Банко П. Банков

Три поколения жени бяха насочвали мъжови ръце да тъкмят живота в просторен двор със стар дом, две баджанашки къщи на калкан, общи пристройки и навеси. Беше ред на Цветана Дочева, гимназиална директорка, знаеха я от Горни до Долни край, по Живково време на два пъти я издигаха за народна представителка.

Брат й Васил, още гимназист, беше помагал на нелегални. В дванайсети клас го арестуваха, биха го в полицията; височък, начетен млад мъж, надрасъл на ум връстници. Поболя се, три години след девети почина от туберкулоза. Посмъртно го удостоиха със звание за борец против фашизма и капитализма

След загубата на брат й, Цветана расна под ревниви родителски грижи и преглъщани страхове. В засенения от къщите усоен двор се застъпваха поколения, баба и дядо, леля, свако и братовчеди. Сутрин съжитието се будеше от скърцащите кепенци на дядовата калпакчийница, на плочника изнасяха да съхнат разпънати на калъпи високи овчарски калпаци и градски хлътнали „кушки”.

Потомството бе се раждало и расло в соба зад дюкяна. Дървена стълба качваше към чардака, горните одаи гледаха към улицата през джамлии прозорци, отдаваха ги на кирияши. На старата къща се облягаха пристроени две сестрински; с високи, хамбарести стаи, подредени като за гости, там се влизаше по Коледа и за Великден. Родата живееше зиме и лете в пристройки на двора.

Най-ранните сутрешни спомени на Цветана бяха от дъх на загорял преснак, кашлеше дворска чешма. Трополяха търкулнати бъчви, лютеше  на кожи, накиснати в постав с хромов сулфат. Слушаха се гърлени гласове, полендаци идваха с волски коли да разменят жито и царевица срещу гаванки, стомни и овчи калпаци.

Баба й Цана ситнеше с тояжка и нареждаше на дъщерите кое как да свършат, сякаш не знаят. Помнеше я смалена, но пъргава по старешки, с бистър ум и остра приказка. Бе отчувала четири деца и се кахъреше за внуци от тъмно до тъмно. Лицето й - бяло, сбръчкано, отънялата коса е пригладена под тъмен  чембер и сплетена на две миши плитки. С години бе осъмвала край огнището, да подвари вода за попара и събере край ниската паралия мъж, рожби и чираче. Задявала бе цедилник с плачливо сукалче на гръб и с тежка мотика бе прекопавала домати и боб в задния двор. В издебнато време между отметнати къщни грижи подвиваше крак върху ниско столче в мъжовия дюкян, да настригва калпаци. Или сядаше зад стан под сушината и ръцете й заподхвърляха совалка между нищелки на основата. Щерките растат, утре ще се отвори нужда от чеиз. В потъмняла ракла баба й пазеше скатано дълго платно с втъкани свилени нишки. По бялата кенарена пътека дядото и тя бяха стъпили като младоженци.

Дядото беше в лице мургав, едър, ще кажеш - муден, обран на думи. Два пъти премисля каквото ще каже, гневи се трудно, като се ядоса, мълчи. Дъщеря му, Цветанината майка Стефана, бе му отвзела от боята и нрава, двамата се разбираха дето се вика от поглед, ще отминат с врътване на глава хорско заяждане, ще се засмеят в шепа.

…………………….

Майка й Стефана бе почнала да поема отрано от къщните грижи. Сутрин малкото й братче-изтърсак надуваше гайдата на стълбите към чардака. По ризка само, с боси крачета и голо дупе, дано се сети някой да му даде комат ръсен със сминдух или попара, подблажена със сирене. Стефана го гушваше на колене, духаше парещите залци, мъникът млъкваше, преглъщаше нетърпеливо.

На училище бяха я провождаха, докато донесе свидетелство за завършена прогимназия, къщната управия и калпакчийницата искаха ръце. Пък и тя не настоя кой знае колко за науки. Теглеше я да се навърта край майка си Цана; в жегави летни следобеди старата сядаше зад тъкачен стан, сглобен под сушината. Стефана запамети кое като как идва, посягаше да намотава нишки на кросното, да ги ниже през нищелниците, майка й я навикваше да не пречи. Издебваше, докато стопанката притичваше до оджака да нагледа котле с чорба и пробваше да набива вътък. Гласеше масури с прежда по цвят, сравняваше как схожда парцалено сиво с винено, със синьо.

След като омъжиха голямата й сестра, дойде ред да задомят Стефана. Не я оставиха да момува дълго, баща й, калпакчията, хареса за зет син на свой връстник от колибите. Женихът Кальо, едро момче и той обран на приказки. Две години беше мъчил печалба в Канада, бе копал въглища в Нова Скоуша. Върнал се, като избухнала Балканската война, да помага да се обедини България; че после го хванала междусъюзническата, първата световна. Уволнение дочакал, изпусталял и брадясал, в окопи над Серес.

Стефана и Кальо ги венчаха по Димитровден, младоженците прекосиха двора по застланото кенарено платно. Наросяваше ситен дъжд, ден след като отпиха блага ракия, Цветанината баба и Стефанина майка изпра сватбената пътека, подсуши я и прибра в раклата.

Младоженецът Кальо усвои кожарлъка покрай тъста си. Лешеше овчи кожи, големите му ръце, с които вечер посягаше да откреже порязаница хляб, синееха от дъбилна сол. Захвана да крои и шие калпаци, стопанката му  Стефана издебваше пролука в къщните грижи и сядаше зад шевната машина да ги обрамчва със ширит, да подравнява косъм с тежка ножица.

От  въглищните мини в Канада Кальо бе се върнал, прихванал левичарство. Грамотни троянчани, ако и имотни, на избори гласуваха с червена бюлетина, напук на власт и държава. Под тефтер със сметки за кожарлъка Кальо пазеше тънко книжле с оръфани корици, „Перманентната революция” от Лев Троцки. В спорове със съмишленици я разгръщаше на страница с позната мисъл, да си подкрепи думата. Знаеха го за Кальо Троцки, на левичарството в Троян се гледаше като на интелигентност.

За няма година-две със Стефана му се намериха момиче и момче. Първом - дъщерята Цветана, кръстиха я, както е редно, на баба Цана. После момчето - Васил.

Когато Ценето донесе вкъщи свидетелство за завършено първо отделение, Стефана прецени, че се задава време да й тъче чеиз. В дълги зимни вечери изпридаше вътък -  за памучно платно, за вълнени наводки и цедилници. Боядисваше изпреденото във винено и жълто, в синьо и бежаво, за черги със шарени препаски, за китеници с втъкана „кошницата с цветя” или „лозата с гроздето”. Докато сглобяваше тъкачен стан под сушината в двора, Кальо кореше кротко жена си: „За къде си се забързала с чеиз, Ценето има хляб да яде, преди сватове да почукат на портата ни.”

Стефана поклащаше глава, той нека си приказва, майчин инстинкт й подсказваше друго. Първом изтъка пет метра ново кенарено платно със свилени нишки, като дойде време Ценето да доведе зет в къщи, ще го опъне през двора, младоженците да пристъпят на чисто в живота си.

Лято след лято в тежка ракла нагъваше върху кенареното платно  памучен плат за ризи, вълнени постилни чаршафи, килимени черги с шарка „на ягоди” и „на плочи”, китеници в тъмносиньо и патладжанено. Раклата държеше във вътрешна тъмна стая, въздухът в нея беше тръпчив, с дъх на орехова шума, с остър мирис на нафталин.

В горещините на два-три дни влизаше в стаята, ослушваше се за пърхане на молец. Повдигаше тежкия капак на раклата, преръсваше с нафталин вълнените постилки, оправяше гънка на кенареното платно. Улавяше, хем се чеглае за деня, когато Ценето ще доведе избраник вкъщи, хем мисълта за чужд мъж, който ще застане между нея и дъщеря й, я напряга. На календара се сменяха месеци и години; нека Ценето изучи гимназия, ха да завърши следването, да се устрои на работа. Смътна болка будеше Стефана нощем, въртеше се предпазливо в постелята, да не разсънии спящия Калю. Стягаше я уж в гърдите, но стягането идеше от мисъл.

…………………

Как да си прежалиш момче - фиданка? Васил бе се метнал на баща си, сговорен, ще посегне да стори каквото е според ръката му, без да чака подкана. Кой да предположи, че точно той, тих, уважителен, ще се хване с политика? Пратиха го да учи търговска гимназия в Свищов, на изпратетяк баща му подари ръчен швейцарски часовник, омега. През зимната ваканция срещу четирийсет и четвърта година Калю съзря върху ръката на гимназиста белег, като от часовникова каишка; „къде ти е часовникът, бре?”. Бил го дал на поправка, щял да го вземе след ден, след два. Дните се търкалят, а часовник - никакъв. Майка му и нея я човъркаше безпокойство, някой бъркаше в качето със сланина, губеха се на два пъти педя отрязъци с кръвтиняво месо.

Подозираше, Васил е вадил сланина от качето и се досещаше защо, но мълчеше пред баща му. От кого другиго синът им да прихване политиканство; и не какво да е, ами левичарство! Годината беше тревожна, шушукаше се, в Балкана са излезли нелегални, властта разквартирува ловна рота в училището през улицата, да гони шумкарите.

Арестуваха Васил в дъдовна вечер, раздирана от гръмотевици, запряха го в полицейското, жълта сграда, надвесена над придошлата река; по донос, че е изнасял храна за нелегални. Стефана подозираше, часовникът му цъка в землянка някъде по Балкана.

Майка и баща се разтичаха по познати и роднини, настояваха, молеха, момчето е набедено, подлъгано е, кой на тези години не бърка? Държаха го четири дни в полицейското, да го сплашат, пуснаха го под гаранция, властта се гънеше, руснаците се надвесваха откъм румънската граница.

Когато през есента стана промяната, Васил го взеха да командва  в полицейското, от където бе вчера излязъл. На новите полицаи им викаха милиция, смениха униформите им, от синкави - на зеленикави.

Бе търкал четири нощи пода в ареста, но бяха го били лошо, почна да покашля. Уж от настинка, дрезгаво гърло, бодежи в гърдите, днес да мине, утре, компреси и чайове не помогаха. Когато почна да отхрачва кръв, му откриха туберкулоза. Стефана и Кальо се стъписаха, през поколение в бащиния му род бе се случвало мъж да си отиде от гръдна болест.

Силна храна, пункции с въздух, пеницилин, уж да тръгне на подобрение, не би. На второто лято Цветаниният брат се дотопи като свещ. Лежеше в стая зад лятната кухня, майка му, с пресъхнали от сълзи очи, онемяла от мъка, му вееше хлад с папратово листо. Надигаше го от възглавница, да му влее в пресъхналата уста лъжица сок от диня, бършеше пот от челото му. В лице да не го познаеш, кафяв като пръст, под сухата кожа костите изпъкнали. Баща му Кальо, мъж планина, се затваряше в тъмната стая с чеиза и хълцаше, очите му зачервени. Сутрин вдигне ролетка на работилницата, но седи по мешинена престилка, с ръце отпуснати в скута, като несвестен.

Погребаха Васил с духова музика под червена пирамидка, кръстиха на негово име къса уличка с три къщи, по урвестото нагорнище към гробищата. Родителите му мълком прехвърлиха всичките си надежди и страхове върху Цветана.

…………………………

Дъщеря на потомствен левичар, още като студентка по биология я приеха в Партията. След дипломиране й предложиха да се яви на конкурс за аспирантура в университета. Попрезрял ерген-софиянец, от секретариата на ЦК я ухажваше старомодно, подсказваше - време му е за брак. От романи на класици Цветана си представяше, брачна халка се надява след сладко замайване, след любов. Предложението чрез брак да остане в София докарваше на премислена договорка.

Прибра се в родния град, за тайно облекчение на родителите си, почернени от синовна загуба. Отговорноста, грижата за тях, макар за възрастта си да бяха още здрави и прави, се намести в мисълта й, почна да нащърбва кроежите й за по-нататък.

В градския партиен комитет от години намеряваха как да привличат млади кадри, пазеха ваканция за учител по ботаника и зоология в гимназията, за Цветана. Учениците са петимни за млади учители, сложеше ли новоназначената биоложка барета, ще я вземеш за една от тях. Преподаваше с амбиция, споделяше новости извън учебника. Беше взискателна, авторитетът предполага хем да те харесват, хем леко да се боят от теб. На третата година възрастният директор, който бе й преподавал навремето, се пенсионира. Извикаха я в градския комитет, споделиха доверието, което й гласуват: поема директорство на гимназията.

Директорският пост запълни живота й ежедневно, не, ами ежечасно. Социалистическото време имаше ревниви изисквания. Директорката наказваше без прошка, ако не носиш униформа, за неспазен вечерен час, за отсъствия от ленински съботник и манифестации, първомайска и за Октомврийската революция. Следеше учителският колектив да откликва сърцато на редуващи се партийни инициативи, не отминаваше морално-битови грехове. На поредни избори я включиха в кандидатска листа на Партията и се видя най-млада депутатка в Народното събрание, мандатът й се повтори.

Годините вървяха, повечето й съученички от махалата бутаха за втори път детски колички, най-подранилите стягаха за училище първолаци. Вкъщи баща й и майка отваряха дума уж между другото, че после - по-настоятелно: „Хайде, хайде, време ти е и преминава! Обществена работа свършек няма!”. Цветана се откачаше до време с шеги, почваше да се сърди, животът си е неин, когато тя прецени, ще се омъжи, но да срещне човек. И какво, ако не роди свои деца, нали вкарва в пътя по цял випуск на четири години.

Съседки и роднини услужливо споменаваха пред  майка й имена на подходящи млади мъже; насаме поклащаха глави недоверчиво, жених като за нея къде да търсиш - гимназиална директорка, втори мандат народна представителка! Тя самата се примиряваше с мисъл, в живота не е отредено от всичко за всекиго.

……………….

Гонеше трийсет и пет години, знаеха се с Вангел бегло; чиновник в Спестовна каса. Бяха разменяли по „добър ден” през гишето; невисок, пъргав, косата над умното чело редее. С хубави кафяви очи, в тях - дреме усмивка, кога приятелска, кога налютява задявка. Усещаш, готов е да подръпне чердже под краката на човека, заради едното подкачане.

Беше от семейство „засегнато от мероприятия на народната власт”, според графата във формуляр с искане за какво да е по социалистическо време. Баща му - съкратен адвокат, бивш акционер в национализирана фабрика за шперплат, подпалена от партизаните. На избори до четирийсет и осма година - застъпник на широките социалисти.

На Вангел, за приятелите си - Ванчо, сума пъти не даваха бележка за следване, докато го откажат. Служил бе трудовак, изкарал беше едногодишен  счетоводен курс; напук на препъващите го - все засмян, компаньон, любовчия и самодеец-театрал.

Сближиха се с Цветана, докато репетираха в читалищния драмсъстав пиеса, „Любов” от Орлин Василев. Всяка зима самодейците представяха нова българска творба. На хубавеца Ванчо, независимо от социалния произход, се падаха главни роли на положителни герои. Разпределиха го да играе партиен деец, Марин; левичар, женен за предана на идеята съпруга-работничка. В хода на действието конфликтно се влюбва в Глория, буржоазна наследница. Според  естетиката на времето и сценичната логика  да се разкриват потулени факти, любимата се оказва агентка на американското разузнаване.

Цветана, опитна самодейка, внушаваше строга хубост. Левите възгледи са едно, а режисьорът видя в нея нешаблонна съблазнителка, дадоха й ролята на Глория, буржоазката. В почивките по време на репетиции Ванчо я поднасяше незлобливо, как ще се оправдава пред съпартийци, щом се  вживява в ролята? Финалът все пак въстановяваше социалистическата нравственост, шпионката бива  разобличена, партийният функционер - спасен за семейството си и обществото. Премиерата мина успешно, изиграха пиесата четири пъти в града, гостуваха в няколко големи села и в съседен околийски град. Отличиха ги с награда на окръжен  фестивал на самодейното изкуства.

Романите ги пише животът, случи се гимназиалната директорка и банковият чиновник да донаписват пиесата по-инаква. Продължиха да се срещат, след последното представление. Вангел беше ветеран-турист, през неделя-две качваше Балкана, познаваше пътеките около Беклемето на пръсти. Планинарството дремеше и у нея. Замръкваха по хижи, „Дерменка”, „Добрила”; седнали вечер край камина, споделяха впечатления от книги и филми. Вангел си акомпанираше на китара, поднасяше се с комунизма, но пееше руски романси, „Я вас любил”, и „Гори, гори моя звезда”. Имаше  гръден глас, заразяваше с желание да делиш време, живот с него.

Беше сведущ любовник, до срещата с Цветана, в града му приписваха две-три коментирани шумно и приключили с разминаване връзки. Мълвата го водеше за сгоден с Райна Чичовска, дъщеря на местен функционер и партийна деятелка. Райна бяха я издигнали по партийна линия в София, оглави като директорка национална иституция.

Дали с умисъл засегнатият от властта бонвиван пак бе потърсил другарка в живота от новото „добро утро”? Повишената в столицата Чичовска бе уязвила Вангел на мъжко его. От висок държавен стол, бе се огледала над него, отвъд него. Зад гърба му градските клюкарки шепнеха язвително - „разведения мъж на Чичовска”. Може и да ревнуваха за внимание от страна на пренебрегнатия хубавеляк.

Цветана го опозна тялом спонтанно, без преструвания и застраховки. Топлината от камината преливаше интимно в топлина от похватната му ръка, прегръдката му подсказваше усещане за мълчалива, мъжка закрила. И решиха да се съберат.

……………………….

Майка й Стефана се противи на избора й до последно. Разубеждаваше я; не е гледала дъщеря, за да я даде за употребяван мъж, очите му все навън ще шарят. Вангел е от бившите в днешна България, за какво си е жертвал зраве и живот Цветаниния брат? Как ще преценят избора й в градския партиен комитет, тя е директорка и  депутатка!

Цветана упорстваше, отдавна не е дете, ако сама не може да прецени с кого да свърже живот, от друг ли да търси ум? Преди да делиш човеците на днешни и бивши, убеди се кой до къде е човек. Но и нея я гложеше мисъл, дали не стъпва на хлъзгаво? В безволева просъница й се натрапваше братовото лице; кафяво като пръст, под сухата кожа костите са изпъкнали, майка й вее хладина с папратово листо над умиращия…

Сепваше се, миналото не може да се поправи, ако имаш ум, ще се поучиш от него. Вместо да се спънеш, ще прекрачиш по-нататък.

Двамата насрочиха ден и час да подпишат за граждански брак в съвета, Вангелов колега от Спестовна каса и съпругата му бяха почетени да кумуват на народната  представителка. Майка й, на думи поне, се примири с избора й, баща й се отпусна истински за пръв път от смъртта на брат й. Блага усмивка не слизаше от лицето му, беше свикнал да примирява две спорещи жени под един покрив, дойде ли втори мъж под стряхата, ще му бъде съюзник.

Заеха се с предсватбена суетня, покани, музиканти, гощавка. Майка й нарочваше ризи с копринен нишка от чеиза - за роднини и специални гости, по пешкир или чифт  чорапи за сватбари втора ръка, по носна кърпа за случайно седнали край трапезата. Като сметнаха кого от роднини, близки и приятели следва да поканят от нейна и негова страна, двора се оказа тесен.

В сватбения ден тъщата Стефана разстла бялата кенарена пътека от дворската порта до подредената върху плочника трапеза, разхвърли чемширени листа по платното. На връщане от съвета избърза, да срещне с прясна питка и паничка с мед младоженците.

Цветана и Вангел стъпиха върху кенарената пътека, пресичаща сенчестия двор. Заобиколиха ги усмивки, глъч и подвиквания, от всички страни надничаха оживени лица. Новобрачните отхапаха по залък от питката, топнат в мед, тъстът Калю, едър и просълзен от умиление, ги чакаше с бъклица на края на пътеката.

Младоженецът спря насред двора, наведе се към тъщата и я запита шепнешком нещо си, засмя се изпитателно. Тя се сепна за момент, поколеба се, отговори му също шепнешком, много категорично. Вангел поклати глава, махна с ръка, засмя се отново и продължиха да пристъпват с депутатката-невяста по бялата пътека към утрешния си живот. Ядоха, пиха до среднощ, трима-четирима сватбари, не от най-близките, все не се сещаха да си тръгнат, та ги подсетиха.

Малко преди петляно време, капнали от умора, тъстът и тъщата изпратиха и тях. Тави, съдове и бутилки разхвърляни по трапезата, сглобена от талпи върху триноги, останаха за дораздигане. И утре е ден. На лягане, седнал на края на старомодно легло персон и половина, с изрисувани табли и пиринчени капачки на подпорките, тъстът изохка. Навеждаше се да си изуе чорапите и попита:

-  Стефано, какво си рекохте вие със  зетя на пътеката?

- Какво толкоз да си речем? - обади се през прозявка тъщата, бе се обърнала вече с лице към стената. Петдесет години деляха общо легло, женското място беше отвътре.

- Видя ми се, че те заяде за нещо.

- А, попита на  кое място сме предвидили да седне леля му. Трябвало да е до нас, нали от към негова страна му е останала най-близка рода.

Тъстътът  въздъхна, протегна ръка и угаси лампата, намести се тежко, пружината изскърца  и след малко захърка тихо, на пресекулки. Стефанините очи лепнеха, а сънят не идваше. Няма нужда мъжът да знае всичко, за да върви гладко семейната каруца.

Докато младоженците пристъпваха по кенарената пътека, която бе тъкала с грижа и тръпно сърце, зетят бе се навел към нея и попита:

- Ти какво си приказвала за мен, че не искаш в двора ти да влезе за зет разведеният мъж на Райна Чичовска? - погледна я насмешливо, брей, този нов мъж в двора й чете мисли в главата!

Ако се е надявал да й затвори устата, има да взема.

- Приказвала съм, щото до вчера си ми бил никакъв. От днес си ми зет и ще приказвам за теб най-хубави неща.

Спогледаха се за миг, уж засмени, предусещаха, че всеки от двамата току-виж си е намерил майстора.

…………….

Младоженците живяха сговорно, родиха им си две здрави, палави момчета; докато лоша болест отнесе Ванчо без време. Цветана и не помисли да потърси друг спътник за по-нататък. Споменът за брат й бе се сраснал с нейния и Вангелов живот, с грижите за бъдещето на децата, като метална сплав в топилня.

На мраморния паметник, който му заръча, скулпторът издяла по снимка Вангеловия образ в полурелеф. Върху каменните устни на мъжа дреме полуусмивка, сякаш не се кахъри дали съдбата няма да дръпне черджето под краката му….