ИМАНЕ
Чух, че си разказвал за Тосун бейовото имане, ама дали от кумова срама или от незнание, не си открил името на крадеца. Затуй реших да ти кажа всичко, дето знам за него, а и някои други неща, свързани с тия жълтици.
Тъй започна своя разказ дядо Диньо, додето свиваше цигара, сетне я наплюнчи и залепи, подир което зачатка с огнивото, а като я запали от праханта, смукна дълбоко два-три пъти и продължи.
Сигурно си чувал, че заровеното имане е голямо проклятие за тоя, дето го намери и носи само злини за целия му род. Знаеш ли защо е така? Ще ти кажа, рече сто и тригодишният старец, като видя, че мълча, после наново заразказва.
На времето, когато агите захванаха да бягат и се наложеше да заравят жълтиците си, те караха някой от свитата си да го стори, подир което вдигаха калъчката и на място го колеха като пиле, а кръвта на завалията попиваше в прясно изкопаното. Но тия неща са ставали и в харамийско време - двама, уж ортаци в хайдутлука, а скрият ли имането, единият вземе че пречука другия, да остане всичкото за него… Пуста лакомия!
Ей затуй закопаното имане носи проклятие, щото е опръскано с човешка кръв…
Ама за всяко нещо си има колай, рече старецът, сетне се наведе напред и продължи шепнешком. Стане ли нужда да вадиш имане, да знаеш, че има специален тертип, иначе проклятието ще налази не само тебе, а и деца, внуци, че и правнуци…
Когато гърнето се пооткрие, трябва да заколиш отгоре му някакво домашно животно, което си донесъл от къщи, а не си го взел от някого или пък си го убил в гората, щото кръвта му няма въобще да хване дикиш и проклятието ще те намери, където и да идеш… Какво да бъде животното? Пиле, кокошка, петел или някакво друго дребно животно, което храните с туй, дето оста-ва от софрата. Демек да пролееш кръв от твоята къща… Разбра ли? Ала само това не е достатъчно. Откриеш ли нацяло гърнето, не трябва да го пипаш с голи ръце, а си носи нещо, с което да го увиеш и туриш в чувала, но първом му вдигни капака. Да не стане тъй, че у вас да отнесеш само пръст…
И накрая още едно нещо. Преди да захванеш да броиш жълтиците, облей гърнето със светена вода, а след туй прави каквото щеш с тях - и на сиромаси ги раздай, ако ти е на сърце…
Повечето люде не знаят всичко туй и заради това заровеното имане им носи нещастие, наместо радост.
А сега да си дойдем на думата, да ти разкажа за туй, дето обещах.
Когато Тосун бей спря червения си ат до коритото на мегдана в Бяртина, хем конят му да се напие, хем и той да си поотпочине и да разбере от местните какво е дереджето. Сетне като върза животното да пие вода, видя насреща някакво кафене и отпървом се позачуди дали да остави дисагите ей тъй без надзор, но видя, че наоколо не се виждаше кьорав челяк и тръгна да изпие едно кафе.
Додето беят бе кръстосал крака пред една софра и сърбаше сладко алатурка, от близката къща излезе мъж на средна възраст и като се огледа, извади някакъв нож от пояса и сряза коланите на едната половина на кожените дисаги, подир което бързешком се прибра. Че кой ли няма да ги среже в онова сиромашко време, щом чуе дрънкане на пари при навеждане на коня над коритото. Ала осмели ли се да го стори, не трябва да знае, че имането е на злодей като Тосун бей, иначе не само, че няма да си покаже носа навънка, а начаса би хлопнал мандалото.
Когато беят излезе от мегдана и видя, че едната торба на дисагите е увиснала, а другата въобще я няма, извади пищовите си от силяхлъка и се разгърмя, сетне тръгна от къща в къща…
Ала като видя насреща в Белянце, че казаците, които тоя ден влязоха в селото, са чули пукотевицата и взеха да галопират, не му остана нищо освен да викне:
- Ваш’та мама, гяурска - подир което запрепуска към Маре, а къде онзи мъж успя да скрие жълтиците, негова си работа, ала си му останаха…
Че кражбата е укорима, откъдето и да я гледаш - дума да няма, ала да си кажем правичката, да вземеш нещо от главорез като Тосун бей - затрил и почернил цяла Клисура - не е чак толкова голям грях. Но сториш ли го, трябва да си баш куражлията, щото хване ли те касапинът, няма и да разбереш кога главата ти ще се катурне пред тебе…
Сигурно и заради туй след обира хората в селото захортуваха:
- Тъй му се пада на изедника!
И цял месец възхваляваха храбреца, ала колкото и да се мъчеха, не можеха да разберат кой го е сторил. Отпървом и той криеше тайната си - нито се похвали, някому, нито пък направи нещо, че да се издаде.
Да, ама парата мирно не стои и като мина някоя и друга година - ще не ще - онзи сам се разкри, без да каже и дума. И как няма да се разкрие, като захвана да харчи като чорбаджия, макар че дотогава беше фукара и половина…
В началото отвори дюкян в бащината си къща, който денем работеше като бакалница, а вечер - като пивница. Тая работа обаче не учуди никого, щото подир Освобождението дюкяните в селото никнеха като гъби, даже по едно време в двайсет и два от тях мъжете се сбираха да пият, та накрая павелските жени, които бяха много ачигьоз (буден, отворен), се вдигнаха на бунт и затвориха кръчмите до една.
Никой не се изненада и когато той стори пълен ремонт на наследствената си мелница на Голяма ряка, която отпървом деляха с брат си, а подир това му плати дяла и цялата стана негова.
Да, но когато Мехмед ага Боруджията се пресели в Анадола и разпродаде имотите си, синът му Апостол купи воденица, тепавица, дъща и грамадна двукатна къща с много ниви и ливади, които бяха досами синора на тяхната мелница, истината лъсна нацяло…
Прав си, бащата на Апостол - Никола, сви Тосун бейовото имане.
Сградите покрай Голяма ряка ги купиха заедно с двайсет и кусур декара земя, в която имаше просторни ниви, ливади, че даже и овощна градина. На всичкото отгоре се оказаха и предприемчиви люде, щото когато захванаха пътя за Чепеларе и Пашмакли, преустроиха първия кат на къщата в много модерна за времето си пивница - гостилница, в която идваха всякакви люде, а на втория кат отпред туриха голяма и лъскава табела - „Последен грош”, която се набиваше в очите отдалеч. Там започнаха да ходят и павелските мъже, когато им затвориха кръчмите в селото, макар че им идваше бая далечко. Не мина много време и жените - щат не щат - се примириха и отвориха пивниците. Че как няма да ги отворят, като някои мъже се кандилкаха по цели нощи, додето се приберат и се изпотрепваха по пътя…
Инак работата в новите имоти вървеше от хубаво по-хубаво, ала не щеш ли - един ден Никола, както се припичаше на слънце пред тепавицата, го повали дамла (инсулт), както насетне се произнесе селският фелдшер, след която се парализира и додето бе жив, не стана от миндера. Подир това най-неочаквано умря синът му Апостол, който едва наближаваше четирийсетте…
Добре, че сколаса да остави две дечица - Никола и Ангел, които от люлката до сетния си час бяха все заедно и тъй много се погаждаха, че понякога без даже и думица да кажат, захващаха нещо да правят. Хората, които идваха да мелят, перат или да хапнат нещо горе в гостилницата, бяха от доволни по-доволни. И затуй в селото начесто ги сочеха за пример. В работата им помагаха както невестите, така и рожби-те, които им се народиха.
Двамата братя доживяха до дълбоки старини. Те доживяха, ала Ангеловица, която бе около петдесетте, не издържа при раждането на последното си дете…
Чак тогаз Ангел и Никола се стреснаха и сториха курбан, насетне ломиха хляб и какво ли още не, белким прокудят тая напаст, свъртяла се в къщата им.
Да, ама нищо не помогна…
Когато двамата позастаряха, разделиха имотите на децата, демек на правнуците на дядо им Никола, но работата в тях взе да куца… Ала братовчедите не бяха виновни за това, щото се почитаха като братя помежду си. Виновен за тая работа бе един външен челяк, който стана зет на брат му Никола.
Тъй се случи, че когато старите мятаха чоп, на Илия се падна първата воденица, а на братовчед му Сотир - втората, където беше и тепавицата. Подир нея следваха имотите на другите: дъщата, гостилницата и просторната двукатна къща, край която имаше какви ли не стопански постройки, дето отглеждаха кра-ви, телета, овце и кози, зайци и кокошки. Отвъд къщата се ширеха ниви, ливади, овощни градини. Абе чифлик, че и отгоре!
И подир жребия всичко пак щеше да си върви по старому, ако външният не бе дошъл да замества шурея си Сотир, зает с някаква работа. А новодошлият излезе не само темерут, а и голям проклетник… Ама писано ли е нещо да стане, то непременно става…
Отпървом онзи поздравяваше с половин уста, а насетне почна да завижда, че Илия има повече мющерии, щото при него рядко мелеха и тепаха заради злия му нрав, затуй захвана да минава покрай него, все едно вижда насреща си дърво, а не човек.
Да беше само туй - с мед да го храниш, щото не бяха минали и две недели, откакто онзи дойде, и взе да си показва рогата. Прави - струва, все ще гледа да му напакости. Веднъж мливар ще му отмъкне, друг път - водата от вадата му ще отбие, баш когато хората чакат на опашка; трети път тъй ще тури саваците из арка, че всичката вода да върви в неговата воденица, макар да няма и чувал мливо в нея. Калпав челяк!
Един ден, когато стори поредната си шмекерия, Илия отиде при нахалника и съвсем кротко и човешки му рече:
- Брат’чед, скоро се сродихме, не бива тъй. Нека не си правим магарии.
А онзи наместо да измисли някакво оправдание и да се извини, му отвърна хептен грубо:
- Що не си гледаш работата, бе?
- Как да си я гледам, като ми си спрял водата? - учуди се Илия, все още напълно спокоен.
И тогава проклетникът прекали.
- Я ми се махай от главата, че… - викна той и го напсува, без да си даде сметка, че майката на Илия си бе отишла при неговото раждане…
Щом чу това братовчед му, какъвто бе адамлия, тръгна към недодялания зет не да го бие, а да му даде урок. И тъй като Господ го бе дарил с исполинска сила, сграбчи дебелоокия през кръста и го запокити в арка. Когато онзи се поокопити, излезе бетер мокра кокошка, сетне си подви опашката и побърза да се шмугне вътре във воденицата, без да каже и дума. Онзи подви опашка, ала насетне замисли коварен план…
Една вечер по икиндия Илия затвори воденицата си и тръгна да си върви към селото. Да, ама като стигна Червената чешма и се наведе да утоли жаждата си, ненадейно се чу изстрел откъм гърба му и той се свлече безжизнен на земята…
Подир малко на мястото дотича Николовият зет, огледа се, сетне се надвеси над Илия и като видя, че не мърда, му тури под мишницата някакъв топ тепана аба и изчезна.
Щом се стъмни съвсем, разтревожената невеста на Илия и един от неговите братя тръгнаха да го търсят с един фенер. И го намериха паднал до чешмата, целия в кръв, а в едната ръка държи шаяк.
- Утрепал го е зетят! - начаса възкликна булката, когато видя рулото под мишницата му и захвана да се припява колкото глас има.
Да, ама Илия още не беше умрял…
Затуй брат му отиде до селото да вземе талига и го откараха долу в Станимашката болница, дето лежа ден-два, ала за зла беда оловото на злосторника беше минало точно през червата и докторите не можаха да му помогнат…
Добре поне, че Илия дойде в свяст, баш когато от Околийското бе дошъл полицейският инспектор и успя да му каже името на убиеца си, сетне припадна наново и повече не се събуди. Какво стана после?
Насетне имаше съд и онзи го осъдиха. И знаеш ли какво отвърна, когато го попитаха защо е стрелял? Пукнал, щото искал само да го сплаши, загдето уж Илия му бил откраднал парчето аба…
Абе - катил с катилът - като си искал само да го уплашиш, що не стреля във въздуха, а се цели в него, бе? И как стана тъй, че ти открадна баш тоя топ аба, с който двамата с невестата му ви дариха на сватбата бе, аланкоолу? Подир това проводиха грешника там, където му е мястото - в дранголника!
Преди да се случи цялата тая история, си нямах хал-хабер, че и откраднато имане също носи нещастие, ала знам, че за неговото проклятие няма лек. Че как да има, когато сам Господ е казал: „Не кради!”…
