ЕСПЕРАНСА
Да ти кажа, ний с кларнетиста Атанас свирехме в различни състави, но където и да се видехме все за много години си викахме. За много години, за много години, пожелавахме си с Атанас и то на - годините станаха много - стигнахме пенсия.
Един ден, в църквата, гледам Атанас пали свещ. Викам му, как си? Все така, отвръща. За какво палиш свещта? За здравето на внучката Атанаска. Замина за Англия. Тъй е, младите по чужбина ний, старите, ще кретаме тук.
И за да не кретаме, сговорихме се с Атанас - аз с акордеона, той с кларнета, да излезем да свирим на улицата.
Вече година я караме тъй. Като умалее единият, другият продължава. Помагаме си. И все на танга я удряме. Тангото размеква сърцето и пуска по някоя стотинка.
Преди това бях пазач на една дискотека. Диджеят Живко каквато и музика да пуснеше, танцуващите, нали са млади, полудяваха. Скачат като обезумели. Ще речеш храм на безгрижието.
По мое време дискотеки нямаше. Туй диджей, туй радиоуредби, тонколони - нямаше. По забавите, най-много един акордеони и толкова. С тоз акордеон, дето сега свиря на улицата, свирех по забавите на механотехникума и да ви кажа, този акордеон за малко не ме раздели с Божанка, моето момиче.
Тя, Божанка, момичето ми де, не беше нещо особено. А как ми се лепяха по него време ученичките, да не ти разправям. Зарад акордеона ли, зарад фуражката ли, не знам.
Измежду тях имаше една Стефана от горните класове, потресаващо красива. Красотата й не беше само за един мъж и момчетата вървяха на тумби след нея, като глутница озверели вълци.
Както вече казах, Божанка не беше нещо особено, ама си беше моето момиче и това ми стигаше. Докато аз свиря, всеки прегърнал момичето си, пък моята Божанка стои до мен и гледа. И тъй всяка вечер. По него време най-много свирехме „Есперанса”.
Имаше един Крум Бобев, отдавна трябваше да е завършил техникума, но докато гонеше ученичките, него мързелът го гонеше и напусна техникума. Една вечер вика: Гачев, да поканя Божанка, да се поразкърши малко, че се схвана на стола.
И аз бунака му с бунак, се съгласих и разтегнах акордеона. Крум прегърна Божанка, пък на мен сърцето ми сякаш заплака. Посъкратих аз „Есперанса”, Божанка се върна, а лицето й пламти, очите й искрят - ще запали цигарата ми.
И какво си внуших, че харесва Крум. Викам си, внимавай, какъвто е буен, ще я тласне в леглото си. Внуших ли си го, тъй ли беше, още на другия ден намерих един авер да ме сменя и повече не се наложи Крум да я кани. Само дето внушението си остана.
Измъчвах се. И за да махна мъката, ето какво реших - ще им направя среща, пък аз скрит отнякъде, ще им гледам сеира. Както винаги определям среща на Божанка и на същото място определям среща и на Крум. Викам си: аз ще стоя скрит зад парапета, пък като се срещнат, да ги видя какво ще правят. Ще кажеш, мъжка глупост. Точно така. Тогава с Божанка сме се обичали най-много, ама кой да ти каже!
В есенната вечер, още привечер, появи се Божанка и се заоглежда. След около десетина минути се зададе и Крум - както винаги ленив, нехаен, неточен. Като видя Божанка самичка, очите му светнаха, заозърта се и вика: Адаша къдей? Божанка цялата пламна, пък аз се понадигнах, да чуя какво ще отвърне, едно камъче се отрони, претъркулих се надолу и хайде в реката. Голям резил.
Но това не беше всичко. Нека ти кажа как свърши цялата тази история. Ще кажеш: хубавите неща не са лесни. Не са. Сега младите ходят до Париж. Тогава ний с Божанка ходехме до Бургас и пак ни беше хубаво, защото бяхме двамата. С Божанка Бургас изглеждаше по-красив, ама тогава не съм го знаел.
Беше късен следобед през юни, с Божанка бяхме седнали пред сладкарница „Малина”, вече си бяхме поръчали по една лимонада, когато се зададе Стефана - кърши онази ми ти снага, фиксира с онези зелени очи - същински фарове, ще те заслепят. И все на дълги светлини кара. Пък аз…
Нещо в мен се надига и вика: абе само ти ли си най-будалата бе, ейй. Животът на тепсия ти поднася туй удоволствие, пък ти… На всичко отгоре този ден се бяхме поскарали с Божанка. Платих набързо лимонадите и викам на Божанка: налага се да поостана, имам малко работа, ти се прибирай.
Днес като си мисля за тези неща се убеждавам, че едно нещо колкото ти се струва по-хубаво, толкова по-може да те разочарова. За Стефана ми е думата. Мислех , че изпитвам нещо към нея, но сбърках. Едва не загубих Божанка.
Ако ти кажа, че не ми беше хубаво със Стефана, ще те излъжа, но чужда ми остана. Защо ли? Ще ти кажа, но отпосле го разбрах - със Стефана мога само да се смея, а за Божанка и да заплача.
Прости ми Божанка. И добре че ми прости! Хубаво ми е с Божанка. С две деца ме дари. То пенсиите малки, но с акордеона някак свързваме двата края. Само дето зимата тази година беше люта и се разделихме с Атанас. Вместо да делим изкараното, всеки за себе си. Ако Атанас с кларнета е пред градската библиотека, аз пред галерията.
Тази улица е с много магазини за дрехи. Магазин до магазин. На една витрина имаше изложено едно жакетче и щом минех оттам, все Божанка си представях облечена в него. Туй жакетче трябва да го купя, виках си всеки път, докато един ден манекенът беше облечен с друга дреха, но тя не беше за Божанка. Не подхождаше на лицето й. Не беше достатъчно безгрижна, за да я облече.
И нали времето студено, като замръзнат пръстите ми, влизам в галерията да се стопля. Климатикът шуми и ме кара на сън, но се правя, че разглеждам картините.
Един път, на фона на картините, поет представи стихосбирката си. Един човек с тетрадка в ръце, неспокоен такъв, преди да дойде още поета, влиза излиза и пак влиза и все пита: дойде ли е поета?, а при всяко отваряне, студът плисва вътре в залата.
Викам си, боже тоз човек не се спря, ще изстуди залата. И за какво била цялата тази работа - събирал подписи, тъй наречените автографи. Е, взе автограф накрая и щастлив се запъти към вратата, но аз го спрях.
Питам го, за какво ти са тези подписи в тетрадката, а той: не мога да си купувам книгите, нямам възможност, поне подписите на тези велики хора да имам. И си излезе.
Приближавам се към автора, около него останали двама-трима почитатели. Единият вика: аз съм братовчед на Хайтов, но нямам възможност да си купя книгата ви. Ако може…
Кандиса авторът и му даде една книжка с автограф. Приближих се и аз, а поетът ме гледа. Че като разтегнах акордеона и три пъти Есперанса изсвирих за един автограф.
Сега е ред е на Атанас да заеме мястото до галерията. Но не съжалявам. Времето се стопли. Я какво слънце грее навън. Вместо пред библиотеката, ще застана пред градската градина и Есперанса, Есперанса…
