София Филипова

Хайку стихосбирка „Срички за врабец” от Йордан Атанасов

В центъра на предната корица - Мона Лиза и врабец. Кацналата на клонче птица, устремена всецяло към Мона Лиза, е насочила погледа си към нейните очи. Тят, струва ми се, също е насочила погледа си към очите на врабеца..

Мона Лиза - символ на скритото сияние, на вътрешната красота, на вглъбеното спокойствие и душевната сила, на отдалеченост от временното и незначителното и сближеност с мъдростта и вечността…

Врабецът - птица, олицетворяваща поезията - с волния полет в просторите, с поглед към небесната вис, с неугасимата жажда за съвършенство… Тук - с устрем към по-далечни хоризонти, които водят към дълбините на нещата, към нови ореоли на света, осветляващи и дух, и сърце… свързани с мъдростта на времето и неспирния му ход към вечните ценности…

Символизацията продължава във вътрешните пространства на книгата. В преддверието ?, преди първото хайку, врабецът, вече сам, кацнал на солидна плоскост, замислено вгледан в себе си, усещащ се сякаш обогатен от близостта си с великата муза, се подготвя вътрешно за полет. И той полита… и лети вдъхновено над всяко тристишие в поредните страници…

Чудесно съчетание на слово и образ!

Началното впечатление от общия поглед към хайку стиховете в книгата, затвърдено при задълбоченото навлизане в словесния й свят, е пълноценното въплъщение на основни изисквания на хайку изкуството - Лаконизъм и Простота. Забележителна словесна въздържаност, изключителна пестеливост на думите. Сугестивната сила на лаконизма се увеличава от присъствието на въздействаща езикова простота. Думите са ясни, обикновени, конкретни, заредени с енергия, създаващи непосредствени картини на живота, жива осезаемост на мига. За това помагат глаголи, изразяващи динамично движение, кипящи ситуации, бързо сменящи се състояния. Съдейства и интересният похват - заменянето на глаголи от звукоподражателни междуметия, което поражда пряка сетивност: „ВРАБЕЦ ПИЕ МОКРИЯ СНЯГ / ГЛЪТ - ХВРЪК, ГЛЪТ - ХВРЪК / НЕБЕСА”; „ЩРАК-ЩРАК / СВЕТЕЦЪТ РЕЖЕ НОС / ЛОЗАТА ПЛАЧЕ”. Оригинална находка, характерна за поетическия език на Йордан Атанасов.

Живата пулсация на словесния изказ на автора е израз на високата му почит към силата на думата, на преклонение пред Нейното Царско Величие, на което е посветил специални хайку. В тях той представя Поета обладан от непрестанна жажда за думи, „КАКТО ДАМАНЪТ ЗА ЛИСТ”, изтъква, че техният свят е свят на светлината („НЕ МОГА ДА ГОВОРЯ / В ТЪМНИНАТА / НЕ ВИЖДАМ ДУМИТЕ”), посочва могъществото им чрез ярък метафоричен образ: „СКАЛПЕЛ ОТ ДУМИ / УБИВА ДУШАТА / И Я ВЪЗДИГА”. Но най-голямата тяхна заслуга е изключителната им роля  - да бъдат „РАЗПАЛКА” на творческия пламък у човека, градиво на словесното творчество. Като „КРАЖБА ОТ БOГОВЕТЕ” те имат божествен произход („ТОЯГА ОТ ДУМИ / ГОСПОД ОВЧАРЯТ / ЗАВРЪЩА ОВЦЕТЕ СИ”). Ето защо творецът, носещ в сърцето си този божествен пламък, е благословен да реализира творческите си стремежи („КАМЪКЪТ ОБИЧА / СКУЛПТОРА / ОСТАВЯ СЕ ДА ГО ОБЛАДАЕ”).

Със силата на  думите, с тяхната пестеливост и осезаемост в стихосбирката е създаден един самобитен свят, в който се усеща живото присъствие на автора, чува се неговият глас - сякаш зад някаква завеса - топъл, добър, задушевен. Глас на човек, минал през безброй изпитания в живота, достигнал до онзи остров, който дава прозрение на човека да вижда нещата в тяхната дълбочина и истинност. И от позициите на това прозрение той споделя мисли и чувства в своите краткостишия, в които отекват гласове и от миналото, но най-вече тупти учестеният пулс на настоящето - на съвремието ни - все по-динамично, с все по-големи амплитуди между високи и ниски прагове.

Многобройни са посоките, в които авторът ни води, а те се преплитат, пресичат, преливат една в друга, но всичките са свързани със значими стойностни величини, с които животът пулсира в своите два свята - човешкия и природния. Стихосбирката представлява пъстра панорама на битието, която отразява непосредственото съжителство на тези два свята.

Добрият и топъл глас на поета се усеща най-вече, когато говори за човека и неговата същност. Това е обикновеният човек - бедният, остарелият, извървял своя житейски път човек: „ПЕНСИОНЕРЪТ КЛЕКНА / НА ПЪТЯ СТОТИНКА / НЕ - КАПКА БОЯ”; „СКИТНИКЪТ / ОСЪДЕН ОТ СВОБОДАТА СИ / ЛУД ИЛИ ТВОРЕЦ”; циганите, с тяхната съдба на захвърлени на другия бряг („КРАЯТ НА ЗИМАТА / ЮРГАН В БОКЛУКА / ЦИГАНСКИ ШАНС”). Към всички подобни нещастници поетът изпитва топло съчувствие и искрено състрадание. Той се обръща обаче със сърдечни чувства и към човека, натрупал грехове и вини, към прикриващия злия си нрав човек с кротко фалшиво лице („ВЪЛЧИЯТ ПОГЛЕД / В КРОТОСТТА МУ / НАДНИЧА”); към човека, подклаждащ и участващ в грозни конфликти („ГЛАСОВЕ СЕ СБИХА / НАВИСОКО / В КЛИСУРАТА ПАДНАХА”); към  всички, които злосторят и нарушават хармонията в човешкия свят. Но той се обръща към тях не с обвинения и порицание. Сърцето му прониква надълбоко и знае - никой не бива да бъде съдник: „ЧОВЕКЪТ Е ПАДНАЛ АНГЕЛ / ГРЕШНИК ПРЕД БОГА / ЗАЩО СЪДИШ ЧОВЕКА?”. Всичко може да бъде простено, стига да не носи страшни разрушителни сили, унищожили безвъзвратно човешкото у човека. Сърцето не на всеки може да влезе в сърцето на другия („СОК И АРОМАТ / В ЦВЯТ БОДЛИВ / ЗА ПЧЕЛА ДОСТЪПЕН САМО”).

Воден от своя философски поглед към човешката същност, авторът извежда на преден план първостепенните начала в живота - Свободата и Красотата - чрез вродения у човека стремеж към тяхната въздействена сила. В книгата не звучат химни на свободата. Но в стиховете, посветени на онеправданите и оскърбените от живота, както и на носещите на плещите си злостореното от тях, се долавя стаената човешка жажда за тази жизнена необходимост. Циганите може да са гладни и боси, но в душата им бликат горещите пориви за свобода („ГЛАДНИ ЦИГАНИ / КОНЕ И КАРУЦИ ПЕЯТ / ДИЙ СВОБОДА!”); скитникът - „ЛУД ИЛИ ТВОРЕЦ”, ходи несвестен по пътищата на живота, „ОСЪДЕН” от гласа на свободата. Само духовно свободният творец може да създава красота. А красотата е мечтаната корона в човешкия свят. Възхитен от обаятелната ? сила, поетът се прекланя пред нея като спасителка на човечеството от обезличаване (”КРАСОТА / СПАСЯВАШ СВЕТА OCTAРЯЛ / ВСЕ НЕСПАСЕН”).

На любовта - върховен израз на красотата, авторът е посветил най-вдъхновените си стихове. В тях тя е онази живителна сила, която опиянява човека, осмисля съществуването му, дава му енергия за висши полети и велики дела, облъчва го с лъчите на слънцето (”ЛЮБОВТА ВЪРТИ / СВЕТЛИНАТА В ОЧИТЕ ТИ / ЧЕРНА ДУПКА УМА ТИ”). Лишеният от тези слънчеви лъчи е сравнен със сух дънер, бленуващ за омаята на любовта („СЪНУВА ФИЛИЗИ / СУХ ДЪНЕР / ЛЮБОВНА МЪКА”). А светилникът на любовното опиянение - Жената, е обрисувана като съвършено творение на Бога („АХ И ОХ… ЖИВОТ / СЪВЪРШЕН СИ ГОСПОДИ / ВЪВ ЖЕНА И В ЦВЯТ”). Поетът я рисува с двоен ореол. Като вдъхновителка на мъжа, черпейки в същото време импулси от него („СИЛА И ДУХ / ПИЕ МЪГЛАТА ОТ СНЯГ/ ЖЕНАТА ОТ МЪЖ”), тя го пленява със своите женски прелести („ВИЖДА СЛЪНЦЕТО / ЗАД ГРЪДТА ? / РОЗОВИ ЛЪЧИ”), чудесно с находчивостта си и игривия си тон е хайкуто - („МОМИЧЕ В МОРЕТО / ВЪЛНИТЕ ИГРАЯТ ПИНГ-ПОНГ/ С ДВЕ ТОПЧЕТА”). Същевременно жената е извисена на по-горно стъпало с божествената си мисия - създател на човешки живот и продължител на човешкия род („КРЕЩИ ЖЕНА В ТЪМНОТО / ДАЛИ РАЖДА ТЯ / ИЛИ СЕ ЛЮБИ?”). С този свой двоен ореол на вълшебница-вдъхновителка в любовта и носител на върховна мисия в живота - тя заема най-високо място всред образите в стихосбирката.

Сочейки жаждата за свобода като извечен копнеж на човека, авторът споменава, че понякога човешкото множество са поддава на унифициращи заповеди, потискащи неговите свободолюбиви стремежи и желания, докато в природния свят свободата е неунищожим закон - в нейните царствени владения никаква сила не е в състояние да заглуши пулса на свободния й ритъм (”ДЪРВЕТАТА ХОДЯТ / СВОБОДНО В ГОРАТА / ХОРАТА ПОД СТРОЙ”).

Многообразието и пулсацията на природата присъства в цялото хайку пространство на книгата, населявайки я с различни представители на животинския и растителен свят: хвърковати и пълзящи, всеки със свой неповторим глас и хубост - пеперуда, пчела, калинка, мухи, лястовици, врабчета (врабецът - с почетно място!), жабокът, който самозабвено „ПЕЕ ЗА ЛЮБОВ”… И какви ли не още Божи творения - освежаващите със зеления си дъх „МЛАДИ ТРЕВИ” и достолепни дървета, грижовни домашни животни, между които най-вече кучето - най-верният приятел на човека: „КУЧЕ В КРАКАТА МИ / БЛИЖЕ / БЛАГОДАРНОСТТА В АВАНС”.

Чара на годишните сезони авторът рисува като художник, който с бегъл щрих скицира характерното за всеки сезон - пролетта, която „СМЕСВА В ПАЛИТРАТА ЖИВИ ЦВЕТЯ”, лятото, в чийто финал „С БОДРО УПОРСТВО / ПТИЦИТЕ СТРОЯТ ГНЕЗДА”, а есента - „ПТИЦА / ОПЪРЛЕНИ КРИЛА / ЛЕТЯТ КЬМ ЗЕМЯТА”.

Когато описва обаче зимата, той е щедър в своите словесни рисунки. В тях „БОРОВЕТЕ НАСТРЪХВАТ” от февруарския студ, а всички „ЗИМНИ ДЪРВЕСА” са станали „КЪДЕЛИ ОТ СКРЕЖ И МЪГЛА”. Пред нас са изящни зимни картини, които носят художествена наслада (”В СУХИЯ СТУД / СУХИ КЛОНКИ / ГРАФИКИ НА НЕБЕТО”) и пораждат дълбоки мисловни асоциации (”ЗИМАТА БРЬСНЕ / ПРЕДИ ДА НИ ЗАТРУПА / С МЪЛЧАНИЕ”).

Най-голям носител на волнолюбив дух всред природните явления е вятърът, представен от поета чрез различни човешки превъплъщения. В едно хайку той е фризьор, който „РЕШИ И СРЕСВА / МЛАДИТЕ ТРЕВИ…”, в други, в тон със свободната си воля, е играч в шеговити игри, в които ту „ГОНИ ЛИСТО”, а „ТО УМНОТО / СЕ СКРИ ЗАД ДЪРВО”, ту, развеселен в пролетния сезон, се пъха „ПОД ПОЛАТА” на момичетата, а те „БЯГАТ”. Най-извисена обаче е ролята му на музикант, който „СВИРИ НА БОРОВИ СТРУНИ… / Ш-Ш-Ш-ЪТ - КАТЕРИЧКА”, а също и на сътворец, в творческо съдружие с поетическия Аз, създавайки заедно ефирна мелодия - „ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР / УХОТО НА АРФА / ПРЪСТИТЕ НЕГОВИ”…

Наистина стиховете, посветени на човека и неговата многолика същност, както и на природата с многообразната й красота, водят към проникване в необикновеното на обикновените неща в живота. Но в книгата има и гласове, които са насочени към неговата дълбинна същност, към философските въпроси на битието, занимаващи човешката мисъл. Главният център е Животът - тази сложна енигма, която човекът се мъчи да разгадае („КРИЛО НАДЕЖДА / С ВЯТЪРА ТИХО ИЗЧЕЗВАЩО”) - заплетено кълбо от въпроси, чиито отговори са само сянка на желанието му да се докосне до неговите тайни („СТУД И ПОЖАРИ / ТУК НЕЩО СЕ РАЖДА / ОТТАТЪК НЕЩО УМИРА”). Понякога той прави малки открития от поникналите семена, когато Бог е зачевал земята („В ТИШИНАТА / ОТ НИЩО СЕ РАЖДА / СЪЩНОСТТА НА НЕЩАТА”). Но пред него е цялата вселена - необозрим и тайнствен свят, в който планетите - „ПШЕНИЧЕНИ ЗЪРНА” - замайват въображението му - един омагьосан и омагьосващ го свят, който го увлича със своята музика („КОСМОСЪТ ПЕЕ / ПЕСЕН БЕЗКРАЙНА / КОМПОЗИТОРЪТ НЕИЗВЕСТЕН”). А през това време „СЛЪНЦЕТО СЕ ТЪРКАЛЯ / ТОПКА ЗА БОУЛИНГ… / КЕГЛИТЕ НИЕ”.

Засягащ глобалните битийни въпроси, погледът на автора е насочен към Времето в неговата философска същност. То е представено чрез метафорични образи / в шеговит тон/ - като член от семейството на генералните световна величини („ВРЕМЕТО СЕ Е / ИЗЛЕГНАЛО ВЪРХУ ВСЕЛЕНАТА / И НЕ МУ ДРЕМЕ”) и като рожба на индивидуалното човешко съзнание („СЪРЦЕТО Е ЗАЕК / ГОНЯТ ГО КУЧЕТО СТРАХ И ВРЕМЕТО”). Посочено е също и като динамична величина, променяща съдържателната си същност в процеса на историческото развитие на човешката общност („ПРЕЛОМНОТО ВРЕМЕ / ОКОТО СЕ ИЗОСТРЯ / ИЛИ ИЗКРИВЯВА”).

Някои краткостишия, свързани с философската проблематика, принадлежат към афористичното изкуство, отдалечаващи се от същността на хайку. Към тях спадат и някои от посветените на Дао (”СТРЕЛКАТА НА ДАО / ТЯЛО УМ И ДУХ / НЕДЕЛИМО ЦЯЛО”). Интересно е съвместяването в стихотворение на двете световни мирогледни учения - на Изтока и на 3апада, сближени от общото им преклонение пред силата на Изначалния Дух („ПОСТИГАНЕТО НА ДАО / БЛИЗОСТ ДО БОГА”).

Като продължение на тази мисъл би могло да послужи финалното хайку:

ПРОМЕНЯЙ ПОСОКАТА

И ЩЕ СТИГНЕШ

ВИНАГИ ТАМ

На последната страница на стихосбирката врабецът, кацнал на гърба на Охлюва след приключилото си пътешествие, осмислено от близостта с Мона Лиза, пак замислено вгледан в себе си, сякаш иска да ни каже: „Извървях дълъг път, посещавайки и човешкия, и природния свят, но дали съм успял да вникна поне в някои скрити пружини на живота - не зная. Вие ще кажете…”