Виолета Станиславова

Нощната тишина спеше в стаята. Само стрелките неуморно отброяваха секундите на живота. Вратата на асансьора изтрещя. Пламен се събуди. Светна лампата. Часът бе 4,35. Кой ли от съседите се прибира по това време? Дръпна завивката над главата си и се опита да заспи, но мисълта за предстоящия ден го прободе. Разсъни го.
След развода живееше с майка си. Не че не е имал възможност за женитба през двайсет и осемте години след него, но когато се стигаше до този момент винаги се измъкваше. Не чувстваше силата на любовта, всеотдайността и привързаността в сърцето си, така, както ги чувстваше тогава, когато бе женен. Несъзнателно винаги сравняваше жените, с които имаше интимни връзки, с някогашната си съпруга. Може би, защото тогава беше деветнадесетгодишен, а тя бе първата му любов.
След дълги безработни месеци намери работа като ръководител на обекти към общинска фирма „Разчистване на терени”. В края на вчерашния работен ден началникът пъхна малко листче в ръката му с адреса на следващия отчужден имот. Когато го прочете, сърцето му подскочи. Трябваше да съборят къщата, в която бе живял някога с жена си. Тягостно, носталгично и неприятно чувство го държа в напрежение цяла вечер и въпреки нежеланието му, спомените от онова отдавна отминало време никнеха в съзнанието му като гъби. Семейният му живот не бе щастлив. Доста усилия положи през годините да потуши пожара в себе си. Вярваше, че всичко е изпепелено, забравено и потънало в небитието…
—
Когато пристигна на обекта, работниците бяха събрали боклуците и ненужните вещи в средата на двора. Къщата представляваше едноетажна тухлена постройка с три стаи и кухня, с около 400 квадратни метра двор и четири-пет плодни дръвчета. В единия край имаше по-ниска постройка, а до нея ­ дървена барака. Дограмата на прозорците и вратите беше изтръгната.
С разтуптяно сърце изкачи трите стъпала пред входната врата. Влезе и огледа празните стаи. Ето там, вдясно от прозореца, стоеше масата за хранене, в онази стая, в средата, беше разположена голямата спалня, върху която я любеше до забрава… През отсрещния прозорец прескачаше, когато беше войник и бягаше нощем от казармата. За да не събуждат другите, чукаше по стъклото, тя отваряше, Пламен прескачаше, любеха се диво до малките сутрешни часове, после отново излизаше през прозореца и се връщаше в казармата. Служеше в жп войските. На Сточна гара…
Върна се при работниците. Бяха се разбрали с началника това, което можеше да гори ­ да го изгорят, а за това, което остане, ще изпратят камион да го извози до сметището. После щеше да дойде булдозерът…
Денят бе тих и слънчев. По навик Пламен се огледа наоколо да не би да изхвърлят нещо ценно и погледът му спря върху не много голяма дървена кутия, заключена с малко катинарче, сякаш някой нарочно я бе подметнал в ъгъла на къщата, за да я види. Вдигна я, поизбърса я с работната ръкавица и потърси нещо, с което можеше да я отвори. Намери парче желязо, пъхна го в пролуката на капака и натисна здраво. Изгнилите дъсчици поддадоха и той с любопитство погледна вътре. Едни върху други бяха надиплени пликове с писма, картички от морето, няколко мидички, рапан, морски камъчета, сухо снопче кокичета… Пламен махна ръкавицата и продължи да рови. Откъм дъното изскочиха няколко мартенички, коледни късметчета, седефено кръстче и… затвори очи. Позна малкото червено платнено сърчице, което й бе подарил заедно с прекрасни сребърни обици за двайсетия й рожден ден. Под сърчицето намери една от обиците ­ сигурно другата я беше загубила. Намери си и поздравителната картичка. Разтвори я бавно и с пресъхнало гърло прочете собственото си „Честит рожден ден, миличко! Луд съм по теб! Обичам те! Твой завинаги! Пламен.”
Дълго стоя взрян в думите си, без да мисли за нищо. Като се окопити, продължи да рови. Намери тяхна снимка. Бяха я правили, когато отидоха на екскурзия до Панчарево с приятели. Лежаха прегърнати в тревата уж спят…
Тъкмо реши, че трябва да престане и да хвърли в огъня всичко това, пръстите му напипаха нещо кораво. Разбута хартийките и видя средно голям бележник, с черни дебели корици и с приспособление за заключване, но закопчалката я нямаше. Малко моливче, грижливо подострено, все още висеше прикрепено на конец.
Много бавно Пламен отвори първата страница и прочете: „Дневник на Димитрина Колева. Начало ­ 24 май 1978 година”. На следващата бе записано: „Мило дневниче, винаги ще бъдеш до мен!”. Отдолу, вместо подпис, бе нарисувано със зелен химикал усмихнато мъничко човече със стърчащи косички.
Любопитството му се усили и с интерес зачете написаното.

„24 май 1978 година, 22 часа.

Днес е събота. С приятелката ми Ани решихме да се поразходим из Западния парк. Тръгнахме по централната алея. Времето бе прекрасно. Спирахме ту тук, ту там, седяхме по пейките, гледахме виенското колело, но не се качихме, защото и двете ни беше страх. Накрая решихме да влезем при кривите огледала, а после да отидем до открития дансинг. Към пет часа започваше забавата. Когато пристигнахме, за наша изненада, вътре беше пълно с народ. Застанахме от външната страна на телената ограда, подпрени на едно дърво, както правеха много други като нас. И понеже бяхме сами, момчешки компании започнаха да ни подкачат. Забелязахме, че до нас са застанали две момчета, които гледаха танцуващите. По напрегнатите им лица и вперените им погледи личеше, че търсеха някого вътре. Като разбраха, че го няма, облегнаха се на дървото и ни видяха. Смутени, с Ани се наканихме да тръгваме, но ни спряха и ни попитаха как се казваме. Запознахме се. Единият се казваше Мишо, другият Пламен. „Искате ли да се разходим по алеята?” ­ попита Пламен. Двете в един глас веднага се съгласихме. Тръгнахме. Ани, като по-съобразителна, застана от страната на по-хубавото момче Пламен. За мен остана Мишо. Разхождахме се, стреляхме на стрелбището, разказвахме си различни случки, смяхме се, шегувахме се и стана време да си ходим. Разбрахме се другата неделя да се видим отново при дансинга.
С кои обувки ще танцувам? Какво ще облека? Може би нещо в червено…”
—
Пламен се усмихна на момичешката суета. Наистина червеното много й отиваше. Имаше бяла кожа и зелени очи, а косата й бе светлокестенява и дълга почти до кръста. Много му харесваше. ­ „Не знаех, че такива големи вълнения съм предизвикал ­ с усмивка помисли той. ­ Сигурно емоцията е била естествена за едно седемнайсетгодишно момиче”.
Спомни си, че често я чакаше след училище, сядаха на някоя пейка в двора и приказваха за какво ли не. После започнаха да се разхождат из Западния парк, който скоро се превърна в тяхно убежище. Тя му споделяше домашните и училищните си проблеми, понякога, потънала в тревогите си, дори плачеше, а той търпеливо я изслушваше, съчувстваше й, утешаваше я с ласките си, даваше й увереност, че не е сама, че има при кого да отиде, че има кой да се грижи за нея…
Беше останала сираче… Точно заради това, може би, за него се бе превърнала в специален човек. Докато… Докато майка й не разбра и й забрани да се виждат. Малка била. Трябвало първо да завърши училище…
Зачете по-нататък.

„1 юни 1978 година, 22 часа.

Едва дочаках днешния неделен следобед. Пламен и Мишо бяха купили входни билети за дансинга. За пръв път с Ани щяхме да танцуваме с момчета. Музикантите засвириха блус. Мишо ме притисна до гърдите си. Изпитах необясним смут и погледнах Ани. Пламен също я бе притиснал до гърдите си. Двете се спогледахме и се усмихнахме една на друга. На следващия блус Пламен предложи да се разменим. Танцувах и с него. Движеше се по-плавно и по-сигурно в ритъма на музиката от Мишо. Красивата му стойка, гъвкавите му движения, силата на мускулите, предизвикаха у мен някакво странно, непознато, но сладостно успокоение и увереност…
Унесени в приказки и танци, не усетихме как стана седем. Музикантите имаха един час почивка и от осем започваше вечерната забава. Момчетата ни предложиха да останем и на нея, но щеше да стане късно. Изпратиха ни чак до ъгъла на нашата улица.
В неделя ще се срещнем пак там. Беше ми много хубаво и интересно…”
—
Пламен разлисти още една от пожълтелите странички.
—
„7 юни 1978 година, 23 часа.

Днес не отидохме на забава, а на кино. Случи се така в подредбата на местата, че седнах на седалката между Пламен и Мишо. Ани седна от другата страна на Пламен. По едно време, в тъмното, усетих, че Пламен хваща ръката ми. Изтръпнах. Погледнах го, а той ми намигна. Мисля си, че ме харесва. Значи е взаимно. Как да кажа на Ани? Ще ми се разсърди…”
—
Пламен повдигна закачливо вежди и леко се усмихна.

„19 юни 1978 година, 14 часа.

Вчера за първи път отидох в дома на Пламен. Къщата се намира в посока Филиповци. Малка, нескопосано направена. Таванът е нисък, има две педи над главата. Няма кухня, в стаята се готви. До тази стая, в двора, има пристроена друга, с отделен вход, още по-тясна, колкото да се съберат легло и печка…”
—
Раздразнен затвори дневника. „Е, и тяхната не е кой знае каква” ­ помисли той и обходи с поглед нещастния вид на къщата. Майка й се бе омъжила повторно за груб и надменен мъж и бе родила близнаци. Постоянно се караха. Крясъците и заканите на новия й съпруг се чуваха чак на улицата… Смяташе, че като има висше образование, стои на по-високо стъпало от нея и роднините й. Никога не бе го чул да казва добра дума за някого. Псуваше всички наред и разнасяше из махалата и службата си домашните им проблеми. Като че ли някой чужд човек може да му помогне да ги реши. Мразеше всички и всичко. Целия свят. Живота си. Себе си… Вечер с Димитрина се криеха в тяхната стая, за да не го виждат и чуват. Истината беше, че се бе оженил за майка й заради жителството. Иначе още щеше да живее в провинцията.
Премина през двора и влезе в ниската лятна кухня. Влагата по стените бе стигнала до тавана. Миришеше на пръст и мухъл. Как бе живял тук братът на тъщата със семейството си, умът му не го побираше. Понеже нямаше къде да отиде, майката на Димитрина му предложи да се настанят при тях, в лятната барака, която бързо приспособиха за жилище, в което се влизаше направо от плочника. А дворът постоянно гъмжеше от възрастни и деца. И всеки правеше и искаше нещо… Това нормално ли бе? Атмосфера за младо семейство ли бе? Лудница… Понякога не можеше да ги търпи и въобще не се прибираше. Спеше у приятели…
Погледна с облекчение огромния куп от стари вещи. Слава Богу, всичко вече е минало… Мисълта му обаче бе възбудена и той не можеше да се откъсне от дневника.
—
„…Като стигнахме, прозорците не светеха. Той превъртя ключа и вратата леко се отвори. В полумрака се очертаваше леглото до прозореца. Тензухените пердета се раздвижиха от течението. Лъхна ме миризма на мухъл. Пламен влезе вътре и запали цигара.
­ - Стой тук, сега се връщам! И не пали лампата! Ако види някой приятел светлината, веднага ще дойде. Искам да сме сами.
Приближих плахо до леглото. Понеже нямаше къде да седна, седнах на него. След малко той се появи. Носеше стол, за да служи за маса. Сложи две чаши и бутилка вино на него. После се върна, заключи другата стая, леко затвори нашата и я заключи отвътре. Знаеше, че не пия, но ми наля и обърна чашите. Седна до мен и ме прегърна през раменете. Гледаше ме в очите и мълчеше. Ръката му бавно се повдигна към косата ми, пръстите му заровиха в нея, обърнаха лицето ми към неговото, а с другата обви кръста ми, устата му се впи в моята… Тънка, необяснима тръпка ме прониза. Някакво всевластно, сладостно, необхватно и непознато чувство ме потопи дълбоко в прегръдката му. Галех кожата на гъвкавото му тяло, чувствах топлината и силата на изпъкналите му мускули. Почувствах тежестта на тялото му. Затворих очи и загълтах учестения му дъх, несвързаните му думи, а леглото изведнъж се превърна в лодка, която все по-бързо се люлееше под напора на необуздани вихри…
За първи път не се прибрах тази нощ вкъщи. Целувах хиляди пъти мястото на ръката му, където си беше татуирал името ми, очите, устните, челото, притисках се до изтощение към голото му красиво тяло. Искаше ми се този вълшебен миг да не свършва, да остана така завинаги, вплетена в мъжа, който се беше превърнал за мен във всичко на света. Не мога да си представя, че някой е в състояние да ни раздели. Обичам го.
PS. Пламен е красиво момче. Висок, строен, с прекрасно мускулесто тяло, светлокестенява коса, пъстри очи, руси вежди, широки скули. Момичетата се обръщат да го гледат и да ми завиждат. Щастлива съм, когато съм с него. Как ще го опазя за себе си? Не зная…”
—
Стана му много приятно от тези думи. Мъжкото му его бе поласкано. Продължи с голямо любопитство.

„1 септември, 1978 година, 9 часа.

Мило дневниче, майка ми продължава да ми забранява да излизам с Пламен. Заключва ме вкъщи, крие ми дрехите, не ми дава пари, но не ме интересуват нейните забрани. Не мога да я търпя, когато започва да ми говори лоши неща за него. Вчера й тръшнах вратата и избягах. Пастрокът ми не взима никакво участие в нашите разправии. Мълчи, вдига рамене и казва за всичко „Не знам!”. Може би тайно се надява, че ако се омъжа, ще се махна от къщата, за да не му преча. Роднините се питат защо съм тръгнала по лошия път и не си задават въпроса, коя е причината да се задържам колкото може по-малко време вкъщи. Боря се сама за любовта на живота си. Всички са против мен. Никой не ми съчувства, не се опитва да ме разбере или поне да ме попитат човешки за нещо. Всички ми говорят назидателно, заплашително, заповеднически. Това ме кара още повече да се съпротивлявам. Омръзнаха ми вечните им проповеди. Майка ми казва, че съм станала зла и непокорна. Заплаши ме, че ако не престанем да се виждаме с Пламен ще ме изпрати да живея при сестра й в Перник. Дори ми каза, че я е повикала да дойде и да ме вразумява…
Знаеш, че нищо не е в състояние да ме накара да се откажа от Пламен… Обичам го. Не мога да живея без него. По-добре е да умра!!!!!!”

„2 септември 1978 година, 22 часа.

Срам ме е да ти кажа, но вчера майка и сестра й, която пристигна от Перник, за да ме вразумява, ме биха, защото не исках да тръгна с нея. Заключиха вратата и… не ми се спомня ужаса… Пет часа… Инатих се, дърпах се, плаках… Почти обезумяла, разбих стъклото на прозореца, изскочих на двора и избягах. Исках да умра. Къщата ни е близо до спирката на влака на Бакърена фабрика. Покрай линията има царевични ниви. Затичах се през царевицата. Тя удряше лицето и тялото ми, но не усещах физическата болка, душата ме болеше, непрестанно плачех, плачех, плачех… Стигнах до линията и се тръшнах върху напуканата земя. Бях решила да се хвърля под влака. Или Пламен, или смърт. Дълго лежах, хълцах, сълзи не ми останаха, чаках, стенех, започна да се свечерява, но… влак не мина.
Поуспокоих се и тръгнах изтощена, с подпухнало лице и очи, да търся Пламен, за да му разкажа всичко. Когато го намерих и му казах какво искат от мен роднините ми, той се съгласи да се разделим. Представяш ли си?… Хей така, просто се съгласи, все едно, че сме чужди. Каза, че щом това искат близките ми, нищо не можем да направим. Все пак съм непълнолетна… Толкова ме заболя… Има ли значение на колко години съм, щом обичам?… Пак се разплаках. Значи дори и той не ме иска… И за него не съм това, което си мислех, че съм… Защо не ме обича?… Прегръщах го, целувах го, молих го да не се разделяме. А той… мълчи. Какво да правя? Как ще живея без него… Целият ми живот се разпада… Никой не ме разбира… На никого не съм потребна!… За какво да живея?… Не виждам никакъв смисъл… Без Пламен съм нищо…”

­ ­ ­
­ - Шефе, готови сме! Да драскам ли клечката?
Пламен се стресна. Бързо затвори дневника, пъхна го във вътрешния джоб на якето си, хвърли кутията със спомените върху голямата купчина и каза:
­ - Давай! Пали!
Огънят лумна. Сухи трупчета, стари обувки, дрехи, пластмасови туби, кутии, криви тараби от оградата, хартии, детски играчки, гуми от колела и какво ли не, повечето лесно запалими, буйно пращяха, а пламъците се извиваха и издигаха високо в небето. Стоя дълго, стори му се цяла вечност, в очакване да види как кутията гори пред очите му и се превръща в пепел. Когато това стана, набра по мобилния телефон номера на фирмата и им каза да изпратят камион.
­ ­ ­
Още щом слезе от асансьора на етажната площадка, усети вълнуващия аромат на любимия си миш-маш. Сигурен бе, че майка му е приготвила това за вечеря. Чак сега почувства глад. Ще хапне, ще се поинтересува как е минал денят й и ще влезе в стаята си. Ще отвори дневника и ще го дочете… Интересно, докога ли го е водила Димитрина?
Отключи леко вратата и погледна към обувките. Майка му си беше вкъщи. Свали якето и отнесе дневника в стаята, като го мушна под възглавницата на канапето. После отиде в кухнята. Докато се хранеше му направи впечатление, че не чува шум от стаята й. Всеки път, когато се прибира, го посреща.
Хапна, изми чинията и долепи ухо на вратата. Извика я, но не се обади. Почука леко и понеже не чу глас, открехна. Майка му ­ около седемдесет и петгодишна, едра жена, лежеше завита с родопско одеяло. Разтърси я леко за рамото. Тя отвори очи.
­ - Какво ти е, да не си болна? ­ - попита разтревожен той.
­ - Добре съм ­ каза - глухо тя, но по всичко личеше, че не е добре.
­ - Да не си вдигнала пак кръвното, а? ­ - попипа с длан челото й. Гореше. Настинала е.
Отиде до хола и взе термометъра от рафтчето на библиотеката. Накара я да си го сложи и зачака. Като я гледаше така безпомощна, самотна и стара, му дожаля за нея. Дожаля му и за себе си. Вече наближава петдесетте. Тя все пак има него, не е сама. А той? Той е съвсем сам. Ако доживее до нейните години и му стане лошо, кой щеше вода да му донесе, лекарства да му купи, на лекар да го заведе… Никой няма да го погледне… Нито една от жените, с които досега е имал връзки, не е била сериозна. Всяка гледа да му изпие и изяде парите, да го използва като бик за разплод, а после си хваща пътя… Връзките му бяха толкова краткотрайни и незначителни, че след няколко дни вече не си ги спомняше. Трябваха му близо трийсет години, за да осъзнае и оцени истински ценните неща.
Майка му се размърда. Погледна термометъра. 38,7о . Много е.
­ - Пи ли парацетамол за температурата? ­ - попита Пламен и се запъти към кухнята да види има ли. В кутията с лекарства нямаше. ­ - Сега ще се върна, отивам до аптеката ­ - каза той и бързо се обу.
­ - Недей. Ще ми мине.
­ - Защо трябва да търпиш?… Хайде, стига, ако е заради парите, не е скъп. Сега се връщам.
Мина и през магазина за хранителни стоки да купи морска сол. Ще я накара да си загрее краката в леген с гореща вода и морска сол. Ще й направи чай от лайка и мед, ще й даде хапче. Ще се оправи. Тя е инат, винаги се оправя. Зодията й е такава, овнешка.
—
Към девет часа вечерта, когато беше свършил всичко каквото трябва за майка си, най-сетне се прибра в стаята и седна на дивана. Пое дълбоко дъх. Отпусна се. Бръкна под възглавницата и извади дневника. Отгърна края му да провери докога е воден, но последните мисли нямаха дати, а бяха във вид на абзаци, всеки на отделна страница. На някои места имаше по едно изречение. Не можа да разбере, дали се отнасят за една дата, или са писани всяко отделно за себе си. Върна се до там, до където бе стигнал.

„25 септември 1978 година.

Преди три дни изпратихме Пламен войник. Събраха се много приятели и роднини. Пяхме, веселихме се, а после всички отидохме до гарата. Беше много смешен с обръсната глава. Друго нещо, много по-важно, искам да ти споделя, мое тайно приятелче. Май съм бременна. Нямам мензис. Ако е така, не зная какво ще правя. Срам ме е да отида на лекар. Абсурд!!! Само като си помисля, се отвращавам. Ще търпя до последно. Много ме е страх… Не смея да кажа на майка ми… Как да й кажа, като ми остава още малко докато завърша гимназия? Не искам да я тревожа. През последните дни пастрокът ми се е заял с нея и не й дава минута спокойствие заради собствения си неудачен живот. Сякаш тя му е виновна за всички грехове, които е натрупал през живота си… Нямам и приятелка. Нямам довереница, която да ме посъветва какво да направя. Няма го и Пламен, за да решим заедно бъдещето си… Кой знае кога ще го пуснат в отпуска… Кой знае как ще реагира, когато му кажа… Какво да правя? Как да постъпя? Напълнявам, скоро ще започне да ми личи под ученическата престилка…”

„10 януари 1979 година.

Не че съм те забравила, но напоследък ми се струпаха много проблеми на главата. Когато Пламен дойде в отпуск, му казах че съм бременна. Той го прие спокойно и естествено, сякаш му се беше случвало много пъти досега. Решихме да се оженим. Макар че не исках да притеснявам майка си, нямаше как. Не можехме да сключим граждански брак без бележка, издадена от съда и подписана от родителите ми, че са съгласни, понеже съм непълнолетна. В училище се разбра какво става. Класната ни извика с майка ми на разговор и ни предупреди, че трябва да напусна. Нямала съм право да влизам бременна в клас. Давала съм лош пример на останалите. Няма значение, ще довърша във вечерна гимназия. За мен най-важен сега е той. Единствено той. Старая се да отгатвам мислите му, да задоволявам желанията му. Понякога се улавям, че съм се превърнала в негова сянка. Обичам всичките му добри и лоши качества. Обичам го такъв, какъвто е.
Знаеш ли, вече имам неприлично издут корем. Ще пуснат в отпуск Пламен три дни за сватбата. Срам ме е, че ще съм бременна булка в шестия месец…
Най-после той е мой. Разбираш ли! Само мой! Спечелих битката. Извоювах любовта си!”
—
Пламен разгърна следващата страница, но видя, че на нея нямаше нищо. На по-следващата пак, на още по-следващата също. Чак след около тридесет-четиридесет празни листчета Димитрина бе поставила дата 20 август 1980 година.

„20 август 1980 година.

Бебето се разболя. Цяла вечер плака и нищо не го утешаваше. Имаше висока температура. Люшках го, носих го, давах му вода, биберон, но то все плачеше и плачеше. Разтревожена, очаквах с нетърпение Пламен да се прибере, за да решим какво да правим. Прибра се. В един и половина през нощта. Беше пиян. Дори ми се скара, че не можел да заспи. Искал тишина. Детето му пречело. Поне да бе станал да го поноси, да направи усилия да го успокои, да се разтревожи за състоянието на безпомощното същество. Молих го, плаках, виках, дърпах го за ръцете, махах му завивките, но нищо не беше в състояние да го трогне. Майка ми чу шума и дойде в стаята. Увихме детенцето в одеяло и тръгнахме в тъмната нощ към болницата. Стигнахме след час. Дежурният го прегледа и каза, че е болно от жълтеница. Оставиха ме с него… Лежахме там две седмици. Той не дойде да ни види.
Започват да ме съмняват тайнствените му отсъствия. Изпитвам болезнено желание да имам истински съпруг. Да не съм в празничните дни, в топлите летни вечери, сама. И на мен ми се ходи някъде, където може да се повеселя с него. Мечтая си за най-обикновени неща: да се прибираме привечер заедно от работа, да пазаруваме заедно, да си приготвяме вечерята заедно, да се храним заедно, събота и неделя да извеждаме заедно детето на разходка или да ходим заедно на гости, както правят истинските семейства… Какво става с любовта ни? Защо не е както преди?”

„18 декември 1980 година.

Пламен постепенно се променя. Когато за няколко часа се задържи вкъщи, което се случва рядко, не ми говори, не ме забелязва, присъствието ми взе да го дразни. Започна да не се прибира с дни, без да ме предупреди. Притоплям по няколко пъти вечерята, ослушвам се в очакване да се прибере всеки момент, после заспивам, а на сутринта, когато се събудя, него го няма. Вечерята стои както съм я оставила.
Не смея да му правя забележки, да го питам къде ходи, с кого се среща, защо не се прибира, какво прави през целия ден. Никога не бих му направила скандал, не бих му повишила тон, не бих му казала обидна и груба дума. Струва ми се, че точно това го вбесява. Като че ли иска да го държа изкъсо. Да има схватка, борба за надмощие, да хвърчат искри помежду ни. Може би са му нужни сцени на ревност или някакви забрани… Не зная. Понякога подобно отношение между съпруг и съпруга може да освежава и заздравява връзката, но аз не съм такъв човек. Надявам се, че ще се оправи, ще се наживее, ще се загрижи за нас… Все още го обичам…”

Отдавна познато чувство за вина накара Пламен да спре. Не му се искаше да си припомня. Всичко онова, което някога имаше голямо значение в живота му, сега нямаше никакво значение.
Въпреки това, отгърна следващата страничка.

„28 декември 1980 година.

Днес съвсем случайно го видях да върви сам по тротоара към „Орлов мост”. Реших да не му се обаждам и да го проследя да видя къде ще отиде. Тръгна по „Иван Асен” и сви вляво по една от уличките. Свих и аз. За мой късмет, уличката беше празна. Спря до един вход и преди да влезе се огледа. Видя ме. Тръгна към мен. „Ще ме следиш, а! Я ела да ти покажа къде отивам!” Стисна ме здраво за ръката и ме повлече по стълбите. На първия етаж хубава чернокоса жена му отвори. Издърпа ме навътре, затвори вратата с крак, блъсна ме и започна да я целува и притиска пред очите ми. Не издържах. Побягнах. През целия път докато се прибирах с градския транспорт, плачех. Хората ме гледаха и се чудеха какво ми е. През нощта не се прибра. Лежах безсилна в леглото и не можех да сдържам сълзите… Мило дневниче, кажи, заслужавам ли такова отношение?…
Една мисъл напоследък все по-често ми се набива в ума. Мисълта за развод. Повече не мога да живея така… Какво ще стане с детето? Какво ще стане с мен? Дали това е правилното решение? Откъде ще намеря пари? Дали ще успея да намеря сили да се справя с проблемите? Как ще продължа след това? Трудно ми е да приема, че ще живея без Пламен. Въпреки всичко го обичам…”
—
Пламен рязко затвори дневника и реши повече да не чете. Защо му е да знае какво пише по-нататък? Прочете достатъчно. Нали всичко е изживяно, преболяно, изстрадано и забравено. Защо трябва да си отваря сам раната? Утре ще го хвърли в контейнера.
Погледна часовника. Наближаваше единадесет. Време бе за сън. Но къде да го сложи? Някаква тайнствена и мощна енергия се излъчваше през кориците и не му даваше мира, не се побираше в стаята му. Където и да го поставеше, все му напомняше за себе си, дърпаше мисълта му, притесняваше го с присъствието си. Излезе в коридора и го пъхна в джоба на якето.
На сутринта се запъти към контейнера. Спря за миг пред него, извади дневника от джоба и механично го разлисти напосоки, за последно. Попадна точно на мисълта: „Никога! Никога! Никога няма да му позволя да види детето!!!”
Това се казва жена със силен характер. Наистина, през всичките години, в които бе правил опити да види детето, тя го гонеше, криеше се, предупреждаваше учителите да не му разрешават да го взима от детската градина, от училището, заплашваше го със съд… Постепенно се отказа да ги търси, но и те не го потърсиха. Така е било писано, се успокояваше, а времето го повлече в бързеите си.
И все пак… Дъщеря му вече е на двадесет и осем. Може би е омъжена? Може би има деца?… Защо поне тя не направи първата крачка? Явно Димитрина така я бе възпитала, че дори и на тази възраст не желае да се поинтересува от баща си. Кой знае какви ужасни неща й е наговорила срещу него през годините…
Но… и това е минало…
Стоя няколко минути пред кофата и не знаеше какво да прави. Усъмни се дали ще е разумно да изхвърли дневника. Все пак в него пулсират преживявания, емоции, случки, които са били важни за жена му някога. Между кориците лежи и отрязък от собствения му живот. Любовта му. Не може с лека ръка да изхвърли съдбата си на боклука. Дали не се страхува да си признае, че все още я обича?…
Тази мисъл му се стори абсурдна. Почувства се, сякаш беше хванат в капан. Нито може да хвърли дневника, нито може да го прибере… Като че ли най-добре ще бъде да й го върне. Това ще е и една нова възможност след толкова години пак да опита да ги види.
Понякога Пламен се чудеше сам на себе си защо трябва да очаква нещо цял живот, след като знае, че то никога няма да се случи? И все пак… Не е ли твърде рано да се предава? Защо трябва да смята, че е късно? Никога не е късно да се започне отново. Ами ако тя е самотна и свободна? Ако от време на време си мисли и с добро за него? Може би ще намерят сили да си простят взаимно и да заживеят пак заедно, като семейство?…
Затвори дневника, пъхна го обратно в джоба на якето си и тръгна за работа. Първото, което ще направи като пристигне във фирмата, ще е да попита колегите от отдел „Настаняване” за новия й адрес. Ще ги потърси. Защо не?… Дори и да е още едно унижение, какво от това, поне е направил поредния опит… Този път може и да е сполучлив… Нищо не се знае… В живота стават чудеса…