Славчо Красински

Из „Пиле песнопойче” (1965)

Стихове за деца и юноши

***

Под училищната стряха
сетния звънец звъни -
колко бързо отлетяха
хубавите школски дни!

Златна пролет в равнините
златни друмища постла -
да летим като пчелите
в нашта хубава земя!

Сбогом, радости и книги,
друга радост ни зове -
гдето волни чучулиги
пеят с чудни гласове!

Гдето свети над полята
свода като син синчец,
гдето с песен от гората
бистрия поток тече!

И когато след години
в мир и радост порастем -
ний на свойта татковина
всичко скъпо ще дадем!

***

Гошо, Гошо,
дете лошо! -
обърни се,
погледни се,
погледни се,
засрами се:
гдето седнеш, гдето спреш,
все у кал ще се навреш!

Стига ходи, стига тича,
туй ти вече не прилича -
ти си вече ученик,
ученикът е чистник!
Ученикът денем сяда,
програмата си прегледа
и с наведени очи
пише и мълчи.

Тъй се учи
да сполучи
умното момче,
а не с мързел да привиква,
та по него да подвиква
школското звънче:
Гошо, Гошо,
дете лошо!

***

Светъл спомен сърцето ми гали,
светъл спомен от наште поля -
там блестят водопади от залез
и светлеят далечни села.

А капчука на родната къща
разговаря сега с пролетта
и поглеждат за мойто завръщане
разцъфтели край пътя цветя.

От полето дъхти сенокоса
и високо над селския път
един щъркел в лазура се носи
и лъчите по клюна блестят.

Пада нощ и дими в тишината
на дърветата белия дим,
а под него светлее реката
с позлатени от залез води.

Мойта майка, от мисли превита,
слуша залеза в свойта душа,
пада златна роса от звездите
и блести върху нейния шал.

Тоя спомен сърцето ми гали
и неспирно ме връща натам,
гдето никъде в златния залез
по-любимо и скъпо не знам!

***

Има на земята
беден, беден край,
гдето низ полята
вятъра играй.

Тоя край далечен
най е скъп за мен:
в бяла, зимна вечер
там съм аз роден.

В селската ни хижа
с простия креват,
с майчината грижа
раснах в тоя свят.

Вън завива вихър,
вътре огън грей,
а край него тихом
майка песен пей.

Къщице любима,
пълна с простота -
де сега да има
как да отлетя?

С дървена лъжица
да си кусна пак
бобена чорбица
с топъл качамак!

***

Хвърли щурчо щуровати
тънката гъдулка
и замисли за палати
и за млада булка:
вече ми омръзна
скитник да живея -
цяло лято пея,
цяла зима мръзна!

Рече недорече
и уведе вече
булката си важна
в къща двуетажна.
Па покани всичко живо,
дребно, но игриво
и под новата му стряха
лудо заиграха.

Някой викне: хайде хопа!
друг извика: ситно дай!
И хорото тъй затропа,
че му няма край,
ала тъкмо сред хорото
ги притисна злото:
къщата се люшна,
люшна и клатушна
и връз лудите сватбари
цяла се стовари.

Оттогава щурчо щури
все си е без къща,
но тъги и радост
в песнички превръща.

***

Зад хълмовете бликат
лазурни небеса
и птици чуруликат
по всички дървеса!

Снега навред тънее
от радостната вест
и някой чудно пее
из пролетния лес.

Едно момиче босо
излиза из леса
и весело се носи
на радостта гласа.

Избликналата песен
навсъде полетя
и мигом се разнесе
по селските къщя:

зад хълмовете бликат
лазурни небеса
и птици чулуликат
по всички дървеса!

***

Пей ми, птиче
медониче,
с кръшния си глас,
що се лее
и люлее
нивите по нас!

Още рано
над поляни
твоя глас трепти
и орачи,
и сеячи
с песен будиш ти!

Всички грижи
в наште хижи
с песен прогони,
та селяка
да дочака
светли бъднини!

В нашта свидна
татковина
радост да се лей -
пей ми, птиче
медониче,
пей за радост, пей!

***

Там, гдето сутрин се люлеят
и греят росните нивя
и чучулиги волно пеят -
това е родната земя!

Там, гдето все шумят горите
и все разнасят песента
за подвизите на дедите -
това е родната земя!

Там, гдето няма под небето
по-скъпа хижа на света
и вред ти скъпо на сърцето -
това е родната земя!

Там, гдето всеки стрък тревица
ти спомняш с трепнала душа
и спомняш всяка песенчица -
това е родната земя!

И всяка вечер в тишината
ти се усмихваш сред съня
на всички хора по земята,
по нашта българска земя!

***

Бели нощи, светли нощи,
и шумят, шумят крила -
дали сняг се сипе още
из далечните поля
или птици из небето
люшкат звездните звънчета?

Равнините слушат с радост
как просторите шумят
и на ниви и ливади
топли ветрове мълвят:
с птиците от юг се носи
нашта пролет златокоса!

Ту прелита планините,
хълми, ниви и села,
да ни носи дни честити,
дни на труд и добрина,
дни на песни и на радост
от щастливата ни младост.

Бели нощи, шумни нощи,
с ветрове и звезден звън!
От капчука рано още
капят капчиците вън,
шепнат, с радост ни говорят:
добро утро, мили хора!

***

Из лазура се понесе
първа пролетна пчела
и разсипа чудна песен
над огрените поля.

Тя цветчетата пробуди,
сепна сънните къщя
и земята се почуди,
и земята разцъфтя.

Екна глъчка из простора,
грейна слънчевия свод,
и в полята заговори
радостта на цял народ.

Всички ручеи в горите
свличат сетни снегове
и заливат равнините
с бистър смях и гласове.

И далече над полето,
гдето всичко зеленей,
чучулигата в небето
чудната си песен пей.

А на първата тревица,
върху първият цветец,
кацна морната пчелица,
цяла в пролетен прашец.

***

Сурва весела година,
весел и честит народ,
низ полета и градини
да натегне златен плод!

Ведра песен да залее
на селяка ни дома,
и да расне, и да грее
нашта хубава земя!

Там где хора работливи
тучни угари орат,
да се люшнат ширни ниви
и от род да натежат!

Вместо нявгашните грижи,
вместо нявгашни тегла -
слънце в българските хижи,
слънце в родните села!

Сурва весела година
весел и честит народ! -
и над него до амина
да синее мирен свод!