Елена Алекова

НЕЩО ПОВЕЧЕ

„И видя той, че къпината гори
в огън, но не изгаря…”
Битие 3:2

В живота си почти объркан,
почти лъжа, почти шега
наситих се на дни, на смърти,
на глупости… И чак сега

след часове на равносметка,
след много „не!” и много „да!”
аз проумях - била съм клетка
на непонятна свобода.

Мъжете, по които страдах
и по които изгорях,
подклаждали са друга клада
в предусет за любов без грях.

Обичах с цялата си същност,
отдавах всичко всеки път.
Но не телата им прегръщах,
а нещо повече от плът.

Щастлива бях и бях красива,
царица и робиня бях.
Но не греховността откривах,
а нещо повече от грях.

И изтрезняла от забрави,
преди от тях да отлетя,
аз с никого не се прощавах
освен със своята мечта.

И тръпнех по любов без име,
любов, по-силна от смъртта.
Долавях бездните й зрими
през тласъците на кръвта.

Докосвах самота, където,
подтиквана от порив плах,
аз превъзмогвах страховете
и нещо повече от страх.

И в неизгаряща къпина
изгарях. Но не изгорях.
И любовта ми не премина.
И любовта ми бе без грях.

* * *

Аз искам да ти дам звездите,
които дълго в мене светят,
и изворите ненапити
вдън лоното на световете.

Аз искам да ти дам тревите,
които дълго в мене зреят,
и мълниите, и лъчите,
и светлинките чудодейни.

Аз искам да ти дам живота,
който е кацнал на дланта ми,
който е толкова самотен,
който е толкова измамен,

че се разпръсва, разпилява
на тишина и на частици,
на ридове и на дъбрави,
в които пеят дни и птици.

Аз искам да ти дам безкрая,
пропукал тленните ми двери.
Аз искам, искам… Но не зная
къде и как да те намеря.

И да ти кажа, че не мога…
че аз… че повече от всичко…
че ден и нощ за теб… че много…
че просто много те обичам.

* * *

Ти си някъде там, докъдето - за жалост -
мойте тръпнещи пръсти и дни не достигат.
Тлее в обич и горест душата ми бяла.
И избухва синчец. И се стрелкат авлиги.

Ти си някъде там, докъдето не мога
мойте тръпнещи думи и нощи да пратя.
Телеграми до теб в луннократерен огън
се разсипват, преди да изгрее зората.

И додето те чакам, додето те тръпна,
излинява синчецът и авлигите падат,
покосени от време, пространства и стъпки
всред невинните мои, звездно-земни балади.

Не разбираш ли? Всичко върви, отминава.
И безценна е всяка минута. Безценна!
Остави любовта… Няма обич такава,
по която едничко сърце да не стене.

Но реките си тръгват. И ръцете изтичат.
И очите угасват. И умира сърцето.
И превръща се в сенки и в пясъци всичко,
за което до вчера сме били под небето.

И тогава “Обичам те!” как ще ти кажа -
нито пръсти ще имам, нито думи и рими,
нито нежна душа, нито обич… И даже
нито мен ще ме има, нито теб ще те има…

* * *

И още…

И влюбена и закопняла
сред мрамора на лунни нощи,
аз искам дълго да ме галиш
с ръце, с очи, с душа… И още

един до друг да повървим и
един до друг да се посмеем,
и бавно и неотвратимо
един до друг да остареем.

Един до друг през тъмнината
да помълчим, да поговорим,
преди онази там с косата
да блъсне в нашия прозорец.

Преди да изтекат реките,
преди нощта да ни изпие -
един на друг да се наситим,
един във друг да се открием.

И да изчезнем неусетно,
на сънища и дни богати,
в сезоните на дъждовете,
в сезоните на тишината.

2004