Димитрина Бояджиева

В бюрото за частни квартири на улица „Парчевич” беше заета единствено стаята с камината. В горещия летен следобед мъжът и жената уморени лежаха срещуположно на леглата си. Прозорецът на север беше отворен и в стаята навлизаше малко хлад. Не бяха се виждали дълго време, но си говореха като хора, които не са се разделяли.

- Ще слизаме ли да вечеряме? - попита мъжът.

- Още е горещо навън. Нека се поразхлади малко - отвърна жената.

- Горещо е - съгласи се мъжът. По навик посегна да снеме пръстена от ръката си, но се отказа. Преди да тръгне насам, беше го оставил в заложна къща. Разсеяно повдигна глава и забелязал камината в стаята, отбеляза колко нелепо стои в жегата.

- Така е, - съгласи се жената, - но пък камината е много красива. - Знаеш ли, такава камина имаше в хола на г-н Кайтазов. Бях наела стая в апартамента му. Г-н Кайтазов ставаше сутрин рано, палеше камината и докато се приготвях за лекции ставаше топло. Обикновено там заварвах двете момичета, студентки като мен, наели другата стая. В хола имаше и старинно писалище. Затваряше се с рулетка. На него г-н Кайтазов пишеше писма до съпругата си и сина им. Знаехме, че са избягали на запад, но той се надяваше един ден отново да се съберат. След като свършеше с писането, спускаше рулетката и заключваше писалището.

- Коя година е било това? - попита мъжът.

- Коя ли? - жената се замисли. - Май че…

- Както и да е - каза мъжът, взе книгата от шкафчето до леглото и дълго време я разлиства. После се зачете. Прелисти нова страница и каза: Чуй как започва това стихотворение: „Мирише на тъга и бивша нежност”. Хубаво нали? - и продължи: - „Спуснати са тъмните завеси, а хлябът ми…” А, не. Това вече, не.

Той отново заразлиства стихосбирката, а жената продължи да си мисли за тъгата и бившата нежност. Свърза я с тази на г-н Кайтазов към съпругата му и синът им, както и за своята със скъп на сърцето й човек, преминал вече в друго измерение. Стори й се, че вместо „бивша”, по-добре би звучало „отминала нежност” и въздъхна.

- Какво има? - попита мъжьт и остави книгата.

Жената седна на леглото.

- Колкото и рядко да сме се виждали, срещите ни никога не са били уговаряни досега. Тази е първата уговорена среща. Заради операцията ми, нали?

- Недей - каза мъжът от леглото. - Моля те, недей. - Познаваме се от толкова години. Какво би могло да ни спре?

- Това, че все нещо те притеснява в нашите отношения.

- Донякъде - рече мъжът тихо. - Донякъде това е така за хора, тръгнали към старостта.

Жената стана, отиде до прозореца и се загледа навън.

- Не се безпокой. Винаги съм знаела мястото си в твоя живот, както и твоето място в моя живот. Просто нещо в теб ме привлича. Това е. Какво и аз не знам, но ме привлича. Дори изричането на името ми с твоя глас звучи по-различно.

- Да - каза мъжът, след като помълча. - Това са необясними неща. Химия. Изричането на името ти ми носи спокойствие. В мислите си често си припомням разговорите с теб. Затова, когато с месеци си в Италия при дъщеря си, сякаш изпадам в летаргичен сън. Само с теб съм като на излет. Вярваш ми, нали?

Жената се обърна с лице към мъжа.

- Дали ти вярвам? Винаги, когато се върна от Италия, ми се иска да ти покажа местата, където съм била. Искало ми се е да сложиш очилата си и видиш на снимките хората, с които съм се срещала.

- Когато пожелаеш. Само да си нося очилата - пошегува се мъжът.

- Ами носи ги! - каза дрезгаво жената. - Направи поне едно нещо за мен.

- Разбира се.

- Ще направиш ли? Хайде, кажи!

- Може би - каза мъжът след като помълча. - Откъде да зная.

- Не знаеш, а ми писа за хората, дето живеят един до друг и все пак, не един до друг, сякаш живеят в различни светове.

- Така ли съм ти писал? Тези хора сигурно са искали да си дадат нещо един на друг, което самите те не притежават един към друг. - Мъжът надигна глава от възглавницата и неочаквано добави: - Харесва ти да бъдеш с мен, нали?

- Ужасен си! - усмихна се жената. - Знаеш, че ако искам да бъда с някой, това си ти. Има хиляди причини да не ти се обаждам и ето на, пак съм тук.

- Защото ти харесва да бъдеш с мен, нали? - закачливо повтори мъжът.

Жената седна на една от табуретките до масичката.

- Харесва ми, че не се правиш, че ме харесваш повече, отколкото ме харесваш. - усмихна се тя. - Харесва ми, че съм ресала косите си пред теб. Харесва ми, че не ме прегръщаш показно. Харесва ми и това, че никога не сме били на маса със запалени свещи и скъпи прибори.

- Не си била и в колата ми - обади се мъжът.

- Харесвам погледа, с който гледаш жените - продължи жената, присвила очи с необясним израз - онези напористи красавици с обилно начервени устни, на които са им били необходими шест часа за да се приготвят. Харесва ми да вървим по улици, пълни с момичета по летни рокли. Тогава аз се опитвам да не забелязвам погледа ти и това ме кара да се чувствам ужасно, тъй както ти се чувстваш, когато ме гледа някой мъж.

- Ш-ш-ш… - Мъжът промени позата си. Затвори очи и леко ги разтърка с пръсти. - Виж какво, сега ни е хубаво и няма защо да го разваляме. Хайде, стига с това.

- Наистина ни е хубаво. И аз не знам защо започнах, - каза жената объркано. - Все пак, ако успея да набавя достатъчно пари и операцията излезе успешна, искам поне веднъж да отидем някъде за по-дълго.

- Може в Париж. Там ще ти хареса. Ти заслужаваш да видиш Париж. - Мъжът отново промени позата си. Откакто жената говореше, той я наблюдаваше. - Ела тук. Седни. Ето така. Не мърдай. Искам да те подържа малко в ръцете си.

—
На другия ден всеки потърси автобуса си. Нейният беше заминал. Помогна й да си купи билет за следващия. Заедно с билета незабелязано сложи сумата от пръстена в чантичката й и както винаги се отправи към автобуса си, без да я прегърне.