ВЪЗМОЖНОСТ
Из „Като пръстена на Сатурн” (1968)
ВЪЗМОЖНОСТ
Не можеш с нищо
да повториш този миг
на твоето завръщане при себе си,
във своя остър ъгъл,
свит смутено
в голямата окръжност на живота.
Изминатите километри
светят
като опашки хитри на комети,
запалени
от свръхчовешка страст
да легнат върху земните бедра.
Изчезнаха ли
старите галактики
на твоя орбитален път?
Изстинаха ли
временните устни?
И претоварен пак
от чужди мисли,
от лицемерен смях,
от шум на рокли,
захвърлени във топъл полумрак;
измъчен от игра
на прескочикобила -
ти благославяш този миг,
когато
стоиш без страх
зад сигурната броня
от погледа
на твоя малък син.
ПАНТОМИМА
Думи. Думи. Думи.
Част от мисли, от песни,
от звук…
В тези улици,
дълги и шумни,
сякаш някой ме удря с чук.
Тропат сиви трамвайни релси.
Вият черни моторни коли.
Ще се пръснат стъклата от речи
пролетта ще остане без лист.
Викат. Крещят. Говорят.
И актьори
толкоз много аз чух,
че вървя между птици и хора
вече напълно глух.
Но какво от това?
Да живее
има право и такъв като мен.
Колко пъти аз питах
къде е
тишината на моя ден.
Колко пъти
аз исках да зная
за кого съм
до днес живял…
Не остана нищо на края.
И екранът е страшно бял.
Пролет, лято, есен, зима -
сред преструвки, сред бури,
сред смях -
аз съм само една пантомима
на това, което бях.
Няма думи. Няма чувства.
Няма вчера. Няма днес.
Има само едно изкуство
да се говори
с кратък жест,
с тънка мимика, с лека стъпка,
с тъжно присвити очи…
И сърцето ми
като пъпка
да се разтваря и мълчи.
ЧЕТИРИЛИСТНА ДЕТЕЛИНА
Къде ли, кога ли бях чел,
или по-възрастните ми бяха разказвали,
че четирилистната детелина
носи щастие…
Колко е хубаво да си наивен! Това е
състоянието на паметта, която приема
желанието за действителност, бракът
за любов и началото за край
на нещо отминало.
„Едно, две, три…” - броех аз
и листата падаха тъжно
от моите пръсти: с едно по-малко,
отколкото трябваше да бъдат.
Къде ли, кога ли бях чел,
или по-възрастните ми бяха разказвали,
че четирилистната детелина
носи щастие…
И аз я търсех… Помня зеления шал
на ливадите, поляните сред лъга,
дългите саби на камъша, забити
в меката гръд на брега… Търсех я
нарисувана върху моя чин, в учебника
по ботаника, по върховете на дърветата.
Понякога спирах дъх, заслушан
в песента на числата, но тя
нито един път не завърши на четири.
Къде ли, кога ли бях чел,
или по-възрастните ми бяха разказвали,
че четирилистната детелина
носи щастие…
- Къде си? - виках аз, загледан
в морето на пролетните треви.
- Къде си? - повтаряше ехото
и ми се струваше, че всеки момент
вятърът ще донесе нейния отговор:
- Аз съм тук! Аз съм тук!
Откъсни ме
и ти ще бъдеш най-щастливият на света.-
Но не идваше този глас.
Къде ли, кога ли бях чел,
или по-възрастните ми бяха разказвали,
че четирилистната детелина
носи щастие…
Една сутрин се събудих и разбрах,
че повече няма да я търся никога:
По улицата се беше проточило
безкрайно погребално шествие.
Попът вървеше напред и като погледна
към мен - размаха своя сребърен кръст.
Едва не припаднах:
колко много приличаше той
на четирилистна детелина…
Мигар това беше щастието,
което търсех?
НЕБЛАГОДАРНОСТ
Светът е пълен
с мъдрости.
Много умни мъже
ме гледат
от страниците на историята,
готови да ми разкрият
същността на битието.
Аз с интерес ги слушам.
Как се диша спокойно
по предписания.
Благодаря ви, нравоучители!
Благодаря ви за удоволствието,
което изпитах
от вашите думи,
написани по саркофазите
на Самарканд:
„Щастлив е,
който се откаже от света,
преди светът
да се е отказал от него!”
Под студените плочи
спят мумии
на велики мъдреци.
Спете!
Спете под мрамора сив,
щастливи, със взор безучастен.
А аз
нека бъда жив,
дори и нещастен!
ОКРЪЖНОСТ
Кръгът на чувствата ми
е затворен!
И аз вървя край него.
Дните
като липи шумят в нощта.
Върти се радиусът на мечтите
по орбитите
на кръвта.
Движението по окръжност
е най-красивото пътуване!
Не вярваш ли?
Какво те спира!
Тръгни тогава с мен.
И знай -
по този път не се намира
нито начало,
нито край.
ЛЕГЛО
До мен отляво,
мълчалива,
ти лягаш в бяло облекло.
Нощта е като нощ красива
и топло - нашето легло.
О, този огън! Аз се грея
край пламъка на твойта плът.
Сред чувства вихрени живея.
Вървя по баладичен път.
И се надявам - ще открия
мелодията на кръвта…
Но всичко е една магия,
която свършва в утринта.
ЕВА
Една жена е легнала на пясъка,
красива и желана
до жестокост.
Това е Ева!
Като във фокус
към нея приближава бавно блясъка
на моите очи.
Ева,
кой те е нарекъл
с това далечно име на жената,
усетила вкуса на забранения,
но сладък плод?
Ти вдигаш леко дългите си мигли
и аз потъвам в сън,
сред който не очаквам да се съмне.
Морето, плажа, въздуха и вятъра
са напоени
до последната си клетка
от знойно слънце
и от знойна плът.
ПОСЛЕСЛОВ
И аз те чаках - пълен с телефони
бе въздуха, света, но не пръзвънна
поне една муха върху стъклото
на спомена, в надеждата… Прозрачна
бе тежката стена, за да те видя,
покаже ли се лъч от твоя поглед,
от твоето присъствие… Безплътна
бе кафявата врата, за да те срещна
като картина в старовремска рамка -
безценна в своята цена, без форма
в хармонията на формите. Студена,
но като сняг желан… И ти
изчезваше от мен, от теб, от времето
разкъсано от звуци, но безмълвно
в сърцето на очакването, бавно
в летежа на деня… И нереално
в реалността на своята съдба.
Пътуваше ли ти! В кое съзвездие
бе в този миг, недостижима
за моето привличане, за силата
на думите - в Бетховеновите уши.
И аз те чаках - пълен с телефони
бе въздуха, света, но не пръзвънна
поне една муха върху стъклото
на моята душа - със твоя образ
от съчетание на цветове и звуци,
невидими за други, но открити
единствено от мен, за мен и само
за този миг… А знаех там - след време
ще си измислим обяснения. Ще дойде
и тъжната любезност на писмата -
хербарии от чувства. Часовете
ще се премятат мислено през себе си,
назад, обратно, към вкамененото дърво
на всичко между нас неизживяно
и пропуснато - но невъзможно
във възможността да се изпита пак.
СЕГАШНО ВРЕМЕ
Ритмичност на кръвта.
Ритмични чувства.
Ритмични дни и нощи. И любов.
Ръцете - в работа.
Гърдите - пусти,
без пориви и скръб, без гняв суров.
На часовете тежкото махало
отмерва безпристрастно
всеки ход…
И ти поглеждаш като в огледало
към миговете на един живот.
И що съзираш там -
дела велики,
невероятни полети на мисълта -
неизживяното
като удавник викащ
за помощ,
за простор,
за красота,
за смисъл друг
поне в една минута…
И някъде дълбоко в теб звучи,
че има вече друг състав барута
на твойта кръв,
на твоите очи.
Но в тази монотонност нетърпима,
но в този дъх
и примирен, и тих -
прекрасно е, че паметта ти има
и минало, и бъдеще,
и стих.
И туй е то,
което те спасява
от укорния поглед на смъртта…
Денят ще бъде хубав.
Засиява
изгряващото слънце над света.
РЕКВИЕМ
И тъй,
да помълчим една минута
за човека,
преминал в другата страна на битието,
останал сам - без нас -
и затова достоен
за общата признателност на всички:
една минута тишина
след толкова ненужен шум,
разкъсвал приживе ушите му.
Той беше най-обикновен човек
и всеки друг
би могъл да лежи на неговото място,
макар че за това
ще имаме възможност,
но други път -
а днес да помълчим
пред неговата памет,
която плува
като облак над главите ни…
Мълчи, ти, дето първа му разказваше
наивни приказки
за принцове и за принцеси,
а той наивно вярваше,
че ще живее като тях в дворци.
Мълчи и ти,
учителю от първи клас
на неговите знания.
Без теб едва ли щеше
да се подчинява
на законите и на реда.
И после - песните,
които трябваше да пее в строй…
Мълчи и ти, и ти -
не искам да ви споменавам имената,-
които сте го учили на нравственост,
сами лишени от такава чест.
Една минута тишина
сега е предостатъчна
за неговия цял живот,
преминал във мълчание и страх.
ПОСЛЕДНО ОБЯСНЕНИЕ
Не, тази песен
не дойде случайно.
И нейната вълна
не звънна тайно
в спокойната ритмичност
на кръвта.
Пречистена и тиха,
без въпроси,
тя в своята мелодия
ми носи
едно подзвездно ехо
от света.
И ти ще го намериш…
Аз го крия
посред червената
камбанария
на моите гърди.
Но трябва само
нещо да възкръсне,
среднощен вятър
силно да ги блъсне
или потаен глас
да ги смути.
УТРЕ ВЕЧЕР
Ще ида някой час по вятърния купол
на кръглото небе
във лятна нощ -
ще поприказвам със звездите
и все ще се намери някоя
с опашката си да ми каже пътя
към Голямата кола.
И там -
приседнал върху двете оси,
безброй епохи ще се носят
над умове
и над била.
