Виолета Бончева

СЕЛОТО НА ДЯДО

На дядовците къщите ги няма -
тук никой не оре земята топла -
покрита с пръст е меката поляна,
и бурените пъплят през имота.
Пресъхнала е тясната рекичка,
колибата, покрита с суха слама,
изчезнала и тя… И е самичка
Вечерницата, слязла над герана.

А сводът морав грейваше тогава
от весел смях и песни на кавали.
Против коварство, болести и страх
се виеха хора…
Жените стари
разказваха легенди сладкодумно,
целебна бе онази лятна вечер
край огъня, до необята лумнал…
Изглеждаше животът, че е вечен…

Днес пътищата стават все по-къси.
За туй назад се връщаме, когато
гласът на детството внезапно ни потърси
да възкреси, което е изпято.

СПОЛАЙ ТИ, ГОСПОДИ

Отиде си старицата отсреща, замлъкна гласът й,
и бялата къща до нея остана празна.
Два заключени двора, два салкъма крайпътни,
дълги спомени, дето няма кой да разказва.

До тях - гигант внезапен, с тъмни прозорци, тераси,
замръква празен, ни детски гласчета, ни хора.
Колко ли чакат да влязат там, у дома си,
но тази идея изглежда все по-бездомна.

И все по-високо се вдига хлебният залък,
чезнат стадата, падат дървета в пожари,
светът помръква, за радост на сатаната
и с мъка едва оцеляват хора и твари.

Вода светена - само дъждът отгоре
смирява огъня, обилно полива нивята…
Сполай ти, Господи, нека е твоята воля,
живеем като обречени,
милост за децата!

УТРО

Под цвета, коронясал бадема на двора,
през клонака бръшлянов, потънал в роса,
виждам как избледнява над мене простора,
как изплува зад горския хребет зора.
Чувам песни отвред на невидими птици
и пастир как с тръбата събира стада,
простодушни и къдрави, бели овчици,
а пред тях - млад овен със юнашки рога.
И заглъхва рева на среднощни чакали,
през баирите тръгват напети коне,
извор бял се разплисква сред горските пазви
и тревата наоколо буйно расте.
Аз не зная възторг по-възвишен от този
да усещаш наоколо зов за живот,
да долавяш дъха на разцъфнали рози,
като в приказка кратка
за дълга любов.