ОТГОВОР
„До края на годината” (1987)
ОТГОВОР
До края на годината - като до края на света?
И кой там нещо си мърмори - часовете ли заклина?
Вали тъй гъсто, че не достига въздух и кръвта
изчезва някъде по пътя към сърцето.
Дали ще мога да се изкача
до корена на тънкото си детство,
дали ще мога да се спусна
до билото на своята голгота?
Не искам да ми казват друго.
Поетът не е, който ще ни преведе натътък,
ако забрави, че ни чака връщане.
Баща ми през света върви и за какво си мисли? -
животът е от сняг до сняг.
ЗВЕЗДА
…Трева поникна върху стъпките ни и дойде косачът
и като млечен път
след него свети откосът.
Кой има да ни каже още нещо?
В росата утринна
последната звезда се утаява.
СПАСЕНИЕ
Нищо друго - просто трябва да се живее.
Даже думата безнадеждност
е разсечена на две - като от праисторическа пукнатина.
Едно последно усилие - и си на другия бряг.
Обърни се назад: една ръка винаги трябва.
Един подканящ поглед е по-сигурен и от мост.
Една усмивка значи спасение.
Няма по-нужен другар от този, когото дочакаш -
или поне досега е било така.
Животът е там, където отиваме дори след края.
Нашите скъпи покойници са там - в бъдещето.
Нашите обречени синове са там - завинаги.
Какво значи старостта - жалка метафора.
И смъртта е просто династия,
Която едва се удържа на трона си.
Обърни се назад.
Нека дойде другарят през бездната: помогни му.
И спасен потърси долината, където отиваме всички.
ФИБА
Не е най-важното,
че утре няма да ни има…
Прозорецът расте към синьото и ябълката зрее,
оставена нощес
под будната възглавница.
И вече не е същата жената,
която търси фибата си
със искрящи пръсти.
Денят какво ще донесе?
Дори да намалеем с двама,
от днес сме в повече с един -
и винаги ще бъдем хубави.
БРАДВА
Това са думите, които ти дължа, и нека те да бъдат
като последното докосване на нашите ръце -
печалните ни длани, из чиито сухи долини
реките на живота позлатяват пясъка.
Най-простите неща
в раздялата добиват смисъл на знамение:
сезонът, времето,
часът, във който всеки ден
ни предусещат мимолетни гласове -
все по-далечни, по-далечни…
Нима не може да извика някой на дървото: стой,
не разцъфтявай! Ние винаги избързваме
или нещата закъсняват. И само в някой ненадеен миг
внезапно ни разлиства невъзможното. И с милостив
замах
една жестока брадва прави път на чудото.
Защо е нужно
да чакаме снега, след който никне
единствено спасеното навреме?
ДЕТЕТО
Отдавна съм забравил времето,
когато се появи в мене. Сигурно е било преди
да се родя,
преди да се родят родителите на моите родители,
преди
сътворението, преди първата планета
да очертае елипсата на живота около слънцето, преди
слънцето да избухне в мрака на бездната, преди
самата бездна. И сега гледам как расте,
как създава думите и как
се отдалечава сред звездите
един внезапен
русокос
лъч.
БУРГАС
Трева на първата ми младост, глас по-бистър
от оня вятър във дъбравата…
А тънкото й рамо бе от светлина -
прозрачна мед, отлята
във най-достойната й форма, мургав лед
от крехка северна вода, измамно
глухарче върху неумелите ми устни…
Докато се топеше
кристалът на нощта и сред листата
зелено криволичеше денят, тя бавно си отиваше,
изпълнена с печал, и тъй я виждам още,
застанал на брега от сол и тъмни кораби…
ЕПИТАЛАМИЙ ЗА ЖЕНА МИ
О, птица - събота следобед!
Неделята е златен пръстен,
белязал нежния й глезен.
А идващите дни са мрежа,
с която си играе някой малък бог.
ПОЩАДЕНА ВОДА
Поема
Време е, казвам си аз.
За изчезващите неща: време е.
Лято. Път. У дома -
старомоден адрес за поезия.
Изоставен пейзаж. Овъглена вода.
И до пепел работят дървета и хора.
И в баналния, в баладичния здрач
зрее восъка на прозорците.
1.
Някога у дома
дъждът идваше като пътник
и разказваше последните новини.
Стоях в думите
като ядка в илинденски орех,
наречен за късмет на някого.
Нощта вървеше с меки копитца от двор на двор,
огнището мълчеше, а на небето
дядо тайно вършееше
крадена слама.
Мама плачеше насън /родов белег/, тестото
преливаше от нощвите и препълваше къщата.
В петляно време
първият хляб припалваше пещта,
просфорен
от стъпките на мъртвите.
2.
Разсъмва.
По хоризонта избива червено -
като цицер
между валците на деня и нощта.
В последния тролей
си доспива първа смяна. Един пиян
мънка пред кварталния като пред камера. Миячите
на улиците прибират водата и в локвите
- като в проявител -
плуват още неясните клишета на утрото.
Градът чака за мляко и вестници
и опашките си приказват
минали работи.
3.
Лятото
викаше със синкопи на пъдпъдъци.
В подмолите на нощта
цвилеше душата на моето конче.
Караконджо ловеше светулки в тъмното,
а из ливадите
щурците косяха
августовската суша.
Сърцето ми
четеше занемяло поличбите. Луната
се ронеше на свършек, в хамбара
невидими мравки брояха глада и на зазоряване
в росата светеше
ножа на слънцето.
4.
Утре
вече е днес.
С картечни откоси
телексите скандират
заклинания за щастие.
В коридора
бастунчето на пазача дълбае многоточия. Телефонът
диктува тирета и с мастилени пръсти
метрампажът прережда
пасианса на новините.
Дежурният срича хрониката и инфарктно
сверява прогнозите
по бюлетина отпреди седмица.
5.
Дядо умираше
зло и самоубийствено.
Зад прозореца капеха черни ябълки, в полето
горяха стърнища и като в бездънна вода
се давеха отраженията
на градовете.
Някой викаше мъртвия
с моето име.
Като глуха утеха
на двора бумтяха тъмни бакърени тъпани.
Баба виеше ритмично и отмъстително и към небето
заупокойно димеше
прясното руно на изгрева.
6.
Думите
скърцат между зъбите на линотипката. Над покривите
-стружка в окото -
пронизително лети самолет.
Ротативките се въртят земетръсно и заканително
и като на снимка за първа страница
влюбените се целуват
в здрача на паметниците.
Земята сънува хляб и печатници
и над света се рони
праха
на коректурите.
7.
Беше часът
на последната прошка.
Зад черния креп
огледалото гледаше в себе си.
Оплаквачките палеха жълтия въздух и на края
на село
двама брадясали иманяри
дълбаеха с каменни пръсти земята.
Моето детство
играеше жмичка със живите.
Без никой да разбере,
дядо стоеше невидим отвън и една непозната
сълза го рисуваше тайно от мене.
Върху летните покриви се чупеше чудовищен дъжд
и във тревата растеше
моята първа тъга за родината.
Време е, казвам си аз.
За изчезващите неща : време е.
Лято. Път. У дома -
баладичен адрес за поезия.
Баладичен пейзаж. Пощадена вода.
И - от пепел - работят дървета и хора.
И в зеления, в земния здрач,
зрее восъка на спасените корени.
