За стихосбирката „Слънце преди изгрева” на Светлана Йонкова

Елена Алекова

Беше най-трудната книга, която съм чела. „Слънце преди изгрева” на Светлана Йонкова. Бавно. На порции. На пресекулки. Дълго, дълго и предълго. Със задавяне от сълзи. При това - без още да бях видяла думите на поетесата Марина Матеева на корицата отзад: „Невероятни стихотворения! Изумителни и страшни, от тях ти пресяда в гърлото…”.

Без просвет. Защото, всеизвестно е, пък и Светлана Йонкова го напомня - „най-тъмна преди изгрев е нощта” („Страната на големите възможности”). Но дали книга без просвет? Дали истини без просвет? И двете твърдения - равностойно правдиви.

Книга като… юмрук в лицето. По-скоро… в сърцето. Някак много, много страстна и съпричастна. С необятна болка, която от страниците й прелива. С непоносимата болка з а България. З а българите. З а всеки човек поотделно, мярнал се пред всеобхващащото оченце на поетесата случайно и изчезнал в пейзажа на живота (улицата, „цирка”, сиропиталището, селото, столицата, града, България, света…), но прихванат завинаги в лирическите пространства на словото й.

Ту градските несретници - гаврошовци, просяци, овце сиромашки и невинни агънца, безхлебници, бездомници, самоубийци, момичета от Лъвов мост, наркомани, сироти деца…

Ту подвластните на рогатия - нещастници политици, поругали идеалите; ненаситници бирници, прекрачили всички граници на човечността; палачи без скрупули; братя, брата продаващи; убийци и крадци; шутове и гладиатори разбойници; вълци и псета в овчи или… в човешки кожи; нови еничари и нови кърджалии…

И над всички тях - народът! И уж обнадеждаващо заглавие - „Слънце преди изгрева”. А някъде, малко след началото - „Епитафия”:

Какво ми шепне старият Балкан?
Какво намирам в бабината ракла?
…Земя като една човешка длан:
Подаваш я - и те ти я отхапват.
А в нея - горда Стара планина.
И Дунавът до ней синей, обаче
вместо да гинат вражи племена,
заровен в гроба, жив, народът плаче…

Направо ти се иска да отсечеш - стихове от преизподнята. Макар - в случая - пропити с трагическа ирония. Прикрит отглас и открита полемика с възторжените стихове на Георги Джагаров от стихотворението му „България”, с незабравимото и вечно вълнуващото душата българска „Горда Стара планина” на Цветан Радославов, с бунтовните навеи на Добри Чинтулов от „Стани, стани, юнак балкански”…

Или непреодолима носталгия по достойното някога време, когато… реките течаха към морето, сезоните се редуваха и човекът живееше като човек. За разлика от настоящето, от което ти иде да отвърнеш очи, но напразно, защото няма как да избягаш от него.

И след като е така - неизменно, закономерно се изправя въпросът, който Светлана Йонкова не ни е спестила в стихотворението „Мълчание”: „Затова ми кажи: що за гласност това е, Българийо, / щом човешкият ужас отива в архива безгласно?”.

Мълчание ли? Светлана Йонкова не мълчи. Светлана Йонкова говори и пее. И не просто… Светлана Йонкова крещи директно в лицето на българина. Гласът й се носи над полетата и балканите български и не оставя никого безучастен, освен ако не е загубил образа и подобието българско в себе си:

Трезви няма ли, хора? Нима са се свършили лудите?
Братът брата продава - и става, каквото е писано.
Ала кой го е писал? Това е, народе, дилемата:
щом не пишеш съдбата си сам, някой друг ще я пише…
Из „Монолог на Левски”…

* * *
Преди години представях тук, в Националния литературен салон „Старинният файтон”, поетеса, която беше сигурна, че в стиховете си е казала всичко и че всякакви анализи на нейната поезия са излишни, тоест че литературните критици нямало какво да пишат за нея и около нея.

Дори беше някак изненадана от думите ми за новата й книга. Били за нея неочаквани. Не бях останала с впечатление, че стиховете й казват всичко и чe няма какво повече да се добави към всичкото. Може би всичко, което е имала да казва самата тя. И тогава я разбирам.

А ето, сега, при Светлана Йонкова е различно. Не знам дали тя, пишейки своите бунтовнишки, но по-често горестни стихове, се е суетливо замисляла дали казва всичко в тях и дали те се нуждаят или не от анализ, но… Как да го кажа…

Всичко, което е включила в стихосбирката „Слънце преди изгрев”, е толкова наситено, засищащо, препълващо, едно към едно с действителността, че не оставя място за въображение и анализи.

Всичко важно, съществено за лирическо отразяване и внушение е уловено, доловено. Цялостен разрез на общността, на обществото, на живота-смърт и смъртта-живот.

Ножът е опрял до кокала. Сълзите са изплакани. Горчивите думи и клетвите са изговорени. Споделени са най-съкровените страхове и болки. Няма какво повече да се каже. Сякаш е настъпил краят на света и защо да се самозалъгваме:

…Днес влакът изгуби вълшебството. Пътят е същият,
но де е животът? Редят се печални картини…
Полуразрушени, зарязани, нижат се къщите
и бурен превзема дворовете с китни градини.
Прозорците - счупени. Гледат ме, сякаш са черепи,
които зловещо мълвят с кухините си очни!
А влакът измъчен въздиша и гони химерите
на синьото бъдеще, дето не иска да почне.
И нещо ме кара да сляза на някоя станция
и свещ да запаля - не зная защо, но ме кара -
преди да отрежат последната моя квитанция
на някоя българска, ала без българи гара.

Тъй и е онасловено стихотворението - „Апокалиптично”. То не предполага думи за коментар. Камо ли за анализ. Но аз и не анализирам. Просто е съпричастие. Просто е съучастие. Съмислие. Спонтанен отклик. Иска ми се някак да доведа поезията на Светлана Йонкова до повече очи, до повече сърца. Дори само с едните думи на споделение, на почит. Това е.

* * *
Би трябвало мъж да е написал тази книга. Ала е написана от жена. Свършиха ли вече мъжете в България? Или само по кръчмите стоварват тежки пестници по масите с кръвясали очи и гръмовни гласища, а с излизането им от кръчмата угасва куражът и клокоченето им утихва?

И права ли е Светлана Йонкова, като твърди - в стихотворението „Черна дупка”:

Жените забравиха как се отглеждат комити,
България с черна забрадка очи е прихлупила!
Юнашките кърви отдавна са вече отмити -
и няма и помен от тях във душиците купени.
Мъже за курбан не останаха, белите ризи
са флагове бели… Мъже ли? - деца не останаха!
Останаха старци с бастуни, Европа е близо,
но те са багажът ненужен и сол върху раната.

Може би времена, които „завръзват” мъжките уста, „развързват” смелостта у жената и жена начева да реди гневните думи, отчаяните думи към народа си. За да го събуди, за да го свести, за да го съвземе и спаси от самия него:

…ех, народе! Продаван, харизван! Целувай палачите!
И плачи за онези, които ти смачкаха вярата!
Ти цървулите горди смени за чепиците лачени -
и плати за това с ипотека, заложил България.

И уж „монолог на Левски”. А в действителност - монолог на Светлана Йонкова… Който не свършва с края на едноименното стихотворение, а продължава нататък… И продължава - до последната строфа, до края на стихотворението „Българи”, с което завършва и самата книга):

Земята ни прави на въглени,
тресе се от срам и позор,
защото или ще сме българи,
или - за народите тор.

Така вероятно някога са се появявали жените воеводки. Или по-надълбоко във времето - легендарните амазонки. Кой знае… Впрочем, в предговора към книгата си „Хайдути” Николай Хайтов, позовавайки се на историческите примери и народните песни, уточнява, че „стане ли жена хайдутка, тя подир хайдутите не ходи, а винаги води”. И с какво си обяснява той този, както го определя, „странен факт”:

„…жените, които намирали в себе си сили, за да зарежат дом, деца и роднини, да изоставят домашен покрив, да захвърлят хурката, за да грабнат пушки, са били изключителни натури, отличаващи се както с умение, така и със смелост и дръзновение. Щом една жена намира сила в себе си да прекрачи своето дете (такъв е случаят с Румяна) и да хване гората, та тя е войводка още на прага на своята къща: защото е извършила най-големия подвиг - разкъсала е собственото си сърце!”.

Остава вие да решите дали и Светлана Йонкова не е разкъсала собственото си сърце. Макар и в друга социално-политическа обстановка и друга съкровено изповедна тоналност.

* * *
Несрещайки нийде надеждна подкрепа и сигурна опора в настоящето, нещо повече - сблъсквайки се с недоумения, насмешки и неразбиране от страна на джендароиди, отцеругатели, родиномразци и чуждопоклонници, срещайки повече преклонени главици нежели саможертвено всеотдайни сърца, Светлана Йонкова черпи вдъхновение от славното българско минало.

Сенките на велики българи прошумяват между страниците на книгата и взривяват мрака, страшния, безпрогледния днескашен мрак на България…

Възкръсват в стиховете идеи, мотиви и образи на Чинтулов, Левски и Ботев, Бенковски, Вазов и Пенчо Славейков, на Цветан Радославов, Смирненски и Вапцаров, Фурнаджиев, Джагаров, градили бунтовния дух и лирическия космос на България…

Те именно подпалват безподобното „слънце преди изгрева” у Светлана Йонкова, което разпръсква тъмнината, сковала волята народна, съзнанието и свестта българска… Те са нашето, българското, слънце преди изгрева на България за нов ден и нов живот…

И не, не мислете, че са просто портрети или икони изписани, изтипосани по стени, байраци и тениски. Те са живи и живо е словото им, пречупено през стиховете на непримирената с неприкаяната участ на народа ни Светлана Йонкова.

Неслучайно стихосбирката започва с „Монолог на Левски” и с думите: „Нямам гроб, ала чий е проблемът? - погребват ги мъртвите, / а пък аз имам толкова работа още за вършене…”.

Това е българско „слънце преди изгрева” - като вяра, като надежда, като опиянение, което разпръсква безподобния мрак наоколо…

Да, колкото и да е тъмно преди изгрев, колкото и да е мрак навсякъде, но ние, българите, имаме своите светила, своите слънца, които да ни водят, които и в мрака ни показват пътя. И не всичко е загубено.

* * *
След стихотворението „Предпролетно” нещо се пречупва. Следва „Летаргия”. Но дали летаргията е сладката дрямка на българина, каквато Ботев я описва във фейлетона си „Политическа зима”, или е естественото и необходимо за самосъхранението замиране, след което ще последва лъвският скок и „пиянството” на един народ - Светлана Йонкова не отговаря, но е сигурна:

Аз знам, че Видовден ще дойде, но оправдава ли цената,
която ще платим за него… А може би си заслужава,
защото българската мъка пречиства през сълзи душата -
и няма как да не пречисти и смачканата ни държава!
…Пак ще тече вода, където е текла някога. Съдбата
не гали наготово - тя е капризна и ни наблюдава.
И само ако сме съгласни да изгорим за свободата,
отново майка ще ни стане разсипаната ни държава…

С други думи, всеки трябва да поеме своята отговорност за съдбата на България, за бъдещето на българите като народ и държавност.

От това зависи отговорът на въпроса какво точно е летаргията, в която сме изпаднали като българи - и всеки поотделно, като човек, и заедно, като народ. И всеки избира (именно и з б и р а, а не намира!) отговора за себе си.

Следва стихотворение със знаменателна заглавие - „Спасение”. След него - „Възкресение”, в което ни сепва внезапното преображение, промяната:

Защо да говорим за Ботев… Защо да се правим
на много добри и на съвестни, щом мълчаливо
навеждаме поглед, когато светът се лигави
и рови с безчувствени пръсти във раната жива!
…Но святка. Сгъстява се въздухът. Нещо отгоре
набъбва, боботи, надига се, бръсне, помита…
Аз пия за Ботев. Защото небето говори
на много езици, когато се раждат комити.

И ако дори всичко загубим и с чест или без чест потънем в земята, пак и пак остава жива надеждата, която Светлана Йонкова не иска да забравяме - и след най-дългата нощ ще изгрее слънцето, и след най-дългото робство ще се роди свободата…

И дори ако не останат добри сили, за да препятстват всевластието на злото, злото ще изяде самото себе си и пак доброто ще се възроди - според тя както твърди в стихотворението „Напомняне”:

Времената ли свършват, човеци ли няма - не зная,
но глави и сърца се превръщат в безплодна морава!
Тревожете се, демони страшни! - загине ли Раят,
ще изчезне и Адът! А адът е ваша държава…

* * *
Изкушавах се да проследя паралелите, които Светлана Йонкова прави в „Слънце преди изгрева” с мотиви и образи на нашите класици и дори със всеизвестните световни символи на злото и доброто, на човешкото и безчовечното…

Но ще оставя паралелите без коментар, за да им се наслаждавате, когато сте насаме с тези чудни стихове. За да ги усетите и постигнете изцяло в тяхната пълнота, в дълбочината на болката, заключена в тях, и висотата на превъзмогването, на преображението в надеждата за изгрев, в полета към слънце.

Сполай ти, Светлана, за тези твои пречистващи и чисти стихове! За слънцето, което ни показа преди изгрева! За твоята сила. И за твоето мъжество да изговаряш истината в непосилното време на България!

Да, царят е гол! Да, България и българинът са в опасност. И всеки от нас е отговорен за това. Дай боже, да разберем най-после, че имаме дълг към родината, че ако искаме да останем българи, сами трябва да пишем съдбата си, за да не я пише някой друг с опакото на българския идеал.

Национален литературен салон „Старинният файтон”,
Къща музей „Димитър Благоев - Дядото”, София, 28 февруари 2023