Румен Стоянов

За интересуващи се от български книжовници в Латинска Америка тяхното средоточие от някога и до сега е Аржентина. Съвсем не го оспорвам, още по-малко отричам: там са бивали Самуил Стрезов, Борис Шивачев, Тодор Ценков, Александър Карпаров, Иван Аржентински, Стоян Данев, Христо Гоневски, а трябва към тях да прибавим следходниците Марио Несторов, Омар Ценов, Хорхе Цанев. Така че първенството на оная страна аз не го накърнявам, само въз основа на изнесеното за Георги Шпатов, Христо Бояджиев, Стефан Кинчев, Жорже Косиков, Маргерите Петкова, Илко Минев, Стефан Кръстанов, Михаил Кръстанов, Бистра Апостолова, Андре Петиков трябва да кажа, че и в Бразилия съществува значително по брой и постижения ядро от пишещи с българско потекло. А горните имена в Тропическия великан не изчерпват всички: чел съм за Никола Софран, вероятно бесарабец, че има издадена стихосбирка, може би не само една; чувал съм за Найда Попова Бъкингам, че е написала книга за Амазония; Люба Басан също се отдавала на литературни занимания, както и цигуларят Светослав Митиков, когото познавах. Уви, не съм успял да издиря нищо тяхно. Впрочем не ми е известно наше задгранично списание да е просъществувало тридесет години, при туй без никаквичка държавна помощ, издавано от невъзвръщенци, какъвто е случаят с „Български преглед” (1961 - 1991, Рио де Жанейро). А то е било предходено от „Български осведомителен бюлетин”  (1953 - 1955, Сан Пауло).  В тоя най-многолюден южноамерикански град излизат и два еднократни листа: Кирило-Методиев и „Аз буки веди”. Искам да кажа, че твърдението ми за ядро от българска книжовност в Бразилия не е никак голословно или пресилено.

В едно по-широко разбиране що е книжовност попадат и журналисти. А то изисква да включим две жени с българска кръв: Моника Янакиев, от чийто покоен баща Дружелюб имам писма, и по-младата Наташа Мадов, баща Иван, химик, западнопокраинец, когото също познавах. Макар и по-скромно, журналистика упражнява отишлият през 2002-а Михаил Кръстанов.

При това положение, сиреч пред явните факти, крайно време е да разберем, че досежно българска литература из латиномериканския подконтинент нейните огнища са две: Аржентина и Бразилия. Повтарям, не го заявявам с оглед втората да засенчва първата, нито да ги противопоставям, то би било неразумно и вредоносно за България, пък защо да го правя? При дори най-бегъл поглед ще установим, че на Аржентина принадлежат ред преднини, и по времеви белег, и по брой на български вестници, ако ще би краткотрайни, и по значимост на писалите с наше себесъзнание. Онова, което наши съплеменници са там извършили, е при наличието на многобройно разселение (диаспора), превалящо към 30 000. При откриването на снимково-документална изложба в Столичната библиотека (март 2013) по случай осемдесетгодишнината на дипломатическите ни отношения с Буенос Айрес отношения посланик Гилермо Салвадор Асрак в речта си изтъкна, че днес около 80 000 аржентинци носят българска кръв. А сънародниците ни в Бразилия са къде-къде по-оскъдни, може би десеторно, ако не и повече. И въпреки това направили са работи, равнозначещи с още една бразда на общобългарската книжовна орница. Нам остава най-лесното: да научим за техните дела и да ги тачим, ако ще да са под онова, което ни се иска да бъдат. А и да знаем, че се (и ще се) появяват нови лица като братя Кръстанови, Бистра Апостолова. В кратце: българи, пишещи в Латинска Америка, не принадлежат единствено към неповратимото минало, а и към настоящето и бъдното, за да продължат изграждането на двустранно полезен мост през Атлантика.

Извън двете ядра остават, нека ги наречем безпризорни спрямо България, още литератори, чиито деяния чакат нейно внимание, защото въпросът за културното й наличие в Латинска Америка е постоянна величина, изискваща не еднократно или на пресекулки заничане, а трайно разработване.

ОТ БЕСАРАБИЯ В БРАЗИЛИЯ

През 1926-а става преселението на бесарабски българи в Бразилия. По него време те са румънски поданици и жертви на онова, което сетне ще бъде наричано етническа чистка. Бесарабците са първият от няколкото потока, ставящи българското разселение в Бразилия. Указам ги, за да се има по-ясна представа кои нашенци отиват в Тропическия великан. Естествено, разделил съм ги на седем аз, че да е по-прегледна общата картина, иначе там едновременно влизат люде, принадлежащи към единия или другия дял в българското наличие. И тъй:

- Бесарабски българи (в това число и гагаузи).

- Български евреи.

- Български арменци.

- Българи от Гръцка  и от Югославска Македония.

- Невъзвръщенци от родината.

- Невъзвръщенци от Западна Европа.

- Преселници, установили се в Бразилия през годините непосредствено преди 10-ти ноември и след тази дата. Към тях спадат основно музиканти.

Бесарабците са най-многобройни и потомците им образуват, по количествен белег, най-значимата част от сънардониците ни. Едва ли случайно единствено те имат земляческо сдружение, в Сан Пауло. Евреите потеглят към Бразилия след изселването  през 1948-а. Някои са завели съпруги българки. Подобен е случаят и с арменците. Знам само едно семейство от Западните покрайнини. Невъзвръщенци от родината са мъже, избягали пресичайки държавната граница с опасност да бъдат застреляни. Повече са отишлите от западноевропейски страни, тоже люде не съгласни с комунистическата управа в отечеството. Извън тия потоци отделни лица се установяват там дирейки само по-добри приходи, а не движени от политически убеждения или по силата на междуправителствени разпоредби (Румъния - Бразилия, България - Израел).

Сега ще сторя едно отклонение, защото съдържа сведение, което следва да знае всеки занимаващ се с разселничествата ни по Америка.

Кога за пръв път българин стъпва в Бразилия? А Латинска Америка? А в Новия свят? Може би никога не ще намерим отговори на тия въпроси, но трябва да ги търсим. Обаче тук няма да излагам податки и догадки, а ще се придържам към достоверност. Едва подир 1878 г. разполагаме с български паспорти, обстоятелство, позволяващо да бъдем припознавани от тамошни преселнически власти за поданици на възстановената ни държава. Преди указаната дата нашенци биват вписвани като идващи от чужда страна, което създава трудности да установяваме националната им самоличност и не сме в състояние да докажем кога в действителност започваме да стигаме в оня материк. Ето защо отвъдокеанските официални вписвания се оказват безпомощни: ония служители ги интересува не истинската народност на дошлия, а държавата, издала му паспорт. По тая причина опитите ми да разбера нещо по-определено зад смътното „българи почват да идват в Бразилия през края на ХIХ столетие” не донесоха успех, макар че ги правех под Южния кръст. Разсъждавах така: 1899 и 1875 г. попадат все в края на столетието, но разликата е четвърт век. В интерес и на двете страни е да изяснят, че връзки между тях има колкото е възможно по-отрано. Известно е, че случайността  бива понякога благосклонна към дирещ, чети ровещ по източници. Тъй намерих едно писмо до известния възрожденски писател, поет, вестникар и просветител Цани Гинчев Шкипърнев (1835  -  1894). Подател е Иван Д. Гошев и се пази в архива на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, фонд 173, архивна единица 3, листове 52 - 53, изписани с черно мастило:

София, 4 февруари 1890

Драги ми Гинчев,

Предмет на настоящето ми е Америка, а именно Бразилия. България и Бразилия са сходни, поне за сега, по политическите си приключения, но защо да не се сродят. Вероятно припомняти си за дядо Боше (?) Давидов от Болград. Един от неговите синове, Прокопи Давидов, още в 1875 година когато бяхме в Париж, напусна Стария свят и замина за Бразилия. Там той в течение на 15 години успя да направи доста добро състояние. През миналата година предприе заедно с жена си, едно пътешествие по Европа и тая есен беше в София, а сега се намира в Блоград и подир няколко време ще тръгне пак за новото отечество. Давидов се занимава с земледелие и притежава обширни чифлици за кафе и житни произведения. Той иска да заведе с себе си от България един или двама градинари за да развие градинарството в чифлика си и предлага следующите условия: Той дава градината, място удобно за тая цел и снабдено с близка и достатъчна вода, дохода от произведенията ще се дели на две части: от която едната ще вземат градинарите (двоицата), а другата Давидов. Земя и къщи за живеене той им дава безплатно. Ако (..). за увеличавание на градината, за наемане на работници и разни инструменти за подобрение на градината, той, Давидов, заема им капитал без никакъв процент. В случай, че градинарите не ще имат средства за пътните разноски до Бразилия Давидов е съгласен да им заеме пари за тая цел без процент.

Разбира се, че тези хора трябва да бъдат честни, да си познават добре занаята, пъргави, сериозни и грамотни.

Мисля, че такива хора могат да се намерят в Лясковец, затова моля те попитай и ако някои се намерят да приемат тези условия или пак по-други някои, то моля имай добрината да ме известиш. В случай, че тези хора приемат трябва да бъдат готови да тръгнат когато Д-р Давидов ги известни и да се срещнат с него в (…) място, което ще бъде вероятно в някои от съседните ни страни.

Пълно съм уверен, че няма да ме оставиш без отговор.

Поздравявам буля и децата.

Оставам твой: Ив. Д. Гошев

Както се вижда, на лице е документ, който сочи без никакво съмнение относно истинноста му и заложеното в него, че бесарабският българин д-р Прокопи Давидов през 1875 г. се е заселил в Бразилия. Засега това е първото сведение за наш сънародник там, а и въобще в Латинска Америка. Дано попаднем на още по-ранни материали, но до като не ги открием, трябва да използваме упоменатите години и име като отправни точки за нашето присъствие в Бразилия и Латинска Америка, гдето ни има година преди Априлското въстание. Българинът Банко Давидов основава два града в Бразилия, но то става през ХХ столетие и оставям случая извън настоящото изследване. Ала от само себе си възниква писането двамината не са ли родственици? Дали предприемат исканите градинари дългото пътуване под тропците, не личи от архива на бившия техен колега Цани Гинчев. Обаче то хвърля светлина в досега обвитото в тъмнина първоначално българско присъствие под екватора.

Но да говоря за Стефан Михайлович Кинчев. Роден е в Гасан Батър. Данните за него черпя от автобиографичната му „Странна идея на един момък”, ала може да има по-големи точности в писмата му до мен, които нямам време да изровя. В нея авторът говори за себе си от трето лице, Стьопа, той е главният герой по ония сборно 744 страници. Тях ми ги прати веднъж, до легацията ни, където бях културно и пресаташе (1972 - 1975) по време на първия от трите ми престоя там: четири книжни тела с поменатия общ наслов, а после и в София, събрани в един том с дебели зелени корици. С треперяща ръка, на португалски, съответно е написал „На професор Румен Стоянов от автора на тази творба Стефан М. Кинчев” и „На достопочитаемия господин Румен Стоянов от автора на тази творба Стефан М. Кинчев 16 май 1983″. От него съм получил и своего рода визитка, лицевата й страна се чете: „Стефан М. Кинчев прокопски писател, автор на книгата „Странна идея на един момък” ул „Коломбо”, 283, тел. 435, пощ. кутия 466 Кронелио Прокопио щат Парана”. Върху гърба й е преснимано началото на интервю с бесарабеца в местния вестник „Ещадо до Парана” от 26.5.1968 по случай отпечатването на първия свитък от том втори на книгата му. Така научавам неговата рождена година: 1895. Значи през 1983 е бил осемдесет и осемгодишен.

Достъпни са ми седем негови творби в стих. Поемката „До СССР и назад с „ректив” излиза в самостоятелна малоразмерна брошура (1972). Съдържа 53 четиристишия, римувани абаб (тая схема той използва и в другите си работи),  отразяващи вълненията в осемдесет и двадневния престой край Дунава след четиридесет и шест години отсъствие. „Никога не ще забравя” (ужасите на Първата световна война) се чете върху стр. 59 на втория свитък. Третият свитък поднася четири стихотворения: той започва с „Европа”(мъка по бащино огнище),  „Всеки един от нас има своя драма” (стр. 42, представлява раздяла с родината: „Прости ни, земьо войнствена! / Сбогом!”), следва неозаглавено, чийто първи ред е „…Двойка старци все още сънуват”, на задната корица чака „Розата”, подписана „С. К.”.  Двете неонасловени четиристишия, образуващи последното от седемте произведения, чийто начален стих е “Отвори се, завесо небесна”, авторът ми е пратил отпечатани върху синя дебела хартия, изрязана от не знам къде. Мъката по изгубеното отечество го кара да приведе на български с латиница една песен стр. 119), като дава и португалскиата равностойност: изпълнявана в родното селище:

Дунав мътен тече,

дърво и камък влече.

И меня ще завлече

в царьови градини.

Там ще изникна,

бял червен трандафел:

с мене ще се кичат

царьове девойки.

Освен римувач Кинчев е и рисувач. Сборно в книгата му има осем рисунки. Първата е върху корицата  („Земи на Бесарабаия”, географска карта, на която личат Хасан Батър, Тараклия, Болград и други селища, Дунавското устие ). Ето заглавията на останалите: „Стефан Михайлович Кинчев„ (два различни автопортрета), „Хоро”, „Мома от Хасан Батър носеща вода” (с кобилица, менци, вижда се и кавалджия), „Руски боец на Румънския фронт”, „Селски танц на открито (хоро)”, „Гайдарджи”.

Първото Стефан Кънчево стихотворение препраща към десетгодишната му възраст. След Първата световна война той пише двадесет и една глави от книгата. По собствено признание тя възниква на три езика: руски, български, португалски, ще рече и в превод на последния. Тоже любопитно е, че „Странна идея” се ражда на два материка, Стария и Новия, което е в съзвучие с орисията на писателя, чиято православна и монархическа обвързаност е явно изразена.  Гасан Батър  -  Болград  - Букурещ  -  Прага  -  Бремен   - Лисабон  -  Рио де Жанейро (с кораба „Мадрид”) и най-сетне Обетован край под Южния кръст. Преселниците, дванадесет семейства, броящи седемдесет и двама души, били закарани във вътрешността на щата Сан Пауло, където започват селскостопанска работа в в чифлик. Брашно, хляб няма, бразилците не ги употребяват. Стоварват им чували с някакви зърна, приличащи на бобови, жените сваряват чорба и бесарабците се чудят защо е толкова горчива: новодошлите не били виждали не смляно кафе и го изручали. . . По-късно Кинчев става железничар, а кога общувахме преживяваше от машинописна школа. От него пазя и снимка, препечатана върху жълта хартия с размер на пощенска картичка. Изобразява петима мъже с костюми, вратовръзки, меки шапки и куфари, една жена, всички прави един до друг, а отдолу надпис: „В 1951, гара Ларанжа Досе, Алта Сорокабана, приема гостите отпразнуващи 25 години от пристигането си в Бразилия. На 10 май 1926. Сред тях С. Кинчев със съпруга отляво”. Сред адреси на българи в Бразилия намерих листче с от мен записания на Кинчев, а на гърба му чужд почерк (предполагам посолска служителка) е добавил „Бесарабски българин  -  починал 1993 г”, ще рече на 98 години.

По местодействие „Странна идея”, впрочем подзаглавена „Хроника за родната земя”, се дели на две части: Европа и Америка (в същност Бразилия), но страниците са количествено разпределени съвсем не равностойно, с голям превес за Бесарабия. Дори в Задокеанието Стьопа се движи  между сънародници, та не излиза от родното обкръжение и в тоя смисъл напълно оправдава подзаглавието.

Четирите книжни тела, издадени в 1964, 1967, 1968, 1969, носят много снимки, главно Кинчеви близки, съпътстващи го под екватора или останали в край черномрските предели. На корабните денонощия повествователят отделя малко внимание. Припомняйки си детство, юношество, младост, войнишка служба, той употребява български думи като драгинко, буля, новобранец, кавал, някои вероятно за пръв път отпечатани с латиница в Бразилия.

Само по заглавия известни са ми (поетическият?) сборник „От всичко по малко” и коледната драматизация „Пратеници. Спасени и изгубени”.

Къде сред другите книги от българи в Страната континент  е мястото на „Странна идея”? До тоже споменовото „Свидетелство на един заселник” (1977) от също бесарабеца Андрей Петиков. А по езиков белег представлява може би единственият случай на триезичие. Въз основа на речта, която Стефан  Кинчев използва в стихотворството, следва да го числим към португалоезичните пишещи българи.

Каква равносметка може да се направи за литературното дело на Стефан Кинчев? Нямаме цялостна представа за всичко написано и тя би била частична. Ала той е действал при много неблагоприятни условия: без едно по-добро образование и в градче, броящо 46 925 жители (2014, Уикипедия), а през 60-те години на ХХ век  твърде, твърде по-малко, без културна обстановка, насърчаваща книжовни занимания, късно усвоен чужд език. „Странна идея на един момък” издава неукрепнало, тромовато перо, което не винаги умее да охудожестви повествованието. Но дори в този вид, творбата следва да я преведем, не ради идейно-естетическото й равнище, а ради съхранената българщина и като брънка в българо-бразилските вземодавания. Мисля, че Стефан Михайлович Кинчев се оправя по-сносно в стихотворство, нежели в белетристика.

ПО-ВСТРАНИ

Отворим ли дума за книжовници българи в Латинска Америка, разбираме поети, романисти, разказвачи, публицисти. Но има и други пишещи, обаче извън тия упоменати видове и остават в сянка, макар неоснователно, че и несправедливо. В Бразилия такива са Жорже Косиков, Стефан Кръстанов, Бистра Апостолова. Първият е роден там, останалите в отечеството ни. Кръстанов завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски”, Апостолова отива (1989) под екватора с баща си, дипломат, и става правистка в Университета на гр. Бразилия, където от години преподава. Но за тях ще говоря по отделно.

Косиков (1935) е от баща и майка бесарабци, заселници под Южния кръст, гдето отиват през 1926-а. Жорже отваря очи за белия свят в град Можи даш Крузеш, щат Сан Пауло. До седемгодишен говори само български, по тая причина изпитва затруднения кога тръгва на училище. Но умното и будно момче бързо наваксва и на единадесет години след успешно положен  изпит е прието във военна академия. Завършва с подофицерски чин отдела за военна полиция. Следват повишенията младши лейтенант, лейтенант и капитан. С последното звание командва самостоятелен гарнизон. Бидейки под пагон, работи по опазването на гори, околна среда, също и в специализиран батальон за закрила на малолетни. Дипломирва се (право) в Университета „Макнези”,  Сан Пауло. Военната полиция Косиков напуска през 1970-а и се прехранва като съдия, главно по граждански дела, после адвокат.

Изкарва следдипломно, магистърско, обучение по гражданско и процесуално право в най-важното висше учебно заведение, Университета на Сан Пауло. Преподава обичайно, гражданско и съдопроизводствено право в Педагогическия институт „Толедо”, Университета на (град) Рибейран Прето, Университет „Моура Ласерда”. Гостуващ университетски преподавател е бивал в градовете Бауру и Арасатуба (щат Сан Пауло) и Витория (столица на щат Ешпирито Санто). Писал е статии върху правни въпроси в „Диарио” и „Адвогадо”, вестници в Рибейран Прето. Между 1980 и 1985 те поместват близо 30 негови текста, разглеждащи не само юридически произведения, но и романи. През 2005 излиза книгата му „Иск за непозволено увреждане от строеж и сродни мерки”(изд. „Мизуино”, гр. Кампинаш). Същата година оставя още една негова книга: „Преселение в Бразилия - бесарабски българи и гагаузи” (изд. „Легис Сума”, 430 стр., гр. Рибейран Прето). Две години по-късно същото издателство пуска труд, онасловен „Преселение - бесарбаски българи и гагаузи (румънски) - Бразилия - Уругвай”. Тоя значително разширен труд (726 стр.) обхваща и сънародници, попаднали в Уругвай. Жорже Косиков подготвя трета книга пак за българи под тропика. Освен португалски, той говори, пише испански, френски, а има самоуки познания и върху български. Посредством четива образова се по нашата история, култура.

Поне 166 са общо българските книги в Бразилия. Напук безхаберието на отечествената демократясваща управа, техният брой продължава да расте. През 2004-а се появиха Йордан-Радичковите „Разкази с тенец”, безплатно дело на Андерсон Брага Орта (превод и предгодвор), Момчил Стоянов (рисунки, художествено оформление, корици) и моя милост (съставителство, превод и друг предговор) и сборникът предизвика множество хубави отзиви по електронни, хартиени носители, но да не се отплесвам. 2005-а ще остане забележителна в нашето литературно присъствие в Бразилия благодарение „Преселение в Бразилия” от Жорже Косиков, подзаглавил творбата си „Бесарбаски българи и гагаузи”. Сякаш то е малко, върху предната корица четем, тоя път на български, „Българо-гагузкото преселение от Бесарабия”.

През 1925 - 1926 г. наши бесарабски сънародници отиват в Страната на кафето и до ден днешен съставляват най-многобройния дял в тамошното ни изселничество, обхващащо тоже арменци, евреи, македонци от Гърция, Република Македония, западнопокраинци. В Сан Пауло съществува Мемориал на преселника. Тоя музей отразява приносите на дошли от други краища на земята люде и вплели своите съдби в развоя на едноименните град и щат. Сред 30-те нации, чиито представители участват в развитието на Сан Пауло, указана е и българската. В интернетската страница на Мемориала може да се видят показания на бесарабци, отишли в Сан Пауло през двадесетте години от миналия век. Понастоящем единственото българско земляческо дружество в южноамериканския великан, чиито размери  надхвърлят с 800 000 кв. км. Австралийския материк, е на бесарабци, включително гагаузи (Културно сдружение на българския народ в Бразилия), основано през 1996 в гореспоменатия град и до 2013-а Косиков е негов правен директор. Той е и деен общественик с разностранни изяви в Рибейран Прето.

През април 2000 г. по случай Великден Културното сдружение отпечата брой първи от своя бюлетин „Българи”. Началните думи на тоя трогателен порив гласят „Аз съм българин”. Погледнати от инакъв ъгъл, те са горчиво и справедливо обвинение, загдето бяхме в дълбокия социализъм напълно изоставили, дори без една топла дума, за която пари не трябват, ония българолюбиви наши братя и сестри, които немилостивата съдба е изтръгнала от Балканите и през степите на Русия ги е запратила в Америка, но пак не са забравили своето потекло.

Как бесарабци се озовават под екватора? След Първата световна война Бесарабия минава от руски в румънски ръце. И Букурещ започва силом да порумънчва българите: гонения против свещеници, учители, кметове и други принудителни мерки, целящи бързо-бързо да претопят нежеланите инородци, оказващи се препъникамък за кроежите на Велика Румъния, която върши точно онова, което правят Сърбия и Гръция против македонците ни. В архива на бразилското Външно министерство намерих прелюбопитно изложение от консула му в Букурещ. Дипломатът съобщава, че румънското правителство е съгласно негови граждани да отиват в Бразилия и единственото условие към тях е да знаят чужд език. Сиреч, ако един селянин каже, че знае български, те го те чужд език и може да отпътува. По тоя благовиден начин властите се отървават от непокорливи спрямо претопяване българи. Помамени от медоречиви приказки за Новия свят, те продават как падне имоти и поемат към Латинска Америка. Днес на туй му викаме етническа чистка. Тъй в щата Сан Пауло се озовават люде с наша кръв, намерили под Южния кръст трета родина, и Жорже Косиков проследява нерадата им орисия да живеят за винаги далеч от бащина стряха, пък също и участта на техни потомци. Тоя начетен мъж видях в Рибейран Прето и сетне разменяхме писма, но трябва да призная, че не очаквах от издирвачество му толкова обилни плодове. Затуй справката, която ми поиска относно гагаузи и я помести в книгата, е прекалено малка, смятах, че му е нужна за собствено сведение, иначе щях да я направя по-обстойна. Повторно се видяхме през ноември 2013 в Сан Пауло.

Ето какво пише Жорже Косиков досежно обезбългаряването на Бесарабия: „Причината е в несъгласието с присъствието на Румъния, на бесарабска територия, утежнено от явната враждебност, с която бяха държани нейните жители и налагането на принудително порумънчване над там заселените народности и даже прикрития натиск за смяна на националност и пригаждане семейното име с оглед то вече да не отразява първоначалния произход. Ограничени в своята свобода от румънските войници (прякоросвани „качулати”) и подложени на все по-голямо обедняване, под силна данъчна тегоба и виждайки да намалява възможността да подобрят стопански живота си при управа, която постепенно им изземваше земите, те виждаха усилията си  свеждани все повече единствено до оцеляване” (стр. 354).  Сякаш четем какво биваше вършено срещу българите в Западните покрайнини.

Но кой е Жорже Косиков? Според родовата памет, коренът му е в днешна гръцка Македония и най-старото съхранено име на предходник е Николай Караба(д?)жа. В Бесарабия потомците стават Кукови, Койкови, Кошикови, Косикови. Поназнайващи кое-що за съплеменниците ни в онуй второ отечество обикновено смятат, че бежанците са поемали от Източна България, но тръгвали са дори от Югозападна, както постъпва семейство Карабажа заедно с още македонци.

Тази прелюбопитна книга съдържа освен данни за Косикови, още и обилни разнородни сведения за десетки фамилии, в туй число родословните им дървета и стотици снимки. От едроразмерните листове научаваме, че до Рио де Жанейро бесарбаците отивали с кораб от Хамбург, Генуа, Триест, Бремен. Новодошлите първоначално били обречени да работят като полуроби в чифлици главно из щата Сан Пауло, гдето основават заселища, от тях наречени Варна, Нова Бесарабия, Нова Русия и други, но вече с бразилски имена.

„Преселение в Бразилия” е изключително ценен справочник за важен дял от двустранните ни отношения. За да имаме представа колко обстойни са в него запазените данни, ще приведа, че съдържа поименни списъци на пътници от параходи, с които са отишли сънародниците ни в предалечния край, та научаваме дори възрастта на всекиго от тях. Ще намерим от рецепти за наши гозби до народни песни, сред които известната „Еничари ходят, мила мамо”.

Книгата на Жорже Косиков е с непреходна стойност и рано или късно трябва да бъде преведена от португалски, за да стане достояние в България и Бесарабия. По тоя начин тя ще спомогне и да бъдат изяснени, възстановени прекъснати родови връзки отсам и отвъд Атлантика. Грижата за опазване на българщината по света го изисква.

С двата дебели тома (предстои да излезе трети) Жорже Косиков осъществи една възхитителна събирателска дейност и отпечатаното равнозначи с една своего рода енциклопедия за бесарабските българи в Бразилия. Всеки интересуващ се от тях непременно трябва да прегледа Косиковите листове. На това издирваческо поприще той е работил като някакъв едноличен институт. Благодарение на стореното от Косиков разполагаме с ценна документация за основния (по численост) дял от българското разселенчество в Тропическия великан. Тъй като неизбежимо ще се губят устни, писмени сведения, люде ще се отдалечават спрямо бащино и майчино коренище, далновидно спастреното от Жорже Косиков ще придобива все по-висока стойност. И признателността ни към тогова човека ще расте. Нека му я изкажем най-дълбоко и приживе.

Към българите, завещали книги в Бразилия, трябва да причислим Андре Петиков. Неговата се казва „Свидетелство на един преселник” (1997, изд. „Импренса да Фе”, С. Пауло, 3 000 бройки). От 93-те страници авторски са първите 70, другите принадлежат на седем баптистки проповедника, дали по един ласкав отзив за своя съратник, пристигнал в Тропическия великан дванадесетгодишен. През 1931-а от православен станал баптист и започнал да развива усилена пасторска дейност в различни протестантски общности, главно из града и щата Сан Пауло. Оженва се за Ана Велчева, ражда им се Освалдо, но майката почива (1937) и от втори брак, с бразилка, отимва Антонио Петиков, известен бразилски художник, гостувал у нас през 1996 г., негова е корицата на бащиното произведение, в което вече осемдесет и тригодишния пастор проследява своя живот видян от към проповедническите му изяви. Ето какво споделя Андрей Петков:

„През двадесетте години имаше в Бразилия голяма липса на работна ръка в кафеените чифлици. Бразилското правителство отвори врати за преселването, като предлагаше различни предимства и правейки много обещания към българи, руснаци, украинци, германци, поляци, италианци и други желаещи да дойдат като преселници и да почнат нов живот. Безплатни билети, с гаранция, че дошли тук ще получат жилище и всякакъв земеделски материал, необходим да почнат работа, представляваха силна привлекателност за народа, който желаеше да се отърве от стария свят и мечтаеше да положи начало на един по-добър живот и по-лесен. Много групи семейства се записаха като преселници.

На 10 декември 1925, моите родители с четири деца  -  Елена, Васил, Андрей и Георги  -  в дружина с 26 семейства от същото място, наченаха, по железница, дългото и мъчително пътуване. Минахме през Букурещ, Будапеща, Виена, Италия и на 18 февруари следващата година, в пристанище Генуа, качихме се на един голям параход, който за 15 дни прекоси Атлантическия океан. Накрай, на 13 февруари, изтекли почти три месеца от как потеглихме от Кортен, пристигнахме на Острова на цветята, в Рио де Жанейро. Там престояхме няколко дена. За пръв път ядохме истинска бразилска храна: черен боб с ориз. Живописно преживяване. За всинца ни, оня обяд представляваше две крайности. В родната ни земя, ориз се поднасяше на люде богати, докато боб беше храна на бедната класа” (с. 15).

Откъсът дава най-сбита представа как е бивало извършвано отиването от Бесарабия в Бразилия. А преди това, на стр. 13, Андре Петиков заявява:

„Неделя, по съвпадение Петдесятница, 24 май 1914. Син на Теодоро Петков и Мелания Петков, родил съм се в една земеделска общност, наречена Киритня, простонародно известна като Кортен, в Бесабарабия, понастоящем Молдова. Областта беше под владение на Румъния и отстоеше спрямо столицата Букурещ на близо 800 километра.

Населението на Бесарабия беше своеборазно, понеже образуваше истинска дюшек от кръпки. Област силно производителна, привличаше, благодарение на плодородието си, голям брой етнически групи. Преместването не променяше системата на живот у пускащите корени в Бесарабия. Всяка група образуваше нов град, запазвайки обичаите и дори езика. Виждаха се, така, съвсем близки, едни до други, българи, руснаци, германци, турци и други. Впечатлението, което се придобиваше влизайки в някой от тия градове беше, че си в дурга страна. (…)

Аз съм от славянско потекло. Моите родители, българи, живееха в латинска страна. Когато се записаха като преселници за Бразилия, през 1925, макар славяни, излязохме от Румъния като румънски поданици.”

Бидейки автобиографично и от бесарабец, „Свидетелство на един преселник” се родее с тритомника на Стефан Кинчев. Но пък делът, посветен на отечеството, е съвсем малък тук, вниманието е съсредоточено към изграждането на баптистки църкви и в тоя порядък основният принос на Андрей Петков в общата картина на книжовността, създадена в Бразилия от люде с наша кръв, е, че я разнообразява тематично, внасяйки протестантска багра. Той, естествено, съвсем не е възнамерявал да бъде така, просто излял е каквото му било на душата.

ПЪРВЕНЕЦЪТ ПОД ЮЖНИЯ КРЪСТ

По брой на книгите, написани от българин в Бразилия, а по всичко изглежда и в Латинска Америка, Георги Шпатов е безспорният първенец: на мен са известни 14 негови заглавия, общо колко ще да са, не знам. Под екватора отсяда в Куритиба, столица на щата Парана. Кога, как, от къде попада там не мога да кажа. Опитът ми да установя с писателя връзка бе неуспешен, макар че го направих подир славния и героичен 10-ти. В отговор той ми прати корици на свои произведения и за тях мога да съдя по заглавията и бележките върху прегъвки. С дата 22.4.1994 отправя писмо, ръкописно, с едър хубав почерк, на много грамотен български, до посланика в Бразилия Еленко Андреев, молейки съдействие да издири братовчедка си Люба Джидрова, софиянка, живееща в Мансфийлд, САЩ. Шпатов уведомява, че от 45 години той не бил посещавал отечеството. Ще рече, трябва да го е напуснал през 1949-а. Приложил е на една страница девет, преснимани в умален и черно-бял вид, предни корици на свои книги, а също и на друг лист, следната автобиографична справка, на португалски, която превеждам изцяло:

Георги Шпатов е българин натурализиран бразилец. Изкарал е курс по журналистика в чужбина и вече е бил главен редактор на различни вестници, сред тях ДИАРИО ДОШ КАМПОШ  - „сутрешникът ветеран на Парана”. Имал е дори своя собствена програма (Писма от Бразилия), излъчвана по „Гласът на Америка” за бившата Желязна завеса. Заемал е ръководството на връзки с обществеността при кметството на Понта Гроса по време на плана й за стопанско разширение. Минал е през съветничеството по печата на Секретариата по правосъдитето на Парана и, веднага, поел съветничеството за обществена свързаност на Областната банка за развитие на крайния юг  -  БРДЕ, когато тя се наслаждаваше на своята аура на най-голяма институция за насърчение в страната. Книги, отпечатани с негово авторство:  ОТВОРЕНО ПИСМО ДО СТАЛИН   / КОМУНИЗМЪТ ЗАПЛАШВА СВЕТА /  НЕРАВЕНСТВОТО В СТРАНАТА НА РАВЕНСТВОТО  / АЗ ОБВИНЯВАМ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ  /  НЕВИДИМОТО ЛИЦЕ НА ШПИОНСТВОТО  / КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР  /  КАК СЕ ИЗПЛЪЗНАХ ОТ ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ  / БРАЗИЛИЯ СТРАНА НА НАСТОЯЩЕТО  /  ЛЕГЕНДАТА ЗА СТАРИЯ ГРАД  /  СТРАНА БЕЗ СТЕНА ЗА РАЗСТРЕЛ  /  ДВУБОЙ МЕЖДУ ШПИОНИ  /  ИДЕАЛИТЕ НА СПРАВЕДЛИВОСТТА.

Георги Шпатов говори няколко езика, като е носител на отличие от почетен порядък, дадено от ООН, понеже е организирал Международната бригада в Корейската война. Заслужил е също и медал, който му е бил присъден през 1972 от папа Павел VI „заради усилието му да обгрижва себеподобния, като му е давал свидетелство за своите лични убеждения и вяра”. Шпатов е действителен член на Историческия институт и на Литературния център на Парана.

Ако заглавията са изредени по времеви белег, те са излезли в тоя си ред. Водейки се по черно-белите преснимъци до мен, за които говоря по-долу, трябва да прибавя още две заглавия, липсващи сред посочените: „КГБ тайна история” и „Лъвовете”.

В голям плик с пощенско клеймо 31.10.2001 Шпатов ми предостави цветните, предни и задни корици, на „КГБ тайна история” и „Как се изплъзнах от тайната полиция”. Става ясно, че последното произведение е четвърто преработено издание от 2000 г. Поради невъзможността да прочета книгите, и двете дело на издателство Журуа, превеждам бележките (обособени тук в по едно новоредие) върху техните прегъвки и задна корица.

Затворен от тайната полиция заради волнодумство, смятан за изгубен в една смъртоносна обезвереност, авторът се опълчва на изтезанието, глада и отчаянието. КАК СЕ ИЗПЛЪЗНАХ ОТ ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ е четиво увлекателно, пълно с чувство. Истинността на тая история става много по-привлекателна, отколкото някоя художествена творба. Това е нажежен разказ на рискувал собствения си живот, че да се изплъзне от опасните пипала на тайната полиция. Става дума, следователно, за едно поглъщащо четиво към  всички, които се възхищават от храбростта и ценят свободата.

Авторът е познал двете тоталитарни системи, действали на бурната политическа сцена на Европа. Бил е очевидец на въздушни бомбардировки, кървави сблъсъци между непримирими  учения, масови убийства, включително драматични случки, станали по време на Студената война. Завършил журналистика в чужбина, Георги Шпатов се е специализирал в областта на историята и международната политика. Писал е за среднотиражни вестници и е имал своя собствена програма (Писма от Бразилия), излъчвана от „Гласът на Америка” на Съединените щати. Има над 10 книги, отпечатани в Бразилия и в чужбина.

Тоя класически съспенс разказва бягство на изпиталия върху собствена кожа нетърпимостта на полицейска държава. Сред мъчителни неуверености и сериозни редувания на опасности, отчаянието е превъзмогнато чрез едно невероятно присъствие на духа и сила на вярата, която прави чудеса. Затова, главният герой на настоящата книга успява да прекоси преградата на смъртта, макар че е изстрадал 13 дена глад и дантесов студ, при 6 градуса под нулата. Неговото бягство става в една херметично затворена страна, притежаваща граници оградени с бетон и бодлива тел, обучени кучета и фанатични охранителни войски.

***

Неоспоримата важност на тая книга не се крие само в изненадващите случаи, разказани в нея. Разкривайки пред очите на човечеството начина на действие на една тайна империя, тя позволява да се запознаем с исполинската й структура, правилата, ударите, освен уреждането на сметки с ония, които били смятани врагове на държавата. Вездесъщото КГБ бе движещата сила на една тоталитарна мощност, която се бори за световно господство с всички средства в своя обсег. Става дума, следователно, за творба забележителна по своите подробности и изключителна поради историческата строгост.

Върху задната корица:

„Тази творба е последие от една ужасяваща работа на „копач”. За да напише цялостната история на КГБ, авторът е обходил разни страни, където е открил изненадващите и шокиращи случаи, разказани в книгата. За да разкрие тайните на КГБ, той е предприел едно дълбочинно гмурване из важни столици: Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Мадрид, Лисабон, Париж, Рим, Атина, Белград, Анкара, Истанбул, Кайро… Бил е също в Рио де Жанейро, гр. Бразилия, Буенос Айрес, град Трухильо… Нужно е било да извърши проучвания дори в Кастамону, в Турция; Виго и Барселона, в Испания; Сен-Мало, във Франция; Генуа, в Италия; Аркон, Форт Уейн и Детройт, в Съединените щати. Истината е, че той е пътувал повече, много ховече. И последието бе пълната история на шпионажа и контрашпионажа на света. Никой автор не е разкривал до сега с такова изобилие от подробности фантастичната траектория на съветската тайна служба  -  КГБ, от нейното основаване до премахването й.”

Бележката върху втората прегъвка почти възпроизвежда каквото се каза относно житейския път на автора и различен е само нейният край: Освен това, изработил е няколко миниречника и има над една дванадесетица книги вече отпечатани в Бразилия и в чужбина.

Въз основа на изнесеното, ще обърна внимание към следното. Георги Шпатов е публицист антикомунист, очебийно предпочитащ история и политика. Но вършил е набези в художествената литература, пък и в речникарството. А на кои езици е съставил малки речници, остава загадка. Само разбрах, че ги е направило издателство „Графипар”. Понта Гроса е град в щата Парана. Тоест нашият плодовит сънародник е работил поне в две бразилски селища. Развил е впечатляваща журналистическа дейност (главен редактор на вестници!), особено като вземем пред вид, че португалският не му е роден. Описвайки преживелиците си в отечеството („Как се изплъзнах от тайната полиция”) Шпатов е сторил принос и към българската тематика в бразилската проза. Може би твърдението важи също и за „Концентрационен лагер”, ако това го е сполетяло у нас, обаче предполагам, че по-скоро е било след бягство през граница. Обемистото книжовно дело на Георги Шпатов следва да бъде цялостно проучено (как, щом демократясалите ни управленчета нехаят за българското общонаследие, разпиляно по света?). Едва тогава то ще заеме изненадващо важно място в българо-бразилските литературни, културни отношения, а и в латиноамериканските. До него тръпен миг ще стоим и чакаме от умрял писмо.

ЖЕНСКА ХУБОСТ И КНИГИ

Към българските книжовници в Бразилия трябва да прибавим съвсем неизвестната у нас Маргарита Хаджипеткова. Когато я посетих у дома й на ул. „Аугуста” № 1916, ап. 20 в Сан Пауло през август 1994-а, госпожата беше осемдесет и тригодишна и вече бях видял телевизионно предаване, посветено й заради нейните козметически умения.

Авторка е на следните книги: „Изометричен визажизъм” (1974, изд. „Хемус”, С. Пауло). В последствие тя е преиздавана с по-разбираемото обозначение „Изометрична лицева гимнастика”. Засякъл съм трето издание (1989, „Агора - Сумус”, С. Пауло).

„Типология на красотата   -  практическо ръководство за здраве, красота и хранене” (1978, „КЛИП”, Рио де Жанейро). Насловът красноречиво говори за съдържанието.

„99 посочки как да завоюваш и задържиш твоята жена” (1992, авторско издание, С. Пауло).

„99 посочки как да завоюваш и задържиш твоя мъж” (1992, авторско издание, С. Пауло).

Когато разговаряхме в апартамента й, Хаджипеткова не работеше. Малкият й козметичен салон се намираше в приземния етаж и го обслужваше обучена от нея бразилка. Двете последни книги са обилно поръсени с хумористични рисунки на живелия в същия град Христо Попов, който издаде по-късно в София свои спомени, обхващащи и бразилския му престой. Посочките представляват най-кратки съвети от порядъка на афоризми как мъж и жена да постъпват, че да имат успех, и то продължителен, с нежната си половинка. Извлечени са от дългогодишния професионален опит на Хаджипеткова при общуване с хиляди жени. Докато ги разхубавявала, приказвала с тях и научавала какви ли не разочарования, копнежи, въз основа на които стигнала до заключения, та решила да улесни жени, мъже като им спести любовни мъки.

Видях два ръкописа. Единият е „Случки от моя живот”. Достолепната госпожа каза, че по й било сгодно да пише на немски (завършила е софийското Дойче шуле) и с бразилци превеждала на португалски. Това, по думите на авторката, са весели преживявания с действителни лица, без измислици. „За да се кефим с третата възраст” посветено е на жената. Знам как тя мисли, четиридесет години съм работила с жени, заяви домакинята. От нейната професионална автобиография научих следното.

Изкарала е курс по козметика в Париж, 1949, постъпила в Института „Соан дьо боте” и там работила една година. Участвала в курсове и семинари в Германия, като винаги се стараела да постигне връщане към природата като най-добър начин за цялостно здраве. В Бразилия идва в началото на петдесетте и през 1959 нейната френска диплома е призната и канят притежателката й да организира и ръководи козметичния отдел на Института „Курорт Дунав”. От 1960-а започва самостоятелна дейност като използва само естествени изделия и работи ръчно, без никакви уреди.

През 1965 участва на Международен конгрес по естетика и козметология, в белгийския град Остенде, където изнася на немски беседа „Бразилската жена”. Текстът бил поместен в германското списание „Ангеванте козметик” (брой от 5.10.1965). През 1978 участва на конгреса Международна козметика, Баден-Баден, Германия, след връщането си изнесла беседи върху разглежданите въпроси и една от тях „Жорнал алеман” („Немски вестник”) отпечатал на 28.10 същата година в С. Пауло. По покана на Институт по йога „Наярана” дава поредица от курсове за красота, здраве и хранене.

През 1970-а Маргарита Лещова въвежда непознатия до тогава в Бразилия козметичен способ за лицева изометрична гимнастика и води курсове по него. Бразилци са слушали нейни курсове и по кухня за вегетарианско хранене, като е предоставяла на учениците си записки. Фирмата Поленги купила някои нейни рецепти, главно отнасящи се за прясно сирене Рикота.

В своята професионална биография любезната стопанка отбелязва, че прилага към нея отзиви за двете си първи книги. Уви, не можа да ми ги предостави. Но важното е, че произведенията са намерили отзвук. В биографията стои тоже „Понастоящем, подготвям още една книга с наслов „Кухнята на Маргарите”. Дали са излезли „Случки”-те и „Кухнята”, не знам.

Ето какво смогнах да запиша от Маргарита Хаджипеткова, отговаряща на мои питания:

В Бразилия дойдох с десет долара. Без да знам езика, от Париж. Отидох там след войната. Живеех в Будапеща. Родом съм от София. Баща ми е Борис Лещов, от Търново е родът. В Буда имахме семенарски магазин, на български градинари продавахме. Майка ми е Надя Бабинова, родена в София, но майка и баща македонци, не знам от къде. В 1931-а се омъжих за Марин Хаджипетков от Поликраище и отидох в Унгария. Бях в пансион във Виена, в колеж. Тук дойдох направо в Сан Пауло. Опитах разни работи, продавах семена, не успях. Преди не съм писала. Художник на „Случки” е карикатуристът Христо Попов, сега е в САЩ. Имам негова рисунка. Пиша на немски, учих в софийското Дойче шуле, по-лесно ми е на немски, от колкото на български. Знам унгарски, френски, португалски, английски. Лико Бехар издаде първата ми книга в „Хемус”, тук. От три години не работя вече. Аз съм една от най-старите козметички в Сан Пауло. Знаят ме като Маргарите. Участвах в конгрес по козметика в град Остенде, Белгия, 1965-а. Не използвам уреди, само ръчен масаж и естествени изделия. Правя само лицев масаж. Бях приятелка с Петко Стайнов в Будапеща, идваше на гости, не ни свиреше. През Буда минаваха много български хора на изкуството. Следващата ми книга ще бъде „Кухнята на Маргарите” с вегетариански ястия. Ще бъдат 99 опростени рецепти. Има и български гозби, между тях нашият гювеч, ще влезе с това име. Десет години бях пълна вегетарианка, сега съм полувегетарианка.

Питам я за българи в Бразилия и споменава Борис Янков, цигулар, „свиреше във филхармонията и даваше частни уроци. Скулпторката Люба Волф-Бояджиева, дъщеря на Ангел Бояджиев. Тук имаше фабрики за конци, тъкани. Калина Кантарджиева, дъщеря на проф. Кантарджиев, биоложка, химичка, агрономка, приятелка на Александър Николаев, неин телефон е 2-11-56-77. Тя откри първата фабрика за кисело мляко, в Рио. Табаков е българин. Съпругът ми почина в 1936-а,  овдовях на 29 години. Имахме семенарски магазини в Буда, Братислава, Прага. Запазих ги трите. Писаха за мен в унгарски вестници „Една примерна българка”. Любомир Зафиров живееше в Сан Пауло, не е печатал свои неща, само събираше сведения, изследваше произхода на прабългарите. Накрая отиде в (град) Блуменау пратен от фирмата, за която работеше и там починал. Оставил писанията си на Христо Бояджиев. Той беше първи секретар в българското посолство в Будапеща, от там го познавам. Борис Георгиев направи портрети на две-три мои клиентки, не помня кои. Мъча се да забравя миналото, много бе тежко, с десет долара почнах. Борис Георгиев беше затворен, саможив. Дъщеря му бе по-приказлива, тя му отваряше път, знаеше български, беше му дясна ръка. Нямаше професия, живееше за баща си, беше негова жертва.”

Две публикации притежавам за Маргарите Петкова. Едната ми я прати арх. Александър Николаев от Рио на 10.2.1994 и заглавието е „Курс и книга по въпроса”, без автор, в. „Жорнал да тарде” („Следобеден вестник”, 3.2.1994, С. Пауло). Става дума за курс на М. Петкова по изометрична лицева гимнастика и за третото издание на едноименната й книга, чиято корица е показана. Същият вестник, обаче на 24 май 1990, отпечатва материала на Амелия Нашименто „Възраст трета и неотстъпчивост на първа” и сънародничката ни е снимана как работи над своя клиентка. От първата става ясно, че „Модо де вида” („Начин на живот”, списание, вестник?) поместил репортаж за българката на 28.6.1990.

С четири  отпечатани, а може би още две, книги Маргарита Лещова-Хаджипеткова разширява тематичния обхват на българската книжнина в Бразилия и Латинска Америка, понеже те засягат козметика, здравословно живеене и хумор (в посочките), а дано и спомени, кухня.

Михаил Кръстанов  е роден в столицата ни, 1962-а. От трима братя установява се в Бразилия последен (2002), изпреварен от музиканта Петър и философа Стефан. Отива при тях с жена и две деца, в гр. Рибейран Прето. Между 2003 и 2008 праща доста материали за Бразилия до вестниците „Стандарт”, „24 часа”, „Труд” и „Дума”. През 2008-а в Сан Пауло започва да води курс по нашия език, а две години по-късно то става училище за деца от български произход с основател и преподавател Михаил Кръстанов. Така че под Южния кръст той върши не само журналистическа дейност, но и българистична. Последната намира още едно поприще чрез сътрудничеството му в списание „Еспасо Оризонте”, излизащо в Бело Оризонте, столица на щата Минаш Жерайш. По неговите страници се появяват редица текстове, свързани с България, включително за Дилма Русев. То помества и стихове на Петър Чухов, Герги Господинов, Оля Стоянова, Пламен Дойнов, преведен от Михаил Кръстанов. Той възнамерява да продължи тия занимания, че да разшири още повече обхвата на представяните наши творци. Негови материали има и в санпауловските вестници „А Сидаде” и „Фоля де Сан Пауло”. Кръстанов иска да се занимава повече с разпространителство на отечествена книжовност в Бразилия, макар че по собствено  признание това не е лесно, обаче си струва трудът и ще върви в избраната посока.