СКОВАВАМ СТЪЛБА ЗА СИНА
Из „Талвег” (1973)
ТАЛВЕГ
Надолу от тая до оная пристанищна гара
край шамандурите талвегът се провира.
Капитаните допушват мокра цигара.
Жени по палубите пране простират.
Бягат погледи и поздрави недоизречени бягат.
Момичета, предупредени за първото прегрешение,
тичат. Разсеяни въдичари протягат
дълги пръти в сянката на бреговете зелени.
Слънцето свети над хладната бездна.
Рибите над водите след съня си лудуват.
От брега ни махат, додето изчезне
флагът, додето шлеповете отплуват…
Додето се изгубят последните отражения,
ние стоим загледани в залязващото лято…
Вече сещаме познатото силно влечение -
контрабасова струна настройва вятърът.
Рамената ни допират рамена големи.
Жените развързват кърпите бели.
Децата развяват златни перчеми -
там, далече пред себе си, морето видели.
Морето голямо… Сирените свирят…
Дълга сладка въздишка гърдите издува -
неизследвани пространства
пред нас се простират…
Обратно по талвега луната плува.
ПЪРВАТА БУРЯ
В СОЗОПОЛ
Синя утринна топла мъгла
над открития пристан. Тропот
на изпити мъже със весла -
само седмица бяхме в Созопол.
Седем дни…Вече мъж и жена
в къща, кацнала на баира.
Оттам гледах - вълна до вълна
на пясъка бавно умират.
Бях щастлив и спокоен, смълчан -
нито облак, нито кораби бели
върху синия трепкащ екран
да ме мамят към нови предели.
До неделята… Буря завя.
После чакахме с дни да премине…
- Хубаво е, че си спомняш това.
Беше то преди десет години.
СКОВАВАМ СТЪЛБА
ЗА СИНА
Сковавам стълба насред двора -
да чуят всички чужди хора,
че стълбата сковавам сам
за своя син… Със нея знам,
клонака леко ще достига,
асмата, без да се надига
на пръсти, ще озоба, щом
се жлътне тя пред моя дом;
той нависоко ще се качва,
далече той ще се вторачва
и все нагоре ще върви -
дордето птица улови…
Сковавам стълба, ала зная,
че със съдбата си играя -
той може в някой страшен ден
крака си да строши пред мен -
едва погледнал над билата,
незобнал още от асмата,
небрулил ябълки…Така -
протегнал към света ръка,
към облаците, към звездите,
към птиците и висините…
Човече, би ли ме възпрял?
Но вече аз съм я сковал…
ПРЕД ПОЛЕТ
Крачето босо на сина.
От дъщеря ми нерешената задача.
„Да ти направя ли кафе поне. Нали…”
Така остана там да грей
една ръка във здрача.
И дълго търсих миг да се разсея
и да ме отболи…
Вечерна музика трепти над лампите хилядоватови.
Остават пет минутни до излитането. „Затегни
коланите…”
Голямата земя
като мехур се пука под крилата
и скоростта отвън свисти,
преодоляла
непредвидени височини.
И все пак аз обичам да пътувам. В самолета
се чувствам сигурен. Отдалечен от вас,
любими мои,
пътя минат
като лък опънат свети,
най-сложната задача има отговор
и чувам близък глас.
Там всичко търси и намира свойта почва,
намира свои думи, смисъл…Само там
аз знам какво след всеки полет трябва да започна
и на какво
докрай да се отдам.
***
Премного страст необуздана,
премного обич разпиляна,
несподелена болка, мъка
и неочаквана разлъка.
Нали пак нейде цвят цъфти,
пак птица на възбог лети
и от пръстта се вдига корен
до бук, от бурята съборен?
Защо тогава има злоба
и алчност, носена до гроба?
Защо все още отчуждени
поети режат свойте вени?
Защо димят села, дула?
Защо хвърчат глави, крила?
Защо в неразпнати на кръст
сърца узрява сляпа мъст?
Нали човек познава вече
и себе си, и тази вечност…
Нали в ръката му голяма
маслинов клон разцъфва само?…
Защо тогава страх и грях
аз неведнъж тук преживях?…
Защо тъй често ме боли?…
Нали?…
Нали…
ПОРТРЕТ НА ЖЕНА МИ
Железни сенки вън обгърнаха липите.
И без да се сбогуват, черни, изчезнаха добрите птици -
жена ми дълго ги изпраща, излязла тихо на балкона…
В очите й - било от радост, от печал -
все повече сълзата се избистря.
Косите й узряват, гладки, ала по-рядко тя ги сплита
и те върху басмата лека се спускат чисти,
сребърни.
И все по-често гледа тя като на нещо трайно, цяло
децата, мен и книгите, разхвърляни върху дивана.
Случайно скръстила ръце, за нещо дълго се замисля…
Нима и този ден отмина?
Какъв бе той?
***
Тъй тихо, топло бе тогава -
колибата ни приюти.
Дъждът не спираше. И ти
стоеше до вратата права.
Вън между буките сновяха
жестоки мълнии… Дори
сред осветените гори
два кухи бряста изгоряха.
ОСТРОВИ
Стърчат над водата
голите острови - чернокатранени.
Дъждове бият чела о гранита им.
Никой не им е казал още,
но на картите капитаните
са нанесли безпогрешно
ширините и дължините им.
Буря завие ли - всеки път
корабокрушение молят.
И се вслушват в протяжното виене
на ветрове и сирени.
Зная - ще дочакат някой ден
тези острови голи
своя Робинзон.
И ще бъдат спасени.
***
„Няма ли да тръгнем? - каза ти.-
Отключи семейните врати!
Вън под ясни сини небеса
чакат ни прастари чудеса.
Но ако ли някой позвъни -
знак сложи, че ще се върнем ний…”
Бях приготвил нужния багаж
и редил го бях веднъж и дваж,
ала все си мислех, че не съм
всичко взел. Поглеждаше откъм
стаята портрета на сина,
етажерката с познати имена,
масата - на нея нощ и ден
съм стоял над лист облакътен.
Как да тръгна? Този тих покой
беше станал вече много мой.
Може би и вече възрастта
знай, че няма друго на света.
И добре, че примирено ти
каза: „Чехлите ми извади
и дръпни пердетата докрай -
че сме в къщи, всеки да узнай…”
ЗЕЛЕНА ЕСЕННА ТРЕВА
Зелена есенна трева!
Зелена есенна трева!…
Лудяха младите дървета,
додето чиста синева
един ден и над теб засвети,
зелена есенна трева.
И позлатената поляна
под топлината задимя.
Но сещаш ли, че дъжд захвана,
отвред засвятка, загърмя
и буря, клоните превила,
далече листите отвя?
Отгде е тази късна сила
да имаш свои тържества,
зелена есенна трева?!…
Зелена есенна трева…
МОЯТА ПТИЦА
Над пътя ми като светулка се рее цяло лято птица.
От Ропотамо чак до Сребърна лъщяха нейните крила.
Около шийката й тънка блестеше пъстра огърлица.
И сянката й къса търси легло над урви и била.
Но лятото угасна вече в гнездата от цветя и шума.
Изгубих я. И не успях дори перце да уловя.
Баща ми откровен отронва
успокоителната дума:
„И дядо ти, така полъган, със птицата до смърт живя.”
ПРОЗРЕНИЕ
О, колко къс ни е живота!
Едва във края може би
сред хиляди добри съдби
откриваме и ние свойта…
