се занимавам с такива работи) мен, който се губи в догадки, та поради неосведоменост и невежество ще изложа следните нескопосни мислици.

Строго погледнато, води се необявена война против езика нам насущний. Не да бъде той забранен, а лукаво, коварно, хищно обезбългарен, сиреч оприличим ли го с крепост, да бъде она превзета от вътре. Защо е туй потребно? Защото е върховен крепител на всебългарщината, живец, същине и нейно, и наше. За сега името му е български, но целта е то да бъде превърнато в лепенка, зад която речниковият състав да е все по-малко български, а това ще влияе пряко и силно върху себечувствието на людете, наследяващи древното прилагателно, езиковото разбългаряване ще способства за националното обезличаване, всячески натрапвано от гробализма с оглед неговите интереси, налагащи да бъдат заличавани поместни различия и уеднаквяване на целокупното човечество. През април 2013 в Брюксел проведена е конференция и не кой да е, а комисарят по регионалната политика Йоханес Хан изнася доклад, озаглавен „България след българите”, чийто извод е: в недалечно бъдеще тя ще престане да съществува. Ето извадки:

„Ще ви го кажа директно - до 40 години България ще изчезне, българите ще изчезнат като народ и този процес е необртим. Ние не можем да го спрем, но можем да се поучим от него.

Уникалното е, че изчезването на българите се дължи не на война, бедствия, епидмия или геноцид, а изцяло на икономически, политичеки и социални особености в тяхната народопсихология. Българите, по това, което наблюдаваме, се характеризират като изключителни егоисти и индивидуалисти, така да се каже самотни търсачи на лично щастие. Това е силно изразено в техните политици и бизнесмени. Те са крайни демагози и популисти, целящи да се доберат до властта, за да могат да се отдадат на корупция и да разпродадат богатствата на държавата срещу някакъв процент. В стремежа си към бързо забогатяване те многократно надвишиха позволената скорост, изстисквайки безмилостно силите, живота и здравето на своите съграждани. В резултат, получиха едно застаряващо, болно население, а младата част от българите преобладаващо свързва щастието си с възможността да емигрира и да се устрои в друга държава.

Българите изчезват поради загубата на вяра в собствените възможности и значимост, те губят желание за живот, не виждат смисъл, обзети са от стрес, страх и апатия.

В лицето на България ние имаме територия в рамките на Европейския съюз, която стремително се обезлюдява. Територия, която е стратегическа не само от геополитическа гледна точка, но и от климатична. Защото изследванията сочат, че въпреки глобалните промени на климата, които се очакват, територията на България ще представлява едно уютно място за живеене, слабо засегнато от промените, в сравнение с останаалите части на съюза.

Явно е, че на българите не можем да разчитаме, те изчезват от игралната маса. Една част се разпиляват, други измират. Няма смисъл нито да ги подпомагаме, нито да им отпускаме средства от еврофондовете, тъй като те отиват в джобовете на управляващите и техните приближени и ефектът върху цялостното състояние на държавата  е дори отрицателен, защото обезверени от беззаконието  и несправедливостта, все повече българи решават да емигрират.

Територията на България има голям потенциал за развитие както в сферата на земеделието, така и в сферата на туризма, но за да си случи това, управлението на страната трябва да бъде отнето от ръцете на олигархичната българска върхушка, което няма да бъде трудно, ако успеем да заселим там десет милиона европейци, които да създадат своя партия, която чрез избори да поеме властта по един мирен и демократичен начин. Българите, които пожелаят, ще могат да се завърнат в територията си, те няма да ни пречат.”

Горното едва ли ще събуди радости чувства у едного българина, обаче без да съзнаваме какво правим - тъпчейки драговолно езика ни с чуждици - съдействаме за превръщането на бащинията от държава в територия: тъкмо ради загубата на вяра в собствените възможности, да измисляме думи. Включая убедени, даже войнстващи родолюбци, щом залитат по буквени дошляци, както бива обичайно, допринасят за обезбългаряването на речта ни, а чрез нея и на България.

Богу слава, злокобното предсказание на тогова Й. Хан не се сбъдва, но това съвсем не означава да стоим скръстили ръце, а тъкмо напротив, да работим всеотдайно и целенасочено за всеобхватното съхраняване и развиване на българското, в случая посредством езиковостта.

ПИТАНКА

Подарено ми бе голямоформатно книжно тяло с едробуквен печален наслов „Демографският срив на България” и доуточнение „Възможни решения и практически стъпки за изход. Доклади от научна конференция”. Тя е проведена в БЧК на 23.10.2021. Личи загриженост, искрено щение да бъде преодоляна тежката човекозагуба, която понасяме от как демократсахме. Впрочем моя скромност, бидейки върл чистител на словесността ни, предпочитам да говоря за населенски срив. Па обичам и да си задавам пределно късо въпросленце: е, и? В случая: какво произтече от научната изява? Повторено твърде неуважително: кел файда от нея за овцеството? Сиреч какво последва докладите, нещо промени ли се към по-добро, какво е то, в какво се изразява, с какви показатели, държабата извади ли си някакви поуки  от изнесеното? И най-вече: предприе ли някакви мерки, те как допринасят за решаване на тъй болезнения въпрос ще изчезнем ли като народ?

Зад конференцията стои Центърът за демографски изследвания и обучение, дали той проследява как вървят обявените „практически стъпки за изход”, биват ли те прилагани, къде, как и какво произхожда от них? Не се ли прави това, цялата дейност за подготовка и осъществяване на конференцията е безполезна. Тъй като Центърът е издържан с държавни приходи, моя смиреност, бидейки данъкоплатец, смятам, че имам право да изложа горното, а в додатък и следното.

Ако бях цар, тоест от мен да зависеше, щях да поставя като първо условие за участие в такива конференции въпроса: колко деца имате вие, ако не са поне две, собствени или одъщерени, осиновени, то нямате нравствено право да отправяте съвети от такава трибуна как да превъзмогнем населенческия спад. Иначе излиза не ме гледай какво правя, слушай какви умности нижа. Тъй ако я караме, не ще човекоприраст дочакаме, нужни са не словесни умуваници, а личен пример.

Во лето Господне 2023-о изрично питах един от докладчиците дали вече има някакви последия от конференцията, отговорът бе убийствено кратък: не. Тогава за какво била е тя? Значи великодушно се разрешава на там някакви професоря, доцентя, докторя да си пишуркат и кротинко хортуват, нека си чешат езиците, да им мине меракът, въз основа на изнесеното управниците нищинко не благоволяват да променят. Ако туй не е огромнейш цинизъм, престъпно безхаберие, ибо засяга съществуването на българския народ, що е?

В Бразилия бях с три престоя десет години, работейки в посолството ни. От румънското го дели ограда, също като Дунав. Питах колегата по културните въпроси как той е дошъл в оная страна, предположих, че е знаел португалски като мен. Отговорът гласеше не, пратиха ме тук заради децата. Моля? Имам три деца и при други общо взето равни условия дава се предимство на който е с повече деца. Ясно и съвсем просто, без вдълбочени, тежки обосновки, теоретични разработки, още по-малко изискващи парични средства, насърчаващи детераждания.

Мигар тоя румънски подход е нам бил неизвестен? Представителството ни в Букурещ не го знаело? Защо не сме я възприели, приложили, щом не са потребни допълнителни парични средства? Възможен ответ: защото бъде ли въведено това детемерило въздигнати особи ще трябва да сменят памперси, дондуркат бебоци, зер народът отдавна го е мъдро казал: от лаф не става пилаф. Пояснение: с празни, ако ще би ловко засукани думи, няма полза. Не друг, а националният ни герой, православният дякон Игнатий, с мирско прозвище Левски, в писмо изрично ясно казва: „и работа трябва, братя, работа”. Пък днешните нас вече комай ни мързи да мигаме.

ТРИ ЗАРАД ЕДНО

Без малейшо, чак никаквейшо съмнение, дължим оцеляването си като народ български на три първоначала: Православие, език, народотворчество. Троицата, обединена у едни и същи люде (кой нашенец в турско не бил е кръстен православно, не говорел речта ни, не тропал хоро?), е спасителна целокупност, овардила ни като личности и общество, ней дължим в най-голяма степен вечна и дълбока благодарност. А и дъщерно-синовено дълг да я съхраняваме, развиваме, обогатяваме, ибо тя е същине, живец на всебългарщината.

Щом демократясахме, отпадна Марксовата комунясала злохула „Религията е опиум за народите” и плъпнаха боговерски разновидности, зер има свобода на вероизповеданията. Но това не променя миналото. Днешните новобогомилство, дъновизъм, протестантство, кришнаитство, будизъм нямат никакви заслуги в опазването на българството в най-тежките му времена. Колцина богомили, дъновисти, протестанти, кришнаити, будисти били са четници, комити, съзаклятници на православния дякон Игнатий с мирско прозвище Левски, опълченци? Поборници заклевали се над православната Библия, а не пред седналия кръстом ноги Буда. Православни българки били са изнасилвани, на други бременните кореми разпаряни, че и плодът в тях да бъде посечен. Колко протестантски жени сполетяла ги е тая зверска участ? Стотици хиляди православни моми, невести бивали отвличани, по робски тържища продавани, в хареми силом помохамеданчвани. Колко богомилки, дъновистки, протестантки, кришнаитки, будистки са изживели тая жестока съдба, кога, къде? Знайно: богомили ставали драговолно чалмоносци, само и само да избягват тям омразното Православие. По чисто времеви белег (късна поява тук) дъновисти, кришнаити, будисти и прочие нямат никакво участие в опазването на българския дух под сянката на падишаха.

Тия необоримости позволяват ми да кажа, че кога тукашняк наумяса да остави Православието, към чието лоно се води по кръщение, то нека вмисли какво е дала на България възлюбената инородна вяра и неговото предпочитание мигар не равнозначи с пренебрежение точно към онова, ради което станало е възможно той да е днес българин. Все едно по твое желание за винаги напускаш майка си, защото намерил си друга някоя, дето я къде-къдя превъзхожда: освен в едно: че оставената (при всичките й недостатъци) е теб родила. По воля Божия.

ИНА

Малцина. Мнозина. Колцина. Неколцина. Тия четири слова обединява ги тъжна участ: днес избягваме употребата им не само в ежедневието, а и у поети, писатели, интелектуалци, чиито буквени занимавки, занесии, заплесии, задявки предполагат/изискват по-широки възгледи относно милата ни реч. С неизполването им пряко, лично и неповратимо спомагаме те напълно да изчезнат не само в говорния бит, както е по настоящем, и да съществуват единствено в речникарството и то сподирени от доизобличаващите остар. и ред.

Моя смиреност питая обич към въпросните думи, гледам къде мога, тук, там, да ги пробутвам. И ако привличам към тях внимание, то е защото работата не опира до нечия слабост, а до поредно доказателство за учудващата, че да не т/ръсна чудна, дивна, изумителна, смайваща изказова точност, изтънченост, стегнатост в родната словесност. Посочените думи указват изрично люде спрямо братовчедките си малко, много, колко, няколко, сочещи тоже нечовеци: колко пътника чакат; колко са покривките. Мога по собствен избор да предпочета малцина (мнозина, колцина, неколцина) и малко (много, колко, няколко). Очебийно е двойното предимство на първия изказ: краткост, осведомяваща, че се имат пред вид люде. А въпреки явното превъзходство не ги любим. Защо, коя ще да е причината?

Неразумност, препращаща към отец Паисиевия горък възклик „О, неразумний и юроде, поради что ся срамиш”, тъй злободневен и сега. Неспособност да оценваме своенашето по неговите собствени достойнства, а не под влияние на външни дадености. Закърняла сетивност да усещаме, улавяме, възприемаме създаденото от предците ни, да му се радваме, то да ни ободрява с удоволствие и благодарност за стореното, нам предоставено. Ниско национално себечувствие, лишаващо ни от възможност да обозрем истинската стойност на тукашното. Снобарско високомерие към него, в еди чии велики езици такива сгоди няма, чинат ни се някакви туземщини. Прочее, ти, любомъдрий, решаваш ще ли низвергнеш малцина, мнозина, колцина, неколцина или ще съдействаш да бъдат заслужено съхранени.

Тая ни възхитителна изказова точност я срещаме къде ли не, та сме й обръгнали, подминаваме я с лека ръка, чак лекоумно. Ето пример от най-обикновените. Глаголи четири за едно и също: задомявам, женя, омъжвам, мъжа. Първият не сочи пол на лицето, обаче трите изрично ясно уведомяват дали то е мъж или жена, подават допълнително сведение, нещо като с един куршум два заека. В додатък имаме, каква разкошотия, още и венчавам, бракосъчетавам, обручвам. Сборувано: еднозначия осем. Я потърси в инословия техни по чет и брой съответки, па ела ми обади. Мен такива уж нищожности ме услаждат и то безплатно, пък вече кихнеш ли, ще ти вземат пари за кихавицата.

Нека знаем, помним, ценим, ползваме, множим: езикът нам насущний обладава рядка способност да явява точнст, изтънченост, речено с англобългарски, екзактност + софицистираност.

ЗВУКОМ И БУКВОМ

Тук ще кажа за едно достойнство на езика нам насущний, което никак не ценим, защото не съзнаваме неговото съществуване, камо ли важност: той е бързописен. Тоест думите му биват изписвани бърже.  Присъщност негова, която изчерпваме с беглата упоменавка, че Кирил и Методий, създавайки българската азбука, съумели да измислят за всеки звук буква. И с твърдението изчерпваме случая, но за да съм искрен, подвига: в тях далечни времена, столетие девето, нямало и помен от сегашните какви ли не, преизобилни технически, научни постижения, всячески улесненяващи фонетични дирения, тогавашната им липса ярко изтъква гениалността на Светите, боговдъхновени Братя.

Нека вмислим.За онагледеност, яснота ще привлека, неизчерпателно, френския. Там, за да обозначиш звук ш, нужни са ти букви две: сh, chiche, шиш, знаци шест, звуци три. Сам по себе си тоя хаш, h, е безгласен, но трябва да го изписваш: homme, човек, макар от чисто звуково гледище на халост. Двете mm звучат като едно м. Или: за два звука, ом, трябва да нанижеш букви пет. Виждаме двойката ll, произнасяна като просто л: rouille: руил. Така е и с tt, пак две за едно, emettre, еметр, знаци седем, звуци пет. Животоспасяващата вода я бележиш еаu: букви три, звук един, о. Положение сходно е beaucoup, боку: букви осем, звуци на брой половина, оu звучи като нашето у, краесловното р е нямо: боку. Changements бива произнасяно шанжман, съотношението между букви и звукове сочи 11:7,  eдин и същ знак (е) в една и съща дума веднъж няма зукова стойност, друг път тя е а; t и s ради своето местоположение са беззвучни. Сиреч: първото е немее, второто е, последвано от n, звучи а. В сonnaissaient има 13 знака, те са произнасяни с 6 звука, конесе, nn и ss дават по един звук, ent в краесловие няма право на глас. В една дума, lycanthropie, един и същ звук (и) бива представян с две различни букви: y, i. Пак в една дума, habitation, eдна и съща буква (t) е произнасяна двуяко: първо т, а после с, абитасион. Eдин и същ звук, с, в едно и също слово, го изобразяват с букви три: с и ss, cesse. Звук ф е дължим на букви три: f, fendre, фендр, но и ph: pharmacologie, фармаколожи. Съгласни в краесловие много рядко се произнасят, тоже остава нямо неудареното е. И тям подобности в много, много хиляди слова. Несъществуващото ц се предава по два начина: tzи ts; а ч се изобразява с още повече знаци, tch.

Тази явна разминавка, несъответствие между звук и буква, е отлика на френския език, по-точно правописа му: един и същи буквен знак бива четен по различен начин или обеззвучен поради своето място, например t е трилико: т, безгласно, с (proportionnelment, пропорсионелман). Впрочем, тоя романски език прибягва до три вида ударения, които на свой ред изискват да бъдат отбелязвани.

Гореизложеното ми позволява да въведа понятията бавнописен, бавнописност, противоположни към българските бързопис, бързописност. В кратце, тоя език, а и не само той, притежава твърде по-сложни правила за писане спрямо нашия и едновременно изисква доста повече време. А китайци, японци, те колко време изразходват собственолично да рисуват йероглифите си? Та щом стане въпрос какъв е нашият език: бързописен и времепестелив.

ПОКЛОН

Зад. Назад. Назаде. Назадека. Назадка. Назадечка. Отзад. Отзаде. Отзадка. Отзадека. Отзадечка. Изотзад. Изотзаде. Изотзадека. Изотзадка. Изотзадечка. Отдире. Отдирека. Отдирка. Отдиречка. Отподир. Отподире. Отподирка. Отподирека. Отподиречка. Мен. Мене. Менека. Менечка. Теб. Тебе. Тебека. Тебечка. Днес. Днеска. Там. Таме. Тамка. Тамо. Тук. Тука. Тукана. Туканък. Тукачка. Туканцък. Бъдещност изразяваме тоже разновидово. Ще. Ке. Че. Ше. Жа. Же.

Е, и? Производни словооблици, намируеми в поместни говори. Възможности да указваме разнообразности на едно и също. Да. Обаче не само: те онагледяват една преобилна, учудваща производителност. А нещо за да произвежда трябва да е живо, мъртвец не ражда. В действителност имаме безброй подобни случаи, които сборувани явяват една присъщност на говора ни мил и моя скромност я наричам прекрасна жизненост, пък за да съм в крак с бързоширещия се полубългарски, клонящ право към/къмто/накъм/накъмто англобългарски: виталност. Наистина изненадва, смайва тая лекота, с която може в езика нам насущний да сътворяваме нови думи. Защо е така? Нима случайност, мигар произволност? На какво се дължи тая отлика? Причината ще да е коя? Нали сме българите съдбовно взаимообвързани с нашата езиковост, ние сме тя, тя е ние.

Чрез тия облици напира, блика неудържима една българоприсъща потребност, не само дълбоко, неизкоренимо вътрешна, но и съкровена, едва ли не съкровение на съкровенията, необходимост да словотворим и тя намира отдушник в тия на пръв поглед ситни, причудливи криввания спрямо научно постановената книжовност, чиито съществувания понастоящем обществото, че да не т/ръсна овцеството ради скоротечното му и охотно дигитализиране, дори не подозира или при среща зяпа ги с маймунско лююбопитство, опростителна насмешка. Но въпросните слова, словца са невеществености, затуй препращат към Дмитрий Лихачовото дълбоко прозрение „България е държава на духа”, което включва и тях, искрени дела на незнайния, безимененния, народния словотворец, нему вечна  слава.

СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА „СИМЕОН РАДЕВ”

Столичната библиотека е една от най-важните в България: неоспоримо. Както и обстоятелството, че собствено име тя няма. Преди години говорих в нея защо не |? се тури едно име достойно по значимост. Предложението ми бе отхвърлено, отблъснато, низвергнато (къш, циба), с довод, който в ушите (не смея да река ума, понеже сивото вещество в нея чутура не оправдава тая задължаваща дума) на произнеслия го звучеше буквално: Конгресната библиотека в САЩ да не би някакво друго название да има, Конгресна и толкоз. Пред тия несъкрушими словца моя смиреност не можа зъб да обели: капут. Но поне да си изложа на всеслушание какво ми б/е на душата, душата още сърцето.

Мигар САЩ (както нявга СССР) са поредното мерило какво да мислим, още предприемем? Как се нарича въпросната им библиотека е само тяхна работа: нас то с нищо не задължава: освен като необорима опора на тукашните вечни раболеници, чуждоугодници, службаши. Ами ако на великия Ю Ес Ей един прекрасен ден (там всичко е от прекрасно по-най-прекрасно) хрумка го думне име да сложи на въпросната библиотека, нима тутакси, тозчасно ще я и ние последваме? Добре де, щом някъдешни национални театри, национални библиотеки също нямат допълнително обозначение, това означава ли това, че и нашите не бива да са „Иван Вазов”, „Св. св. Кирил и Методий”?

Та: защо Столичната библиотека не я наречем „Симеон Радев”? Той живя току до нея, зад гърба й, без преувеличение: на броени крачки. Бях приятел с неговия син Траян, писма разменяхме, той предговори книгата ми „Аз съм българин”, ходил съм в апартамента многажди. Впрочем на сградата няма (?!) възпоменателна плоча.

Би било излишно да обосновавам кой е Симеон Радев и какво той стори за родната книжовност, култура, дипломация, политика, за българщината в Македония. Какво чинат братята американци в собствената си държава не следва да го наподобяваме подлизурски, а че слагачески: тяхната действителност (слава Богу) не е нашата. Полезно е да знаем кой какви ги върши, но тая осведоменост не трябва в никакъв случай да равнозначи с низкопоклонство. Мчи щом предишното равнис по СССР пак е в (неотменима?) сила и единствената разлика е, че новият наш стопанин се зове САЩ, нека сме до край последователни, към него, и махнем хилядите лични имена  по читалища. По тоя начин ще онагледим своето понастоящо верноподанство. А и гениалното шопско твърдение „Най-мразим да мислим, оти се потим” (с разновидност „Най-мразим да мислим, оти нищо не можем да измислим”.)

Столичната библиотека е посещавана от млади хора, които нищичко не знаят за написалия „Строителите”. Пак ли (както с цар Самуил) ще чакаме скопските незаситими македонисти, окрали историята на България, да извратят и делото на великия българолюбец от Ресен, днес в Р Македония, та едва подир туй, след дъжд качулка, да ни дойде вечният втори акъл и да утвърждаваме Симеон Радев като българин? И още: ако ние не тачим заслужилите към отечеството, кой? Нам е криво, че малко ни знаят по света, но: защо иноземци да ни знаят, щом ние самите не правим достатъчно да се знаем помежду си?

ПРАВОСЛАВИЕ И БЪЛГАРОСЛОВИЕ

Наши православни дейци, тласкани от ревностно желание да разпространяват Вярата, което пък изисква да я разбират, възприемат колкото се може повече българи, превеждайки от гръцки създавали наши съответки на инородни слова. Похват, давал и дал отлични последици за родната ни реч омайна, сладка, тоже за българщината, понеже извиква на живот хиляди успешни думи, за които малцина знаят, че източникът им е чуждороден. Те са хубави, ясни, точни, действително обогатяващи езика нам насущний.

Естествено, в църковната книжовност не винаги става така, някои слова не отимват наши равностойности, влизат в обръщение гърцизми, но броят им, съотнесен към тук възникналите измислени двойници сочи огромен превес на вторите, които в цялост съставляват явление, вече съществуващо второ хилядолетие чрез обилни, благодатни плодове. Същевременно показват отношение към родната словесност, ибо убедително онагледяват как, изхождайки от иноземни подадки, биват по тяхна подсказка успешно правени родни буквосъчетания. Или както мъдро е рекъл оня: не е важно от къде тръгваш, а къде стигаш.

Тоест за сегашното ни презасищане с чуждици не бива да упреквааме никого освен самите нас: полубългарският, англобългарският,  п р о т и в о б ъ л г а р с к и я т е зловредна последица единствено, изключително пръквана от тукашняци. Стореното в православието спрямо гръцки е убедителен, чак необорим пример как да подхождаме към всяко другоезичие. Преждереченото, уви, не означва липса на гърцизми, напротив, такива са даже хора, комин, но в случая говоря за незнайния православен прехвърляч и необходимостта да следваме примера му. Защо не го вършим, а постъпваме обратно?

Защото изисква лични усилия, а това го не щем съвсем, съвсем никак, вече ни мързи да мигаме, пък и най-вече свикнахме да глобалясваме, не ни пука на дудука за там някакви си чистота на словото и пряката й, съдбовна обвръзка с всебългарщината, чопваш готови буквени заготовки и толкоз, какво ще умуваш по самобитност и твой дълг да я браниш, за взаимозависимост между език и мислене: с колкото повече вносотии говориш, пишеш, толкова по-малко българин ставаш, ако ще би да не го съзнаваш.

КАКВИ СМЕ

На Цветница и Великден столичните православни храмове биват препълнени с люде от възрасти всякакви. Търпеливо чакат по дълги опашки да взмат осветени върбови клонки. Всички тия жени, мъже, баби, старци, младежи, девойки, юноши отиват в църквите доброволно, което предполага, че вярват в Иисуса Христа, иначе защо са там. Въпросните многолюдни присъствия ме карат да направя следния радостен и обнадеждаващ извод: броят на православно вярващите в днешна България е несъпоставимо по-голям, отколкото ако съдим единствено по неделните богомолци. Тоест има два вида православни: редовно черкуващи се и рядко вършещи го. Първите несъмнено винаги носят Бога нашего в сърцата си, но: вторите са тоже православни. Студентка моя в португалска филология, рече пред колеги, в учебен час: аз сутрин преди да изляза от къщи, се прекръствам. Тоест не се черкува, но явно вярва в Него. Също такива са и родители, кръщаващи отроците си както го изисква Православието. Такива са и поръчващите опела, заупокойни служби, молитви за изцеление, венчавка. И още: почти е невъзможно да зърнеш жалейка без Кръст, мигар случайно го иска опечаленият?

Заключение: сегашните българи сме в мнозинството си православни, ала малцина се черкуват редовно. Това положение очевидно не сочи най-доброто, ала е за предпочитане пред безбожието. Може тия сънародници да ги наричаме маловерци, обаче в никакъв случай не са безбожници, противобоожници. Еди кой в неделя не посещава църква, но щедро дарение за строеж на православна той дава. Защо го прави, ако е безчувствен към Вярата?