Таньо Клисуров

Уважаеми приятели на поезията,

Тази вечер имаме шанса да се срещнем на живо с един не просто талантлив поет, а творец с ярка индивидуалност, нещо повече - поет с мисия.

Не, това не са силни думи, казани по повод на едно поредно гостуване. Това е моята искрена оценка, а тя струва ми се е и оценка на истинските ценители на поезията.

Поетът е Георги Ангелов. Мнозина от вас го познават и от публикациите му, и от книгите му, които за съжаление не винаги са достигали до адресатите си т.е. до читателите. Това е нещо естествено за днешната духовна атмосфера, при която се лансират други фалшиви ценности.

Познавате Георги Ангелов и от електронното му списание „Литературен свят”, дало трибуна на стотици поети, белетристи и критици.

Лично аз познавам Георги и съпругата му Ваня, също поет, от преди повече от петнайсет години, когато се видяхме в тогавашното кафене под театъра и позволявам си да кажа това, че се роди взаимна симпатия след тази среща.

Четири книги бяха пред погледа ми през времето, когато Георги ми ги изпрати: „Нощни приписки”, „Новакова бразда”, „Съгледвач на светлината” и „Ръкопис от Мъртво море”.

Още от чудесните заглавия лъха на минало, на история. И това усещане не е случайно. Георги Ангелов е историк по образование. Неоправдано ще бъде, ако си помислите, че историческата тематика в не малко от стихотворенията ще ви остави само далеч във времето назад.

Когато зачетете книгите, ще разберете, че историята е само канавата, върху която се наслагват образи, събития, отношения със силно съвременни внушения. „Новаковата бразда” е символ на отстояване на българското, „Нощните приписки” ни разкриват характери, които хвърлят по-директни или по-дискретни мостове към днешното, „Съгледвачът на светлината” е моралният защитник на човешкото, „Ръкописът от Мъртво море” е усилие да се издирят от древността общочовешките стойности и да се проектират върху платното на съвремието.

Но това от моя страна е начин с по-едно обобщаващо изречение да кажа главното в отделните книги. И опитът ми е обречен, защото всяка една от тях носи не само тематично, но и психологически, и емоционално общи черти и от другите книги.

Ето защо аз чета четирите книги като една, защото така имам пред очите си зрими посланията на един и същ автор, в съзнанието ми и в душата ми отеква ехото от миналото, настоящето го подема и го повтаря.

Така, струва ми се, не съм далеч от творческия замисъл на Георги Ангелов. А той е: Да не забравяме, че сме свидетели /цитирам/ „на един развратен и измекярски водевил,/който към тинята ни влачи, /но ние, както се личи,/под спуснатите си клепачи/ отдавна нямаме очи.”

На някого тази метафора може да се стори жестока. Но съвестта ни не бива да се прави на сляпа и равнодушно да притваря клепачите си за истината.

За да направи по-въздействащи моралните си внушения, Георги Ангелов умее да „говори” от името на различни типове хора.

Веднъж той ни въздига над страха и отчаянието с думите на Ангел войвода: „Издайникът въжето да си мята./ Шпионинът ковчег да си кове./ А думата ми - запомнете, братя/ дори насън/ не се сече на две.”

Друг път влиза под кожата на предателя: „Бунтовниците в странство ще заминат,/ а аз, човек улегнал на години,/ще мръзна из усойните гори… И отърча в конака призори.”

Трети път поетът влиза в образа на римски сенатор или на поета Овидий, заточен от императора заради волнодумството си - стихотворение с проекции дискретно върху родната ни действителност.

Критичността също може да има нюанси. В стиховете на Георги Ангелов тя може да бъде безпощадно остра както: „Животът се изнизва - постен/като армейски порцион,/ разпределен съвсем несносно/ по пагубен антизакон.”

Критиката може да бъде елегично оцветена в духа интонационно на фолклора: „Всичко бих ти казал, либе Стано,/но не зная как да се реша:/ гробът ми във Гърция остана/ и те милвам само със душа”.

Може да бъде самоиронична критика като в „Неправилна преценка”, където поетът, стреснат може би от стъпките на Командора, открива зад вратата …таралеж.

А от думите може да бликне и сарказъм към властниците: „Те от алчност, глупост, тъпота/ своята страна сами убиха…”

Духовното пространство в стиховете на Георги Ангелов е проектирано върху разпънатия до крайност екран - от античност до настояще. И нито за миг не се прокрадва усещането за анахронизъм.

Между заглавия и метафори е населен светът на поета - с неговия нравствен максимализъм, с болки от предателства и подлости, с човещина и по-рядко с любов и опрощение.

Много ме зарадваха стихотворенията с мек лиризъм, каквито са да речем „Писмо до мама” или „Ваканция в Момково”. Във второто стихотворение Георги си припомня как прави първите си литературни опити с амбициозен юношески роман: „Сюжети трескаво заплитам./ Наесен ще съм в пети клас./ Красиво щъркелът прелита/ над пълния хамбар пред нас./ Гърмят пиратите настръхнали,/врагът полита в пропастта/…Баща ми тихичко въздъхва/ за похабените листа.”

Така обикновеният трудов човек приема труда на поета, често пъти като загубено време. Усмихнах се на това стихотворение, защото мой приятел-поет ми е разказвал как, като излязла първата му стихосбирка, дядо му го попитал: „А колко ти платиха?” /тогава все още плащаха хонорари/. И като чул макар и дребничката сума, старецът отсякъл: „За нищо дават пари хората, ей!”

Ценното в книгите на Георги Ангелов е усещането за житейска философия, която споява различните уж като тематика, като епохи, ако щете, стихотворения в четирите книги.

Философията на Ангелов се опира на общочовешките ценности от различните времена, но и като виждането на един днешен творец и гражданин. Кои са все пак опорните точки на тази философия? Това са „Родина”, „Бог”, „Свобода”, „Достойнство”, „Съвест”.

Разбираемо е, защо с подобна философия стихотворенията на поета звучат критично към днешната действителност, пропита от безчестие, корумпираност, отчайваща простотия, еснафщина и липса на духовен хоризонт.

Особено е безпощаден Ангелов към еснафа: „Не търсете повече причините/ за общобългарския ни разпад -/в корена на всяка драма, винаги/ е еснафът - със приведен врат.”

Като антипод на еснафа, този позорен притежател на всичко, което Георги Ангелов морално отрицава, е неговият герой от краткото стихотворение „Обикновен фашизъм”: „Кажи, къде е четата, ахмак?/ Предаден беше. Гавриха се с него./ От бой го смазаха. Умря по мрак./ И нямаше ни химни, ни елегии.”

Помислете за обръщението „ахмак.” Не сте ли забелязали, че точно еснафите, простаците, а в случая и убийците, обичат толкова много това обръщение, прехвърляйки собствената си простотия на другите, на свестните, на достойните.

Точно свестните и достойните не парадират с патриотичното, с родината си, защитават го, ако се наложи с цената на живота си: „С главна буква думата родина/ не написа в ни едно писмо…” И по-нататък „И сега видяното ни слисва: /грее върху барелефа чист/ с главни букви целият изписан/ краткият му зрял животопис.”

В поезията си Георги Ангелов използва обикновено кратки поетични форми - до три-четири куплета. Някои кратки стихотворения звучат като епитафии. Но въпреки това читателят получава усещането за вътрешен обем на тази поезия.

За това помагат неочакваните обемни метафори, психологическите състояния, рамкирани от изненадващи, често асонансни рими: биомаса - водорасли, командорът - коридорът, пекне - века, чете - четирсетте.

Но обемността се създава и от още един фактор - широката обща култура на Ангелов, която му позволява да търси отправки към понятия, а също и към представители на световната култура.

Това разширява мисловното пространство на стихотворенията. Ето някои примери за подобни споменавания: Йети, обикновен фашизъм /големият Михаил Ром има такъв филм/, Пер Лашез и Комеди Франсез, Донбас, Мопасан и Геров, Айфеловата кула, Хирошима, Дон Кихот, Троя, Драва и още, и още.

Но за да остане верен на себе си Георги завършва едно от стихотворенията си така: „А ще си взема за оттатък/ Отечеството, скрито в мен,/ за да ми свети във земята,/ върху която съм роден.” Коренът му остава в родната земя.

Понеже познавам добре Георги Ангелов, зная с каква страст той отстоява идейните си и естетически принципи в битката с т.н. постмодернисти, хората, които и в областта на поезията крачат със стъпките на слон в стъкларски магазин - рушат и отричат постигнатото преди тях, самопровъзгласяват се за новатори и гении, хвалят се до небето, награждават се едни други. Това са рожби на новата конюнктура. В книгите, които представяме тази вечер има изобличителни думи и за това.

Георги Ангелов е поет, изминал своя творчески път без протекции, без шум по столични зали, без похвалите на мастити и хранени на чужда ясла критици, а следвайки упорито и целенасочено посоката към истинската, българската, човешка поезия.

Роден в малък град, следвал в провинциален университет, сега жител на едно не голямо село, Георги не само създава силна, оригинална, вълнуваща поезия, но се е посветил и на благородното дело да дава възможност чрез електронното си списание да се чуят гласовете и на други творци.

В едно свое стихотворение Георги Ангелов казва: „Ще трябва всичко да отложим, хора,/за друга седмица, година, век./” Не, Георги, самият ти си опровержение, че нищо не бива да се отлага. Чрез своите стихове продължаваш изкачването към върха, както отбелязваш в същото стихотворение.

15. 03. 2023 г.
къща-музей „Гео Милев” -
Стара Загора