Виолета Станиславова

Кученцето лакомо преглъщаше топлото мляко. Този път цицката беше пълна. Без да я пуска, отмести забитото в майчиния корем носле и малкото му меко телце се отпусна. Внезапно нещо го повдигна и го обърна по гръб. То се опита да отвори очи, но му се зави свят и зарита безпомощно с мъничките си крачета. Единственото твърдо нещо, на което можеше да се опре, бе човешка длан. Когато успя да отвори очи, видя издълженото лице на млад мъж и развеселените му кафяви очи.

­- Ще се казваш Джони! ­ - каза той и с показалеца си почеса мъхестото му издуто  коремче. Джони заскимтя. Мъжът го пусна на земята. Кученцето едва се задържа на малките си немощни лапички, от световъртежа изкриви телце на една страна и застана неподвижно. Мъжката длан отново го грабна, сложи го в кашон и го понесе към колата.

Бебешкото телце толкова силно трепереше от страх, че предизвика съжаление у него и той го погали по главичката, като му заговори с успокоителен глас. Колата потегли. Друсането, бензиновите миризми, шумът от мотора, гласовете на мъжете, горещината, липсата на майка му, го изплашиха и то се изпишка. После повърна. Чак когато спряха и мъжът го понесе нанякъде, отвори очи.

­- Това е новият ти дом, а това ­ твоята стопанка - ­ чу гласа му.

Погледна жената. Беше средна на ръст, леко прегърбена, около седемдесет и петгодишна, препасана със синя работна престилка и забрадена с шарена кърпа. Тя се наведе над него и го погали.

­- О, Джонка, добре дошъл! Ела да си видиш гарсониерата.

Върза на вратлето му въже и го задърпа към кучешката колиба до оградата. Другият край омота около близкото дърво, а после му донесе мляко в очукана алуминиева паница. Джони не й обърна внимание. Влезе в колибата, отпусна малката си главичка върху нежните си лапички, въздъхна тежко и заскимтя тихичко. Три дни нито яде, нито пи вода. Само тъгува, тъгува, тъгува…

Бавно и полека започна да се приспособява и да расте под грижите на стопанката си. След няколко месеца тя замени въженцето със синджир, който завършваше с дълъг железен прът, забит дълбоко в земята. Вратът му бе станал як, тялото му ­ едро и силно. Бе се превърнал в красив мъжкар.

Толкова красив, умен и интелигентен, колкото може да бъде истинският расов вълчак. Дългите часове привързаха самотната жена към Джони. И Джони се привърза към нея. Гледаше я с блeстящи, немирни очи, а тя му се усмихваше и му казваше по някоя добра дума.

На зазоряване птиците будеха Джони и той наостряше уши, очаквайки с нетърпение да долови и най-малките миризми и шумове от къщата. Скоро се разсветляваше и стопанката излизаше. Вземаше кофа, изплакваше я на чешмата, отиваше при Джони и го отвързваше. Той радостно лаеше, скачаше, а когато му отваряше портата, като стрела изхвърчаваше по стръмния път към оборите.

Горе, на равното, гонеше кокошките, разравяше дупките на къртиците, обикаляше около стопанката си, докато тя стискаше виметата на овцете, защото топлото, уханно мляко възбуждаше апетита му.

Тя го хокаше, че ги плаши, но понеже бе добра, сипваше му от млякото в паница, а той я поглеждаше с благодарност и не спираше да лочи, докато не олиже и последната капка. Щастлив, отново се засилваше през ливадите, търкаляше се в росната трева и здравата му гъста козина заблестяваше като коприна под лъчите на изгряващото слънце… После се прибираха. Тя го връзваше, а това никак не му харесваше…

В една студена есенна сутрин жената не излезе. Джони се ослушва дълго и непрестанно се взира в ниските прозорци. Дойде пладне. Повече не можеше да стиска и се изпишка пред колибата. Беше гладен. Погледна в тенджерата ­ нямаше нищо. Следобедното слънце се извъртя и го напече. Стана му горещо. Вяло се премести под сянката. Слънцето залезе. Стана тъмно…

Най-после прозорците светнаха. Превитата фигура на жената дръпна пердетата. Чу провлачените й стъпки да се запътват към него.

­- Джонка, Джонка, болна съм… -­ С усилия му смени водата, сипа му храна и се подпря на тоягата. ­ Какво ще стане с мен, когато ме вземат в болницата? -­ продължи с глух глас тя. - ­  Какво ще стане с теб? Кой ще те гледа?…

Макар лакомо да нагъваше от пълната с манджа тенджера, той чуваше и разбираше всичко. Чак когато жената си тръгна, вдигна глава и я погледна. Някъде дълбоко в душата си Джони осъзна, че над него е надвиснала беда, голяма беда…

На другия ден дочу бръмчене. Стана лениво и отиде до телената ограда. Скоро пред портата спря кола. От нея излезе мъжът, който го бе довел.

­- О, Джони, много си пораснал! -­ подхвърли той, докато минаваше замислен покрай него. Джони се върна, легна пред колибата и зачака. Не след дълго вратата хлопна. Мъжът бе хванал под мишница стопанката му. Вървяха бавно и спряха пред него. Джони помисли, че ще го вземат със себе си и се развесели. Наостри уши, замаха с опашка и възбудено залая.

­- Тихо, Джони, тихо! Ти ще останеш! Утре ще дойда да те взема! -­ каза мъжът. Но Джони продължи да лае разтревожено…

Когато шумът на мотора заглъхна, усети цялата тежест на самотата. Сам ­ с къщата, с двора, с кучешката колиба, със синджир на врата. Легна смазан от мъка и загледа с празен поглед към опустялата къща. По едно време стана. Опъна синджира. Може би малко ще разклати железния прът? Все още имаше шанс да догони стопанката си. Усилията му се оказаха напразни.

Клоните на голямото дърво се огънаха от напора на бурен вятър. Заваля. С всички сили Джони отново задърпа синджира… Завъртя се около колибата, около дървото… И пак, и пак… Вратът му се разрани, но не се отказа ­ продължи да дърпа. Чувстваше, че ще успее…

Най-накрая прътът поддаде от подгизналата земя и се изскубна. В единия ъгъл на двора имаше натрупани на купчина дърва. Устремен натам, той се метна върху тях, отскочи с лекота и се прехвърли през оградата. С всички сили затича по пътя, с надежда да настигне колата, повлякъл след себе си синджира.

Силен трясък го събуди. Все още бе нощ. Протегна се, отвори очи и бавно пропълзя изпод камиона. Беше много гладен.

Буммммм… ­ чу повторно гърмежа и козината му настръхна. Този път звукът беше по-силен и по-наблизо. Огледа се. Видя кофа за боклук и се скри зад нея. Не след дълго дочу тежки стъпки. Двама едри мъже, облечени в черни мушами и черни гумени ботуши, държаха в ръце пушки. В полумрака не видя лицата им, но видя да проблясват цевите, докато ги зареждаха. Стояха мълчаливи до черна камионетка. Задните й врати бяха отворени. Единият вдигна от земята нещо увито в черен чувал и го метна вътре. Затръшнаха вратите и се отдалечиха по улицата. Нетърпимият глад го подсети да обиколи кофата, но не намери нищо.

Бумммм… ­ разнесе се над спящото градче още един гърмеж. Ръмжащият мотор отново се приближи. Джони надникна иззад прикритието си. Пред камионетката, обезумяло от страх, тичаше слабо улично псе. Фаровете осветяваха раздърпаната му, окапала на места, козина.

Бумммм…

Нещастникът с последни сили се скри под паркирана кола. Мъжете спряха. Единият отвори задните врати и извади дълга желязна кука. Другият прищракна с приклада. Доближиха колата. Мъжът с куката се наведе, погледна под нея, изпсува нервно песа и кръвожадно заби с всичка сила острия ченгел в тялото му. Кучето зави от неописуема болка. Мъжът рязко го издърпа.

Бумммм…

Видимо доволни от улова, мъжете го довлякоха до камионетката, набутаха мъртвото тяло в черен найлонов чувал и го хвърлиха върху другите. Качиха се в кабината и отпрашиха към кучкарника, защото слънцето вече изплува над къщите и работната нощ на кучкарите бе приключила.

Джони инстинктивно се отправи към полянката на почивната станция. Упойващият дъх от наскоро окосената трева малко го поуспокои. Тук имаше приятел ­ човек с добро сърце, който го освободи от синджира и му даде храна. При мисълта за нея стомахът го заболя.

Масите на терасата бяха подредени и покрити с белоснежни покривки. Повечето все още празни. Прекрасно жасминово храстче го привлече с уханието си и той се сви под него с втренчен поглед в сградата. Първите почиващи закусиха и си тръгнаха. Неговият човек го нямаше…

Най-после… Сърцето му заби лудо, очите му загледаха весело, стана и се доближи до терасата. Мъжът го видя, усмихна се, помаха му с ръка и седна близо до парапета. Беше около седемдесетгодишен, среден на ръст, слаб, с побеляла коса и с очила. Чертите на лицето му излъчваха доброта и предразполагаха към доверие.

Мъжът отхапа парченце от огромния сандвич и му подаде остатъка. Миризмата на салам така го зашемети, че Джони светкавично го грабна, сви се под жасминовия храст и лакомо залапа. Когато вдигна глава, благодетелят му го нямаше. Реши да го изчака. С пълен стомах светът не беше чак толкова враждебен. Отпусна се и позадряма. Познат глас го стресна точно навреме. Ето го… заедно с други…

Джони затича след групата възрастни мъже тръгнали на разходка през гъстата борова гора по утъпкана пътечка, покрита със суха трева и стари шишарки. Въздухът ухаеше на смола. Хората вървяха бавно, разговаряха тихо, сякаш се страхуваха да не нарушат покоя на гората. Радост и спокойствие изпълниха най-после и неговата самотна душица…

Изневиделица задуха силен вятър, захладня и всички побързаха да се приберат. Тежки капки западаха по напечения асфалт и оставяха кръгли следи върху прахта. Замириса на мокро. Разочарован и тъжен, Джони тръгна след мъжете, които изчезнаха зад вратата на станцията, а той стоя дълго загледан в нея. Дъждът се усилваше. Време беше да потърси сухо местенце и за себе си.

Тъмнината неусетно поглъщаше къщите. Улиците опустяха. Градчето заспиваше, потопено в дъждовни локви и мокра тишина. Джони се измъкна от прикритието. Стори му се позната улицата, по която тръгна. Обзе го чувство на безпокойство и усещане за опасност…

Буммммм… ­ чу познатия ужасяващ гърмеж и ръмженето на черната камионетка го накара да затича с всички сили по улицата, към станцията, с надежда за спасение. Шумът от зловещото прищракване на спусъка го доближаваше…

Бумммм…

Джони светкавично се мушна под първата паркирана кола. Куршумът премина покрай гърба му, но не успя да го улучи. Сърцето му биеше до пръсване от ужас. Погледна камионетката. Бяха я спрели близо до колата, под която се бе скрил. Като в кошмарен сън видя да се доближават черните гумени ботуши, да се проточва дългата желязна кука, усети как изведнъж се заби в треперещото му тяло…

Обезумял от болка, зави, замята се наляво-надясно, за да  се откачи от нея, но тя проникваше все по-дълбоко, все по-болезнено… Мъжът рязко го издърпа и свирепо заби железния прът в кучешката му шия. Джони изхърка странно, пририта някак неестествено и слабото му, но все още красиво тяло, се отпусна бездиханно върху асфалта.