Тодор Харманджиев

Откъс

Сенчестият двор на поп Антония се простираше на ъгъла между две улици. До него отляво, чак до другата пресечка, бе дворът на зет му Мито Пецов - търговец на жито, царевица, брашно и на всичко, от което бързо се печелеше. Тая сутрин още от тъмно поп Антония и зет му бяха се разположили на язлъка един срещу друг. На масата, покрита с пъстра везана покривка, имаше сребърен поднос, и на него - високо шарено шише с ракия, две чаши, чинийка с кисели краставички, нарязани на търкаленца. Поп Антония, опрял лакът до патерицата си, изправена и опряна о масата, гледаше към двора на Петко хлебаря. А зет му гледаше другаде и си мислеше колко да даде за стоката на умрелия преди няколко дни търговец от гара Осеновец. За там се бе приготвил да замине тая сутрин. Миналия ден той бе гледал стоката и сега трябваше да я спазари и плати. Оценяваше я приблизително на двадесет хиляди лева, но бе решил да даде най-много три хиляди. Жената на търговеца нищо не разбираше от това колко може да струва стоката в дюкяна и в склада. А какво ли нямаше там? Всички бакалски стоки, две стени платове, една стена английска памучна прежда на пакети, та дори един зимник ламбени шишета. Мито Пецов гледаше безгрижно и разсеяно, а мислеше напрегнато, преценяваше трезво. Между пръстите на лявата ръка държеше кехлибарено цигаре с до половината изпушена цигара.
Поп Антония не обичаше зет си, но го уважаваше заради умението му от всичко да печели, заради това, че смело и бързо решаваше, когато пазареше нещо, и никога не се лъжеше.
Мито Пецов нито обичаше, нито уважаваше тъста си. Но сега се яви случаят със стоката на умрелия търговец и той се нуждаеше от пари. Всичкия си капитал бе хвърлил през есента за жито и царевица.
Поп Антония му даде три хиляди лева назаем. Сега мислеше кога зет му би могъл да върне парите - той желаеше това да стане колкото може по-късно, защото би получил повече лихва. А зет му си правеше сметка да се издължи след няколко дена. Ще докара стоката, ще обяви разпродажба на барабан и за два дни ще й прибере парата.
Поп Антония и зет му имаха вид на случайни сътрапезници, макар че седяха на една маса и пиеха ракия от едно шише. Разговорът между тях бе свършил, преди да почнат пиенето. Щом бяха броени парите и подписана полицата, те вече нямаха какво да си кажат. Мито Пецов, когато пиеше, не обичаше да разговаря. Събереше ли се с някого в кръчма, другият си знаеше, че трябва да мълчи. Поп Антония - разговорлив и общителен - не обичаше да сяда с него, защото схващаше мълчанието му като гордост. Но и двамата се погаждаха в едно - еднакво обичаха ракията. Не страдаха от мълчанието си - то не им се струваше нередно. Пиенето и за двамата беше важна работа, която трябваше да се върши сериозно, мълчешком.

***
- Влез при Негово Високопреосвещенство - каза слугата на владиката и отвори вратата пред Петко хлебаря.
Митрополит Константин седеше величествен зад писмената си маса. Той остави писалката и без да става, бавно подаде десницата си на хлебаря, който пристъпи, поклони се, целуна я и пак изправи глава. Владиката го гледаше в очите сериозен, спокоен:
- Кажи защо си дошъл.
- Дядо владика, взех през есента хилядо лева под лихва от поп Антония. Трябваха ми да си доправя новата къща. Не можах да върна парите. Оттогава до сега те станаха две хиляди. Тия дни изтече срокът на полицата. Той я е протестирал, макар че снощи ми обеща да ме почака след празниците. Извадил е изпълнителен лист. Днес приставът описа покъщнината с къщата заедно. Ще продава всичко на барабан. Моля те, нека ми даде време да подиря пари от приятели и да не се тревожат децата, дорде мине Великден.
- Иди си вкъщи, прибери багажа си и се готви по християнски да посрещнеш и прекараш празниците. А с поп Антония аз ще поговоря - каза меко, след като помисли владиката, но малко вирна долната си устна, така че космите под нея щръкнаха - това бе признак, че потиска голям гняв в себе си.
Хлебарят леко се поклони, целуна десницата му и си излезе.
Владиката удари пъпката на звънчето, извика слугата и му поръча:
- Тръгни веднага от кръчма в кръчма и където видиш поп Антония, кажи му веднага да дойде при мене.
Слугата бе чул за станалото с хлебаря, и като слизаше по каменните стъпала, си мислеше: „Къде ли го сърби сега поп Антония? Защо му трябваше да прави тая магария?”
Той знаеше за мнозина попове - скубани, стригани, бити или затваряни от дядо Константин в някоя църковна килия на хляб и вода за по-малки или по-големи провинения. А като преценяваше сегашната постъпка на поп Антония, затрудняваше се и не можеше да предвиди какво ще му бъде отмерено. Луташе се в пресмятане и догадки, най-после махна с ръка и пак си каза: „Защо му трябваше на поп Антония тъкмо сега да прави тая магария?”
Поп Антония поради общителния си характер всеки ден отсядаше поред във всички кръчми. Но слугата на владиката не тръгна да обикаля и занича навред. Той му знаеше разписанието и пресметна къде може да се отбие сега. И затова дори не погледна в най-близките до митрополията кръчми, а прекоси през средата площада и отиде направо в пивницата „Драгоман”.
Там на една маса в дъното поп Антония беше доял топлото бяло хлебче, напоено с дървено масло и натъпкано с хайвер. Уталожил утринния си апетит, той бе минал вече на вино и само от време на време похапваше крадешком от суджука, като го изваждаше от джоба на расото и пак го пъхваше вътре. Насред масата стърчеше шишенце с вино, до половината изпито.
- Отче поп Антоние, вика те владиката - прошепна му слугата.
- Какво?
- Дядо владика рече веднага да отидеш при него.
- Веднага ли? - сепна се поп Антония и си помисли: „Това ще е оня магарец Петко хлебарят, кой знае какво ме е клеветил пред дядо Константин!”
Похлупи дясната си шепа върху дръжката на патерицата и пъргаво стана. Чукна по масата, бързо съобрази нещо. И докато дойде кръчмарят да му плати, каза на слугата:
- Ще пиеш едно вино от мене… Ама ще се забавиш колкото може повече. Имам да отида до едно място. А ти гледай оттук и като ме видиш, че се задавам към площада, тръгни, та да влезеш при дядо Константин малко преди мене. Ще му кажеш, че си ме търсил навсякъде, а къде съм бил - измисли какво ще излъжеш. Само не казвай, че тук си ме намерил, защото ще се позабавя.
- Ама аз много се забавих, та как ще стане тая - набързо излъга слугата, за да изкара още нещо, като разбра, че поп Антония е изплашен.
- Ще изпиеш още едно шише и ще се позабавиш по­ве­че - добави поп Антония, тракна пред слугата парите за две шишета вино, изгълта нервно остатъка от своето. Кръчмарят дойде, той му плати. И забърза, като почукваше с патерицата по плочника пред кръчмата.
Слугата размисли: да изпие ли две шишета вино, или да си задържи парите. Владиката може да го подуши, че е пил. А това не би му минало евтино, особено сега, на Велики четвъртък. Реши да скъта парите. За да се позабави, поръча си една ракия и заседна на масата.
Поп Антония се досети защо го вика владиката. Бързо съобрази, че ще му трябва време да се преобуе и преоблече.
За да не къса панталони, той ходеше само по долни гащи под подрасника. А за да не личи това, попадията бе му пришила за тях само долнищата от крачолите на едни стари панталони. Истинските обуваше само на големи празници.
Знаеше, че когато владиката вика някой поп при себе си, оглежда го от главата до петите. Понякога разгръщаше и расото, да види чист ли е подрасникът. И не дай Боже да има я кир по калимявката, я кал по обувките! Ще пипне жезъла и ще рече: „На колене, свиньо!” - и да ти е як гърбецът. Затова поп Антония, въпреки че бе скъперник, почерпи с две шишета слугата, та да спечели време за преобличане и преобуване.
Той искаше колкото може по-бързо да си отиде вкъщи. Силеше се да надвие старческата си бавност. Помагаше си с патерицата, нервно я удряше в земята, да си дава опора за тласък напред. Макар и тромаво, щрапаше припряно, сякаш отдолу под стъпалата му пареше. И който го видеше, разбираше, че голям зор го е напекъл, за да припка така.
Митрополит Константин съчетаваше в характера си възрожденската преданост към призванието си с похватите за превъзпитание, оказали се необходими в новата българска действителност след Освобождението. Държеше попът да не маскари занаята си и никому не прощаваше.
Рядко оставаше празна килията при храма „Св. Николай”, която той използваше като затвор за провинени попове.
Поп Антония със свито сърце влезе при владиката. Неволно се опипваше тук-таме по бедрата, където можеше да го почеше владишкият жезъл.
Митрополит Константин го прие учтиво. Това не зарадва поп Антония, той си помисли, че го чака нещо по-лошо от обикновено мъмрене.
- Знаете ли защо съм ви повикал, отче поп Антоние? - бавно попита владиката. Но поп Антония разбра, че под тоя спокоен тон той само прикрива гнева си за приличие, и във всеки случай не за негово добро. Той се обърка. В него се бореха два гласа. Единият го съветваше да си признае, че знае, защото това можеше да облекчи положението му. Другият му нашепваше: „Кротувай си, нека той каже за какво те вика”. Кой от тях да послуша? Ако се преструва, това лицемерие ще му струва много. Да каже, че знае - и това бе неудобно за него: все едно знаел е какво върши и пак го е извършил. Реши нито да признае, нито да не признае, че знае и каза:
- Ваше Високопреосвещенство винаги и за всичко може да ме извика.
Отговорът беше хитър, тъкмо това не хареса на владиката. И той отново попита:
- Отче поп Антоние, знаете ли, че Христос ни учи да обичаме ближния си?
- Христос ни учи само на добро, Ваше Високопреосвещенство - поотдъхна си поп Антония. Той схвана този въп­рос на владиката като отклонение от главния, страшния - въпроса за Петко хлебаря.
- Отговорете ми, отче поп Антония, трябва ли да обичаме ближния си?
- Трябва, владико свети - наведе смирено глава поп Антония.
- Но Вие може би ще ми възразите, че не всеки човек е ближен?
- Всички честни християни са ближни помежду си - отвърна изтръпнал поп Антония.
Той вече чувстваше, че владиката все повече стеснява кръга на въпросите.
- Как мислите, Петко хлебарят ближен ли Ви е? Честен християнин ли е?
- Ближен ми е, владико свети.
- И аз така мислех. Как няма да Ви е ближен, щом сте му дали пари назаем, за да си доизкара къщата?
Владиката изгледа право в очите поизплашения поп Антония.
- Кажете, отче поп Антоние, нали сте направили добро на тоя човек, като сте му услужили с пари?
- Аз мислех за добро, Ваше Високопреосвещенство. Той ми обеща да ги върне преди Великден. А не ми ги върна.
- И за това му се полага да продадете на барабан покъщнината му заедно с къщата.
- Но той не устоя на срока, владико свети!
- А Вие не можахте ли да му продължите срока, отче поп Антоние?
Поп Антония трепна. Той знаеше, че когато владиката упорито и последователно изрича напълно „отче поп Антоние”, и когато му говори на „ви”, това означава прикрит гняв, обмислен удар, с който ще го светне изневиделица. Но все пак си даде кураж, помисли си: „Мечка страх, мен не”, и добави:
- Какво да го правя, владико свети… като не ми върна парите. Има закони. Той ми е подписал полица. Не мога да го оставя да протака борча си.
- Вие спазвате ли Великденския пост, отче поп Антоние?
- Ако не го спазваме ние, владико свети, миряните трябва да станат поганци.
- В такъв случай, щом не сте могли да продължите срока на полицата, нали можете да удължите Великденския пост до края на Томина неделя?
Поп Антония вътрешно изохка. Това означаваше, че ще го затвори в една от килиите при катедралата. И през Великденските празници, когато всички честни християни след дългия пост ще ядат повече, отколкото трябва, ще се веселят, той ще кукува затворен. Ще му подават хляб, маслини и чиста вода. А вино - нито за комка няма да лизне.
Сякаш някой му бръкна в червата.
- Сега идете в килията на храма „Св. Николай”, отче поп Антоние… И на отиване кажете на клисаря да Ви приготви легло. Там до Възкресение Христово ще Ви се поднася чорба от боб. А после ще получавате и маслини. Пожелавам Ви честно покаяние… и пълно очищение от греховете, каквито Бог е наспорил у Вас в голяма мяра. Нека благодатният пост и смирението Ви помогнат да изживеете тия дни на молитви като добър християнин.
Поп Антония помисли поривисто да се помоли за отсрочка на поста. Но веднага размисли и вместо това с лукаво смирение, с мисълта, че лъже и владиката, и Бога, промълви:
- Да бъде волята ти, владико свети.
И отдръпна ръката си, напразно протегната да поеме десницата на владиката, за да лепне на нея смирена целувка. Гузно поглади брадата си от горе надолу, взе патерицата и бавно излезе.