ЛЯТНА БИРАРИЯ
Действащи лица
ЩЕФО - 33-годишен ерген, бъчвар
ДЯДО НИКОЛА - 100-годишен ерген
ЗАГАРИ - търговец, 40-годишен
РЕДАКТОР - списва и издава вестник „Родопско ехо”, с неопределена възраст
ГРАЦИЕЛА - певица и танцьорка, около 25-годишна
ХРИСУЛА ПРИДУМНИЦАТА - сватовница, около 70-годишна
БАКО ЯНКО КОЛЕВ - старши полски пъдар, около 60-годишен
ПЕРИКЛИ КОСТОВ - помощник-кмет, около 40-годишен
ХАДЖИ АНДОН БЕЖДРЕМА - съдържател на дюкян, около 35-годишен
КИНА - мома, около 20-годишна
РУСАНА - мома, 17-годишна
КЕЛНЕР - около 30-годишен
ВАСИЛЧО - 13-годишен
ОБЩИНСКИ ГЛАШАТАЙ - около 30-годишен
ПЪРВА ЖЕНА - около 40-годишна
ВТОРА ЖЕНА - около 35-годишна
ВЕСТНИКОПРОДАВАЧ - около 25-годишен
Действието се развива в края на 20-те години на ХХ век в бирария с маси на открито. В средата на бирарията - висока бяла мраморна чешма с два чучура, разположени съвсем ниско над коритото. Зад нея - огромен чинар. В дъното през клоните на чинара прозират фасади на къщи и купол на църква и камбанария. Вляво - тезгях, зад който е фасадата на бирарията с врата и голям прозорец, вдясно - дансинг и висок подиум на естрада с раковина за музикантите. Отпред - тротоар и улица, която не се вижда, но от нея се чува характерен шум: форсиране на автомобили, тропот на копита, търкаляне на колела, звук от тромби. От време на време долитат виковете на улични търговци: „Сладолед кайма-а-а-ак”, „Курабия шеке-е-е-ер”, „Газ, сапун, боя за обуща-а-а-а”, „Кат ликум шеке-е-е-ер” и на Вестникопродавача: „Родопско ехо-о-о-о”, „Дне-е-е-евник”, „Заря-я-я-я”, „Утро-о-о-о”.
Първо действие
Кина върви по тротоара и носи на рамо кобилица с менци, спира пред чешмата и започва да ги пълни. Чува се как водата шурти в бакърите. Задава се Щефо. Кина нарамва кобилицата и тръгва да се връща. Насреща й застава Щефо.
ЩЕФО: Щеш ли ми дадеш да пийна водица, Кинке?
КИНА: А, сетил се Щефо, че и водата се пие. Ама тя, бирарията, още не е отворила, та затова.
Щефо хваща с двете си ръце предния бакър и започва да пие. Пие, пие и не спира.
КИНА (сопва се): Хайде, стига си локал! То бивол да беше, щеше да се надуе.
ЩЕФО (двусмислено, с дълбок, кънтящ глас): За да се види… една бъчва дали е здрава… трябва да се напълни догоре с вода…
Щефо пак хваща бакъра и започва да пие.
КИНА (ядно): Махни се от пътя ми, Щефо!
ЩЕФО (на пресекулки): Кинке… каня те… довечера… на танци…
КИНА (троснато): Никакви танци не ми трябват!
ЩЕФО: Що тъй ма, Кинке? Ако не знаеш да танцуваш, мога да те науча…
КИНА: Ти ли бе, дето десният ти крак върви наляво, а левият - надясно.
ЩЕФО: Точно така се танцува. С преплетени крака.
КИНА: Ти пък откъде знаеш?
ЩЕФО: Ходя на уроци по танци… вече доста съм напреднал…
КИНА: Къде, къде ходиш?
ЩЕФО: Тука ходя, в бирарията.
КИНА: Знам, че си тук постоянно. Къде ходиш на танци питам?
ЩЕФО: Нали ти казвам - в бирарията. Ето го… дан… дан… синга. На това тука му казват дансинг. (Сочи площадката за танцуване.) На него танцувам.
КИНА: И с кого танцуваш?
ЩЕФО: С Грациела…
КИНА: Грациела! Грациела ли каза? (Оставя кобилицата с менците на земята.)
ЩЕФО: Да, Грациела.
КИНА (поставя ръцете си на кръста и клати глава заканително): Певачката?
ЩЕФО: Певачката, онази с големите… (Показва с ръце колко са големи гърдите й и се ухилва.)
КИНА (огорчена): Щефо, тя е развалена жена, а ти си се захванал с нея.
ЩЕФО: Що я обиждаш ма, Кинке? Тя не е такава…
КИНА (натъртено): Как да не е, като се дава на мъжете за пари?
ЩЕФО: А-а, аз само за танците си плащам…
КИНА: Другото гратис ли е?
ЩЕФО: Само я прегръщам. Ама то си е танцова прегръдка и нищо повече. Да ти покажа ли? (Разперва ръце.)
КИНА (с упрек): Какво безсрамие! И ти си станал жертва на нейния разврат…
ЩЕФО: Нали ти казвам: Грациела ми е само учителка по танци.
КИНА (сякаш ревнува): Не мислиш ли, че това е прикрит начин тая шантанка да разврати и теб?
ЩЕФО: Говориш глупости.
КИНА: Видели са я да се разхожда с кавалери из града подир полунощ.
ЩЕФО: И какво от това?
КИНА: Била е пияна. А от една пияна жена всичко може да се очаква. (Натъртва.) Всичко.
ЩЕФО: Ти виждала ли си пияна жена?
КИНА: Не, не съм. Но теб съм те виждала как се кандилкаш пиян. (Смее се.) Тогава ходиш с преплетени крака и килната глава.
ЩЕФО: Грешиш. Тогава сигурно съм танцувал, а ти се е сторило, че съм пиян.
КИНА: Че кой нормален човек ще върви по улицата и ще танцува самичък! Без музика, без партньор…
ЩЕФО: Нали точно за това те моля: да ми станеш партньорка за танците.
КИНА: Няма да стане, Щефо. Жените от дружество „Благодетел” се канят да изгонят Грациела от града.
ЩЕФО (възмущава се): Как така ще я гонят!? (Въодушевено.) Грациела е модерна певачка и танцьорка. И тя като тях върши благодеяния, като привнася в града европейска култура.
КИНА: За каква култура говориш? Грациела внася само разврат в града. Мъжете вечер на тълпи се събират да я гледат как се е разпищолила, а общинската управа си затваря очите. Това повече не може да се търпи. Казвам ти: жените ще се вдигнат на бунт.
ЩЕФО: Откъде знаеш?
КИНА: Снощи дружеството имаше събрание у нас и взе решение. Аз писах протокола… (Стресната.) А, Хрисула Придумницата идва за вода. Хайде, тръгвай си, не искам да ни вижда заедно.
ЩЕФО: Чакай, Кинке, още не сме се разбрали…
КИНА: Няма за какво да се разбираме. Тръгвай си…
Кина нарамва кобилицата с менците и побързва да се отдалечи. Щефо прави крачка-две да я последва, но се спира и се обръща в посоката, от която се задава Хрисула Придумницата. Тя носи глинена стомна за вода.
ХРИСУЛА (отдалече): Щефчо, баби, намерих ти мома, с очи да я изпиеш.
ЩЕФО (иронично): На толкоз моми бакърите пресуших, колко му е и мома с очи да изпия.
ХРИСУЛА: Лична и каматна мома е тя, напъпила и разцъфтяла е кат трендафил. Ама ти я знайш, комшийка ти е.
ЩЕФО (припряно): Коя е, коя е, бабо Хрисуло?
ХРИСУЛА: Русана, на поп Добри щерката.
ЩЕФО (озадачен): Че тя кога се замоми?
ХРИСУЛА: Птичката в гнездо ли е, бърже хвръква. Бендисаш ли я, аз ще опека работата.
ЩЕФО: Да бе, да. Все я печеш, а пък тя сурова излиза.
ХРИСУЛА: Излиза, щото сърцето ти не изрипва за хубавите моми, за които те придумвам да се ожениш. Не само хубави, а и добри къщовници са, ей - да ти хвръкне капата. А ти от тях кат от огън бягаш.
ЩЕФО: Как да не бягам, като първата се оказа презряла мома. На другата пък бащиният й дюкян на чаршията излезе орташки. (Силно, разпалено.) Аз ортак на кесията ми не ща. (Самодоволно.) А за Ставруда аха-аха да изпратя годежари и добре че навреме разбрах, че имала недостатък. Сестра ми я видяла гола в градската баня. Била гърбава. И нея веднага отписах.
ХРИСУЛА: Аз на баня не ходя, чедо. Как да видя, че Ставруда е нефелна? Хайде, тя такава и онакава. Ами ти, дето си прочут бъчвар и си почитан наравно с магарешкия доктор Млечков. Дето на твоите години си видна личност в града. (Напевно.) С имането и майсторлъка си. С двукатата си къща и лозето си. С грамофона си и абонамента за вестник „Родопско ехо”. (С укор.) А все се назлъндисваш и инатиш, още не можеш да си харесаш мома за невеста. Ама ще дойде време да станеш каил и за гнили круши.
ЩЕФО: Как да се оженя, като момите, за които ме придумваш, не отговарят на сърдечния ми интерес?
ХРИСУЛА: Тия, Щефчо, ми ги разправяй на хурката, баби. Нали виждам аз - интересът ти е паричен.
ЩЕФО (спонтанно): Реших да взема в свои ръце женитбата си.
ХРИСУЛА (назидателно): А-а-а, момко, обиждаш ме! Тинтири-минтири и шмекерии при мен няма. Че аз, дето познавам всички моми с чеизите и зестрите им и зная колко са имотни бащите им, половината град съм оженила. Само ти си се запънал кат рибя кост на гърло. Щото се гевезиш и не ме слушаш. (С нарастваща разпаленост.) Ето, сега пък си тръгнал на уроци по танци-манци при Грациела? Чумата дано я тръшне! Що ти трябва да ходиш да се кълчиш кат изоглаво добиче бе, баби?
ЩЕФО: Сега такава е модата. Грациела ми каза, че в Париж даже мъж с мъж танцували.
ХРИСУЛА (плесва с дланта си стомната): Ивъх, тогаз пък хептен няма да се ожениш…
Хрисула се навежда да напълни стомната с вода от чешмата.
ЩЕФО: Грациела ми каза още, че ергенът трябвало да е добър танцьор, за да се покажел като кавалер. Знаеш ме, кавалер съм, но за да се проявя, трябва да си намеря партньорка.
ХРИСУЛА (ядно): Абе, мани я таз шафрантия Грациела, аз ти найдах, бъди рахат… (Стомната се е напълнила с вода и Хрисула се изправя.) Ох, кръстът ме заболя… Знаеш ли, Щефчо, защо майсторите направиха чучурите на моминската чешма толкоз ниско? (Щефо вдига рамене.) За да се виждат прасците на момата, кат пълни вода. Ако й са кат вретена, ще ти роди здрави и силни деца. Та точно тука е мястото да си харесаш мома за невеста. Затуй придумах Русана да дойде за вода. (Поучително.) Ще се сгледате, китчица ще й поискаш, че ти е на сърце, водицата ще й напиеш, както си му е редът, за да ти върви по вода. (Предупредително.) Ама си отваряй очите и си опичай ума! Кат й напиеш водата, ще й речеш: „Русанке, галям те, на сърцето ми си легнала и все въздишам, все въздишам по тебе. Тъй ще си умра млад и зелен, ако не рачиш да се земем.” Запомни ли?
ЩЕФО: Запомних.
ХРИСУЛА: Я повтори!
ЩЕФО: Русанке, галям те, на сърцето ми си легнала и все въздишам, все въздишам по тебе… Тъй ще си умра млад и зелен, ако не рачиш да се земем.
ХРИСУЛА (одобрително): Ха така. С тез любовни думи и акъла на поповата щерка ще изпиеш. (Пие вода от стомната. Тръгва да се прибира и си говори пътем.) Преди идвах тука с бели менци за вода, а сега - с пръстяна стомна. Кат ми напиеха момците водата, вкъщи се връщах с почти празни бакъре, а сега едвам си занасям стомната. Пуста младост, пуста сила, де се дянаха?
ЩЕФО (втурва се към нея): Дай да ти помогна, бабо Хрисуло.
ХРИСУЛА (зарадвана): Ах, сполай ти, синко! Добро момче си, пък все не можеш да опреш до женитба. Ама сега няма мърдане, ще те оженя аз, като нищо ще те оженя…
Двамата се отдалечават. Появява се общинският глашатай и започва поривисто да бие барабанчето, окачено на врата му.
ГЛАШАТАЯТ (провиква се): Ва-а-ажно съобщение-е-е-е. Ва-а-ажно съобщение-е-е-е. (Бие барабанчето.) Граждани и гражданки-и-и! Съобщава се. (Бие барабанчето.) Тукашний Хигиенический съвет взе мерки за подобрение здравословното състояние на града, като нареди със заповед, щото: (Бие барабанчето.) Първо. Всичките обществени и публични заведения да се снабдят с няколко плювалници. (Бие барабанчето.) Второ. Забранява се на фурнаджиите да месят хляба с краката си. (Бие барабанчето.) Трето. Няма трето… (Бие барабанчето и се отдалечава.)
Задава се поповата щерка Русана. Спира пред чешмата и сваля от рамото си кобилицата с менците. Навежда се и започва да ги пълни. Чува се шуртенето на водата в тях. Към чешмата притичва Щефо и наднича под масите, за да види голите й прасци, едва показващи се изпод дългата й пола. Русана нарамва кобилицата и поема обратно. Пътя й препречва Щефо.
ЩЕФО (усмихнат): Дали щеш да ми дадеш китка, Русанке?
РУСАНА (с упрек): Уважаеми господине, днес не си закичих китка. Вашето куче се вмъкна в цветната ми градинка и, с извинение, опика всичките ми цветя. Моля ви да вземете мерки това да не се повтаря…
Усмивката застива на лицето на Щефо и той озадачен поглежда главата й.
ЩЕФО (смутен): Искрено съжалявам за станалото. Ще наредя да връзват кучето. Има ли паричен размер причинената щета? Аз ще платя…
РУСАНА (прелюбезна): Уважаеми господине, твърде съм ви благодарна за проявената вежливост. Ако кучето ви не влиза в цветната ми градинка, за мен това ще бъде напълно достатъчно.
ЩЕФО: Лично ще уредя повече да не припарва у вас. А би ли ми позволила водица да си пийна?
Русана не отговоря, само свива устни и се позасмива. Щефо хваща с двете си ръце предния бакър и започва да пие. Пие дълго. Най-сетне откъсва устни. Диша учестено.
ЩЕФО (двусмислено, с дълбок, кънтящ глас): За да се види… една бъчва дали е здрава… трябва да се напълни догоре с вода…
РУСАНА (хитрува): Уважаеми господине, бихте ли отпили същото количество вода от задния бакър? Така няма да мога да пазя равновесие и водата ще се разплиска.
Русана се извръща и му подава с кобилицата бакъра. Щефо го хваща, вглежда се в дъното му и отново започва да пие. Когато свършва, едва си поема дъх.
РУСАНА (подигравателно): Уважаеми господине, сега пък май предният бакър натежа. Бихте ли отпили още малко от него?
Русана се извръща пак и му подава с кобилицата бакъра. Щефо го гледа с отвращение и пие на пресекулки. Най-сетне свършва и въздиша дълбоко.
ЩЕФО (зашеметен): Русанке… сърцето ми е полегнало… все въздиша, въздиша… (Щефо започва да пристъпва от крак на крак, хваща се за бедрата, притиска коленете си и застива прегърбен.) Млад и зелен съм…. Ох, умирам, ако не рачиш… Запомни ли?…
Щефо не издържа повече. Хваща се за слабините и с патешка походка отхвърчава към тоалетната в сградата на бирарията. Русана се засмива, поклаща глава заканително и си тръгва с кобилицата на рамо. Появява се Келнерът и поставя на тезгяха глинено гърне. В коритото на чешмата слага бира за изстудяване. Към него се отправя Редакторът.
КЕЛНЕРЪТ (рекламира): Топли, горещи, па-а-а-аря-я-ят…. Студена бира-а-а. Студена бира-а-а. (Приветливо.) Господин редактор, заповядай, какво ще обичаш?
РЕДАКТОРЪТ: Две печени яйца и едно кафе.
КЕЛНЕРЪТ: Хляб ще искаш ли?
РЕДАКТОРЪТ: Не, мерси.
Иззад тезгяха излиза унилият Щефо. Едва-едва пристъпва, ръкомаха и си говори нещо неразбрано. Дочува се само: „А-а-ах, аз ахмак такъв! А-а-ах, аз ахмак такъв!”
РЕДАКТОРЪТ (маха му с ръка): Щефо, получи ли новия брой на „Родопско ехо”?
ЩЕФО: Какво, какво?
РЕДАКТОРЪТ: Прочете ли новия брой на вестника?
ЩЕФО: А, четох, четох, много го четох…
РЕДАКТОРЪТ: Ти си ми редовен абонат, имаш право на една безплатна обява. Кога ще се възползваш?
ЩЕФО (с готовност): Още сега. (Сяда до редактора.) Ще пусна обява, че си търся мома, невеста да ми стане. Разчитах на баба Хрисула - бял ден и сватби да не види! От осем години ме е заженила и досега нищо… дал Кольо - взел Кольо.
РЕДАКТОРЪТ (поучително): Придумките на баба Хрисула са отживелица, бабини деветини. Обявата във вестника по ще хване дикиш.
ЩЕФО: И аз тъй викам. Обявата във вестника е европейска работа, къде-къде по-модерна от кандърмите на баба Хрисула… бабината й трънкина.
КЕЛНЕРЪТ: Заповядай, господин редактор. Каймаклия, както го харесваш.
РЕДАКТОРЪТ: Донеси перодръжка, мастилница и лист хартия. (Към Щефо.) Какво ще пиеш?
ЩЕФО (кръстосва ръце, сякаш се брани): Сакън, нищо не ми се пие…
РЕДАКТОРЪТ: Да се чукнем.
Чукат яйцата и започват да ги белят. Келнерът поставя на масата писалка, мастилница и бял лист хартия.
РЕДАКТОРЪТ (влиза в ролята си на журналист): Обявата за женитба си има правила. Ако не се спазват, файда никаква. На колко си години?
ЩЕФО: На 33.
РЕДАКТОРЪТ: Много са, но ще ги понамалим малко. Момата на колко години трябва да е?
ЩЕФО: 20-25.
РЕДАКТОРЪТ: И те са много. Ти си младолик, на тебе ти отива по-млада. Какво ти е финансовото състояние? С парите как си?
ЩЕФО (поверително): На скришно място държа 3000 лева.
РЕДАКТОРЪТ: Малко са, но ще те направим по-богат. Проста или учена ти трябва?
ЩЕФО: Ами поне да може да чете и пише, пък ако е усвоила някакъв занаят, още по-добре.
РЕДАКТОРЪТ: Имаш ли предпочитание - тънка или възпълничка?
ЩЕФО: Нямам, но държа все пак да има някаква зестра.
РЕДАКТОРЪТ: Добре, прав си. Да започнем с писането. (Потапя писеца в мастилото и придърпва белия лист. Пише.) „Момък…” Не, по-добре младеж… „Младеж на 25 години и 16 дни, собственик, притежава капитал 8000 лева, търси да се задоми с мома 18-20-годишна възраст, следвала най-малко класно или стопанско училище, със зестра, равна на капиталите му, или със завършено средно гимназиално образование, макар и по-възрастна.” (Редакторът намига на Щефо и го тупва свойски по рамото.) Какво ще кажеш, а?
ЩЕФО (сериозен): Пиши по-нататък. (Диктува.) …Но пък знаеща да танцува и уважава от практика уважаемите господа… Предпочита руса мома със среден ръст, и то из град Станимака. Написа ли го?
РЕДАКТОРЪТ: Да, да, добре се получи.
ЩЕФО: Искам да сложиш обявата на първа страница. В рамка.
РЕДАКТОРЪТ: Дадено. Още в следващия брой ще излезе.
ЩЕФО: Този понеделник ли?
РЕДАКТОРЪТ: Този.
Като се подпира на тояжка, към масата се отправя дядо Никола и сяда до тях.
ДЯДО НИКОЛА: Добър ви ден, момчета…
РЕДАКТОРЪТ: Хайде бе, дядо Никола, къде се изгуби?
ДЯДО НИКОЛА: Ха, черен гологан са не губи.
РЕДАКТОРЪТ: Доста време не съм те виждал… Да не си бил болен?
ДЯДО НИКОЛА: Ами, ами, здрав съм кат камък. Запас бях. (Жалва се.) Мойта е - откак съм са уволнил, не помня цивилен да съм бил. Таман ма пуснат, па ма земат войник. А станал съм вече на колко години… Вместо да си гледам старините, там, дето нашите направиха фронт, па ма зеха…
РЕДАКТОРЪТ (озадачен): Кога?
ДЯДО НИКОЛА: Скоро беше, тая година. Па ма земаха войник.
ЩЕФО (недоумява): Абе, ти май се майтапиш…
ДЯДО НИКОЛА: Ей това е кръст. (Гледа към църквата и се кръсти.) Пиши ми името…
ЩЕФО: На колко си години?
ДЯДО НИКОЛА: Стотака подкарах, а хич не ма оставят. Само да рукнат запас, трябва да знаеш, че аз съм вътре.
ЩЕФО (зачуден): Не думай бе, дядо Никола…
ДЯДО НИКОЛА: Ей това е кръст. (Гледа към църквата и се кръсти.) Да пукна, ако та лъжа. Не ма оставят хич…
РЕДАКТОРЪТ (с любопитство): И къде те карат?
ДЯДО НИКОЛА: Във войската ма карат. Война, ако има, във войната вътре ма вкарват и како не щеш… И се чудя вече како да прая…
КЕЛНЕРЪТ: Ще поръчаш ли нещо, дядо Никола?
ДЯДО НИКОЛА: Една ракийца, грозданка да е. (Оглежда се.) Тука ли записват за танцуване с Грациела?
ЩЕФО: Тука, тука…
РЕДАКТОРЪТ (заинтригуван): Дядо Никола, ти какво си работил?
ДЯДО НИКОЛА (примирен): То кво да работя? Кой дето ма турне, аз не отказвам. Да ти кажа, че съм бил саде войник, няма да е ачик лъжа. Служих при топовете против градушка. Там живеех, там ма пенсионираха. (Пали се.) Ехей, мойта служба беше по-важна от тулумбаджийската. От май до август хляба на народа вардех. Десетина души обслужвахме на височината Св. Димитър един бракуван планински топ. По цял ден дежуряхме лежешком по гръб и гледахме небето. Зададяха ли са градоносни облаци, започвахме думкането. Ама яко, кат на война. И връщахме градушката. (Самохвално.) От градския съвет даже ма наградиха. Орден за храбрости ли беше, или медал за заслуги, не помня вече. Властта ни почиташе и туй то. (Въздъхва.) Обаче от тоя пусти войниклък не смогнах да са оженя. Се запас, се на фронта - останах си ерген. Побелях и остарях, едва ли сега ша са намери мома да ма рачи. А на млади години по мене очите на момите ставаха на ластик. И аз фърлях око на момите, пък саде улучвах запаса. Ама още не съм са отказал. Не съм са предал, ша си търся мома.
РЕДАКТОРЪТ: Разбира се, войникът не бива да се предава, все някога ще се ожениш…
ДЯДО НИКОЛА: Не съм са предал… Ама ти казвам, кат река на някой, че съм бил запас, не вярва. Викам, ето бе, ша ти дам документа, с който ма изволниха. (С притулена мъка.) Война ли, какото и да е било там, се съм вътре. Се съм вътре… Е, как да са оженя?
ЩЕФО: Оръжие дават ли ти?
ДЯДО НИКОЛА (възмутен): Как да не ми дават? Имам точен мерник. На метри шише да поставиш, окото ми няма да мигне, с първия куршум го разпердушинвам. Питай ма там отсреща како виждам. Веднага ша ти кажа. Сичко гледам…
ЩЕФО (с интерес): А с какво стреляш? Картечница можеш ли да държиш?
ДЯДО НИКОЛА (авторитетно): Не, аз почти с карабина си карам запаса. Картечница ми даваха първите години. Напред като служих редовен войник, бях картечар. Служих в град Пещера, във втора дивизионна картечна дружина. Та аз съм картечар. Изкарах с нея бая време. Не ми хареса картечницата. Да искаш единична стрелба, не може с нея. А някой път сбъркаш, пуснеш я - къррр, и хайде. Викам, дайте си ми мене карабината. В Гърция, кога навлянахме, пръв бях с нея. (Натъртено.) Щото дето трябва да са навлене, без мене не влинат. Веднага ма мобилизират…
РЕДАКТОРЪТ: В Балканската война участва ли?
ДЯДО НИКОЛА (важничи): Участвах в Балканската и в цялата Европейска война участвах. Мойта стана голяма. Няма война, в която да не са ма зели. Рече ли да стане нещо военно, и аз съм там.
Келнерът поставя пред дядо Никола юзче с ракия.
КЕЛНЕРЪТ: Ами ти, Щефо, ще пиеш ли нещо?
ЩЕФО (вдига ръце): А, не, нищо не ща.
РЕДАКТОРЪТ: Дядо Никола, пенсия получаваш ли, доволен ли си?
ДЯДО НИКОЛА: Не е много висока. Аз рано са пенсионирах. (Напевно.) И сега чакам да ми я увеличат, чакам да ми я увеличат. Ако ми я увеличат, ша ми я увеличат. Нито протестирам, нито нищо. И да я спрат, и да ми я земат, няма хич да се обадя. Аз не обичам да са разправям така, не обичам скандали.
РЕДАКТОРЪТ: Ако не излезеш на протест, нищо няма да получиш.
ДЯДО НИКОЛА: Ето и за тва, дето съм бил на фронта, трябва да ми я увеличат. Щото пък и ергенски данък плащам. А лев не са ми притурили към пенсията. (Разпалено.) Абе, викам, карай, мамка му, квото ще да дойде. (С разположение.) Затуй от време на време си поработвам нещо. Някъде ма рукнат да претърся керемиди. Строеж не подхващам. Ама керемиди-меремиди, с тях се справям, много ги работя. Като свърша покрива, пусна две-три керемиди в комина, да отворя работа и на коминочистача. Той пък чупи керемиди, отново покривът да протече… И айде, па мене викат. Има работа и за двама ни.
ЩЕФО (удивлява му се): На твоите години чак на покривите се катериш!
ДЯДО НИКОЛА (недоволства): Кво да прая? То и там ми е терсене, ама няма накъде. Като гледаш, че пенсията ти не стига, ша са катериш, кво ша прайш? Никой не ма зема под внимание, да ми са увеличи пенсията. Ако имат някой техен си, той може да си е много добре, а още да му дадат отгоре. Пък за мене няма. Тва е положението.
РЕДАКТОРЪТ: Трябва да си търсиш правата. Не може така, фронтовак си.
ДЯДО НИКОЛА (роптае): Ох, та като търсих права, ги намерих. Ох, ти си играеш бе. Мани бе. И аз съм българин, но ма е срам да кажа, че съм българин и на България служа. Срам ма е да кажа, че съм българин, щото някой техен там си близък се ша уредят за по-висока пенсия. (Имитира.) „Шу, ти къде беше бе? Ами, аз, рукнаха ма там, та таквоз, тва-онва. Хайде, турете му нему по-голяма пенсия. А този, дядо Никола, може и така да кара.” Аз може и така да карам. (С яд и обида.) Ама аз съм го рекъл: Да умирам от глад, нито ша прося, нито ша крада. Може да падна на улицата и да умра, ала няма да прося. Ако има природни закони, нека накажат тези, които не ми увеличават пенсията. Щото аз никъде нищо лошо не съм направил. През живота си не помня една игла да съм откраднал.
На четвъртия стол на масата сяда Загари. Келнерът му поднася кафе.
ЗАГАРИ: Какво им разказваш, дядо Никола?
ДЯДО НИКОЛА: Разказвам им за мене си, Загари. Думам - и войник бях, и на колко фронта бях, ама и досега не ма остаят на мира. Кога стана патакламата в Турция, па ма рукнаха запас. Па ма рукнаха бе. Сички комшии могат да потвърдят. Дойдоха, рукнаха ма… и айде - заминах.
ЗАГАРИ: И какво прави в Турция?
ДЯДО НИКОЛА: Квото заповядат. Ама не трепах никого. Имаше си там няква вътрешна революция. Защо се караха, како правиха, аз не обичам да им са бъркам на сметките. Викам - имате си началници, оправяйте са. Намериха са обаче някои от нашите, които напраиха мискинлъци, и то знайш ли колко много. А аз - хич. (С патос.) Такъв съм си - целият град ма знае. Мискинлъци аз не мога да прая. Такива работи - не. (Въодушевено.) Ей сега да ма викнат запас, ша тръгна, отивам бе.
ЩЕФО: Ще вървиш, щом си войник. Но не мога да разбера как така на твоите години ще те викат запас…
ДЯДО НИКОЛА (възмутено): Не знам бе. Може да си имат някой техен си и да го потулват. А мене таман ма пуснат, па ма земат. А не виждат на колко години съм. Наскоро, кога отидох на фронта, сички войници ма питат: „О, дядо, защо са те зели тебе?” Не ма питайте, викам. Защо са ма зели, не знам. Земали са ма - войник съм. Тва е положението. Така си изкарах живота. Се запасняк и изтървах времето да са оженя. (Нервиран.) Аз са сбърках бе. Ако ти дам документа, дето съм бил по фронтовете, цял ден ша го четеш. Пердашех, та пушек са дигаше… Абе къде ли не са ма карали. Аз са сбърках, мамка му. Ама си мълча и тва е. Моят баща викаше така (имитира го): „Мълчи и върви. Ако имаш късмет да са отървеш - хубаво. Ако не - квото ти е писано.” Ама аз съм имал късмет. Чатна ма адин куршум. Ей сега ша го видиш, той не е скрит. Чатна ма един куршум, знайш ли ква бабанка беше. Ей сега ша го видиш.
Повдига крачола и показва заздравялата рана.
ЩЕФО (изненадан): Ей, вярно бе! То добре, че е в крака, а не в главата.
ДЯДО НИКОЛА (скромничи): Ами така дойде - в крака, а не в главата. Не можа обаче да счупи костта и не ма освободиха. Превързаха ми го, не знам како му турнаха отстрани тука, покрай сухожилието и, ранен не ранен, па вървя войник. (Назидателно.) И тогава аз им казах: „Само кога ма турите в ковчега, няма да може да ма вкарате във война.” А кат ма турят в ковчега, тогава ша им река: „Хванете ма за дядовия сега!”
ЩЕФО: А, дори и да си ранен, длъжен си пак да изпълняваш заповеди.
ЗАГАРИ: То си има определени години докога да те вземат запас и сетне да не те барат.
РЕДАКТОРЪТ: Запас вземат до навършване на 50 години.
ДЯДО НИКОЛА (възкликва): До 50?! Виж ма мене колко годишен съм и па ма дърпат запас. (С копнеж.) Па си викам, щом още ставам за войник, що да не запиша едни танци с Грациела - и аз барабар с младите.
ЩЕФО (гледа го извисоко и снизходително): Не са за тебе танците, дядо. Аз оставам без дъх, та ти ли ще можеш да издържиш.
ДЯДО НИКОЛА (двусмислено): В прегръдката на Грациела секи може да остане без дъх. (Изпъчва гърди.) Не ма гледай така, момко, още ми държи кръстът.
Появява се Келнерът с грамофон в ръце, а след него ситни Грациела в рокля с дълбока цепка. Тя пък носи грамофонна плоча. Келнерът поставя грамофона на една от масите.
ГРАЦИЕЛА: Здравейте, господа.
ВСИЧКИ: Добър ден, добър ден…
Щефо, Редакторът и Загари стават и й целуват любезно ръка.
ГРАЦИЕЛА (строго): Щефо, къде ти е дамата? Нали ти казах да си намериш партньорка за танците?
ЩЕФО (излъгва): Ами аз… ами тя… като носеше вода от моминската чешма… си навехна крака… Друг път обаче няма да го навехва… и ще дойде… Като нищо ще дойде…
ГРАЦИЕЛА (снизходително): Добре. Господа, днес ще разучим тангото. При него един забавен ход се редува с два по-бързи. Водеща е ролята на кавалера, а дамата го следва. Сега ще ви покажем с редактора как се танцува танго.
Грациела слага грамофонната плоча и завърта няколко пъти ръчката на грамофона. Сетне поставя иглата. Зазвучава танго. Редакторът се покланя на Грациела, хваща я за ръката и отиват на дансинга. Танцуват с бавни стъпки. Танцът свършва. Грациела отива при Загари, хваща го за ръката и го води на дансинга.
ГРАЦИЕЛА: Сега аз ще съм „кавалерът”, а ти „дамата”. Гледай хубаво какво трябва да правиш.
Редакторът пуска грамофона. Грациела поставя лявата ръка на „дамата” върху своята лява, а с дясната си обхваща кръста й. Започват „да танцуват”. „Кавалерът” се опитва да завърти „дамата”, но не се получава и двамата отиват в различни посоки.
ГРАЦИЕЛА (недоволна): Стоп, стоп…
Редакторът вдига иглата на грамофона и музиката спира.
ГРАЦИЕЛА: Имаш заложби, ала ти трябват постоянство и наблюдателност, за да се развият. Сега гледай нашите стъпки с Щефо. Сладур, хайде да му покажем!
„Кавалерът” и „дамата” отиват на дансинга. Щефо си плюе на ръцете. Зазвучава танго. Грациела изнася десния си крак назад, левия наляво, десния напред, левия напред, десния надясно, а през това време Щефо сплита крака, залита и се пльосва на дансинга. Редакторът спира грамофона и се чува подигравателният смях на Загари. Щефо се изправя и засрамен изтупва, без да има нужда, коленете си.
ЩЕФО (оправдава се): Аз помислих, че искаш да се завъртя надясно, а пък ти ме дръпна наляво, та затова загубих равновесие…
ГРАЦИЕЛА (чувства се виновна): Въобще нямах намерение да те завъртам. Ти сам се завъртя, а аз като „кавалер” трябваше да те опазя, за да не паднеш. Аз съм виновна. Ясно е, че само с една демонстрация няма да стане. Сега отново ще ви покажем стъпките с редактора…
ЩЕФО (прекъсва я): И дядо Никола има мерак да се научи да танцува. Що и той да не опита с тангото, а, Грациела? (Щефо се надява и дядо Никола да стане за смях, та да не вземат на подбив само него. И се решава на допълнителен финансов разход.) Аз ще поема таксата за обучението му.
ГРАЦИЕЛА: Ами добре. Дядо Никола, съгласен ли си да опиташ?
ДЯДО НИКОЛА: Па затова съм дошъл.
ГРАЦИЕЛА (припомня): Нали разбра: аз съм „кавалерът”, а ти си „дамата”.
ДЯДО НИКОЛА (честолюбието му е засегнато): А-а, не! Не мога да съм „дама”. Аз съм войник!
ГРАЦИЕЛА (разбира го): Ще можеш ли да водиш?
ДЯДО НИКОЛА (двусмислено): Колко войни съм водил, та тебе ли няма да мога…
Зазвучава танго. Дядо Никола отпива от ракията, става от стола, слага десния си крак върху него и счупва на коляното си тояжката, която досега му е служила за подпиране, и я захвърля. Сетне грабва Грациела и пъргаво я отнася на дансинга. Двамата долепят чела и започват вихрен танц. Танцуват елегантно и страстно. Всички им ръкопляскат. Светлините бавно угасват. Тангото продължава да звучи.
Второ действие
Музиката спира. Светлините постепенно светват. Лятната бирария, долита обичайният уличен шум. По тротоара крачи старши полският пъдар Янко Колев с карабина на рамо и с одеяло под мишница и побутва арестувания помощник-кмет Перикли Костов, чиито ръце са вързани отзад с въже, а главата му е превързана с откъснатия ръкав от ризата му. Арестуваният спира и се обръща към пъдаря.
ПЕРИКЛИ: Старши, ожаднях, дай ми водица да пийна…
ЯНКО: Пфу, и аз съм жаден. Хайде…
Двамата отиват до чешмата. Янко пълни кепчето, чиято дръжка е вързана със синджир, и пие. Перикли облизва устни, мляска и преглъща. Янко го пълни пак и го поднася към устата на Перикли, който шумно поглъща на големи глътки течността.
ПЕРИКЛИ: Сега може ли да ида по себе си? (Посочва с глава към сградата на бирарията.)
ЯНКО: Потрай още малко. Ще идеш в нужника на общината.
ПЕРИКЛИ: Няма да мога да изтрая чак дотам.
ЯНКО (с упрек): Ако не беше се влачил цяла нощ, досега щяхме да стигнем.
ПЕРИКЛИ: Пусни ме бе, бако Янко…
ЯНКО: Ще те пусна, щом секретар-бирникът ти отреже квитанцията.
ПЕРИКЛИ (почти с плачевен глас): Бако Янко, не ме прави за резил…
ЯНКО: Ей, Перикли, аман от тебе… Хайде…
Хваща го за ръката и го води. Влизат в сградата на бирарията. Появява се общинският глашатай.
ГЛАШАТАЯТ (бие барабанчето и се провиква): Ва-а-ажно съобщение-е-е. Ва-а-ажно съобщение-е-е. Граждани и гражданки-и-и! Съобщава се. (Бие барабанчето.) Първо. Порицание. Някои младежи, и то от интелигенцията, по цели нощи скитат по улиците на града по любов, пеят и безпокоят гражданите, а някои от тях са си позволили волността да тропат на някои порти с донжуански намерения, поради което те се порицават. (Бие барабанчето.) Второ. Заповед на кмета. Глобява се ветеринарният фелдшер Димитър Костадинов 25 лева, задето като бил в отпуск бил откраднал едно яре, а по-напред, когато ходеше да ваксинира гражданите, ощипал е годеницата на бившия глашатай Христо Анастасов, вследствие на което последният сега се е умопобъркал! (Бие барабанчето.) Трето. Няма трето. Зачертано е. (Бие барабанчето.) Четвърто. Заповед на кмета. Поради това, че кучето на капитан Минчев е ухапало детето на лихваря Димитър Василев, нареждам на муцуната на всички домашни и луксозни кучета да се поставят превръзки. (Бие барабанчето.) Пето. Няма пето… (Бие барабанчето и се отдалечава.)
Излиза Келнерът и поставя на тезгяха глинено гърне. В коритото на чешмата слага бира за изстудяване.
КЕЛНЕРЪТ (рекламира): Топли, горещи, па-а-а-аря-я-ят… Студена бира-а-а, студена бира-а-а…
Появяват се Янко и Перикли. Сега въжето е вързано за лявата ръка на пъдаря и за дясната на арестувания.
КЕЛНЕРЪТ (любезно): Добър ден, господин помощник-кмет! Редовни сме, редовни сме… отваряме бирарията точно в разпореденото време - нито в по-ранен, нито в по-късен час. (Забелязва, че е вързан за пъдаря с въже и се слисва.) Ама какво е това!? Старши, ти знаеш ли кого си арестувал?
ЯНКО (невъзмутим): Знам, помощник-кмета, нали той ме назначи на работа.
КЕЛНЕРЪТ: Голяма грешка правиш, бако Янко. Прекараш ли го така през целия град, ще те уволни на минутата. Ще си загубиш хубавата служба. Пусни човека…
ЯНКО: Като му отрежат квитанцията, тогава…
КЕЛНЕРЪТ: Че какво толкова е направил?
ЯНКО: Той си знае… (Обръща се към Перикли.) Хайде да вървим!
ПЕРИКЛИ: Закъде да бързаме? Що не вземем да хапнем по някое и друго печено яйце?
КЕЛНЕРЪТ (услужливо): А, пресни са, пресни са… и парят. Стават за мезе на всякакво питие.
ПЕРИКЛИ: Какво ще кажеш, а?
ЯНКО (двоуми се): Не знам дали е уставно.
ПЕРИКЛИ: В устава не пише, че не трябва да ядеш. Ти ако си неграмотен, аз съм го чел.
ЯНКО (почесва се по главата): Абе, четоха ми го на мене, ама можеш ли да помниш всичко…
ПЕРИКЛИ: Ей тука на тази маса ще седнем. Аз ще те почерпя.
ЯНКО (възмутен): Как ти ще ме черпиш!? Ами че то може да се сметне за рушвет…
ПЕРИКЛИ: Почерпи ти тогава, нали онзи ден взе заплата.
ЯНКО (уж се колебае): Абе, вземах, ама с нея какво по-напред… Твойта е много по-голяма.
ПЕРИКЛИ: Затуй ти казвам аз да те почерпя. Келнер, дай десет печени яйца!
КЕЛНЕРЪТ (обиграно): Идат, идат…
ЯНКО (озърта се): Виж кво, началство, ако кметът те попита кво сме правили двамата в бирарията, ще речеш, че ти си извършвал проверка, а аз съм те охранявал. Става ли?
ПЕРИКЛИ: Дадено.
Келнерът поднася яйцата. Пъдарят и арестуваният сядат край масата, чукат яйца на плота и започват да ги белят. Идва Загари и сяда край съседната маса. Вижда въжето, с което двамата са вързани.
ЗАГАРИ: Кой кого е арестувал?
ЯНКО (посочва с глава Перикли): Аз него.
ЗАГАРИ (ококорва очи): Брей, от една партия сте, ама не цепиш басма на началника си. Браво! Да беше арестувал и кмета. И той бърка в общинския кюп. Всички са за затвора.
ПЕРИКЛИ (засегнат): Загари, що не си гледаш алъш-вериша? Вие, земеделците, сте в опозиция от 23-та година и оттогава само хулите властта.
ЗАГАРИ: Като крадете, искате с перце ли да ви галим?
ПЕРИКЛИ: Ако бяхме крали, нямаше да довършим железопътната линия Крумово -Станимака и тържествено да я открием. Лично Негово величество цар Борис Трети дойде на крака да ни поздрави.
ЗАГАРИ: Ако не бяхте крали от парите за железницата, тя щеше да стигне чак до Смолян.
ПЕРИКЛИ: Дебела глава си, Загари, еша си нямаш. А не ликвидирахме ли бързо-бързо последиците от Чирпанското земетресение?
ЗАГАРИ: Ако беше така, хората няма още да спят в сеното или на открито.
ЯНКО: И той така ми каза.
ЗАГАРИ: Кой?
ЯНКО: Помощник-кметът. Че ходи да спи на открито.
ЗАГАРИ: Къде на открито?
ЯНКО: Страх го било от земетръс и ходел да спи по нивите. Тази нощ го сгащих в лозята.
ЗАГАРИ (заинтригуван): Я, я разправи цялата работа… Знаеш ли колко хора се оплакват от пуснати нощем кози и овце в нивите, отделно говеда и коне? Правели големи пакости.
ЯНКО (с готовност): Ще ти разправя, добре е и ти да знаеш какви ги върши помощник-кметът. Обикалях аз нощес къра, вървях по синорите, оглеждах се, взирах се, ослушвах се, че нищо не се виждаше в тъмното. И по едно време се спънах в нещо. Вторачих се и пипнах - меко - приличаше ми на одеяло. Одеялото се размърда и от него се показа човек. И още сънен, вика: „У, бря”. Помисли ме за животно. Аз обаче го познах по гласа. Питам: „Кво прайш тука, началство?” А той (имитира го): „Шубе ме е от земетръс и съм дошъл да спя в лозето си, хем и да го пазя. А ти добре си гледаш службата, сядай двамата да го пазим.” Ама виждам аз, чуждо лозе пази, неговото го знам къде е. Съглеждам по-нататък - нещо се белее. Помислих го за облак мъгла. Обаче облакът се раздвижи, размърдаха се и други облаци. Бре! Кога наближих - крави. Натирил кравите си в лозето и легнал да спи. Така ли, рекох, горе ръцете, арестуван си. Хайде, него го вързах с ортомата. Ама крава, пусната буща, можеш ли върза? Разпръснаха се. Солука ми излезе да ги гоня. Развидели се, докато ги изкарам от лозята. Сега един Господ знае къде пасат в чужд юрт.
ПЕРИКЛИ: Що не идеш у нас, да провериш дали има в обора крави?
ЯНКО: А, в обора… (Клати заканително глава.) Ако са отишли другаде и пак сторват зян, ще режем още една квитанция.
Келнерът носи на Загари кафе и чаша с вода.
ЗАГАРИ: Донеси една бутилка гроздова на бако Янко. За награда.
ЯНКО: А, ресто, на служба съм. Арестант конвоирам.
ПЕРИКЛИ (ядосан протестира): Абе, какъв арестант съм? Нямаш право да ме арестуваш! Ти днес имаш почивен ден, водиш се, че не си на работа.
ЯНКО: Как да не съм!?
ПЕРИКЛИ: Когато изготвях графика за дежурството на пъдарите през седмицата, днес те турих да почиваш. Ти ме арестуваш в извънработно време, което може да се приеме за своеволие.
ЯНКО (объркан): Бай ми, бабо, да не ме яде мечка…
ЗАГАРИ: Чакай, чакай… Бако Янко, ти униформен ли си?
ЯНКО: Да.
ЗАГАРИ: Оръжие имаш ли?
ЯНКО: Да.
ЗАГАРИ: Тогава що да не можеш да го арестуваш? (Янко пули очи, бърчи чело и се напъва да мисли.) И друго. Графикът сведен ли ти е за сведение и изпълнение? (Янко го гледа озадачен.) Запознат ли си с графика?
ЯНКО: За никакъв график не съм чул. Не зная дори, че имам почивен ден - денем и нощем крача по ниви, лозя и градини. Много е уморлия. Клепачите с клечки подпирам.
Келнерът носи бутилка с ракия и две чаши. Сипва в чашите.
ЗАГАРИ: Вземи си солука, бако Янко. Почини си. Хапни си, пийни си. Пък ако този (сочи Перикли с пръст) сетне те уволни, като вземем властта, пак ще те направим старши полски пъдар.
ЯНКО: А не може ли старши градски стражар? Нозе не ми останаха от обикаляне по кърищата.
ЗАГАРИ: Може, може, всичко може. И „Рибен буквар” ще ти купя от Ганди. Да се ограмотиш!
ЯНКО (не го разбира): А, не ми трябва. Не ходя по риболов. Не ям риба, щото има много кокали.
ЗАГАРИ: Рибният буквар на Петър Берон е цяло училище. Като се изучиш, и пристав може да те назначим. Ха, наздраве!
ЯНКО: Наздраве! (Пие.)
ПЕРИКЛИ: Загари, бако Янко е верен на нашата партия, никога няма да й изневери.
ЯНКО: Аз съм верен на службата. За разлика от теб клетва съм дал, че честно и добросъвестно ще изпълнявам длъжността си. Когато нарамих карабината, рекох ли ти, че няма да простя на нито един зянджия?
ПЕРИКЛИ: Всеки новоназначен така казва…
ЯНКО: Рекох ли ти още, че и за общинарите няма да има прошка? Ти съгласи ли се?
ПЕРИКЛИ: Вярно, така беше. Ама ти видя, беше тъмно и съм се объркал. Само да бях разбрал, че лозето е чуждо, веднага щях да си поправя грешката.
ЯНКО: Не беше грешка, началство. Да вкараш цяла сюрия крави в лозята, трябва да си кьорав.
Притичва запъхтян Редакторът.
РЕДАКТОРЪТ (разочарован): Бако Янко, бива ли аз последен да науча?
ЯНКО (скромничи): Е, арестувах нарушител, кво толкова…
РЕДАКТОРЪТ: Арестувал си не кой да е, а самия помощник-кмет.
ЯНКО (хвали се): Хич окото ми не мигна…
РЕДАКТОРЪТ (ентусиазиран): Господин Янко Колев, разкажи за читателите на вестник „Родопско ехо” какво се е случило, та си арестувал помощник-кмета господин Перикли Костов?
Редакторът сяда край масата. Изважда тефтер и молив и е готов да записва.
ЯНКО (сипва си ракия и пие, замезва с яйце): Нощес дойде ред да наобиколя лозята. Вървях по синора. Тъмно обаче, в окото ти да бръкнат, няма да усетиш кой е и що е. Ама ушите ми на четири. По едно време чух „дзън-дзън, дзън-дзън” на чанове и тюмбелеци. Ослушах се - дзънкането идваше от близкото лозе. Свалих карабината от рамо и тръгнах нататък. Вървях, вървях, само дзънкането се чуваше, а животно не се виждаше. По едно време се спънах на нещо и изпуснах карабината. Наведох се да я търся в тъмнината, зашарих с ръце насам-натам, започнах даже да пълзя по колене и лакти и изведнъж пред очите ми стана още по-тъмно. Някой ми беше метнал одеяло върху главата. В тоя момент барнах карабината. (Сипва си ракия, пие и замезва.) Още бях на колене, мъчех се да се изправя с карабината и да отметна одеялото, когато усетих, че около врата ми се навива въже. Чух пъшкане, човекът се опитваше да стегне въжето, та да ме души. Ама не можеше да ме удуши, щото въжето беше захванало карабината и клупът не стигаше до гърлото ми. Тогава натиснах спусъка и карабината изгърмя. Ушите ми писнаха, руйна се дзънкане на чанове, чух тропот на копита. Човекът ме пусна и хукна да бяга. Отметнах одеялото. Заредих и пак „да-а-ан”. И пак „да-а-ан”. Човекът извика (имитира го): „Олеле, не стреляй, предавам се!” (Сипва си ракия, пие и замезва.) И тогава познах гласа на помощник-кмета. „Началство, ти ли си бе?” (Имитира го.) „Аз съм, бако Янко, не стреляй!” „Що щеш тука, началство?” „Дойдох да спя на открито, страх ме е от земетръс.” „Що чак тука си дошъл?” „Ами да си пазя лозето.” „Това не е твойто лозе.” „В тъмното може да съм го объркал. Ако не бях се спънал на кютюк и паднал, щеше да ме простреляш за едното нищо. Добре че само с пукната глава се отървах.” „А пък ти искаше да ме удушиш.” „Не те познах в тъмното, помислих те за конекрадец.” „Какви бяха тия животни?” „Какви животни, няма никакви животни.” „Сега няма, ама одеве имаше, чух дзънкане и тропот.” „Сторило ти се е.” „На друг ги разправяй тия, началство, разпознах крави и коне. Дай си ръцете отзад.” (Сипва си ракия, пие и замезва.) Вързах му ръцете с ортомата, скъсах му ръкава от ризата и му превързах главата. Сетне той пред мен, аз след него - емнахме се да търсим добитъка. А стоката се юрнала на вси страни, пък и още тъмно, де да я намериш. Чак на разсъмване на едно място мярнах скупчени телета, на друго - крави, а още по-нататък - два коня. Ама те наплашени, щом ги доближиш, втурват се да бягат. Нямаше чалъм да ги подкарам към общинския обор. Тогава подбрах помощник-кмета, да си плати глобата в общината. Това е.
РЕДАКТОРЪТ (обвинява): Господин помощник-кмет, ще извиняваш, но е скандално властимащият да си вкарва добитъка в чуждо лозе.
ПЕРИКЛИ: Бако Янко си хвърля думите на вятъра, няма никакви доказателства.
ЯНКО: Как да нямам? Ами превръзката на главата ти, ами одеялото? (Посочва го.)
ПЕРИКЛИ: Пукнах си главата по невнимание, а одеялото беше простряно да съхне и ти си го взел.
ЯНКО (излиза от търпение): Началство, що казваш на черното бяло бе? Виж, това е дупка от куршум. (Промушва си пръста през дупката.)
ПЕРИКЛИ: Одеялото си беше с дупка.
ЯНКО (разгръща одеялото): Ама не е прегоряла като тази.
ЗАГАРИ: Одеялото е веществено доказателство, пази го.
ПЕРИКЛИ (обръща се към Загари): Слушай, Загари, ти си начетен човек и ще ме разбереш. Истината е друга и се кълна в нея. Примоли ми се да го назнача за пъдар, като ми призна, че е уплашен от Чирпанския земетръс и затова предпочитал да е на открито. Затуй най му уйдисвало да е полски. Щял да е по-спокоен, като обикаля по цял ден полята и нощува по къра. Та тази нощ се срещнахме случайно и останахме двамата да пазим лозето ми от зянджии, а себе си от земетръс. Нямаше нито дребен, нито едър рогат добитък. Вярно, много тъмно беше и неусетно сме заспали. Това, което бако Янко разказа на редактора, е сън. Смята сънуваното за наяве.
ЯНКО (упорства): Как да съм сънувал, като цяла нощ не съм спал, щото с тебе се разправях!
РЕДАКТОРЪТ: Спали не спали, сега и двамата ще си имате разправии. Когато идвах насам, пред общината се бяха събрали потърпевши от пакости на животни, вдигаха дандания и се заканваха да ви линчуват.
Двамата трепват от уплаха. Видимо притеснен, Перикли сипва с трепереща ръка последните капки ракия в чашата си. Янко я сграбчва също с трепереща ръка, двамата се сборичкват, изпускат чашата, тя пада на пода и се счупва. Притичва келнерът и започва да прибира с метла стъклата.
РЕДАКТОРЪТ: Е, тръгвам, че трябва да напиша набързо сензационната новина и веднага да дам вестника за печат. (Поема забързан по тротоара.)
ПЕРИКЛИ: Келнер, една бутилка с гроздова.
ЯНКО: И две печени яйца. Началство, да останем тука, докато отмине тупурдията.
От улицата се чува дрънчене на тенекия и скимтене. Хванал за ухото Василчо, хаджи Андон Беждрема, препасан с престилка, го завежда при помощник-кмета.
ВАСИЛЧО: Ох, боли-и-и, пусни ме, чичо Беждрем, пусни ме…
БЕЖДРЕМА (обзет от ярост): Господин помощник-кмет, затворете го в кауша! Тоя вагабонт вързал газена тенекия за опашката на куче… Вмъкна се в дюкяна ми… Свят чинии и чаши ми изпотроши… Настоявам да ми се заплатят щетите!
ПЕРИКЛИ: Спокойно, Беждрем, ще си получи заслуженото. Седни, момче! (Посочва стола.) Как те викат?
ВАСИЛЧО: Василчо.
ПЕРИКЛИ: Чий син си.
ВАСИЛЧО: На Димитър Василев.
ПЕРИКЛИ: Кой Димитър? Лихваря ли?
ВАСИЛЧО: Да.
ПЕРИКЛИ: Ами кучето чие е?
ВАСИЛЧО: На чичо капитан Минчев.
ПЕРИКЛИ (замисля се): Капитан Минчев казваш… Точно неговото куче ли намери? Защо му върза тенекията?
ВАСИЛЧО: Онзи ден кучето на чичо капитан Минчев ме ухапа. Баща ми му каза да си върже кучето. На следващия ден пак го пусна. Днеска също. Подгоних го с тояга. Скри се в едни дърва. Опашката му се виждаше. Тогава вързах тенекията.
ПЕРИКЛИ: Не помисли ли за последиците?
ВАСИЛЧО: Беше се заклещило и нямаше как пак да ме ухапе.
ПЕРИКЛИ: Не помисли ли, че кучето може да направи беля с тенекията?
ВАСИЛЧО (дяволито): А кучето не помисли ли, преди да ме ухапе?
ЯНКО: Ако му беше вързал фуска за опашката, нямаше да направи тия поразии. Аз като дете връзвах фуски за опашките на кучетата. Голям джумбуш падаше. (Смее се.)
БЕЖДРЕМА (засегнат): Бако Янко, сума порцеланови сервизи станаха зян и хич не ми е до смях. Подбирай го към кауша! Докато баща му не плати щетите, никакво пускане.
ЯНКО (категоричен): За днес един арестант ми стига.
БЕЖДРЕМА (оневинява): Какво пък чак толкова помощник-кметът се е провинил? Редакторът ми каза, че пуснал кравите си да пасат в чужда нива и те хванал за гушата. Нищо вина. А на мен стоката ми отиде. Фалирах. Пусни помощник-кмета, подкарай тая хаймана. (Хваща го за ухото и дърпа.)
ВАСИЛЧО: Ох, боли-и-и.
ПЕРИКЛИ (учуден): Чакай, Беждрем. Аз нямам крави.
БЕЖДРЕМА: Хората говорят, че нощем ходиш да пасеш кравите си в чужди ниви и никой не те закача. Най-сетне бако Янко те е сгащил. Даже ти искат оставката.
ПЕРИКЛИ (пали се): Ще я дам бе, що да не я дам! Щом са такива неблагодарници, после да не станат пишман.
ЯНКО (съчувства): Беждрем, карай го при кмета. Само той ще оправи работата.
БЕЖДРЕМА (мърмори): А, ще оправи, ще има да гоня Михаля… Хайде, какво гледаш като куче на зрели сливи.
Хаджи Андон Беждрема грабва Василчо и го повежда. Появява се Келнерът с грамофон в ръце, а след него ситни Грациела в рокля с дълбока цепка. Тя носи грамофонна плоча. Келнерът поставя грамофона на една от масите.
ГРАЦИЕЛА: Здравейте, господа.
ВСИЧКИ: Добър ден, добър ден.
ЗАГАРИ (целува й ръка): Бонжур, мадмоазел!
ГРАЦИЕЛА: Загари, къде са редакторът и Щефо?
ЗАГАРИ: Редакторът отиде да пише новина за вестник „Родопско ехо”, а Щефо се стяга за сватба.
Грациела отива до масата на Янко и Перикли.
ГРАЦИЕЛА: Господин помощник-кмете, дами канят. Когато пея, виждала съм ви да танцувате на дансинга. Впечатлена съм, забелязах, че добре умеете.
ПЕРИКЛИ: Съжалявам, сега не мога. Арестуван съм…
ГРАЦИЕЛА: Вие се шегувате? Кой е този, който се е осмелил да арестува такъв мъж като вас?
ЯНКО (гордо се изправя): Аз.
ГРАЦИЕЛА: Поради какво е арестуван?
ЯНКО: По много причини.
ГРАЦИЕЛА: Надявам се, че не е убил човек.
ЯНКО (иронично): Е, чак дотам не можа да стигне.
ГРАЦИЕЛА (мило): Бако Янко, редакторът отсъства, а трябва да се покажат на Загари стъпките на танца, който разучаваме. Би ли освободил помощник-кмета за едно танго?
ЯНКО (строго): В никакъв случай! Уставът не позволява.
ГРАЦИЕЛА (решително): Тогава се налага да поканя и двама ви на танц.
Грациела хваща двамата за лактите и ги отвежда на дансинга. Слага грамофонната плоча, завърта ръчката и поставя иглата. Зазвучава танго. Грациела започва да танцува със завързания за пъдаря помощник-кмет. Янко държи с дясната ръка карабината пред себе си като партньорка, следва ги плътно и гледа стъпките им. Отначало неуверено, а сетне все по-сигурно влиза в ритъма и вихъра на тангото. Тримата танцуват. Светлините постепенно гаснат. Музиката продължава да звучи.
Трето действие
Музиката спира. Светлините постепенно светват. Лятната бирария, долита обичайният уличен шум. Маси и столове са наредени като за обща трапеза. На дългата маса Келнерът подрежда бутилки с ракия, вино, бира и лимонада. Встрани от трапезата има две маси, на една от които спят, наметнати с продупченото одеяло, пъдарят Янко и помощник-кметът Перикли. Появява се общинският глашатай.
ГЛАШАТАЯТ (бие барабанчето и се провиква): Ва-а-ажно съобщение-е-е. Ва-а-ажно съобщение-е-е. (Бие барабанчето.) Граждани и гражданки-и-и! Съобщава се. (Бие барабанчето.) Първо. Порицание. На 11 май, празника на св. св. Кирил и Методий, един настоящ Дон Жуан е станал причина за разтурянето на едно дългогодишно семейство, като е задигнал съпругата на един подофицер сред бял ден и пред очите на последния е забягнал заедно с нея в Пловдив, дето са пренощували в магарешкия рай. Името на този човешки изверг е Влашо Зачукалка, който се порицава публично. (Бие барабанчето.) Второ. Заповед на кмета. Забранява се да се връзват тенекии и фуски на опашките на кучета, понеже вчера едно подплашено куче се вмъкнало в дюкяна на хаджи Андон Беждрема и му изпотрошило свят чинии и чаши. (Бие барабанчето.) Трето. Заповед на кмета. Уволнява се старшият пожарникар Желю Костадинов поради туй, че е вкарвал в пожарната команда жени със съмнително поведение и компании, с които пиянствували. Уволнява се и Георги Василев, който е укривал какво става в пожарната команда. Четвърто. Няма четвърто… (Бие барабанчето и се отдалечава.)
На свободната маса сядат Загари и Беждрема. Продължават започнатия разговор.
ЗАГАРИ: И какво ти каза кметът?
БЕЖДРЕМА: Така завъртя нещата, че нищо не разбрах. Извършителят на поразията - демек кучето, не носел отговорност. Отговорност носел стопанинът. Капитан Минчев обаче не носел отговорност за тенекията, тъй като тенекията бил вързал друг за опашката на кучето. Капитан Минчев носел само отговорност за това, че не бил поставил превръзка на муцуната на кучето. Пък Василчо бил малолетен и също не носел отговорност, щото не съзнавал какво върши. Отговорност носел баща му. Но за да получа обезщетение от баща му, трябвало да имам свидетели, които да посочат Василчо, че е вързал тенекията за опашката на кучето и е пуснал кучето в дюкяна. Тогава бай Димитър щял да плати щетите. Накрая кметът рече, че ще пусне заповед. Общинският глашатай я прочете. Ха, кажи сега мен кво ме топли?
ЗАГАРИ (удря по масата): Ние сме търговци, захапем ли кокала, никакво пускане. Моят съвет е да не оставяш нахалос нещата. Ще настояваш да ти се заплатят щетите.
БЕЖДРЕМА (жално): Как да искам пари от капитан Минчев, той веднага ще ме застреля!?
ЗАГАРИ: Опитай да вземеш от бай Димитър.
БЕЖДРЕМА (отчаян): Ти пари от лихвар без лихва можеш ли да вземеш? Ще помоля Щефо да ми даде грамофона си, та дано с музика да привлека мющерии в дюкяна.
В улицата се разнася гласът на Вестникопродавача: „Родопско ехо-о-о-о”, „Дне-е-е-евник”, „Заря-я-я-я”, „Утро-о-о-о”. Идва при двамата.
ЗАГАРИ: Дай едно „Родопско ехо”.
Заплаща вестника и се взира на първа страница. Вестникопродавачът тръгва по пътя си и продължава да рекламира: „Родопско ехо-о-о-о”, „Дне-е-е-евник”, „Заря-я-я-я”, „Утро-о-о-о”.
ЗАГАРИ (заинтригуван): Беждрем, виж, виж какво пише тука (чете): „Помощник-кметът Перикли Костов и пъдарят Янко Колев се стрелят в лозята”.
БЕЖДРЕМА (недоумява): Какво, кога е станало? (Обръща се към съседната маса.) Ето ги - живи и здрави, кротки като божи кравички.
ЗАГАРИ (с умиление): Спят. Снощи стана голям гуляй, три шишета с ракия обърнаха. Напиха се като донски казаци, ама мирно си заспаха и аз им метнах одеялото. Нека си спят.
БЕЖДРЕМА: Та какво пише за тях?
ЗАГАРИ (чете): „Настанала е нощ. Нито месецът е изгрял, нито звезди са обсипали свода небесен. Непрогледен мрак е. Метнал пушка на рамо, старши полският пъдар бако Янко Колев пристъпва тихичко по синорите и дебне някой да не е пуснал добитъка си да прави пакости из нивите. Полският разчита повече на верния си и силен слух, отколкото на очите си. И изведнъж дочува звън на хлопки, който идва от лозята. Отива нататък и тъкмо да разбере какви са тези животни, спъва се в нещо и се строполява на земята като сноп. На една страна захвърлил пушка, на друга манерка с вода студена, очите му тъмнеят, главата му се люшка, устата му проклина цялата вселена. Лежи юнакът в младост и в сила мъжка, а от небето проблясва пламък и се чува изстрел. Някой гърми по старши полския пъдар. Бако Янко Колев набарва в тъмнината пушката и отвръща на огъня. Той стреля и оня стреля, той гърми и оня гърми. Полето заехтява от пукота. (Вдига глава от вестника и коментира: Е, е, е, посмали, Манго, посмали!) (Чете.) И изведнъж куршумите на бако Янко Колев свършват, вярната му манлихера замлъква. Но силите му остават и той запазва самообладание. Напипва манерката с вода студена и я мята като бомба. Отсреща някой изохква и настъпва тишина като пред земетресение. Чува се само лятната мелодия на щурците и комарите. Но съмна вече! Тихо нагазва трева зелена бако Янко Колев и що да види - там, в чуждо лозе, помощник-кметът Перикли Костов, потънал в кърви лежи и пъшка с дълбока на глава рана, а в ръката му дулото на пищова му още дими. (Вдига глава от вестника и коментира иронично: Бре, тоя помощник-кмет голям герой!) (Чете.) Бако Янко Колев превързва бърже с ръкава на ризата му пукнатата глава и го пръска с вода студена. Перикли Костов идва на себе си. Старши полският пъдар започва разпит. Помощник-кметът казва, че дошъл да спи на открито, за да се опази от земетресение. Но не дава задоволителен отговор какво прави в чуждо лозе. А дали добитъкът му е бил в лозето, драги читатели, ще оповестим в следващия брой на вестника.”
БЕЖДРЕМА (убедено): А, няма място за съмнение. Хората приказват, че цяла чарда крави вкарвал в лозята.
ЗАГАРИ: Хората могат да си дрънкат, каквото си щат. Помощник-кметът няма крави, има кози. И те винаги нощуват в обора му. Комшии сме, та знам. В това писание само описанието на природната картина е вярно, защото е заемка от стихотворение на Христо Ботев. Всичко друго е измишльотина.
БЕЖДРЕМА (съмнява се): Искаш да кажеш, че вестникът лъже.
ЗАГАРИ: Лъже, я. И двамата ми разправиха как стоят нещата. По съм склонен да вярвам на помощник-кмета. Макар че много, ама много ми се ще да не е така. Но какво да се прави, като бако Янко е приел за наяве това, дето е сънувал.
Към тях приближава младоженецът Щефо. Той е облечен в черен костюм, бяла риза и папионка. Разядосан е.
ЗАГАРИ (учуден): Ти що щеш сам тука? Къде е булката? Нали днес се жениш?
ЩЕФО (категоричен): Отказах се, няма да се женя… (Заканително.) Ще ме настъпва тя…
ЗАГАРИ: Кой те настъпи?
ЩЕФО: Кина. Булката.
ЗАГАРИ: Е, какво от това? На всяка жена й се ще да господарничи вкъщи.
ЩЕФО (решително): По-добре да си остана стар ерген, отколкото воден за носа от женско.
БЕЖДРЕМА (хвали се): Ще те води, ако се дадеш. Мойта също ме настъпи, ама аз командвам вкъщи. Дори от време на време й шибвам един-два шамара. Да е наясно, че петел пее в къщата, а кокошката да си знае полога… Щефо, дали щеш да ми дадеш назаем грамофона?
Щефо се прави, че не е чул и тръгва към сградата на бирарията. Пресреща го Хрисула Придумницата.
ХРИСУЛА (жаловито): Щефчо, баби, кат научих, че вдигаш сватба, а не си ме поканил, че кат се разревах, не мога да се спра. Ревах, ревах… Рева жално, рева горкана, па си викам: „Той, дето за него толкоз тичах да му намеря мома, той, дето за него толкоз списъци съм писала и изтривала за чеизите и зестрите на момите, той, той да ме забрави!” (Кара се.) Щефчо, целият град знае, че на мене ми се пада почетното място на сватбата и ми се подарява фустан, само ти се направи на неблагодарник и пинтия.
ЩЕФО: Бабо Хрисуло, няма за какво да ти благодаря. Аз си намерих невеста по обява във вестника.
ХРИСУЛА: А, по вестника. Вестникът е лъжлив. Мойте кандърми по-фатат място. Колко пъти ходих да придумвам Кина да те рачи. Трева още не е поникнала по пътеката, дето направих.
ЩЕФО: Придумвала не придумвала, сватба няма да има. Развалям сватбата.
Щефо взема една касетка и започва да прибира бутилките от масата.
ХРИСУЛА (стресната): Немой, джанъм, немой прави така. Какво толкоз ти е сторила Кина, та да разваляш сватбата?
ЩЕФО: Настъпи ме по време на венчавката.
ХРИСУЛА: У-у-у, тва ли било? Такъв е адетът, баби.
ЩЕФО: Не признавам аз такъв адет.
ХРИСУЛА: Не се сърди, Щефчо. От булчино настъпване никак не боли.
ЩЕФО: А, не боли. Сърцето ме заболя. Затова казвам: дотук беше.
ХРИСУЛА (замисля се): Пък кат не щеш Кина, моми мно-о-ого, Щефчо. Друга ще ти найда. Има една мома с голя-я-яма зестра. Па къщовница, па работна - кат почне да мете бащини двори, цялата махала от турма не се види.
ЩЕФО (ядосва се): Бабо Хрисуло, ти не разбра ли? Нито ти ща момите, нито кандърмите!
ХРИСУЛА (ехидно): А-а-а, знам аз, зна-а-а-м… Грациела, огън да я гори, ти е завъртяла главата, ама не е от танците, не е… Ще се каеш ти, ще се каеш, ала ще бъде късно-о-о…
Хрисула Придумницата си тръгва гневна. Откъм църквата се задава Кина (изрусена е) в бяла булчинска рокля. Спира пред Щефо, който продължава да прибира бутилките от масата.
КИНА (през сълзи): А бре, Щефо, мама така ме подучи. Щом попът кажел: „В името на Отца и Сина и Светия дух. Амин!”, да съм те настъпела, та аз да съм командвала вкъщи.
ЩЕФО: Не признавам аз такъв адет!
Загари става от стола и тръгва към тях. След него върви и Беждрема.
ЗАГАРИ: Не се инати, Щефо! Традициите трябва да се тачат. Ти защо не настъпи булката?
ЩЕФО (троснато): Де да знам, че трябва да има настъпване.
ЗАГАРИ: Е, сега нали знаеш? Настъпи я, настъпи я ти казвам…
Кина придърпва дългата си рокля и услужливо си подава крака. Щефо се двоуми известно време, оставя касетката с бутилките на земята и настъпва крака на Кина.
ЗАГАРИ (радостен): Е, хаирлия да е!
БЕЖДРЕМА (вика): Горчиво! Горчиво!
ЩЕФО (със съмнение): Нейното настъпване зачита ли се сега?
ЗАГАРИ: Зачита се. Защото е по време на венчавка в църква и пред поп.
ЩЕФО (притеснен): А моето настъпване?
ЗАГАРИ: За твоето не знам.
БЕЖДРЕМА (колебливо): Щефо, дали щеш да ми дадеш назаем грамофона?
ЩЕФО (хваща ръката на Кина и я слага в ръката на Беждрема): Ето ти я - млада булка, току-що минала под венчило, къпана, настъпена, без първа брачна нощ, давам ти я, води я, каквото щеш прави с нея. Но не ми искай грамофона. Пощади ме, Беждрем, той е всичко за мене.
КИНА (не вярва на ушите си): Грамофонът е всичко за тебе!? Тогава защо си го дал на Грациела? И тя ли е всичко за тебе?
ЩЕФО: Грамофонът е помощно средство за разучаване на танците.
КИНА (яростна): Ами аз каква съм за тебе? И аз ли съм помощно средство? Каква съм аз, а?
Кина удря плесница на Щефо и разплакана тичешком си тръгва. Задават се Грациела и Редакторът, когото е хванала под ръка.
ГРАЦИЕЛА: Щефо, започна ли сватбата? Къде е булката?
ЩЕФО (държи се за бузата): Сватба няма да има.
ГРАЦИЕЛА: Защо?
Щефо мълчи, продължава да се държи за бузата и да гледа в земята.
ЗАГАРИ (с усмивка): Един адет застана между него и Кина.
ГРАЦИЕЛА: Какъв адет?
ЗАГАРИ (обяснява): Традицията булката да настъпва жениха по време на венчавката. Кина го настъпила, той се засегнал, че жена ще го командари, както настъпването повелява, и дойде да си прибира почерпката.
ГРАЦИЕЛА: Щефо, знаеш ли защо няма жени пълководци? (Щефо вдига рамене.) Защото на жената не е присъщо да командва, а да ръководи. Аз например ръководя школа по модерни танци. Ти си ми ученик, не те командвам, а ненатрапчиво те напътствам. Схващаш ли разликата?
ЩЕФО: Танц и семейство са съвсем различни неща.
ГРАЦИЕЛА: Напротив. Както в танца има хармония, така трябва да има и в семейството. Затова за вас, младоженците, купих подарък със символ - тангото на всички времена - „Компарсита”. (Показва грамофонната плоча.)
ЩЕФО (твърдо): Сватба няма да има.
РЕДАКТОРЪТ: Язък. Аз пък вече бях измислил заглавието - „Бъчварят Щефо вдигна сватба за чудо и приказ”. Но сега ще го сменя със следното: „Сватбата на бъчваря Щефо и Кина отиде на кино”.
ЗАГАРИ (с укор): Играй си ти със заглавията, играй си. Като се събудят ей ония, двамата юнаци, и прочетат какво си написал за тях в „Родопско ехо”, градът тесен ще ти се види.
РЕДАКТОРЪТ: Та лошо ли съм го написал?
ЗАГАРИ: По-лошо не може да бъде. Писал си врели-некипели.
Грациела и Щефо проявяват любопитство, вземат вестник „Родопско ехо” и го четат заедно.
РЕДАКТОРЪТ (оправдава се): Казва се художествена измислица, а не врели-некипели. Това е литературен похват. Когато пиша, винаги съблюдавам да има баланс между действителното и въображаемото. Не напразно вече пет години вестникът се харчи като топъл хляб. И ти не вярваш на написаното в него, но го четеш. Читателят обича да бъде лъган.
ЗАГАРИ: Аз съм търговец, няма да можеш да ме излъжеш така лесно.
БЕЖДРЕМА: И аз не се лъжа. Ама накрая останах с празни ръце. (Плахо.) Щефо, Щефо бе, дали щеш да ми дадеш назаем грамофона?
В този момент от улицата се чува „Варда-а-а! Варда-а-а! Варда-а-а!”, звук на тромби, тропот на конски копита и търкаляне на колелата на тулумбите на пожарникарите. Шумът постепенно затихва и долита врява. Разнасят се гърмежи на пищов и забързаният звън от близката камбанария. Всички тревожно се ослушват. Пъдарят и помощник-кметът продължават да спят.
БЕЖДРЕМА: Камбаната цънка за пожар. Какво ли гори?
РЕДАКТОРЪТ: Ще ида да видя…
Редакторът отърчава към шумотевицата. Дотичва Василчо, а след него към небето се извива димът от пожар.
ВАСИЛЧО (задъхан и уплашен): Търчете, търчете… Бай Загари, твоята къща гори… Няма кой да гаси… комшиите хукнаха… техните къщи да спасяват…
ЗАГАРИ (без капка тревога): Тулумбаджиите нали са там, те ще угасят огъня…
ВАСИЛЧО: Не могат, маркучите са проядени от мишки и протекоха…
ЗАГАРИ (хладнокръвно): Да гори тогава, цялата да стане на пепел… (Разгръща вестника и започва да го чете.)
Келнерът изнася от сградата на кръчмата бакъри и ведра. Грациела ги грабва и започва да ги пълни от чешмата. Редакторът се връща тичешком.
РЕДАКТОРЪТ (разтревожен): Огънят е обхванал къщата отвсякъде… Поне другите къщи да спасим… Наредете се бързо във верига…
Редакторът, Келнерът, Щефо и Беждрема застават във верига. Грациела пълни съдовете и ги подава на мъжете. Василчо тичешком връща празните съдове и хуква за други. Загари продължава безгрижно да си чете вестника, а пъдарят и помощник-кметът - да спят. Чуват се подвиквания: „Дръж!”, „По-бързо!”, „Давай!”, „Не разплисквай!”, „Ха така!”, „Внимателно!”, „Пази се!”. Пълните с вода бакъри и ведра „вървят” от ръка на ръка по веригата и невидими ръце ги поемат извън сцената, откъдето се дочува гълчава. Накрая Василчо се връща с почернено от сажди лице и провиснали празни ръце.
ВАСИЛЧО (задъхан и разстроен): Няма какво повече да се гаси. Всичко изгоря…
БЕЖДРЕМА: И съседните къщи ли?
ВАСИЛЧО: Не, само къщата на бай Загари. На другите им хвърлиха черги с оцет…
Василчо се измива на чешмата и си тръгва. Всички сядат изнемощели и потресени и отправят погледи към Загари. Той затваря вестника.
РЕДАКТОРЪТ (с упрек): Загари, къщата ти се подпали, ти от стола си не мръдна.
ЗАГАРИ (трезво): Стара къща с дървении, щом е почнала да гори, не можеш я спаси.
ГРАЦИЕЛА: Не ти ли беше жал за нея?
ЗАГАРИ: Защо да ми е жал? Четирийсет години живея в нея. Беше ми опротивяла. (Изброява, като свива последователно пръстите на лявата си ръка с показалеца на дясната.) Стълбите скърцат, вратите скърцат, долапите скърцат, леглото скърца… Накрая и аз скърцам със зъби. Сега ще си вдигна по-хубава и по-голяма.
БЕЖДРЕМА: Отде пари, къщата барабар с имуществото издимяха.
ЗАГАРИ: Всичко съм предвидил. Парите ми са в Популярната банка. А пък къщата и имуществото ми са застраховани…
Изведнъж настава шумотевица. Кина в бялата булчинска рокля, Русана, Хрисула Придумницата, Първа жена и Втора жена нахлуват със страшна врява - надуване на свирки, чукане по газена тенекия, викове: „Грациела вън!”, „Долу Грациела!”, „Грациела на позорния стълб!”, „Вън, вън!”. Кина носи плакат с надпис: „Искам си първата брачна нощ!”, Русана - „Грациело, върни на Кина мъжа!”, Първа жена - „Грациела вън от града!”, Втора жена чука по газената тенекия, Хрисула Придумницата размахва бастун и надува свирка. Грациела уплашена скача от стола, притичва до чешмата и опира гръб о нея. Мъжете също скачат, грабват бакъри и правят кордон пред Грациела, за да я защитят от женското нашествие.
РЕДАКТОРЪТ (крещи): Къде е властта? Къде е властта?
БЕЖДРЕМА: Спи…
РЕДАКТОРЪТ: Събудете я!
ЗАГАРИ: Пияна е…
РЕДАКТОРЪТ: Загари, стреляй с пушката!
ЗАГАРИ: Празна е…
РЕДАКТОРЪТ: Опитай! И празната пушка гърми…
ЗАГАРИ: Щефо, Беждрем, грабвайте телата! (Посочва към спящите на масата пъдар и помощник-кмет.)
Беждрема и Щефо се втурват към Янко и Перикли. Хващат ги под мишниците, изправят ги и ги понасят срещу жените. „Властта” настъпва, жените отстъпват, сетне жените вземат превес и настъпват, а „властта” отстъпва… Хрисула Придумницата размахва бастуна, блъска с него бакърите и се опитва да удари Грациела.
ХРИСУЛА: Да пукне макар развратницата й недна.
И тогава Грациела запява. Гласът й трепти, засилва се и отслабва, но все повече набира мощ и се извисява над множеството хора. Постепенно шумът стихва. Всички се заслушват. Грациела свършва песента и в настъпилата тишина се разнася дрънченето на оръжие. В пълно военно снаряжение по тротоара крета дядо Никола. Подпира се с тояжка, прегърбен от тежестта на пушката с поставен на нея щик, раницата, одеялото, патрондаша, противогаза, каската, паласката и войнишката кама, а манерката потраква, като се удря в приклада на пушката. Жените и мъжете се обръщат към него и го гледат с недоумение. Внезапно ги връхлита страшният тътен и адският грохот на битка. Светлините угасват. Лъчите на два прожектора правят кръст върху ужасените лица на мъжете и жените, които се скупчват пред Грациела, сякаш да я защитят и да потърсят закрила един от друг. Земята тътне. Над „бойното поле” профучават самолети, избухват бомби, тракат картечници, гърмят оръдия, свистят снаряди и мини и избухват. Ехтежът от канонадата преминава в проточено „а-а-а-а-а-а”. Изведнъж настава тишина. Светлините светват.
ЩЕФО (окопитва се): Ей, дядо Никола, къде така?
ДЯДО НИКОЛА: Запас отивам. Па ма рукнаха.
РЕДАКТОРЪТ: Къде ще те карат?
ДЯДО НИКОЛА: И аз питах. Не казаха. Военна тайна било. Ама сигур па ша ма вкарат в някоя война. Олабят ли фронта, без мене не могат хич. Тука ли е Грациела?
ГРАЦИЕЛА: Тука съм, дядо Никола, тука.
Мъжете и жените се отдръпват и правят път на Грациела.
ДЯДО НИКОЛА: Грациела, отивам там, дето фиюкат куршуми и са пръскат снаряди, там, дето са върти косата на смъртта. Имам тежко предчувствие, Грациела. Предишната война един бабанка куршум чатна крака ми, миналата пък друг бабанка куршум проби манерката ми. (Потраква манерката с куршума в нея.) Сега идва и моят ред. Няма да изкарам късмет. Ша ма убият. Право в сърцето ша ма устрелят, Грациела…
ГРАЦИЕЛА (убедително): Ще оцелееш, дядо Никола, ще оцелееш, ти винаги се завръщаш. И сега ще е така. Повярвай ми.
С цялото си снаряжение дядо Никола коленичи пред Грациела и поставя дясната си ръка на сърцето си.
ДЯДО НИКОЛА (нежно): Грациела, галям та, на сърцето ми си легнала… и се въздишам по тебе… Тъй ша си умра млад и зелен, ако не ма дочакаш… и не рачиш да са земем…
ГРАЦИЕЛА (трогната): Стани, дядо Никола, стани. Славният и смел войник никога не пада на колене. Даже и пред дама. (Подава му ръка и той с усилие се изправя. Келнерът изтичва в сградата на кръчмата, откъдето изнася грамофона.) Ти само победи смъртта и се завърни жив и здрав. Аз те уверявам, че ще те дочакам. Ще ти бъда вярна. Ти само се завърни жив и здрав. И тогава ще се вземем. С мир и любов. И ще се венчаем. И ти ще ми настъпиш крака, не аз твоя. И никой повече няма да те командва. И ще бъдем щастливи двамата. И ще имаме много деца. Все момчета. И те ще станат като тебе храбри воини. Но никога няма да им се налага да воюват. Ти само се завърни жив и здрав, войнико мой…
Прозвучава тангото „Компарсита”. Грациела помага на дядо Никола да си свали снаряжението и се впускат да танцуват. Всички ги последват. Щефо танцува с Кина, Редакторът - с Русана, Загари - с Първа жена, Беждрема - с Втора жена, Келнера - с Хрисула Придумницата. Янко и Перикли един друг се подпират с гърди и се поклащат в такт с музиката. Светлините постепенно гаснат.
Край
