ИЗМАМНА УТРИН
Из „Лист” (2013)
ИЗМАМНА УТРИН
Градината,
дъждът във нея,
птиците притихнали
под насълзените стрехи,
усилието на паячето
да завърши хищната си мисия…
Всичко толкова е нереално!
… И следващият миг е друго.
НА РОЖЕН
Тук погледът ми е безсилен:
земята е поникнала във пламъчетата лилави
на пролетните минзухари,
небето е отворило вратите си -
в началото е синьо-бяло,
а после черно и бездънно -
измамна притегателност,
а снежната вода на нишки сребърни
се спуска по тялото на планината.
Каква невероятност!
Душата ми е само посветена
във тайнството на тези знаци.
И преводът
за съжаление
е невъзможен.
ПРОЛЕТНО
Бадемите са цъфнали от снощи
и реката е съблякла бялата си зимна риза.
Не знам какво ли има още да се случи -
сега е пролет, беше зима…
Изтича времето през редките ми пръсти,
шуми под моста на реката,
кълвачът пише древните си букви
върху кората на дървото,
пръстта разпуква от челата
на първите треви…
По-нетърпелив съм от водата и от птиците,
макар да знам от миналата пролет,
че да летя не мога
и не съм река.
СЯНКАТА НА НЕБЕТО
Къде се е изгубило
продължението на ръцете ми,
някъде съм попилял перата им,
без да усетя,
гласът на песента къде ли е потънал? -
може да е в страх
или от глад?!
Крехката прозрачност на въздуха
не приема,
светлата,
избликнала от извора вода
се е заключила,
само тишината зее като изход
в сянката на небето.
За толкова години
бих изживял живота на десетки птици.
Но живях така…
ЛОВ
Един глухар
любовно пее върху клона.
Истинска е песента му -
оглушал е от любов,
забравил е
за себе си.
Пролет -
зверовете се събуждат гладни.
А любовта на глухия е
с трепкащо начало
и банален край.
КРЪГОВРАТ
О, вечно обръщане на съзвездията!…
Т.С. Елиът
Не съм на някакво известно място,
но съм на мястото си. Тук,
където се познавам
с червените усмивки на мушкатото,
слънцето на слънчогледа до оградата,
бистрите очи на гроздето…
Не ми остават много пътища:
планината ме е оградила със мълчание,
а небето е извило над главата ми
безкрайното си тяло -
денят ме охранява
от падащи звезди и от въздишки,
полето ми напомня,
че свободата не е всичко…
И бавно се превръщам в хълм -
какво ли ми остава?!
Около мен
светът е подреден
като във непозната азбука -
трепка под студената вода
кожичката избеляла
на заоблените камъчета,
разцъфтели корени протягат дългите си пипала
към броните
на забързаните поднебесни товари,
извивките на мъдрите влечуги
и на осите
раираният в жълто-черно бръм
са странни придихания.
Отказвам се от ходенето,
за да се включа във всемирното движение,
за да се движат върху моя гръб
стадата пухкави на облаците,
да притичва времето
със дните си навървени като синджир,
да чувам дрезгавия лай на най-добрите си приятели
и всяка пролет да пониквам,
да ме косят налято,
да се изострям,
след това
да пожълтявам.
Започва
най-голямото пътуване.
ГЛАС
Ленива тишина
над хълма
тялото си е простряла.
Безшумно въздухът на лятото трепти.
Във сенките
бръждят невидими комари -
невероятно съвършенство -
да слушаш музиката им,
а да не виждаш тялото.
Човек минава през тревата
и пътеката върви след него.
Така четлив и строен е човекът,
защото знае накъде е тръгнал.
Не искам кръстчето на ястреба в небето
да падне върху него,
да го зачертае,
не искам и ръбът на изкушението
да бъде под нозете му.
Достатъчно е, че пътеката върви след него,
за да запея.
РАЗГОВОР С РЕКАТА
Плитчините с прагове се сменят
и все надолу…
Към изворите пътят
е за нещастни
и поети,
а морето…
Къде ли е морето?..
Със поглед искам да те пренеса
и да те слушам в моите тъмнини.
Водата във реката
е различна всеки миг,
а думите й се повтарят.
На кого ли да повярвам?!
***
Разхвърлях букви върху белия лист
и го оставих отвън на прозореца.
Долетяха птиците и изкълваха буквите.
Остана ми само белият лист.
Сега птиците сглобяват думи,
аз политам.
СЪБУЖДАМ СЕ
Часовникът потича по стената,
но сърцебиенето му остава в стаята.
Нозете на столовете се стапят
като бучки лед -
блестят на пода тъмни локвички.
Цветята от вазата размахват розови криле
и отлитат сенките им към прозореца,
а там,
е кацнало последното перо от съня ми -
то е зелено,
жълто,
огнено…
Сърцебиенето продължава.
Географията на тавана ме обърква
със посоките си -
всички сочат към слънцето.
Още миг
и от слепоочията ми капват
последните две слепи сълзи.
Какъв ли ще е денят.
Повдигам миглите си,
за да се познаем.
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ПОЕЗИЯТА
Само си мислех, че думите ще го направят:
както мостът над празната река пренася живите,
както пролетният цвят на дървото узрява в плод,
както облаците доказват небето…
Само си мислех с усилието на стрък трева,
с тихите взривове на хлорофила в крехкото й тяло
превеждах себе си на минути и часове,
на тайни и прозрачности.
Само си мислех…
Къде ли съм се запилял със мислите си?!
СЛЕДОБЕДНО СЪЧИНЕНИЕ
Виждам как думата се променя,
гласът й си остава същият,
а тя е вече друга - достатъчно е да смени местото си
помежду думите.
Аз определям техните места,
и смисъла им,
и живота им,
а те…
Те определят мен…
ВРЪХ
Сега съм на върха.
Морзът на сърцето ми предава
във всички посоки,
без да се интересува за смисъла.
Изправен върху раменете на върха
съм по-висок от него.
Очаквах тук да видя приказни неща:
парчета от залязващото слънце,
постеля от мъгла,
големи като шапка-невидимка облаци -
нали ги виждам всяка вечер зад очите си?!
Себе си видях.
И пожълтели камъни,
натрошени от бурите и времето,
нервите
на изжулени от ветровете коренища,
пръстта изтекла в ниското.
И беше равно в мене
и наоколо.
ЛИСТ
Към пожълтялата трева,
със трепета на пеперуда,
са полетели
листите на моите желания.
Безпомощни са и красиви,
а красотата винаги е беззащитна.
Те вече нямат сок
и цвят,
прекършен е викът на радостта.
Не ме избираха,
аз винаги пред тях съм коленичил,
тъй както
пред гилотината се коленичи,
и получавах онова,
което се очаква.
Притихнал е сега светът наоколо -
не иска нищо,
и щедростта му се измерва
с два дъждовни облака
и белег от луна в небето.
Дошло е време
да прошепна: не се страхувам
от сянката на самотата,
когато тя започва от нозете ми.
НАВОДНЕНИЕ
Душата на водата е препълнена -
изтича покрай теб
като сянка на змия,
но не засища жаждата ти.
Долавяш трепетите
на изсъхнали треви,
сенки на отминали желания,
и някаква взаимност,
но си сам върху брега.
Сигналите за близост с хилядите капки
от слънцето
са оцветени до прозрачност
и коленете на зелените дървета
са до половина във водата,
а другата половина са си същите.
От всичко това
се раждат някакво спокойствие и
тайни.
Линията на водата е кафява,
на въздуха - е синя.
Как ще повярваш на реката,
щом си избрал да бъдеш на брега й.
ВЪЛНИ
Приличат на огромни
зелени
мълчаливи волове,
пребити от умора.
След тях остават
угарите на морето.
Пристигат бавно до брега,
безредо
и мътната им пяна
залива пясъка.
Потъват в пясъка -
трудът им свършва,
но както става
и във техния живот
на празното место
се появяват нови
и са същите.
…И си отиват
Остава само пяната
две мигвания да живее повече.
