ХУБАВИЯТ АНЕКДОТ
В редакцията на „Литературен фронт” Тодор Харманджиев - тогава той завеждаше отдела за поезия - поиска да му разкажа виц. Слушаше с тънка усмивка на устните и с весели пламъчета под рошавите попрошарили се вежди.
- През 1915 г. този анекдот има такъв вариант…, а през 1939 г. пък се разказваше така…
И той изложи двете версии на новия за нас анекдот, на който наскоро се смяхме в нашата студентска компания. Това трябва да е било през 1951-1952 г. От него съм запомнил няколко анекдота, но ще разкажа един.
…През Освободителната война русите, като прехвърлили Балкана, завзели някакво село. Генералът, който замръкнал там, наредил да му доведат трима българи: най-богатия, най-умния и най-силния. Явили му се те и той им рекъл:
- Ты, батюшка, будешь старостой (кмет) - обърнал се той към богаташа.
На най-умния казал:
- Ты налогами будешь заниматься! - назначил го той бирник.
- А ты, брат мой, полицаем будешь, бить будешь! - заповядал той на най-силния мъж и завършил: - А теперь сделайте ведомость и ведите свои дела.
Така наредил генералът и заминал по-нататък да освобождава България. Тримата, стреснати, останали да обмислят управлението си. Богатият попитал:
- И какво заръча генералът?
- Мостът не му се хареса… - напомнил умникът.
Тогава селската управа събрала селянията, съборили стария дървен мост, докарали камък от Балкана и чука-пата вдигнали над селската рекичка нов, як каменен мост.
Подир месец генералът, връщайки се от освободителната си мисия, спрял пред красавеца мост.
- Хорош! - похвалил той посрещналите го селски първенци. - А где ведомость?
- Там! - кметът посочил моста.
- Нет - засмял се генералът. - То не ведомость, это мост, а вот как делаеться ведомость.
Взел той парче хартия и разграфил листа.
- Имя? - попитал той богатия човек.
- Иван съм аз…
- Фамилия?
Тримата овластени се спогледали. Най-умният пръв се досетил:
- За жена ти пита.
- А, за нея ли?… Гана, Гана…
- Запишем так: Иван Гана, кмет, 60 грошей. Имя? - обърнал се сега към най-умния.
- Георги.
- Георгий. Фамилия?
- Пена.
- Значит… Георгий Пена, по вашему бирник, 40 грошей… А теперь твоя очередь - обърнал се той към най-силния човек.
- Аз ли? Драган, Драган ме пиши…
- Так… Драган… Фамилия?
Най-умният пак преварил с отговора:
- Ааа, той няма, твое благородие, няма. Той катурва, която му падне… (В случая аз замествам точната и откровена дума с един евфемизъм. Бай Тодор ще ми прости свенливостта.)
И генералът записал:
- Драган катурва Която му Падне, 20 грошей - и доволен от свършеното, рекъл: - Вот так делается ведомость. А теперь управляйте.
И си заминал за Русията.
А бай Тодор Харманджиев завърши разказа си със следния коментар:
- Ето така били въведени фамилните имена, тъй била установена родната власт, а с нея и… бюрокрацията.
И се засмя широко, гръмогласно.
Тодор Харманджиев беше поет, истински поет, неоценен по достойнство и преди, и сега. Пазя екземпляр от неговата поема „Поколение”, на чиято титулна страница стои дарственият му надпис.
Това произведение носи таланта и усилията на грижлива и благородна работа над стиха, характерна за автора му.
Който рано, в ранна есен
бил е във гората,
е запазил вечно пресен
спомен във душата.
На боруните листата
жълти - пожълтели.
Духне, падат по земята
жълъди узрели…
(Цитирам по памет - и сега помня отделни строфи от тази поема.)
На полето на страницата Анастас Стоянов е написал с едри букви: „Браво!” И наистина, в тази Каравелова ритмика с една категорична простота е включена цялата наша българска песенна душевност.
Да прекараш час, че и два с бай Тодор Харманджиев, беше все едно да си стоял цял ден на училищния чин без нито едно междучасие.
Такова разнообразие умееше той да внесе и със смяната на темите на разговора, и с промяната в настроението - от сериозност към веселие и забава, от насърчаваща поучителност - към търпеливо изслушване и съгласие.
Годините на учителстване бяха насадили в душата му съчувствие и грижовност. Носех несъвършените си стихове в редакцията на „Литературен фронт” и той, редакторът, слагаше над носа си очилата с тежки тъмни рамки и додето четеше поезията ми, аз стеснително гледах как моливът му поставя точки пред един или друг стих.
Тези точки сочеха потребността от поправки, но самият той, редакторът и поетът Тодор Харманджиев, нито веднъж не си позволи да замени един стих или дори само една дума според собственото си изискване.
Той само подсещаше, подсказваше и не се намесваше в работата, която авторът сам трябваше да извърши.
Когато за пръв път му отнесох свои стихотворения, бях дълбоко смутен, неуверен в избрания от мен път.
Пред мен стоеше Хамлетовият въпрос. Наскоро бях посетил Младен Исаев. Тогава ние, начеващите поети и писатели, търсехме уроците на по-големите писатели.
То беше същото, както чиракуването при майстора. И сега помня краткия разговор, с който завърши единственото ми посещение при този поет.
- Ти, момче, с какво се занимаваш? - попита ме Младен Исаев, държейки в ръка старателно преписаните на пишеща машина мои стихотворения.
- Ами… уча, студент съм.
- Тогава… гледай си учението и си взимай изпитите - студено отсече той, връщайки ми листовете.
Този сблъсък с именития тогава поет ме нарани много повече, отколкото всички по-сетнешни катастрофи, които едва не ме лишиха от живот.
Отчаянието ми беше безпределно - да отнемеш на някого увереността му в себе си, е равно на убийство.
И все пак у мен мъждукаше пламъчето на съмнението в оценката на известния поет. Може би затова отидох при редактора Тодор Харманджиев.
Със свито сърце седях на стола, додето той четеше стиховете ми и с плаха надежда го слушах да казва: „Това - добре”, „Сполучливо”, „А тук имаш находка”… И постепенно сърцето ми се отпускаше. Бай Тодор Харманджиев ме изпрати с думите:
- Добре, добре… Работи. Ето тук, като поправиш, донеси ги пак.
И после пак поправях, и пак отнасях, додето най-сетне видях името си по страниците на писателския вестник. Оттук насетне нищо и никой не можа да ме отклони от поетия дълъг път.
Веднъж пак така двамата с Анастас Стоянов седяхме при бай Тодор - това обръщение за нас беше израз на дълбока интимност и уважение към по-възрастния от нас и по-можещия.
Неочаквано - беше в края на работния ден на редакцията - вратата на стаята се отвори и вътре надникна заместник-главният редактор Лозан Стрелков.
По стълбището и коридорите на редакцията той ни отминаваше мълчалив, строг и, струваше ми се, надменен зад тъмните стъкла на големите си рогови рамки очила.
- Какво правиш, Тодоре? Учиш ги да стават поети ли? Ти и мен ме учеше… И какво стана?…
Долових подигравка в думите му, но бай Тодор му отвърна:
- Абе, Лозане, не всички ученици стават отличници, а някои и не завършват училище…
Моите спомени за бай Тодор завършват с едно чувство за вина.
Бях вече главен редактор на варненското книгоиздателство - още съвсем нов, току-що назначен. По време на лятната си почивка в писателския дом във Варна Тодор Харманджиев дойде в издателството.
Посрещнах го зарадван. И той се радваше да ме види в тази моя роля. Носеше ми ръкопис на свой роман, папката беше пожълтяла, листите поомачкани и поувехнали.
Личеше си, че романът е обикалял и други издателства, а пък авторът не се е потрудил да попрепише някои страници, които още носеха бележките на предишни редактори.
Доколкото си спомням, романът третираше производствена тематика - модна за онова време. Разказваше се за корабостроители.
Не прочетох ръкописа. За свое оправдание ще кажа, че бях претоварен с четене, четях абсолютно всичко, което издателството пускаше на пазара.
Бях нов, необръгнал. С ръкописа се зае Петър Алипиев - завеждащ редакцията за художествена литература. Той го изпратил на литературния критик Любен Георгиев.
Неговата рецензия пристигна бързо - беше отрицателна. Заедно с нея ръкописът беше върнат на автора. Така беше тогава: критическата рецензия се превръщаше в трудна за обжалване присъда.
Има автори, които започват да водят война с редакторите и с издателствата, твърде често справедливо. Бай Тодор премълча.
Последната ни среща бе на някакви писателски обсъждания в София.
Бай Тодор ме отмина.
Бях гузен пред него, защото не направих нищо повече от предвидените и задължаващи издателски норми. А и не знам дали бих могъл.
Но може би трябваше да опитам…
Както той се опитваше…
