60 години от излизането на първия превод на Румен Стоянов

интервю на Лияна Фероли

- Г-н Стоянов, споделяте в свой стих, че все ви мами висинето, ширинето, но и  „глъбта”… Това жаждане в дълбочинното ли се ражда? И къде се срещат двата полюса, които не могат един без друг?

- Не помня къде съм писал за висинето, ширинето, глъбта. Мисли по тях ме обземат кога съм на открито, в планина, поле, а не сврян в панелката, с бетонна плоча над глава.

Това са мечтания, мигновени, себезащитни изплъзвания от ежедневната досадлива обръгналост, пориви към волност.

Не знам дали възникват из дълбочинността, ни къде се срещат двата полюса, не съм размишлявал по тях, че не могат един без друг, при мен нещата обикновено стават не теоретически ясни ми, а просто еди що внезапно ме осенява, непонятно ми от къде идва, кое го пробужда, защо точно сега бликва, аз само гледам да го задържа в рехавата си памет и после да го вкарам в стих, вече не като самостоятелна хрумка, а обвързана, обоснована с цялостния замисъл на творбата.

- Защо му е потребно на писателя да се потапя в абстрактността на  високото- ниско, на далечното-близко - така обрисуват и Бога, като висш Абстракт…

- Богу слава, людете сме, ради мъдростта, щедростта и човеколюбието Му, твърде, комай безкрайно различни по степени, отсенености, ако не беше тъй, щеше животът ни да е убийствена уеднаквеност, отчайваща скука, пълна скръб.

Тая спасителна и неизчерпаема оразличеност е в сила тоже за писателите, затуй не съм в състояние да говоря от тяхно име, не приказвам с тях по творчески въпроси, та мога само да кажа за мене си.

Не изпитвам необходимост да витая сред високото и далдисвам из ниското, ако из моите писанушки има такива неща или напомнящи ги, то не са последия от преднамерености (ей тук ще рипна из далнини, отвлечености), а изблици на естествени потребности, предизвикани от какво ли не: току що прочетено, видяно, чуто, спомнено.

Аз съм православен, от тия, дето постят в сряда, петък, спазват Коледни, Великденски, Петровски, Богородични пости, черкуват се всяка неделя и т. н., за мен Бог не е висш Абстракт, срещам твърдението за пръв път и ми звучи необичайно.

Смятам, че на писателя му е нужно да се потапя в еди що, понеже мисленето у творческа личност е неотменимо, постоянно дирещо и това отвежда писателя къде ли не, даже изненадва самия него.

- Човекът е голям филтър и трансформатор на реалности, изконно ли му е зададена тази роля? И включва ли преминаването през утеснението, през т.н. тесен път?

- Вярвам, че тая роля е изконно отредена за човеците, по-скоро поверена от Бога, създал ни по Свой образ и подобие. Но тъй като ни е предоставил свободна воля, много често, включая против желанието си, даже въпреки наша съпротива, правим какви ли не грехове, за тях някои люде се разкайват, молят прошка, други не, трети въобще не съзнават лошата си простъпка.

Въпросното утеснение представлява неразлъчим дял в земното ни битие, тоест несекваща поредица от изпитания, с които да укрепим вярата си, подготовления за вечния живот в отвъдието.

- Казвате също, че самите себе си „избавително ограбваме”, „отсебваме”, „отнемваме” - в т.ч. и някои доста смислени неща. И те ли могат да бъдат „пречила”, затулящи дивностите?

- Човешкият живот е нещо много сложно и представлява несекваща върволица от превратности, хубави, лоши, в които не винаги съзнаваме кое лишаване, принудително или доброволно, е в крайна сметка в наш ущърб/благо. Някои преживявания са действително самопречила и закриват дивности, които иначе бихме съзряли, оценили.

- Била ни нужна, според вас,  „смиреномъдра, пречиста, блажена голота”. Тя ли води към „свещената простота”? Така ли освобождаваме повече пространства за Бога?

- Да, наистина вярвам, че нужна е „смиреномъдра, пречиста, блажена голота” за пълноценно общение с Бога Всетворец и Вседържител. Разбира се, голота не телесна, а разсъблеченост, уви, най-често краткотрайна, от завист, алчност, мирска суета, злосторство и прочие нравствени убогости, с които преизобилства днешното повседневие и на всяка крачка душепагубно затискат нас.

Да, така освобождаваме повече пространства за Бога, което ще рече и каже за собственото ни душеспасение. Българският език е изключително богат на слова, изкази, обдаряващи ни с мисловни, възприятийни, чувствени точности, отсенености, изтънчености.

Ето два съвсем оскъдно известни глагола, които са ни полезни в щението да сме по-малко грешни: охристявам (се) и одяволявам (се), значещи изпълвам (се) с Христа, Нему се поверявам; отдавам (се) на опашатия, яхва ме рогатият.

- С порива към новоначалие ли се отправяме душеспасително, неотклонно, неудържимо към нозете Му? Към Истината една?

- Не твърдя, че въпросното новоначалие важи за мнозина, още по-малко всички, то е мое преживяване, лична моя необходимост. Дано е някому полезна. Пътищата към нозете Му са различни, тръгват от какви ли не поводи.

-  „Умом” се моля, признавате в свой стих. Нашият „най аз” в съзерцанието ли е най-силен? Повече във визуализацията или във вербализацията?

- Обичам да съзерцавам, но ще ми се да мисля и дано не се лъжа, че моето най аз е най-силно в искреността на боговерието. Гледането и ословесяването са взаимообвързани, но като пишещ, разчитам повече на думите, отколкото на виждането.

- Какво е да си „посредник между свишето и снишето”? Това нещо като мост между тъмата и светлината ли е, можещ и да им разменя местата? Творецът такъв мост ли е?

- Не помня по какъв повод съм написал „посредник между висшето и снишето”, ала не може да е относно мен, би било неразумност твърдението, затуй не мога отговори на въпроса.

Богу слава, творците, бидейки човеци, са различни, вероятно едни ще да имат такова самочувствие, високо, аз не се броя за мост между светлина и мрачина.

Искрено казано, твърде често не знам какво представлявам, а и не го умишлявам, гледам да пиша колкото ми е възможно по-добре въз основа на скромните ми сили и толкоз.

- За да изпълни, навярно, предназначението си, поетът, творецът, изобщо, ясно осъзнава, че е и даденост, и достижимост. Че е и коренът, и кълнът, и плодът…

- Изхождайки от гореказаното, че творецът е даденост и постижимост, ще добавя, че той е даденост като дарба, която не е негова заслуга, но зависи от него как, в каква посока и степен ще я развие, тоест превърне в достижимост.

- В „Невъзпетите неща” казвате, че нищожна част от света е усвоена

поетически, и ни предстои огромна работа в тази посока. Най-вече „възходите в словност” ли ще постигнат това и ще „ушират” неговото пространство?

- Наистина множество, комай неизброими неща са поетически невъзпети, неусвоени стихом, дори недокоснати, в растителния, животинския, човешкия свят. Примерно, къде има стихотворения за глухарче, трънкосливка, сойка, шаран?

Ако туря скромен като великденче, колцина ще оценят реченото, щом не знаят как изглежда това ситно саморасляче, цъфтящо синьо преди Възкресение Христово. С оглед обширността на земния шар и всичко по него, поетите се движим в крайно тесен, едва ли не унизително ограничен тематичен кръг.

В тоя смисъл поета го чака невероятно многообразие от какво ли не, стига да провиди за неговите съставки, ала не е лесно да превъзмогнеш теб добре познатото, обичайното - държи те в невидимите си обятия, нужна е дързост, упоритост, че да навлезеш плодотворно в неизследвано пространство, да станеш първопроходец.

- Провижда ли се вече, задава ли се редът в „безредата на битието”,  доближава ли се то поне малко до „съвършената смисленост”?

- Мисля, че безредата и подредеността са едновременно присъщи на битието и съставят негова единна менлива съвкупност, цялост. Упоменатата съвършена смисленост я разбирам като възнамерявана цел не пред всекиго от човеците, но към нея трябва да се стремим.

- Всеки и всичко ли носи в себе си своето „селище” Макондо на възход и падение, водещо към самота, но и към прозрение-откровение?

- Всеки носи своето Макондо, тоест низ от възходи, падения, ала това не бива да е с безучастие, примиренски очаквайки какво ще му дойде на главата, напротив, да търси и дарява приятелство, доброта, любов, че да не тъне в самота.

- Един от героите в този, преведен блестящо от вас, роман искаше да направи дагеротип /фотограма по химичен път/ снимка на Господ. Не е ли достатъчно само нашето желание да носим този пресвят образ в съзнанието си?

- Разбира се, желанието да бъде сниман Господ е нелепица, художествен похват, съобразно дадения писателски замисъл, трябва човеците да носим образа Му в душата, сърцето и ума, пък и да живеем, до колкото можем с немощните наши сили, по Неговите повели.

- Вие от това легендарно място в „Сто години самота” ли тръгнахте към най-богатия разкош - да се слее Неговото Слово с човешкия говор. Тоест, онова руско „думат” да добие плът?

- Вашите въпроси ме карат да се взра в мен от неприсъщи ми точки, да търся отговори на въпроси, които никога не съм си задавал, дори не съм и подозирал, че съществуват.

Не знам от къде съм тръгнал, не обичам да копая в себе си, да оразборявам тогова мен, нямам представа за първотласъците на много неща, които пиша, те просто идват. Не съм в състояние да сторя каквото и да било за сливането на Неговото Слово с човешкия говор, мога само да пиша колкото ми е по силите читаво.

- А откъде тръгва вашата борба за запазване първичната живост и животворност на нашия  език?

- Не знам от къде, кога е тръгнала моята борба за опазване първичната живост и животворност на езика ни, нямам дори предположения. Обилно превеждайки, впрочем сега стават шестдесет години от как излезе първият ми превод, съзнах какво необятно богатство на изказови сгоди отличава българската словесност.

Изпитвам неизкоренима потреба да боравя с възможно ми най-чист език, затуй стръвно отбягвам чуждици, па и съчинявам новици/моици, вече хиляди. Тоя ми неустоим уклон е изява на българолюбство и начин да съм полезен на отечеството.

- Духовната сеизмология /Земетръсният Логос/Слово/ отдавна е предизвестила днешните земетръси във всички сфери на живота. Поправимо ли е това нехайно отношение към думите, словото, говора, езика? И защо да им е нужно осъвременяване?

- Уви, днешните ние много нехаем за речта си, а тя е нашето същине, живец, огледало: сме това, което говорим и особено каквото пишем. Ученици питали Христос как да познаят кой е какъв и Той отговорил „по плодовете ще ги познаете” (Матей 7:16), сиреч по делата, думите са тоже дела.

Предстои да излезе обемиста моя книга с показателно заглавие „Език нам насущний”, където в десетки статии, бележки умишлявам по него и нас.

- Дойде ли пределът, от който започва осъзнаването на този проблем, или още има място за потъване, но пък водещо към въздигане?

- Според мен още не е дошъл и едва ли някога ще дойде преобладаващо, а винаги ще има противостоене между тях и всеки човек носи отговорност пред своята съвест на чия страна е, осъзнаването е лично и обществено.