Пенчо Чернаев

ВСТЪПЛЕНИЕ. Романът на Светозар Казанджиев „Съдба”/580 стр., изд. „Български писател”, 2022 г./ започва с една конфликтна семейна среща между основните герои - Султан Татаров и синовете му Кейван и Димитър, дошли след продължително отсъствие да го видят.
Решили сякаш да си изяснят всичко за себе си, те поставят пред родителя си - своенравния, необуздан, непокорен Султан Татаров отлагания, премълчавания, неполучилия отговор през младите им години съдбовен въпрос - кои сме, какви сме, какво е Татаровото семе? Едва в словесния сблъсък научават истинската съдба на баща си.
Конфликтът става като експозиция на целия роман. Имам чувството, че и авторът сам желае да разчисти всичко, защото въпросът не се отнася единствено до Султан и синовете му, а до една голяма част от родопското население, изправено от векове на кръстопътя между род и религия. Писателят иска да освободи окончателно земляците си от вековната дилема, да ги измъкне от „етническия батак”.
Поводът е намереното от студентите-археолози в старото грабище на Медино запечатано с восък гърне със скрити в него Требник и Кондика на църквата в селото, заедно с други книжа. В един тефтер с „герданени” букви е записано, че през юния на лято 1862-ро черна конница бастисва село Медино. Поганците от четата на Ахмед Боюкли непременно искат от селяните да разлюбят Христа и да влязат в „правата” вяра. Никой обаче не се отказва от Кръста Господен. Много са обезглавените и избитите, а Ахмед накрая запалва селото и от него не остава „камик връз камик”. Тъй загива Медино.
Оживелите, спасилите се християни и мюсюлмани, си правят ново Медино на другия бряг на Арда, откъдето гледат любимата височина Вешката.
Пленен от студентската находка и от прозвучалите български имена Султан и Койна, авторът решава да проследи историята на рода Татарови и така се ражда романът „Съдба”.

РОДОПА. Много страници в книгата са отделени на Родопа, но не на идиличната, романтизирана с овчи стада, чанове и мандри, а на трудната и трудова, обичана Родопа, чиито синове и дъщери ровят каменливата й пръст и сеят картофи - основното им препитание. Страниците са изписани с много топлота и обич.
Авторът рисува автентични картини от живота и битието на хората, каквито са описанието на ритуалите на българо-мохамеданската сватба и погребение, обслужвани от двама служители - поп и имам, кръщавката на синовете на Султан в р. Арда, смъртта на Руска и др. Той постепенно разгръща епоса си за Родопа - многобагрен, емоционален, вдъхновяващ. Тук „сутрин слънцето идва на пръсти, вдига газения воал над тревите, дърветата, легендите, мило ги буди и разденва нощта… А вечер месечината коленичи на близкия хълм, развява забрадката на нощта и опряла глава върху скалите слуша песните, които се носят върху водата…”
С подобни картини и описания Светозар Казанджиев ни уверява, че старата българска разказваческа традиция не е изчерпана, тя е още жива и още много може да даде на литературата. И още нещо: говори не само авторът, а дава думата и на героите си /на Татаров, на майка му/ и така разказът става по-пъстър.

ВОЙНАТА е може би втората основна тема в романа /рядко появявала се в белетристиката ни през последните години/. Авторът проследява пътя на героя си Султан от получаването на повиквателната в Медино, трагизма на раздялата със съпругата и майката, та до окопите на Драва, за да покаже трагедиите на човешката касапница и да се запита заедно с майките: Кому изобщо е нужна войната? Три години е в ада. Бойците вървят през разораното от бомби кално поле, обувките им мокри, тежат като олово, труповете падат като леш…

(Светозар Казанджиев е твърде млад, за да е бил фронтовак, но правдиво изобразява военните ужаси. За годините си той много е наблюдавал, много е видял, чел и попивал, и много знае). Като земляка си от Гела, бележития разказвач Филип Марински, и той, сред военните страхотии търси проявите на адамлък /човещина/. Разказът му как сред бойните действия българските войници намират в малката румънска хижа топъл чай и съчувствие докосва сърцето на читателя със своята непосредственост. Пак, на бойното поле, пред трупа на убития си приятел Огнян Дурманджиев Султан Татаров се заклева да отгледа детето му и го прави отговорно и бащински.

СИЛНИ И ВПЕЧАТЛЯВАЩИ СА ОБРАЗИТЕ И ХАРАКТЕРИТЕ, с които ни запознава авторът, сродни по обичта си към родното с тези на Д. Талев. Забележително е умението му да влиза в чужди съдби, да се вживява в тях и да ги разплита.
Отличителни и запомнящи се в романа са женските образи. Те са една от големите сполуки. Не са само физически имена, а скулптурни характери.
Ето Руска, първата жена на Султан. Взета е от него по любов, /макар с насилие, защото „нейните” не искат да му я дадат/. Тя е винаги в сърцето му, заедно с песента „На мене ли си, Русо, сордна и гневна?” Не знам има ли такава родопска песен, героят ли си я ражда или е щастливо авторско хрумване, но тя звучи като рефрен през целия роман/.
Изпратила мъжа си на фронта при Драва, Руска вярно го чака дни, месеци, години да се върне, чак когато получава плика с черното известие: „Загинал със смъртта на храбрите”. Млада е, хубава е, по внушение на свекърва си се омъжва повторно. Когато след три години неизвестност Султан се връща куц, опрян на подпирагата, Руска застава на кръстопът: при втория си съпруг ли да остане или да се върне при първата си любов? Като не може да намери решение, тя се заравя в купата сено, самозапалва се и изгаря с мъченическа смърт. Света мъченица българска!
Не й отстъпва и втората жена на Султан - Тесика. Без да е раждала, тя се грижи майчински за синовете му, брани ги като орлица и ги отглежда. Тя е винаги до мъжа си във всичко. Когато добитъкът им е взет в текезесето, тя като добиче се впряга в хомот, тегли ралото, а Султан държи ралника и засява картофите - да осигурят храната на семейството.

СЪДБАТА И ГЕРОЯТ. Темата за съдбата всъщност е основа на цялата книга, изобразена и представена от аевтора в образа и характера на главния герой Султан Татаров - сложна и противоречива личност - „вироглав, работлив като вол, честен като светец, кибритлия…” Той е буен, своенравен, труден и чепат, принципен, взискателен, непокорен, роден да променя света, а не да привиква с него. Сам с постъпките и действията си кове личната си съдба, но ръката на войната се намесва в нея. Сам е, защото е различен от другите и става приемлив за тях /два пъти е избиран за партиен секретар на Медино и два пъти е свалян от същите хора/. Решително казва думата си и за колективизацията, и за възродителния процес - сам не сменя името си, нито на синовете си, тъй като няма защо. Като човек, роден да лидерства, той не си примирява със съдбата, а опитва да я промени. „Ние тук се българеем” заявява той. Когато успява да направи със съселяните си училище, когато съгражда фурна и свързва с път селото си с другите селища, когато за първи път в Медино се играе представление /1950 г./, той смята, че социализмът вече е влязъл и тук. Затова радостите му, и разочарованията му са точен отклик на времето.
Неговата обич и стихия е земята. Тя го прави богат и щастлив. С изключителното си трудолюбие изпреварва по заможност „средняците” и го обявяват за кулак. Изселен е със семейството си във вътрешността на страната, в планинския град Елена. Непримирим с трудностите, той и тук се налага. Завършва курсове и става тракторист и комбайнер - почитан и уважаван.
Когато четях книгата си мислех как авторът ще завърши живота му. Кроях си различни варианти. Писателят го прави по възможно най-убедителен начин: оставя го да почине при земята - неговата любов и негова майчица. Полегнал на голямата нива на Юртя, където са картофите, дъхът на влага и мащерка го приспива завинаги…

НЕ ИСКАМ в писанието си да съм елеен към Светозар Казанджиев. Защото е талантлив! А талантът предполага искреност. И честност! Има в книгата страници, които сякаш са писани от друг човек или, най-малкото, от друга ръка и друго перо - журналистическо-репортерско, бездуховно, шаблонно е например описанието на ангарията за набавяне на камъни за новото училище. Мисля, че разбирам автора. Без тия страници не могат да се възприемат и разберат следващите, но дали трябва да е така? Поне за отговорността пред себе си и пред таланта си трябва да си отговори авторът.

ЕЗИКЪТ на книгата е литературен, книжовен български език. С „мешавица” на места от местни диалектни думи /обяснени/ и с черковно-славянски слова, той става колоритен, цветен, изразителен. Редакторът Пенка Чернева едва ли е имала тук някакъв проблем. Тя достойно е изпълнила дълга си като е дала път на тая голяма, хубава и честна книга, а издателство „Български писател” е сторило необходимото бързо да стигне до читателите.

С романа си „Съдба” Светозар Казанджиев обогатява съвременната българска литература и същевременно доказва, че е един от най-талантливите ни белетристи. Образът на Султан Татаров ще влезе в галерията от впечатляващи и запомнящи се образи в литературното ни наследство.

Април 2023 г.