Димитър Кенанов

Споменно-аналитичните ми книги за високата поезия на Янаки Петров, Огняна Свиленова/Свилина и Янко Димов са взаимоповикани и явени по реда с имената на скъпите за мен труженици на българското слово. Днес ми се откри брой 113 от 24 септември 1970 г. на вестник „Хасковска трибуна”. Пред Празника на поезията Янко Димов публикува кратка оценъчна бележка - „Трима млади поети”: „Макар че вече са се появили тук-там, техните имена са почти неизвестни. Димитър Кенанов е студент, а Огнян Иванов и Иван Желев са ученици. Избрали сме ги не случайно между многото стихове на млади автори, които получаваме. Избрали сме ги, защото в тях наред с неовладяната още форма, наред с неточните изрази и недоизградените образи присъства онова неуловимо чувство за красота, което носи поезията. Когато се кълнат във вярност на Родината или гледат с детски възторг на дъжда, когато рисуват пейзаж или размишляват над битието, те са искрени и прями. Това е най-важното. Майсторството ще дойде по-късно.
Без да правим прогнози, можем да кажем, че това са автори, които се развиват добре. Трябва само повече жизненост, повече устременост и вяра в утрешния ден” (стр. 4).
Моето стихотворение е със заглавие:

ВЕРУЮ

Трябва да те пренеса,
Българийо,
през големия път на сърцето си.
В южните очи на мойте братя
да те търся винаги.
Тържествено
незаспалите стени на Търнов
да ми светят в нощите.
Да идват
от далечината твойте мъртви
и да ми предават верността си…
Трябва да съм вечно с теб,
Българийо,
за да знам, че истински живея!

Вероятно към същия брой на вестника е сложен с двуцветен печат подлистник/притурка: „1970 - ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА - 1970″. Тук е поместено още едно мое стихотворение:

АВГУСТ

В пчелините разсъмват златовезни пити,
на жиците висят замислените птици.
Въглее на гърдите ти жарта на дните,
о, Август, Август! Скрежни жертвеници
разресват клена със кармин предвестен.

В реката газят светлокосите жени
с платна тъкани; одъждени светлини
разискрят кехлибара в плодове надвесени,
о, Август, Август… Бистри утрини изплитат
потъващия възглас на щурците.

В антологията се четат лирически откровения на 25 местни поети. Сред тях откривам и Огняна Свиленова/Свилина, която тогава се подписва с бащината си фамилия. Оличностено поетическо изкуство. Великолепна, топла импресия-съзерцание на тракийския Юг, на родния Свиленград, на свечерена равнина, с витаещи „тихи светлинки” - „светулки, сбрани в детска шепичка:

ОГНЯНА КАРАТЕПЕЛИЕВА

НОКТЮРНО

Поле, поле,
до нарисуваните черни хребети
околовръст
преди да стане непрогледно тъмно.
Градът е странно сам сред дефилето,
отворено на Юг
и странно пълен с топъл вятър.
Витаят тихи светлинки,
малко тъжни
като всякое вълшебство -
светулки,
сбрани в детска шепичка.

Поле, поле,
до нарисуваните черни хребети.
И влажен вятър цяла нощ
по кръстопътищата цвили,
а пощурелите дървета го прегръщат
и цъфтят
със разточителната влюбеност
на смъртни.

Подборката сигурно е дело на Янко Димов. Иван Николов тогава вече е на работа в Пловдив, но има стихотворение. Средоточие на „Северно сияние” - „майчина сълза” са пътуващите с полунощни влакове „майчици-вълшебници с везани ръкави,// дръпнати забрадки,/ шаечни палта”, които извикват скъп образ: „Сигурно ще сънувам мама:// тръгва с други влакове…//А върви към мен:

Хукнал е живота с весел гръм и тътен:
не признава синор - гони нова шир…
Сякаш се търкаля (и узрява пътем)
ябълка-антоновка
през снежния Сибир!

Полунощни влакове свирят с писък тънък.
И жужат пчелинно
гарите отвън.
Пътят между тях е нито къс, ни дълъг:
колкото е дълъг един женски сън.

Помня всички тия Марфи и Агафьи,
цели - удивление и руска доброта…
Майчици-вълшебници с везани ръкави,
дръпнати забрадки,
шаечни палта!

И лети - накъсан - в тъмното пейзажа.
И нехайник-вятър с облак дим играй.
Питаш как осъмват? Мога да ти кажа:
чая сменят с приказки,
приказките - с чай.

Вънка шета зимата в чехли-босоножки
и загръща с вихри
голите селца.
И гори високо в северните нощи
северно сияние - майчина сълза.

И накрай земята - сънна и голяма,
релсите опират в някой праг снишен.
Сигурно довечера ще сънувам мама:
тръгва с други влакове…
А върви към мен!

Със снимка на хасковски поети и репортажен текст е обозрян „Разговор за поетичното изкуство” „около редакционната маса”. Янко Димов заявява: „Гражданската поезия трябва да бъде вълнуваща, наситена със свежа мисъл и дълбока емоционалност. Фактически не може да има метафизично деление на темите на интимни и граждански”. Поетът-редактор онагледява позицията си със стихотворението

ДИМИТРОВГРАД

Дълбоката тракийска есен зрее
в просторите.
Марица носи хлад.
И, отразил плещи могъщи в нея,
спокойно се изправя този град.

Той бе заченат под звезда крилата,
повиван - в бригадирски знамена,
люля го в непокорна длан мечтата:
усмивката - му даде топлина.

Той бе наричан младост, още - песен.
А днес край мен задъхано бучи
със мускули, калени в труд нелесен,
с червени от безсъние очи.

Нахлупил над перчем миньорска каска
или чело над нов чертеж привел,
широко стъпва,
оксиженно бляска
и гони своята далечна цел.

Безкрайният му делник го лишава
от празни романтични небеса.
Слова високопарни не признава
и вярва на реални чудеса.

С омаслени ръце, със одимено
лице -
достига нови висоти.
И някак мъжки уравновесено
на нас предава своите черти!

* * *
Отново се зачитам в „Нишките, които се прекъсват” (1967) - забележителна книга на Цветан Стоянов с подзаглавие: „Проблемът за алиенацията (отчуждението) в литературата и обществената психология на Запад”. Насловът има дипломатическа функция като определя зоната на явлението само в едната страна на тогавашната „желязна завеса”, но алиенацията е също така и отсамна - у нас, и поне в цялата европо-атлантическа западноцентрична цивилизация. В първите една-две страници Цветан Стоянов извежда понятието „модерен/отчужден човек”, въведено от западни теоретици и противопоставено на „органичния/природния човек” - за него е характерно равновесното единство на двата вида свързвания: хоризонталните/междучовешки и вертикалните/между човека и Бога.
Автобиографичната си книга поетът Андрей Германов именува „Шаечни момчета” (1981) и така всъщност обозначи поколенските си връстници с природно селски произход. Но тъкмо той стана един от върховите стихописци, оплакващи отчуждението между населниците/изселниците от залиняващото под ударите на индустриализацията и урбанизацията българско село.
Оказва се, че отчуждението те сграбва, дори без да осъзнаваш, още когато излезнеш от селската си къщица и запрашиш по землисто-каменистия воловарски път към училището в съседното селище или в града. И така започваш битие-житие, отчуждено от целостта на дома и природата без дори да подозираш писанията на Балзак или Кант, Шопенхауер, Ницше, Киркегард, Бодлер, Достоевски, Гогол, Фройд, Шпенглер, Кафка - нямат чет мислителите, поетите, писателите на адовите явления на алиенацията и нейните порождения - ликовете на свръхчовека-човекобог.
Отчужденецът с емоционални съзерцателни изблици наблюдава и съпреживява външния свят в осъзнат или неосъзнат стремеж да познае вътрешния си свят. Затова още от моето ученическо юношество и студентство бях завладян от херменевтичните откровения на италианския нобелист Салваторе Куазимодо. Действително, неговата поезия е особено навлизане във вътрешния свят на човека, в неговото физическо и метафизическо отчуждение, обект на изследване от Цветан в „Нишките, които се прекъсват”.
След размислите на Паскал, Салваторе Куазимодо ни връща към въпроса за космическото личностно самотуване на човека в екзистенциалното му кризисно отчуждение дори от самия себе си, от Бога: Навярно вече и тъгата ми е друга, // като че ли на себе си съм чужд, // сам себе си забравил. <…> Защото дарове отдавна няма <…> и вече никой не умее // да го накара да поплаче до Тебе, Боже. Тези изповедни вопли на сякаш изначална, битийна отделеност, несподеленост и незаедност са предизобразени в загадъчното начално тристишие на преводната антология: Човек е сам върху сърцето на земята, // пронизан от едничък слънчев лъч: // и неусетно пада вечерта.
По логиката (формална и/или антиномична) на изследователската си любознателност Цветан Стоянов ще потърси легендата за „Броселиандовата гора” с омагьосания магьосник епопевец Мерлин и другият върхопаден западен образ-символ на „Фауст - доктора, продал душата си на дявола”, изкусителят на грехове-форми на отделянето, на разобщението междучовешко, на разобщението от Бога/Отец, Син и Св. Дух. И пак - срещи, „пълни с безпросветен ужас”, както в касидата на Федерико Гарсия Лорка за „тъмните гълъби”:

През клоните на лавъра
видях два голи гълъба.
Единият беше другият.
А двата бяха никой.

В търсачеството на загубената топлота на общението не помага полетът на прокълнатите поети в небето на въображаемата втора действителност: „Ние имаме свое небе, където да летим като албатроси - големи и отвързани, - и това небе е нашето поетическо познание” (Цв. Стоянов).
Напусто вървят през руините на времепространството поплаци на албатросници-елегисти, жадуващи да отхвърлят Сизифовия профаустов товар на разобщението-отчужденчество, но успяващи да стигнат само до Димчо-Дебеляновия горестен възклик:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

А решението е добре известно - то е в покаянната сила, завърнала блудния син до дверите на бащиния дом-огнище. И в простите молитвени думи на отблудения син, записвани в свободните ръкописни полета от благодатните византийско-български исихасти от трагично превратния балкански XIV век: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния!”
Години на скиталчество ми бяха необходими, за да изповядам тези разсъждения, казвани на друго място от мен, а сега припомнени, за да си дообясня съзерцателното излъчване в две мои предстудентски или студентски сюжетно-споменни стихотворения: „Планинско лято” и „Момче”. Те са преписани през 1972 г. в във великотърновския Клуб на дейците на културата на стара пишеща машина „Оптима”, където липсваше буквата „з” и вместо нея използвах руската буква „э”.
В първото от тях с упоение изреждам, сякаш за да спася от забвения думи, обичайни за земеделско-пастирското битие на някогашното българско село, тук - в очертанията на Сборино, Ивайловградско, което днес го няма на географската карта: чуки, било, сипей, вървища, чанове, ритли, стомна.
Внасянето на обичайния глагол „ходя”, но с пробудена изразителна/експресивна енергия е сигурно въздействие на Огняна Свиленова/Свилина от нейната силна първа сбирка „Дишат мигове” (1971):

Горди изгреви!
Ведри изгреви!
Непонятен и верен възторг.
В бялото съмване всичко е наше.
И всяка твар е тъй неоспорима.
Чувате ли белите села край пътя?
Призрачна мъгла
полека ходи по хълмистото
между зелено, розово и златно.
Ято жерави пътува някъде.
Земята е новооткрита, тайнствена.
Първоначално млада е Земята
и богът Хелиос
се готви да я види.

В моите отминали лекционни и семинарни диалози със студенти или в писания, когато говоря за преодоляване на неутралното „автоматизирано” възприемане на някои думи, давам пример със стихов откъс от прославилият се заслужено даровит състудент Борис Христов: „ходи в ниското върба”. Не съм бил прав - Огняна Свилина сигурно го е сторила преди мен и него. Дори това да не се признае от Борис Христов (затворената висота на уединеното му отчужденско домобитие едва ли ще му позволи да прочете или да обърне внимание на твърдението ми). Но знайно е - като всяко специализирано занятие, поезията/художественото творчество не е само индивидуално, но и колективно дело.
Ето двете мои стихотворения:

МОМЧЕ

Мащерка над камъка се вдига.
Пътят прашен рие стръмнината.
В звънка надпревара със зората
от роса отърсва се авлига.

Към селото в тънка лятна дреха
връща се жена със пълни стомни.
Ранна жега погледът й рони.
Пред нозете й заплаквам крехък:

ненаситно стомните да рукнат
и да слушам в сладка утоленост -
нейде в лятото вода за мене
с глътки насмешливо как бълбука.

ПЛАНИНСКО ЛЯТО

Удрят тръпно дъждовете
висналите чуки, по билата
ходят мълнии горещи.
След това - безкрайно тишината
ляга над измокрени вървища.

Дните марна безметежност нижат:
бляскат чановете звънко,
изгреви над ритлите се сипят.
Все така задъхано и стръмно
муле бие яловия сипей…

Жарък повей къщите зализва.
Мержелеят в димни стаи
уморено старческите ризи:
Надалеч заминаха отдавна
синовете! Кратки са писмата,
а смъртта очите ще затвори -

да пристигнат и сред планината
своята виновност да заровят.

От същото време е спастрена справка за печатани и четени стихотворения: вестник „Средношколско знаме”, 1967, 1968 г. - пет стихотворения; списание „Родна реч”, 1968 г., бр. 2 и 5 - 4 стихотворения; алманах „Утро над Тракия”, 1969 г., бр. 6-2 стихотворения; вестник „Студентска трибуна”, 1969 г. - 1 стихотворение, вестник „Хасковска трибуна”, от 1968 до 1970 г. - 8 стихотворения; вестник „Наука и труд”, 1969, 1970 г. - 5 стихотворения; Радио София, „Първи творби”, 1967, 1968 г. - четени над 10 стихотворения…
Още оттогавашни мои стихови залежи:

ИМПРЕСИЯ

Разсъмват часовете на септември.
Небе от юг в очите си понесли,
премръзват жеравите на зората;

лъки, заплакали под вятъра,
окършват лятото на злака.

Звънят от светлина салкъми
в ръце на слизащи жени.
Орачите вървят безсънно
и сеят хлебните си дни.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Една внезапна утрин ще осъмна,
забравил думите на лятото.
И много дълго ще си спомням
как ти потъваш в залеза на юли;
ще се завръщам като жалба
в асми и дюли, кършещи зората,
в реки, помръкнали от жажда…

Повторен във сълза - да те очаква,
ще се изгубя сред нощта, където
посоки с жерави разстрелват
последното небе от слънце.

Търновградско Усте
8 януари - 5 февруари 2023 г.