Банко П. Банков

Бяха младо семейство, провинциалисти от два противоположни края на България. Съпругът-архитект  бе постъпил с конкурс на работа в София, така се сдобиха със столично жителство. Като се уредиха с квартира, сетиха се за адреси на втори братовчеди-столичани, за непреки чичовци; постараха се да въстановят познанства. Леля Сребра, така я знаеха в  рода, макар за младите да се падаше такава през поколение, че и две, беше близка откъм  родата на жена му. Висока и изправена, слаба, със сиви, дълбоко хлътнали очи, като млада трябва да е извръщала през рамо мъжки погледи.

Новите софиянци, с дете-кърмаче в неопитни ръце, долавяха предразположение, мълчалива симпатия у възрастната жена към тях; готовност да ги отмени в грижа. Не се замисляха защо, възможно беше пралелята да компенсираше преглътната празнина, нещо неслучено в собствения й живот. Но отмяната им беше добре дошла.

Идваше да наглежда петмесечното им бебе за по два-три откраднати часа, докато архитектът - научен сътрудник и жена му - химичка в лаборатория, закъсняваха по служба, редяха се за бананова каша в гастронома на ЦУМ, или с известни угризения (предимно майчини), си позволяваха да гледат нашумял филм; „Михаил Строгов” с Курд Юргенс и  „Героите са уморени” с Ив Монтан и Мария Феликс.

Квартируваха в стая с пръстен под и разсъхнати черчевета, в някогашен бежански софийски квартал отвъд Александровска болница. Ползваха клозет и чешма на двора, зимно време пиринчената канелка пускаше ледена брада, във влажното предверие пълзяха голи охлюви. Но пък хамбарестата стая се облягаше върху вътрешна стена на квартална фурна. Напалеше ли фурнаджията бай Райко пещта, от щампосаната стена лъхаше отпускаща приятност, като от лъчисто отопление. Животът беше цял пред младото семейство, въобще не се замисляха колко дълъг ще е, амбицирани бяха да го живеят според представите си.

…………….

Госпожа Сребра трябва да беше над деветдесет, избледнелите й очи бяха хлътнали дълбоко, по ръцете - кератозни петна. Облечена спретнато, в делник и празник в един и същ черен джимпър: блузата й от тафта закопчана до горно копче върху мършавата шия. На стол седи с изправен гръб, като пансионерка в католически пансион, не коментира болежки, в разговор изслушва търпеливо събеседника. Според походката и в гръб ще я вземеш за по-млада.

Живееше при дъщеря си Мая под зетьов покрив, в осаждения гаров квартал между улица „Козлодуй” и някогашния Майчин дом. Възрастните жени доживяват години най-често край семейства на дъщерите; до време помагат да се отглеждат внуците, оттам имат претенции. Леля Сребра не коментираше дали допринася за семейните разходи. Но се знаеше, има собствена къща до надлеза към квартал „Хаджи Димитър”, получава нормиран наем от квартиранти. С години обаче не е стъпвала там, наема прибира дъщеря й Мая. Нещо случило се и потулвано в собственият й живот я чуждее от някогашен дом.

Дъщерята Мая беше със самочувствие на някогашна гимназистка-красавица. Понасяше за очи съпруга си Пантелей, кротък чиновник на скромна заплата. Тъщата Сребра също се отзоваваше, ако не язвително, то -  с доловимо  пренебрежение към зетя, под чийто покрив беше подслонена. Майка и дъщеря намекваха, като госпожица Мая е имала къде по-добри възможности.

Съпругът Пантелей беше бивш капитан от царската армия, съкратен в чистката след девети септември. Дребен за офицер, с голо теме и щръкнали уши, начетен и сговорчив. Което не пречеше на съпругата му да припомня с въздишка колко погледи е събирала на зимни балове във Военния клуб, какви напети офицери са я ухажвали. Мая беше голямоока като майка си, вехнеща кокетка и модница, според възможностите на мъжовата чиновническа заплата.

Никога не бе работила щатно, да се разписва в присъствена книга - не. Ставаше към девет, разтъпкваше се по пеньоар на божури из хамбарестата кухня; с цигара в едната ръка и чаша кафе в другата. Кухнята служеше за всекидневна и рисувално ателие, вечер в нея спеше тъщата Сребра. Дъщерята се трудеше, като декорираше сувенирни кукли по поръчки на кооперацията на глухите. Изписваше черни вежди-дъги, миглести клепачи и алени устни-сърчица върху плоски физиономии на дървени кукли в народна носия.

Веднъж седмично Мая звънеше по телефон на приятели, недолюбващи властта и се договаряше у кого ще е поредното събиране за каре бридж. От години семейно се заседяваха с партньори до сред нощ на по четири-пет робера. Залозите, по причина на социализъма и скромни съпружески заплати, бяха във вид на бонбони-виолетки, броени върху десертна чиния от сервиз със синя шарка. Наближеше ли дата за предаване на партида кукли, поредното каре за бридж се отлагаше, домашните се хващаха да помагат на самоуката приложничка. Внучката Сребрина, деветокласничка, лепеше конопени коси на куклите, внукът ги отнасяше опаковани в кооперацията на глухите.

Тъщата, леля Сребра, ежедневно имаше грижа да сготви. В зетьовата къща не се преяжда, а внуците растат. Случва се вечер за съкратения офицер да остава едно кюфте с доматен сос на дъното на тенджерата, че и само сос. В ден, когато тъкмяха за  предаване петдесетина лъхащи на боя Пижовци и Пенди, възрастната жена също сядаше с вълмо памук и шишенце терпентин, да чисти накапала боя по плоските лица на шарени човечета.

……………………..

Отмине ли суматохата около предаването на партида кукли, леля Сребра си позволява светски живот; гостува на леблебиено кафе у оредели съученички. От години възрастната жена с изпито лице споделя домашни новини с вдовици на съпартийци. С тях навремето покойният й мъж, съратник на Стамболийски, е развявал оранжев байряк.

Достолепните връстнички се събират у госпожа Сечикрушева, у госпожа Готовска и братовчедката Станка Синигерова. Осведомяват се дежурно за здравето си, споделят рецепти за икономични яденета и билкови отвари, хвалят се с паметливи внуци и премълчават вироглавствата им, бегло споменават зетьове.

Всеки сезон внучката на госпожа Сечикрушева изнася камерен  концерт в залата на площад „Славейков” с творби за пиано от Шопен и Шуман. На бис изпълнява „Емпромтю” от Шуберт или „Лунна светлина” от Дебюси. Бабите-връстнички на Сечикрушева са подразбираща се, благосклонна публика.

Пианистката, завършила изпълнителски отдел в консерватория, се прехранва като корепетитор към хора на юристите. Ежегодният й концерт я напълни наполовина салона на „Славейков”, грижа на бабата й е да осигурява слушатели. След пиесата за бис, леля Сребра поднася на изпълнителката букет цветя. По негласна договорка с връстничките, букета купува тя. Госпожа Сребра получава народна пенсия, като съпруга на борец срещу фашизма и капитализма, безследно изчезнал след преврата през 1923 година..

…………………………

През януари на всяка нова година възрастната жена отбелязва с кръстчета върху църковен календара датите на трите големи задушници -  мартенска месопусна, черешовата през юни и мъжката-арахангелова, през есента. Дойде ли отбелязания ден, привършва по-рано кухненската работа, забожда с игла с кехлибарено мънисто избеляла черни барета в косата си, връзва под яката на джемпъра жалейно фишу и отива в кварталната църква срещу пазара. В притвора купува две големи свещи, забучва ги запалени в долното пясъчно блюдо на канделабъра, където се отдава почит на близки покойници.

Кръсти се, мълчаливо изправена пред олтара, мъчи се да върне в паметта си образите на съпруг и син. С годините бледнеят, времето размива чертите им; на мъжа й Анастас - повече. Все по-трудно задържа представа за жестовете и говора му, за дрехите и навиците му. Горчилката от сполетялата я злочестина, за половин век се е превърнала в усещане за щета, понесена без време. Сребра почти се е примирила, човек идва сам на този свят и си отива сам, писаното горе не можеш да го промениш.

Съпругът й, Анастас, беше жилав и кибритлия мъж, с оголяло чело, сключени вежди и ожълтени от тютюн мустаци. Пет години война бе изкарал с пушка в ръце, от превземането на Лозенград, до отбраната на Дойранската позиция. Заради неизваден шрапнелен осколок леко провлачваше левия крак. След толкова вдовишки години в  губещия й се спомен за него все още оставаше усещането за нагарчащ дъх от мустаците му. Боцкаха й, когато бе я придърпвал в издебнати вечери на близост, между честите му закъснения и отсъствия по служба.

Отпреди Балканската война се знаеше  със свой селски и съидейник-дружбаш, Сандо. След като Стамболийски стана министър-председател, Анастас оглави служба във вътрешното министерство. В покрусните години след Ньойския диктат оранжевата власт даваше надежда, че ще накаже виновници за катастрофата, ще въздаде дължимо на отрудения селяк. Прие се закон да се преразпредели орна земя, облекчиха се данъци, отпускаха се заеми, поощряваше се модерен сеитбооборот. Правописна реформа изхвърли две букви, затрудняващи писането.

Министерският файтонджия, Ставри, ветеран от войните, почтително откарваше Сребра и Анастас на правителствени приеми срещу Коледа и Великден в салона на Военния клуб. От тогавашни години дълга рокля с изкуствено цвете на деколтето виси на дъното на стар гардероб в килера. Карираната тафта е излиняла, жълтее, дъщерята Мая поднася майка си: „За музея ли пазиш тази рокля?”. За стареещата жена не беше рокля, а нейно време, което щеше да отнесе със себе си.

През пролетта на двайсет и трета Анастас почна да се прибира все по късно по нощите, беше напрегнат, сопваше се за нищо на нея и децата. Дали бе усещал, че се готви комплот срещу властта? Инспектираше полицейски управления в провинцията, отряди на Оранжевата гвардия, но малко хора си представяха, че бивши управници ще дръзнат да се изправят срещу земеделската власт. Зад нея стоеше милионно селячество, с ръка върху сопа.

Превратаджийска команда го вдигна по пижама от къщи през нощта срещу девети юни. За седмица Сребра забрави деца и дом, на колко врати тропа, къде ли не го търси. Осъмваше на стълбището пред вътрешното Министерство, където до вчера му се кланяха чиновници, разпитваше за арестувани в дирекцията на полицията, добра се до връзки с двореца. Ни кост, ни вест, бегли познати вдигаха гузно рамене.

Косата й побеля за две нощи, очите й хлътнаха, трескави. Ако е станал жертва, поне да й върнат очилата и часовника му, да ги погребе в празен ковчег с преблекло и венчалния му костюм. Колега на Анастас от полицейската дирекция, Янаки Свещаров, подминат от чистката след преврата, я съветваше да се смири. Спомена й шепнешком, чува се, че арестувани са разстреляни от превратаджиите и изгорени нощем в пещ на полицейската дирекция.

Янаки помнеше началника си с добро, на годишнини от изчезването му се обаждаше на вдовицата, помагаше й със съвет, с ходатайствена дума пред врати, на които й се налагаше да тропа.

…………..

Оказа се сама с две деца, без издръжка, вдовица на враг на новите управляващи, дамгосана от жалейна дреха. Малко време й остана за сълзи, за четирийсетини и подавки, наложи се спешно да търси работа. Обикаляше  учреждения и частни фирми, като чуеха фамилията й по мъж, ликвидиран в нощта на преврата, ходатаи кланяли се пред бюрото му се откопчваха с мъгляви обещания, други направо я отпращаха. Намериха се все пак съратници на мъжа й, отървали се след юнските разправи, помогнаха й да се уреди на работа. Имаше гимназиална диплома, препоръчаха я за чиновничка в частна банка на булевард „Дондуков”, срещу колбасарницата на Докузанов. От първата заплата отнесе пресен хляб и половинка вдигащо пара „мешано” за вечеря вкъщи. Толкова години от тогава, представа за вкус на  кренвирши и шунка, попарени в никелирани казани, докарва слюнка в устата й, бърка се в спомените за мъжа й.

Осъмваше и замръкваше с грижа как ще изгледа дъщерята Мая и сина Станислав. Майка й до време поемаше пазаруване, пране и готвене, изпрати и нея в по-добрия свят.

Дъщерята Мая растеше хубавица, с чуплива  коса, с дълбоки тъмни очи под тънки вежди, като нейните. Веселячка, шумна, уж да учи в университета. Не прибрала още гимназиалната диплома в чекмеджето, почна да се оглежда за подходящ кавалер. Усещала е майчини опасения, тя е от семейство, белязано с безследно изчезнал баща, враг на държавата, сполучливият брак ще е застраховка. Роднини от към  майчина страна се загрижиха да я запознават с подходящи кандидати, кой от род, кой - не до там, но пък имущен. В края на недовършен пръв университетски семестър мина под венчило с Пантелей, щабен офицер-софиянец, с къща на етаж и половина, на пресечка на „Козлодуй”. Родителите на жениха бяха починали, майка й Сребра се посели заедно с Мая в зетьовия дом, да помага в домакинството; в таванската стая се настани синът Станислав. Бащиния имот до надлеза за квартал „Хаджи Димитър” дадоха под наем.

Зетят беше от потомствено офицерско коляно, с две дипломи, начетен, сговорчив. По-нисък от Мая, с изпъкнало оплешивяло чело и големи уши, но с капитански звезди на пагона. През година-две им се родиха момче и момиче. Рано дошлите грижи върху раменете на хубавицата и щръкналите уши на сговорчивия съпруг я правеха нервна, почваше да я дразни с възпитаното си внимание, с търпението да понася, все едно не забелязал, честите й недоволства. Тешеше я офицерската му заплата, зимните вечеринки във Военния клуб. За всеки гарнизонен бал Мая си шиеше нов тоалет и до време обираше дискретни погледи на поклонници и откровени мераклии.

………………

Докато се огледаш, дойде време синът Станислав на безследно изчезналия да завърши гимназия и избира професия. Как да го издържа Сребра в Университета, дребна чиновничка пред пенсиониране, под зетьов покрив? Дипломата му не беше от най-високите, Станислав беше с лют характер, отрано пропуши, спречкваше се със съученици, често - до бой, не търпеше забележки и съвети, бащин характер.

Сребра опря пак за съвет до Янаки Свещаров. Старият земеделец, някогашен мъжов колега, не ги забравяше толкова години, по празници носеше дребни подаръци на децата, имаха го за роднина. Посъветва Сребра, нека синът кандидатства във военното училище, държавата ще му поеме издръжката за четири години, казармените порядки ще го вкарат в пътя. Завърши ли, чака го сигурна работа с добра заплата. Сключената наскоро солунска спогодба е свалила военните ограничения за България по Ньойския договор, офицерската професия отново е престижна. Вярно, баща му е убит от сговористи по време на деветоюнския преврат, но новите превратаджии, деветнайсетомайците, бяха забранили сговористката партия наред с останалите.

И да не беше послушала Свещаров, Станислав се лакомеше да командва, да се налага; под юношеския мъх по бузите избуяваше необузданият бащин нрав, теглеше го военщина.

Завърши офицерския курс на военното училище в първите години на войната. Назначиха го подпоручик, след туй го повишиха за поручик в първи пехотен полк на столичната дивизия. Сребра тайно се кръстеше, слава Богу, частта му не е раквартирувана в новите земи. Положението там беше несигурно, чуваше се за терористични акции срещу български конвои, стражеви постове; и срещу цивилна администрация. Станислав замръкваше в казармата, но вечер, макар и късно, се прибираше да нощува в къщи. Да не го мисли под каска по глухи сръбски паланки и скалисти егейски острови, дебнен от четнически куршуми и андартска кама.

Случва се да се надяваш, извадил си късмет, но привидният късмет крие злочестина.

През есента на четирийсет и трета, в тревожното време след смъртта на царя, в дъждовен ден откамандироваха Станиславовата рота в Трънско. Да прочисти от нелегални поречието на Ерма и Боховската планина. Командването възложиха на  поручика Станислав, ротният лежеше в болница след операция от гноен апендикс.

Трите взвода с придадено картечно звездо и иженерно отделение, настаниха в опразнено училище в Бусинци. Колко е от Трън до София, но Станислав се прибра за два дни чак срещу Коледа. На майчините подпитвания как върви службата, как се отнасят местните към войската, отговаряше с недомлъвки, сопваше се. Мъж е, няма какво да му се бърка. Тя млъкваше, но лоши мисли нощем я държаха будна; чуваше се за убити войничета и ликвидирани нелегални, за опожарени мандри и къщи на помагачи.

София опустя след бомбардировките, обгорели руини се озъбиха около  площад „Света Неделя”, изкривени трамвайни релси стърчаха от разровен паваж. Чуваше се, че руснаците наближават Днестър, Багрянов смени Филов, в края на юли падна и той. В несигурното, объркано време Станислав очакваше да го повишат в чин, командирството му се услаждаше. Беше му густо - да стъпче мъжко вироглавство и хайдутлук, да гони излязли по балкана шумкари и лови помагачи, докато отечеството се сили да не изтърве новите български земи, отнети на два пъти след предишни войни.

Плашеше ли животът на Станислав майка му? Сребра мъчеше да си втълпи, не е уплаха, а грижа за син. Пистолетът, препасан през кръста му, го подвежда, че е по-горен от другите, молби на провинени не го трогват, напротив, сякаш му докарват чакана тръпка. Укоряваше се, как може да мисли така, синът й изпълнява дълг към малолетен цар и отечество. На война с каквато мярка ти отмерят, с такава отвръщаш.

……………..

На девети срещу десети септември властта падна, а от Станислав няма вест. На третия ден със свито от тревога сърце осъмна пред входната стражева будка на пехотните казарми, да пита прибрала ли се е частта, откомандирована в Краище. Постовият се сопна, коя е тя да пита и защо? Сведения не се дават, началството е подменено, свижданията - забранени.

На следващата сутрин се изправи отново пред спуснатата бариера. Случи на пост момче от квартала, което бе служило под команда на Станислав; разбра, че ротата се е прибрали в казармата. На тревожните й въпроси новобранецът-съкварталец свиваше рамене, отговаряше с недомлъвки, като гузен. Не знае къде е поручикът, госпожата да пита новия командир на полка. Щото частта я готвят за участие във войната, обявена на довчерашните съюзници, германците.

Новият командир се оказа бивш нелегален, слязъл  на втория ден след преврата от Осогово, небръснат, враждебен. Зашлеви я с думи, как има очи да разпитва за поручика! Не знае ли с какво си е цапал ръцете нейият син като командир на наказателна рота в Краището? Издевателствал е над пленени партизани, заповядвал е да се палят яташки къщи. Получил е каквото му се полага, разстрелян е по воля на боховчани.

Как така разстрелян, какъв съд  и каква воля на боховчани от залутани села? Какви издевателства му приписват, не може да е вярно, наклеветили са го. Замествал е ротен командир, как може младши заместващ да отговаря заради началник!? Боже мили, удари го на молби, на плач, стигна до вопъл -  поне да й позволят да го погребе по християнски! Заплашиха я да млъква и да си ходи, иначе и нея могат да подведат под отговорност, възпитавала е враг на народа.

Прибра се вкъщи, загубила думи, похващаше едно, посягаше към друго, два дни не сложи троха в устата си. Сълзите й пресъхнаха, с тръпни ръце извади от скрина преблекло, риза и отеснял абитуриентски костюм и  плати на кварталния свещеник тихомълком да погребе втори празен ковчег в гроба на покойния й съпруг. Не знаеше вече на кой Бог да се жали и на кого да се гневи; на оня, който на младини бе я лишил от мъжка милувка и опора; или на същия, който бе подмамил сина й срещу възмездващ  куршум, на прага на живота му.

Най-мъчително беше, че трябва да крие, да преглъща мълком животинската болка от внезапната нова загуба, този път на рожба, такава болка не олеква, даже да я споделиш.

Изпитните не свършваха. Зетя Пантелей го уволниха след чистка на нарочени царски офицери. Не им зачетоха, че повечето бяха воювали срещу германците с Първа българска армия, до капитулацията на Райха. И някои се прибраха с отличия за храброст, връчени лично от командващия Третия украински фронт, маршал Толбухин.

Сребриното семейството остана без доходи, за поредно притеснение общината настани квартиранти срещу нищожен наем в приземния етаж на зетьовата къща. Да не смееш вечерно време да завъртиш копчето на радиопарата Филипс и да налучкаш губещия се сред пращене дрезгав глас на госпожа Влада Карастоянова. Възмутена от новите управници, госпожата гневно ги клеймеше: „Българският министър-председател Антон Югов яде риба с нож! Вижте си културата, комунисти!”

За късмет, натрапената квартирантка Тина, разведена с мъж-пияница, се оказа разбрана жена. Чистачка в майчин дом, дето ще превива гръб за стотинки в Петърчкото ТКЗС. Не даваше ухо каква станция хазяинът налучква вечер, услужваше с каквото може - шише денатуриран спирт, пакет памук, есенно време ги вреждаше с евтино чувалче картофи и главесто петърчко зеле.

Зетят Пантелей се хващаше временно на работа тук и там, признаха му образование и се приюти за снабдител в занаятчийска трудово-производителната кооперация, срещу скромна заплата. Мая се видя принудена да внася и тя доход вкъщи, зае се с надомна работа - да рисува сувенирни кукли.

Сребра догаждаше, домашните не й натякват, но почва да тежи на семейството, едно гърло в повече, а внуците растат, множат се разходи. Хлябът едно на ръка, но учениците искат якета, маратонки, занимания по балет на внучката, частни уроци по английски за внука. Залъкът нагарча, ако усетиш, че почват да ти го броят.

И пак опря до Янаки, престарелият мъжов колега подсказа, нека подаде заявление да я приемат в земеделския съюз. Тя е вдовица на деец със заслуги, жертва на превратаджиите от двайсет и трета година, фактически -  борец срещу фашизма. С препоръка от земеделците ще кандидатства за народна пенсия. Съюзът на борците се грижи по устав да урежда признание, материални и битови проблеми на членовете си. Покойният Анастас й е осигурил основание за такава пенсия със смъртта си; от време преди днешните борци да проходят.

Отначало подсказката й се стори нелепа. Каква народна пенсия за нея, със син, командвал наказателна рота и ликвидиран от ръцете на новите? Така, но пък днешната власт е длъжна на баща му, жертвал се е навремето да овъзмезди обосели и гневни бивши фронтоваци. Грях на син не затрива заслугата на баща, заслугата дава основания за отплата.

Белокосият, ревматично скован Янаки продължаваше да настоява; ти подай заявление, синът ти, каквато я е вършил, Бог да го прости. Бил е пълнолетен, по закон се е водил отделно семейство. За каквото е заложил глава, е получил дължимото, мъжовата ти заслуга, тя е отделно.

Седмица-две не споменаваше пред дъщеря си и зетя за какво я увещава старият земеделец. Нощем в полудрямка се виждаше изправена между двама смъртници, мъж и син, всеки подаваше студена ръка, да я придърпа към себе си. Плашеше се, пристъпи ли към един от двамата бледи госта, ще предаде другия. С какво лице за пред хората ще ползва облага от смъртта на мъжа си? То значи да извърне глава, да обърше кръвта от ръцете на убийците на сина си. Свещаров омаловажаваше страховете й, препатила жена е, а не проумява, трябва да се нагоди към живота по днешните правила, каквито да са.

Старият съратник й ходатайства пред уредили се някогашни съпартийци, проумели овреме как да четат новото евангелие. За да те приемат сред оглашените, се искаха двама гаранти да дадат препоръки за дейност на лицето или на негов близък преди девети. Свещаров щеше да е единият, изтъкваше привилегиите, които членството носи; народната пенсия едно на ръка, но ще ползва безплатно почивни станции, ще й отпускат лекарства и гратисна карта за транспорт.

Тя се реши да сподели с Мая угризенията си. Дъщерята не се колеба и минута, надигна глас, ама какво има да се двоуми? Почна да й натяква от сутрин до вечер, тя и децата й не са длъжни да страдат заради политическото късогледство на брат й! Да им лепят петно заради необуздания му характер и гневливост! Искал бил да защитава държавата, трябвало е да прогледа, че бившата държава пропада, сума ти от съшколниците му са прозрели още на времето на кой бряг да стъпят! Не че Мая не се гневи, загдето се посяга на  собственост, че не я дразни папагалското повтаряне на левичарски лозунги, и простотията на селянията, докопала се до власт. Но ако майка й вземе народна пенсия, ще са от малко възмездени за притесненията, които социализъмът им докара до главите.

Свещаров и някогашен съпартиец на Анастас, Сребрина възраст, зажумяха за ликвидирания по девети неин син и подписаха препоръки. Сребра е вдовица на заслужил деец, сътрудник на Стамболийски, от първите жертви на монархофашизма в България. Изгорен е в полицейски пещи, като Гео Милев и Сергей Румянцев.

След три месеца я извикаха на Врабча, да й връчат членска книжка и уведомление  за присъдена й народна пенсия.

……………….

Новите софиянци, Сребрини прапраплеменници, бързаха да се върнат от кино. Безпокояха се дали с детето всичко е на ред, архитектът - по-малко, какво толкова може да се случи, жена му повече. Сварваха възрастната жена седнала изправено, като на прием, между тихо бучащата нафтова печка и кревата. Детето, чистичко, подсушено, се надигаше върху двойното легло, клатеше се напред-назад на ръце и крачета, кокореше тъмни очи-бобчета и опитваше да гука нещо по негово си.

Сребра осведомяваше младите родители, малкият е бил спокоен, дала му е на два пъти водичка и от морковения сок. Нослето и бузките му леко бият  на оранжево, но да не се тревожат, каротинът е полезен, спрат ли сока, за два-три дни оранжевият пигмент ще се разсее.

На тръгване спираше пред помръкналото стенно огледало, хартисало като мебелировка в стаята с пръстен под и разсъхнали черчевета. Прикрепяше избеляла черна барета с игла с кехлибарено мънисто в посивялата си коса и споделяше. През седмицата ще слуша внучката на госпожа Сечикрушева в залата на площад „Славейков”, ще свири творби от Шопен и Шуман. Племенникът на госпожа Готовска, много кадърен млад мъж, се е дипломирал в Машиния институт и го назначили за главен инженер на кондензаторен завод в Кюстендил. А внука й са го прехвърлили от Икономическия във Варна, там не му понесло, в Духовната академия на площад „Света Неделя”.

Споменаваше за наближаваща панихида, тя следи за религиозни празници и именни дни по черковен календар. Покойниците изискват подавка, за Бог да прости.

Тръгваше си, много изправена. Изпращаха я на входа, жената на архитекта бързаше да се прибере на топло, прегърнала малкия. Той оставаше за малко на открехнатата врата, потръпваше, всеки е заключеник в собствения си отрязък от време, от него няма излизане.

Влажен мартенски сняг засипваше следите от шушоните на възрастната жена  по тротоара. Следи от един живот.