Георги Ганев

Цялата случка, която авторът разказва в тази новела, е изцяло измислена. Рамката обаче е автентична и в детайлите: да, той наистина е бил преводач в завода на Mondi в Стамболийски, България, в периода от 2007-а до 2009-а година. И да, в посочения месец на 2007-а той действително е командирован за две седмици с две групи служители на завода в чешкия завод на групата в градчето Щети, недалеч от Прага. И извън всяко съмнение отсяда в хотел “Кафка” - къде другаде би отседнал един писател? Достоверни са и много други детайли. Обаче всичко от тази любовна история е плод на фантазията на Георги Ганев, както той имаше смелостта сам да си признае. Но не бързайте да го обвинявате! В случая грехът отново е сторен от жена - тя му е внушила, тя му е подсказала всичко. Коя е тя ли? Онази, същата, една от многото му любовници. Името й е Вълтава - тече през Прага и се преструва на река.

- What are you going to buy for your wife?1 - внезапно чувам гласа на Мишел.

Той е така напевен, че в първия момент ме впечатлява не толкова смисълът на въпроса й, колкото вътрешната рима в английското му звучене. Нелепо е, но отговарям едносрично, също в рима:

- Why? 2 - и пояснявам - Have I mentioned anything about a wife? 3

Мишел ме гледа известно време замислено, след това изражението й става съсредоточено и проучващо, сякаш не съм до прозореца, а на витрината - вещ, която й предстои да купува за вечно притежание, а не човек, с когото е прекарала нощта и след седмица или месец може и да забрави.

- You are a family man, George, you are definitely a family man - it’s obvious. 4

Малката така натъртва думите, сякаш е на кастинг за роля в Шекспирова пиеса, а не в уютното легло на мансардния етаж на този скрит от бога хотел в центъра на Прага. Един малък хотел, в който тя ме доведе в малките часове на нощта, след като бяхме пили по два малки абсента в бара на съседната малка улица. Е, и след като не можеше да не ме доведе. Всичките ми сетива знаеха, бяха сигурни и ми изпращаха сигнали, че тя не е леко момиче. Въпреки това бях поразен от жеста, с който погали дремещото пиколо във фоайето, а после от бързината, с която изкачи полутъмната и скърцаща вита стълба - шест етажа, които така ме запъхтяха, че рискувах младата съдийка да дисквалифицира лекоатлета и да не го допусне до старта, предвид съмнителните му шансове изобщо да стигне до финала, камо ли да постави рекорд. Тя обаче не даваше вид да забелязва това, измъкна от чантата си ключ и така виртуозно го напъха в ключалката, че си помислих: миличка, поне десет пъти си влизала тук!…

- Come on, ninety-eight, give me an answer! It’s because of you that I broke my

rule. 5

- But I am not a fool 6 - продължавам да римувам аз, защото най-добрият начин

да избегнеш сериозното е да го направиш несериозно, превръщайки го в игра.

Мишел се присяга към фотоапарата и завивката се отмята, разкривайки великолепната й гръд. Аз обаче съм пленен от малката бенка на десния й хълбок. Защо толкова много ме целуваш там, беше ме попитала тя, а аз отговорих: привличат ме несъвършенствата, които правят съвършеното живо. Иначе, ако си божествена, ще ме е страх да те докосна. След това тя така се притискаше в мен, че на няколко пъти ми изглеждаше като дете, което търси закрила.

Сега ме фиксира с апарата, щраква два пъти, а третото щракване става в главата ми - присягам се рязко и издърпвам апарата от ръцете й, за да го разгледам отблизо. На калъфа му името „Мишел” е дадено само с инициала „М”, но фамилията - ето къде е цялата работа.

- Мишел, фамилията ти е същата като името на хотела - видях го снощи на рецепцията, докато ти ме дърпаше към стълбите. Даже е като лого - абсолютно същият шрифт, същият наклон и интервал на буквите, същите…

- Същите хора, Джордж, същите хора. Хотелът е на папа. Той живее в две стаи на партера, където е и рецепцията. После има пет етажа с по четири стаи на всеки, и накрая мансардата. Тук е моето царство. И на мама, разбира се.

Гледай ти, казвам си, гледай ти. Мишел вече е станала, съвършено гола, намята една хавлия и се примъква към мен, до прозореца. Притисната с цялото си тяло към гърба ми, тя се опитва да постави апарата пред очите ми и трябва да й помогна с едната си ръка, докато превръщам другата в скоба и приковавам към себе си младата й топлина.

- Какво усещаш? - шепне тя в ухото ми, повдигайки се на пръсти.

- Един цял атомен реактор.

- Глупчо, имам предвид гледката. Какво виждаш през моя прозорец? Разбираш ли, че аз съм принцесата на Прага? Целият свят там долу е мой!

Твой е, миличка, няма начин. Нали затова си на 23 - всичко сега и занапред, всичко тук и навсякъде, ти принадлежи. Даже и аз самият, поне през последните 14 часа, пресмятам наум, а на глас отговарям:

- Зная, Мишел. Твои са времето и пространството. Твои са Прага и София, днес и завинаги. Аз самият съм твой роб. Какво ще заповяда за днес моята господарка?

- Снимките, Джордж, най-важни са снимките. Ти ще започнеш, и то от моя прозорец. Ще направиш един пейзаж. Дано да имаш лека ръка.

Тиранична - като всеки човек, изцяло отдаден на изкуството. Само че не и в момента, не и когато аз искам поне мъничко да е отдадена на мен.

- Виж какво, Мишел, светлината рано сутрин не е най-добра за тази работа. На български това звучи „рано сутрин” и се римува с Кама сутра, та бих предпочел да започнем с едни други упражнения…

- Нищо не разбирам от български, пък от индийски съвсем, сбъркал си адреса. Моля те, не ми разваляй удоволствието. Знаеш ли колко пъти напоследък съм седяла тук в отвратително настроение, поради което съм се чувствала като снайперист с този апарат. Тази сутрин е различно, може би и заради теб. Моля те, моля те, моля те…

Това “please” в устата й ме разтапя почти като бенката на хълбока й. Май наистина се самозаробвам, за мой срам.

- Добре, мъничка. Ето, фокусирам твоята Прага, но нека я покажа такава, каквато успявам да я видя аз, с моите пловдивски очи, в тая объркана отвсякъде сутрин.

Разбира се, извеждам като акцент реката, макар че тя е неуловима (понеже е от женски род) и се опитва да се скрие някъде на втори план. Има много покриви в кадъра, има улици със застинали коли и има дървета, летящи със сто километра в час, има всичко, което наричаме урбанистичен ад. Има го и раят - реката, както вече отбелязах.

- Как ще кръстим пейзажа ти? - пита нетърпеливо Мишел, и понеже не искам да изневеря на себе си, а ми е трудно да римувам на английски, отговарям на чист български:

- „Вълтава се прозява”.

- What does it mean? 7

Превеждам го на английски и тя, както е залепнала за мен, внезапно се оттласква и ме огрява с такава усмивка, че дори не разбирам как магнитът й е притеглил всичките ръждясващи железни чаркове на 48-годишната ми машина и кога точно я е запокитил върху голямото легло. А то, милото, сигурно предусеща, че това ще са последните минути от дългогодишната му служба.

И когато час по-късно се измъкваме навън, а аз я нося на ръце надолу по стълбите през всичките шест етажа с цялата тежест на воденичния камък на фотоапарата на шията й, Мишел ми пошепва, че не й се иска да вижда баща си. Оставя му бележка на рецепцията. Какво му писа, любопитствам аз. Тя превежда от чешки, и Бога ми - знам, че не лъже: „Dad, I broke my rule, George broke my bed. So, buy a new one, please!” 8

***

Срещам Мишел предния ден, в късните следобедни часове - точно там, за където читателят вече се досеща. На брега на Вълтава. Даже не съвсем на брега, а за да бъда по-точен - в едно открито кафене върху понтонен сал, допрян до кея. Салът е в реката, което, както и да го погледнеш, си е голям кеф - хем съм в сърцето на Чехия, хем съм в цяла Европа, защото съм във Вълтава, а тя си е една голяма европейска река.

Не съм във възторг от кафето такова, каквото го приготвят тук, но пък имам доста енергия за възстановяване - затова си подсилвам дългата черна напитка с един малък бял ром, все пак в момента съм нещо като моряк върху тоя понтон. На слънцето му остава един час до залез, а на мене - още цели 36 часа в Прага. Денонощие и половина. Точно по средата съм на моето пражко приключение, за което предварително знаех, че ще трае три денонощия.

Това е средата и на цялата ми командировка от две седмици, така че може да си направя и нещо като равносметка. В Чехия съм преводач на две групи специалисти от завода за хартия в България, където работя. Ние сме част от голяма международна групировка, която притежава около сто завода. Чехите са доста напред и нашите хора има какво да видят и научат тук, с моя помощ, разбира се, но пък и аз ще видя и поизуча Прага. Защото първата група, с която пристигнах в понеделник, вчера по обяд я изпратих обратно за България. Днес е събота, а втората група ще я чакам на летището  чак в понеделник по обяд. Тези три денонощия през уикенда са си само мои. Разбира се, че ги прекарвам не в Щети, където е чешкият завод, а в Прага - и какъв късмет, че това малко градче е само на 50 километра от столицата.

Тук съм се настанил в хотел, но я ми се събират 4-5 часа сън, я не. Може да са неприятни клишетата, ама са верни. Ето едно: от сън спомени няма. Не съм го измислил аз, но съм на път да измисля друго: най-добрият водач са краката. Искаш ли да опознаеш непознат град, не ти трябват туроператор или пътеводител, а здрави крака!

Толкова километри навъртях в централната част на Прага, че мога да стана най-успешния екскурзовод. Веднага започвам с разходки за най-капризните - шотландските бабички, а ако някоя остане недоволна, направо я хвърлям от Карловия мост. Това така или иначе ще го сметнат като пърформанс за туристите.

Седя си на масата върху моя понтон и докато кръвта ми транспортира допинга от кафе и ром до уморените ми крака, си нахвърлям върху листче началото на едно стихотворение. То си е в реда на нещата - може ли Прага без стихотворение? Макар че мъжът в командировка (не аз, разбира се, а средностатистическият), би добавил: а без момиче?

Мишел се появява по възможно най-странния начин, който случаят може да ти поднесе - първо виждам до масата си нейната сянка, която отчасти е върху понтона, отчасти във водата. Фигурата й всъщност е доста далече, поне на десет метра в гръб от мен, но слънцето вече е толкова ниско, че сянката й се простира в краката ми. Ясно се очертава в профил жена, която май си е окачила камък на шията и ще се хвърля във Вълтава. Рязко се обръщам и виждам, че камъкът е доста скъпичък и японски, пък на всичко отгоре тя започва да прави снимки с него. Става ми смешно, а от друга страна ми е адски тъпо, че съм с гръб. Момичето спонтанно ми е харесало, а така няма как да го наблюдавам, без да привлека вниманието му.

Тя обаче прави широк завой и се спира на брега на реката. Сега е доста далече, но поне е пред очите ми. Занимава се с една млада майка, която храни бебето си с биберон и очевидно няма нищо против да й позира. Момичето Шадоу (сянка) е с буйни светлокестеняви коси, а бързите й, но плавни движения подсказват прекрасните форми на тялото й. Именно подсказват, защото не може да се види много заради широките и груби панталони и якето, които очевидно са облечени, за да улесняват движенията й - тя постоянно прикляква, накланя се и изобщо заема всякакви пози в търсенето на най-добрия ракурс.

Вече приключила с майката, тя хвърля един поглед към нашето кафене, сякаш се поколебава за миг, след което решително тръгва насам. Боже мой, казвам си, боже мой, а едно мръсничко гласче нашепва направо в ухото ми:

Тази сладка папарачка

ще ти струва цяла пачка.

Няма да те гледам, малката, няма да те гледам - да видим кого ще избереш, така или иначе сме петима в заведението. Опитвам да се съсредоточа върху нещото, което пиша - стихотворението за Вълтава е зациклило след втората строфа и няма никакви шансове да се получи изобщо. Ще рече, поезията безславно губи битката с фотографията. Все пак толкова самоотвержено съм се абстрахирал от всичко наоколо и така дълбоко съм потънал в себе си, че едва не подскачам, стреснат от един приятен и леко дрезгав глас:

- What are you writing actually, notes or verses? 9

Явно изглеждам толкова шашнат, че тя пояснява:

- I mean, are you a poet, or a composer? 10

- Не, нито едното, нито другото - окопитвам се бързо и машинално прикривам с длан листчето - похитител съм, със слабост към кестеняви млади фотографки.

Без да дава вид, че е разбрала думите ми, въпреки моя разбираем английски, тя отстъпва две крачки, светкавично вдига апарата и ме прострелва някъде между веждите. Чак сега разбирам защо братята американци от Холивуд използват за „снимам” глагола “shoot”.

- Още съм жив, мила, все още - казвам с усмивка, макар че кръвта ми тече и капе върху масата - Между другото, имаш ли навик да плащаш на моделите си?

- В два случая: при предварителна уговорка или ако са достатъчно фотогенични - злобарски отговаря тя, като ми дава да разбера, че не ме поставя в тази категория.

- Е, тогава какво търсиш край мен?

- Отдалече взех бялата ти химикалка за цигара, а вече така ми се пуши, че…

- Хайде де, точно ти, с твоя орлов поглед на наемен убиец. Само не ме баламосвай!

- Е, не се сърди, пошегувах се. Пък ако искаш да знаеш, наблюдавах те известно време. Отстрани изглеждаше, че нахвърляш скица върху листа. Но ако беше така, би трябвало често да поглеждаш към това, което рисуваш. А ти продължително гледаше към реката, но с такъв отсъстващ поглед, че то си беше ясно - артистична душа, а това, което нахвърляш върху листа, са или ноти, или думи. Е, трябваше да разбера точно какъв си, това си е част от играта.

- Играта?

- Знаеш, всеки се разтоварва по някакъв начин. Аз снимам по цял ден, само портрети - подготвям такава изложба. Вече десетина дни работя по този проект - средно по 10-12 души на ден, по 15-20 пози за всеки. Искам много материал, за да имам богат избор. И като ми писне, избирам си някого и се опитвам да го разгадая: националност, професия, обществен и финансов статус, семейство, хоби, любовници…

Охо, миличка, любовници даже, та ти си по-страшна и от ЦРУ. Чудно ми е докъде си стигнала с мене, щото и на мен ми танцува в ума една бъдеща краткотрайна любовница, такава една - с камък на шията.

- Добре де - пресичам я на глас - мене вече пусна ли ме в машината за анализ?

И като се пресягам, почуквам я леко по главата, но от това упражнение пак аз съм потърпевшият, защото усещам парфюма й и съм готов да заложа всичките си командировъчни, че това е много дискретен, много омагьосващ и с много цифри мирис, който може да идва само от един адрес - Париж. Виж я ти, малката…

- Ето какво - казва тя някак великодушно - чувствам, че можем да се разберем за всичко, пък и ти си истински. Фалшивите ги усещам отдалече. Давам четири, искам две. Ще ти кажа четири неща за теб, които няма как да установя с моя „поглед на убиец”, защото не са визуални. Ако излязат верни, искам в замяна две неща: да ми прочетеш това, което пишеш на листчето, и честно да ми кажеш истинския си мотив сега да говориш с мене. Deal? 11

- Чакай малко. Сделка, о кей, но имам предварително условие. Гарантираш ли, че тая игра „четири на две” не я играеш постоянно, и с други играчи. Защото, ако е така, някак много ми олекваш.

- Боже, вечният стремеж на мъжа да бъде единственият, да бъде първият. Опомни се, животът не е състезание - почти проплаква тя, истински разочарована, после примирено тръска глава и отсича - Гарантирам, разбира се.

И добавя нещо, което и днес, пет години по-късно, така отеква в паметта ми, че някак подсъзнателно си давам сметка, че това се дължи на някакъв неопределен, първичен трагизъм в гласа й:

- Заклевам се в мама.

Тя вече е седнала на един от свободните столове до мене, така че погледите ни могат да общуват на една и съща кота. Хващам ръцете й:

- Това ще е нещо като сеанс, все едно ще ме снимаш гол, а тук все пак има хора.

- Съгласна. Ставай, изнасяме се. Ще те водя в „Градината”.

***

„Градината” се оказва хубав ресторант на открито, много зелен, даже с малък дансинг и жива музика - дует от цигулка и флейта. Нищо чудно да са баща и дъщеря, защото цигуларят е достатъчно по-възрастен, а малката сякаш му е одрала кожата. Аз съм зает да проучвам „интериора”, така че може да се каже, че Мишел кавалерски ме настанява на един малък диван за двама край ниска маса. Е, оттук нататък ще трябва да й отнема инициативата, обаче точно такъв ресторант, и то в центъра на Прага - сигурно е доста скъпичко.

- Споко - сякаш чете мислите ми тя - аз съм те поканила, сметката е моя.

- Гледай си работата - започвам аз, но тя безцеремонно ме прекъсва и това колко властно може да бъде това момиче, за втори път ме удивлява по някакъв приятен начин.

- Първо ми кажи името си, така по-лесно ще ти съобщя едно-две важни неща

за начало. Аз съм Мишел.

Ръката й е суха и топла, задържам я в своята секунда по-дълго от нормалното, но усещането е измамно. Защото истината е, че всъщност тя, тази малка ръчичка, вече държи в себе си пърхащото врабче на душата ми. Добре поне, че не го знае, и по никакъв начин не трябва да го усети. Старото правило на сваляча - не показвай колко си заинтересован, дори да умираш за обекта.

- А аз - Джордж. На моя език името ми звучи по друг начин, но засега така - нали ще бъдеш детектив.

- Както се разбрахме - ще разлистя досието ти. Но хайде първо да отворим менюто.

Сервитьорът е вече до масата и е на достолепната възраст на дядо й, така че Мишел следва един ритуал, който вероятно е продукт на безупречно семейно възпитание. Не бива да караме възрастните да чакат, за каквото и да е. По въпроса за плащането предстои да поспорим, но инициативата на поръчването си е мъжка работа.

- Добре - казвам с целия си авторитет, който мога да изкарам на бойната линия - това ще е една чешка вечер, нали? Тогава за мен един голям абсент, като начало.

- Какъв точно ще желае господинът? - следва своята логика сервитьорът, а тя е такава, че сметката непрекъснато да набъбва.

- Нека изборът е Ваш - отговарям великодушно - Най-доброто, което може да предложи заведението.

- Оставете заведението, господине. Разбира се, то е повече от семейството, защото ми дава работа, а чрез нея съществувам. Но нека аз лично, старият Йежи, ви предложа нещо по свой избор. Ще Ви донеса абсента, който преди няколко години сервирах на президента Хавел.

Няма как да го питам, мисля си развеселен, няма как да проверя, но човекът излъчва такава почтеност, че има си хас… Пък и Мишел решава да влезе в играта:

- Щом е така, искам и аз. Вече съм почти сигурна, че няма да отровите моя приятел.

- Какво говорите, госпожице! Та вие сте кралица! Лично старият Йежи ще опита пред вас питието - така, както са го правили виночерпците на нашите славни владетели.

- Добре, приятелю - решавам все пак да прекъсна този театър - донесете ни абсента, заедно с брошурата на заведението.

- Откъде знаеш, че има брошура? Бил ли си тук и преди? - пита Мишел, след като виночерпецът се е отдалечил.

Е, бил ли съм. Разбира се, че ще издадат брошура, дори Хавел само да си е подал носа през прага на заведението. Рекламата, мила, рекламата. Но вместо това я засичам:

- Стига въпроси! Всъщност, какво става с онези едно-две неща за начало?

- О, да, извинявай. Та значи, няма да плащаш, защото: първо, ти си чужденец, ще рече гост. Второ, днес преди обяд ми броиха аванса за изложбата и тези пари плачат за харчене. И трето, харесва ми да си плащам сама, така се чувствам независима.

- Представи си, аз пък не съм свикнал да ми плащат жени. Но мога да те разбера, така че делим фифти-фифти. Deal? 11 - подавам й ръка с усмивка.

Това е капан и тя, естествено, се хваща. Подава ми ръка, а аз я стискам в менгемето на моята - не много силно, но достатъчно болезнено:

- Хайде, започвай! Имаме уговорка. Първото от четирите неща за мен, иначе няма да те пусна - и същевременно я гледам с най-влюбените очи, които е виждала през живота си.

- Моля те, Джордж, нека първо вечеряме. После, с кафето, ще ти кажа всичко.

- Сега, мъничка, сега. С кафето току-виж набера смелост да ти се обясня в любов.

- Млъкни, Джордж, не споменавай тази дума. Това е една коварна дума. В нея е заложена лъжата. Мисля, че думата секс е някак по-истинска, по-честна.

Тя внезапно се отнася някъде, в свят, вратите към който най-вероятно съм отворил самият аз с моите приказки. Знае ли човек какво има в главата на едно толкова пъстро и непредвидимо момиче. После внезапно се събужда, поглежда ме в упор в очите и казва с дълбокия си, някак треперещ глас:

- Ето, започвам. Още докато вечеряме, ще ти кажа каквото имам, то и без това не е много. Но искам да ми обещаеш да танцуваш с мен - ей-там, на дансинга. Аз и друг път съм идвала тук, но никога не съм танцувала. А мама ми е разказвала, че татко често я е водил тук и музикантите са свирили само за тях.

В този момент музиката млъква. Дансингът и без това е пуст. Нашият човек започва да сервира вечерята. Все обстоятелства, които са обсадили крепостта на Мишел, но тя и без това вече се е предала.

- Виждам в тебе, Джордж. Не мога да обясня защо. Сигурно защото често съм мислила за теб. Е, не точно за теб, а за някого, когото ще срещна за достатъчно кратко време, за да се разкрия пред него изцяло. Това си е защита. Кой си ти - никой. Днес си тук, утре те няма. Дори да проникнеш в душата ми, дори да ме виждаш като на скенер, с всичките ми тайни - няма как да ми навредиш. Просто си заминаваш, животът те завърта - тя млъква внезапно, после ме озарява с топла усмивка - Ето, че те занимавам

със себе си, а ще си говорим за теб. Първо, професията. Наблюдавах те как пишеш. Може да е било малко, на някакво си листче, но тези неща си личат. Правеше го някак рутинирано, професионално. Пък и изражението ти - имаше една отдаденост в него, личеше си, че писането ти доставя удоволствие. Бас държа, че си изкарваш хляба със слово - пишеш думи, говориш думи, слушаш думи. Страх ме е да назова точна професия, защото има доста сходни и мога да сбъркам с малко, пък ти да се хванеш за това. Е, за точна професия се въздържам, но съм смела за призвание - ти определено си писател. Да, не журналист, а точно писател. Познах ли?

Аз съм поразен, но естествено, няма да го покажа.

- Позна. Преводач съм, работя с чуждото слово. Е, имам и свое - опитвам се да пиша, предимно стихове.

- Одеве, край реката, ти пишеше стихотворение, нали? Знам, че ще ми го покажеш, това е част от уговорката.

- Не съм го довършил, но обещаното - обещано. Имаш всичко дотук, хем ще си проверя нещичко чрез твоите уши. Но да караме нататък - сега иде ред на националността ми и по-добре се предай навреме, аз уважавам падналия противник.

Повече от сигурен съм, че печеля. Английският ми е такъв, какъвто говорят поне в 30 страни по света - достатъчно правилен и достатъчно небритански. Нищо във вида ми не подсказва конкретна географска зона, по дрехите ми няма етикети или надписи, които да издават националността ми, а през рамо съм преметнал една лека и удобна едноцветна раница, от тези, каквито носи всеки втори турист в Прага.

- Какво ще пиете с вечерята, господине? - Йежи е изникнал безшумно, сякаш от нищото - Вчера заредихме превъзходно токайско вино.

- Не, благодаря. Все пак не сме в Унгария, а в Чехия. За мене бира, една умерено изстудена „Старопрамен” - наливна, ако обичате.

Мишел се засмива победоносно.

- Сигурна бях… И за мен „Старопрамен”, но в бутилка. Любимата ми е. Знам, че я произвеждат и в България.

Господи, не студен душ - сякаш са изляли върху мен цяло буренце ледена „Старопрамен”. Изражението ми е такова, че Мишел оглася със звънливия си смях половината ресторант и не й пука, че от съседните маси няколко глави се извръщат насам.

- Успокой се, Джордж. Не съм чак такава ясновидка. Ти забравяш, че одеве, край Вълтава, аз съвсем тихичко се промъкнах до твоята маса. Вярно, ти много бързо прикри листчето си, но аз все пак успях да видя буквите. Бяха на кирилица, Джордж, и това те издаде. Няма как да си руснак, нищо северно няма в лицето ти. Повярвай ми, разбирам от лица, все пак съм фотограф. Пък и съм чувала как руснаците говорят английски. Може би не точно акцентът, но има нещо специфично, много руско, което ги отличава. На всичко отгоре руснаците на твоята възраст изговарят английските фрази някак отсечено, като войници.

- Така е, мила - прекъсвам я, а на ум си казвам: боже мой, колко е наблюдателна, трябва да внимавам с нея! - Така е, но си има причина, а ти си прекалено млада, за да я знаеш. Когато са изучавали английски, още в ученическите години, на тях са им внушавали, че това е езикът на врага - най-големия световен враг, който трябва да бъде победен.

- Е, там ти по-добре знаеш. Та ти казвах - още докато вървяхме към ресторанта, отхвърлих Русия и бившите републики край нея, а нататък беше по-лесно. Вярно, имаше и други варианти, но реших да заложа на България, пък да става каквото ще. „Старопрамен” беше едно малко потвърждение. Нямаш представа колко неща знам, цялата история на тази пивоварна. Само дето не си спомням българската фирма, която има лиценза, и града, където я правят.

- Пловдив, моят град. А фирмата ще ти я покажа, когато ми дойдеш на гости. Аз живея съвсем близо до нея.

- Пловдив… Не е ли странно, Джордж? Прага, Париж, Пловдив - всички започват с „П”. Вярваш ли в съвпаденията, по принцип?

- Париж?

- Да, не съм споменала, но аз съм родена там. Мама е французойка.

Парфюмът й! Е, малка госпожице, и у мен има нещо детективско. Само че ти не преставаш да ме изненадваш. Май вече не съм така сигурен, че ще се издъниш на останалите две задачи.

Изражението й отново е онова, отсъстващото, и аз няма как да не си спомня, че и предния път това се получи при споменаването на майка й. Сякаш чула мислите ми, Мишел се събужда от краткия си унес:

- Морето. Вие имате много хубаво море в България. Мама ме заведе, когато бях на десет.

-  Да пием, Мишел, всичко е много вълшебно. Ето, българското море бълбука в чешката бира.

- Щях да запомня името на твоя град, ако беше на морето. Но виж какво си мисля: Пловдив има ли си река?

- Марица. Една хубава българска река, има я в предишния ни химн. Не е чак европейска, като твоята Вълтава, но със сигурност е балканска.

-  Ма-ри-ца. Хайде, признай си, че прекарваш доста време край нея. Май реките те привличат, а?

- Има такава работа. Имам си и нещо като ритуал, ухажвам ги и флиртувам с тях. Ама ти доста хитро ме разпитваш - набираш точки за следващите две познавания. Не е честно!

- Ти пък се пази, не си малко момченце. Все пак, за този ритуал - започнал си, настоявам да ми разкажеш!

- Точно на теб ли?! Тъкмо щях да го правя с Вълтава, и се появяваш ти! Развали всичко.

- Аз съм ти объркала програмата? Що за нахалство? Нали заради Вас, номер деветдесет и осем, си наруших основен принцип в работата - Тя е пламнала цялата, самото възмущение, и в този миг е така прекрасна, че едва се сдържам да я погаля.

Е, и аз имам право на възмущение, само че моето ще го изиграя. Един малък етюд по актьорско майсторство пред нейно величество кралицата никога не е излишен:

-  Деветдесет и осем? Аз какво, да не съм ти затворник от Освиенцим? - станал съм на крака, готов всеки миг да си тръгна.

-  Моля те, Джордж! Ще ти обясня. Аз винаги приключвам снимането за деня на кръгла десетица. Това е принципът, който днес наруших - ти си деветдесет и осмият, откакто преди няколко дни започнах да набирам материал за изложбата, аз си водя записки. Освен всичко друго, бях си решила  изобщо да свърша на сто, а стотния човек да го поканя на ресторант.

- О-о-о, такава ли била работата? Значи, трябват ти двама души още. Ей-сега ще го уредя. Мисля, че Йежи ще свърши работа, и освен това ще доведе и господин Вацлав Хавел. Така ще си имаш в колекцията и екс-президент, и то какъв. Изложбата ти ще удари десятката!

-  Да, да - точно това ще ме провали. Ти не знаеш регламента. По-нататък може и да ти го разкажа.

- По-нататък си е по-нататък. Аз пък още сега ще ти разкажа за ритуала, да знаеш какво си провалила, защото май ще искам неустойка - и хвърлям един директен, безсрамен поглед към гърдите й.

Мишел не дава вид, че е чула и видяла каквото и да е. Подпряла с длан брадичка,

тя търпеливо чака разказа ми.

- Та така. Това нещо го направих за пръв път като ученик, в град Пловдив, България, и с река Марица - започвам аз с такъв тон, сякаш реката е забременяла от мен - Трябва да съм бил на шестнайсет. Ритуалът е прост, и е абсолютно мой патент. Пиеш си халба бира на брега на реката - може от пластмасова чаша, може и в лодка. Тук не е важна формата, а съдържанието.

Изчаквам, но няма нито междинни аплодисменти, нито знак за засилено внимание. Брадичката все така удобно лежи в чашата на дланта. Само че аз усещам, че дясното й ухо, това откъм мен, е станало някак по-голямо, затова продължавам окуражен.

- Та по-нататък. Пиеш си бирата, задължително родно производство, и не щеш ли, в чашата ти остават около 50 грама. Тогава гребваш с нея още 50 грама речна вода, колкото и да е мътна. Получава се смес от бира и вода натюр: пропорция фифти-фифти. Хубавичко разклащаш чашата и този коктейл го изпиваш на екс. Гребнал си от повърхността, така че няма опасност да глътнеш някое червейче. Обаче така си усетил вкуса на реката, а тя е усетила твоя мъжки вкус. Ако питаш мен, мъжете знаят защо.

- И защо именно?

- Малката, нищо не загряваш. Това е приятелство до гроб. Навремето индианците са се побратимявали с готините бледолики, като са смесвали кръвта си. Кръвни братя. Но моето е по-различно, в него го има и сексуалното начало.

- Боже, ти си откачен!

- Никога на земята не издавай кой съм - казвам съвсем сериозно, а тя така прихва, сякаш цялата клиентела на ресторанта вкупом я гъделичка.

- Смееш се ти, обаче аз по този начин се сближих със Сена насред Париж, и с Темза - току под Тауър бридж. Носил съм си и двата пъти българска бира, иначе си е чисто кръвосмешение.

Мишел цялата хълца и се тресе от смях:

- Не мога, ще умра! Писателю, ти трябва да водиш шоу по телевизията.

После, поуспокоена, у нея май заговорва чешкият патриотизъм:

- А Вълтава? Само не лъжи, че и за нея си носиш бира от България? Май днеска щеше да се изгавриш с добрата ми рекичка с чешка бира, а?

- Моля - бъркам аз в раницата и поднасям под носа й малко пластмасово шише, наполовина пълно с бира, щото все пак съм отпил от нея някоя и друга глътка - Мейд ин Пловдив. „Каменица”, майна!

- Майна? What does it mean? 7

- Е, това вие, фотографите, няма как да го знаете. За това трябва да завършиш университет.

Мишел разбиращо кимва, пък то си е ясно, че дори и не подозира смисъла на тази космическа дума. Тя видимо се е поуспокоила, предстои й да размисля над мистерията на най-пловдивското слово. Аз пък си казвам, че много смях не е на добро, няма да е зле да поуспокоя топката. Само че с какво да я занимавам тепърва - след като е хвърлил на публиката своето хитово изпълнение, на актьора вече му е много трудно да се надраства и да задържа вниманието.

- Знаеш ли - казвам изведнъж - Ти вече позна за две неща, половината от четирите. Мисля, че ще е справедливо още сега и от мен да получиш половината - първото от двете обещания. Май трябваше да чета недовършено стихотворение, а?

- Точно така. Даже на български ще го усетя най-добре, ще почувствам мелодията. В рими ли е?

- Така върви, но слушай, не е нещо особено. Пък и не е правилна тази работа, все едно певецът да изпее песента до средата и да млъкне.

- Хайде, да ти имам сравнението. Той си пее, ама ти го слушаш по радиото. И изведнъж токът спира! Кво праим тогава?

Сега аз съм на път да се разсмея. Тя си го казва точно „кво” - „от” вместо „уот”, и „дуе” вместо „дуинг”, и нослето й е така сбърчено, че нямам думи.

- Добре, но да знаеш, че не съм добър четец.

- Карай, аз ще слушам словото, стига да не фъфлеш. А пък после ще му направиш свободен превод на английски. О кей?

Няма накъде, вече съм обещал. Вадя от джоба смачканото набързо листче. Може и сто пъти да съм чел пред публика, но сега е различно. Трябва наистина да се постарая, трябва и изпълнението да е добро, поне наполовина добро спрямо текста.

И какво ми остава сега,

и какво ми остава,

Вълтава:

да се върна при теб със снега,

да те видя тогава

такава -

като дива и млада чехкиня,

но скована в корсет

(тънък лед).

И по моста ти Карлов да мине

моят блед силует

на поет…

Мишел мълчи и е някъде в себе си. Страшно и вълнуващо мълчи, и красиво мълчи, а май че и ресторантът е изчезнал някъде. Само двамата сме, запокитени на пуст остров насред океана, а може би вкаменени - в кратера на отдавна изстинал вулкан.

Накрая тя се събужда, усмихва ми се с върха на миглите си и о, боже - взема ръката ми и я целува.

- Мишел, какво става, мила?

- Ти ми кажи. Много е хубаво, Джордж, даже не искам и дума да кажа. А това звучене, музиката, как й казваха, вътрешни рими? - и тя на чист български език повтаря последния стих като закъсняло ехо, едно ехо от недрата на Рила - „…моят блед силует на поет”.

- Тихо, мъничка, тихо. Нищо повече не казвай. И това ми стига. Все едно си ме любила с думи.

Седим двамата, а тя неусетно някак се е прислонила до мен, главата й е на рамото ми, а аз се чудя къде да дяна ръцете си, за да не счупя крехкото вълшебство.

С периферното си зрение регистрирам някакво раздвижване - май музикантите заемат местата си след кратката почивка, вече чувам и откъслечен говор от съседните маси.

- Джордж - обажда се тя - аз май го разбрах, но все пак, ще ми преведеш ли по смисъл, само по смисъл.

- Защо по смисъл? Съвсем точно ще ти го преведа, все пак с това си изкарвам хляба.

Тя слуша съсредоточено, за да чуе сякаш не думите, а чувствата, които съм изпитвал.

-  Ама те е омагьосала моята рекичка, а? Да знаеш, почвам да ревнувам. Това там, с бирата, няма да ти дам да го направиш, направо ще полея фикуса с тази твоя българска бира.

- Хайде сега, ще се обиждаме на бира! Значи аз си обичам „Старопрамен” и толкоз!

- Хитрец такъв! Винаги имаш отговор… Но чакай, чакай - идва и пианистката.

Имам някакъв спомен, че щом се появи тя, и започват с един страхотен блус.

Отнякъде е изплувало момиче с дълги и прави руси коси, което се намества пред пианото, ненужно до момента, като излишен реквизит. Ако талантът й съответства на дължината на роклята, хич я няма като музикант.

- Мишел, какво ще прави тази акробатка?

- Млъквай, глупчо! Бас ловя, че това е нашият блус. Ставай, ще ги изпреварим! - и тя ме помъква към дансинга, без да си дава сметка, че същия ден из Прага съм навъртял на крака километража на десет таксита.

Най-напред се обажда флейтата, нещо като покана, нещо като обещание, ама и условие - сякаш казва: заповядайте на дансинга, ще ви сипем по една чаша танц за влюбване, ама да си обещаете, че никога няма да се карате. После й отвръща цигулката, а накрая пианото ги обединява и задава ритъма. Вълшебен блус, и съвършено непознат за мен. Най-вероятно собствена композиция.

Мишел се е залепила нежно до мене, може да се каже, че някъде до гърдите сме ствол на едно и също дърво, а оттам нататък се разграничаваме в отделни клони. Едно дърво, безмълвно плуващо в опияняващия мрак на неизвестното. Впила бедро между моите, тя усеща втвърдяването на едно непокорно клонче, там някъде в средата на дървото, и се притиска все повече, а топлите й пръсти галят врата ми.

- Джордж - шепне Мишел в ухото ми - искаш ли да почувстваш вкуса на Вълтава, нали така беше?

- М-м-м, как така? - отговаря глупакът Джордж.

- Целуни ме, мили, просто ме целуни - и сякаш усъмнила се, че ще го направя, тя накланя главата ми към себе си, и това е такава една поанта на нежната мелодия, за каквато нито един композитор не би могъл да напише ноти. Само тя.

И когато блусът е свършил, и когато по някакъв безпаметен за мен начин отново сме се озовали на нашата маса, виждам там свещник с две свещи, но с един пламък. Разбира се, свещите си имат отделни гнезда за поставяне, едно до друго, и всяка си е стъпила в собственото гнездо, но оттам нататък някой пакостник така ги е усукал една в друга, че… И на всичко отгоре е цъкнал запалката, без дори да попита стопаните на масата. Това си е влизане с взлом.

- Не намираш ли, че Йежи е един изпечен сводник? - питам, а тя отговаря:

- Намирам, че е голям сладур.

Поглеждам я внимателно. Мишел е някак окръглена отвътре, някак топла, мека и излъчваща почти неосезаемо сияние - като луна, която хем се подава между клоните и е ясно, че е луна, хем се чудиш дали не е голяма жълта ябълка. Протягаш ръка и…

- Беше хубаво, Джордж. През цялото време на дансинга мислех за него.

- Да, прекрасен блус - казвам, но имам предвид целувката.

- Не, аз говоря за стихотворението, още съм в него. Имахме един учител по литература. Той казваше, че има ли добре намерени вътрешни рими, поетът наистина е майстор. Другите рими ги може всеки.

- Не е съвсем така, но хайде да забравим темата. Все пак аз като автор съм умерено суетен. Не ми е приятно толкова да говорим за мен. И виж какво се получи - аз ти прочетох нещо свое, а ти още не си ми показала нито една от снимките си.

- Е, това може да се поправи веднага, само че ще се преместим при Виктор. Там държа нещо като ателие. И без друго няма какво повече да правим тук. След „Луна във Вълтава” едва ли ще изсвирят нещо по-добро.

- Луна във Вълтава”?! - възкликвам смаян, зашеметен от толкова съвпадения.

- Да, така се казва блусът, сега се сещам. Май бяха спечелили някаква награда с това парче, някакъв блус-фестивал в Америка.

- От Чикаго, мис, 2004-а - обажда се вездесъщият Йежи на неговия безупречен английски, за да мога и аз да разбера репликата му. Е, точно тези думички, даже и на чешки, ще ги схванат и извънземните, обаче Йежи си е Йежи. И като ново доказателство какъв непоправим палавник е, той се обръща към мен с една разбираща усмивка тип „между мъже”, но така, че да го схване и Мишел - Може би ще поискате сметката, господине? Приготвил съм я, а в отделен плик съм сложил брошурата, която пожелахте, заедно с всички рекламни материали на ресторанта и комплиментите на шефовете. Заповядайте пак!

- Благодаря, приятелю, извън сметката искам да си закупя лично от Вас тази току-що запалена свещ - при което най-гаменски потапям два пръста в чашата с недопита бира и изгасям свещта, а с другата ръка дискретно подавам на Йежи сгъната банкнота от 20 евро - А ето още пет евро. Утре вечер ще намина и срещу тях искам да получа диск с „Луна във Вълтава” и каквото там още са записали напоследък нашите хора. Ще го уредиш ли за мен?

***

- Няма нужда от такси, барът е на пет минути пеша - казва Мишел вън, на тротоара, и ме хваща под ръка.

- Нямаш ли условия да работиш вкъщи? - питам, а тя неохотно смотолевя нещо, което така и не разбирам. После мълчи известно време и, решила все пак да изплюе някак камъчето, обяснява.

- Без подробности, но някъде от две години насам стана невъзможно да се работи вкъщи, пък точно по онова време снимах много интензивно, освен всичко друго имах поръчки и от една агенция за мъжка мода, търсеха ме по-често и от телевизията. Виктор виждаше, че се мъча, и предложи да пренеса ателието при него. Тъкмо тогава синът му замина. Конста е барабанист, направиха с неговата група договор и сега работят на някакъв круизен кораб из Средиземно море. Мисля, че фирмата е кипърска, но импресариото, който ги уреди, е италианец - затова настояваше да имат в репертоара поне 12 песни на италиански.

Мишел млъква известно време, а когато я поглеждам, виждам, че се усмихва в полумрака.

- И после?

- После е ясно - един месец репетираха нонстоп, като откачени. Виктор им подреждаше пиячката в едно кашонче и аз им го качвах горе. Идваше и някаква мацка, учителка по италиански. Обаче когато се изнесоха, половин ден съм чистила бирени бутилки и всякаква друга гадост, защото бог знае как са го учили този италиански. Трябваха ми после още три дни, за да си пригодя помещението за моята работа.

- И сега, добре ли ти е там?

- Доволна съм, Джордж. Пък и Виктор е много самотен. Конста се появява отвреме-навреме, но това е друго. На Виктор му трябва някой, с когото да си общува, не само да му плаща наема.

- Разбирам - казвам на глас, и в същото време онова, мръсното гласче, отново се обажда в ухото ми: а наема, мила, как му плащаш наема - сигурно в натура? Това си е то, общуването.

След всичко случило се помежду ни мръсното гласче е най-гадното нещо на света, но не мога да го заглуша. Аз съм си аз. А може би ревнувам?

- Пристигнахме, Джордж. Ще се качим направо в ателието.

Отсреща, три метра над равнището на тротоара, грее малък неонов надпис на английски: „Victor’s - your better place” 12. А Мишел пояснява:

- Той се казва Виктор Лепий. Лепий на чешки значи „по-добър”- после, като се притиска към мене, тя прошепва - Няма да имате време един за друг. Но все пак те моля, Джордж, бъди с него такъв, какъвто той ще бъде с тебе.

Ето една справедлива формула, казвам си наум, и успокояващо я стискам над лакътя. Влизаме в бара заедно, а тя ме е прегърнала през кръста, според мен малко театрално. Иска да го накара да ревнува, обажда се пак мръсното гласче.

И млъква, внезапно онемяло. Аз пък не мога да помръдна, скован от изненада, а най-вече от срам. Мъжът! Мъжът, който в момента отсервира една от масите, е куц. Еднокрак! Едната ръка придържа таблата, а другата здраво е хванала дръжката на патерица. Очевидно е, че това е Виктор, защото е единственото живо същество около малкия бар, ако не броим папагала в клетката, на чийто покрив е закрепен надпис: „For freedom I die!” 13

- Хай, Виктор! Виж кого ти водя. Това е Джордж, направо от България. Но се качваме горе, да му покажа моето съкровище.

Виктор се обръща и грейва в една усмивка, поне сто вата, но тъкмо да се обади, някъде отдясно се разнася дрезгав поздрав:

- Хай, Мишел! Хай, Мишел! Хай, Мишел!…

- Ще млъкнеш ли, пират такъв! Мишел, напоследък се мяркаш рядко, виждаш - и Войс се е затъжил за теб.

- Да бе, затъжил се е - казва Мишел, някак полувиновно, и добавя към мен - да ти представя този ревнивец, Войс. Конста го заряза тук, уж като подарък за Виктор, и папагалът толкова дълго тъгува по нашия мореплавател, беше като болен, само един глас имаше в него. Затова го кръстихме Войс!

Папагалът ми хвърля един кръвнишки поглед и обидено забива очи в стената. Не знам какво да кажа. Чувствам такъв срам от мислите си преди малко, че никак не мога да последвам Мишел и веднага да се кача в ателието й.

- Знаеш ли, май ми се иска да пийна един малък абсент тук, в компанията на Виктор - казвам и с цялото си същество усещам как това се харесва на мъжа и как не допада особено на Мишел.

Нейна си работа. Сядам край най-близката от четирите масички, а Виктор с учудваща сръчност вече ми носи чаша и отворена бутилка, две трети пълна.

- Джордж - погледът на Мишел отново е на моята кота, както тогава, край реката, но сега сякаш чувам гласа на една моя учителка по руски от прогимназията - смяташ ли, че е разумно да пиеш още? И абсент на всичко отгоре! Все пак, това са 70 градуса.

- Виж, мила, аз идвам от България, а там правим редовни домашни тренировки. Пък погледни само това зелено, екологично питие. Смяташ ли, че тревата може да убие коня?

- Така е, друже - намесва се нетактично Виктор, но с такава усмивка, че  каквото и да каже, ще ми хареса - Така е, само че на нея едва ли й трябва какъв да е кон. На нея й трябва жребец!

Даже Мишел, моята пряма Мишел, замръзва сепната от тази нетактичност. Добре, че става дума за добрия стар Джордж. Добре, че Джордж също има остър и бърз език, трениран във всякакви пресконференции, школуван в скоростни преводи:

- А ти, наборе - засичам го аз, защото най-много да ми е батко с две-три години - а ти, къде изгуби подковата си? В какво състезание си я жертвал, и струваше ли си изобщо?

Това е мощен и непозволен удар. Удар със силата на цялата телесна тежест. Удар там, където боли най-много. И най-сетне - удар, който съдията наказва с директно изхвърляне от ринга.

Виктор Лепий се усмихва, събира цялата си добрина и изтърсва:

- Знаеш ли, Мишел, той наистина ми харесва. Все се чудех кога ще доведеш някого, който да ми хареса истински - и като помълчава малко, добавя - Вижте какво, деца мои. Вие си поговорете десетина минути. Мишел, ти наглеждай бара, аз ще изляза за малко, имам да свърша една работа.

И като се стяга, първо с дървения, а после със здравия си крак взема най-краткия курс към вратата. На прага рязко се обръща:

- И, Мишел. Отваряй си устата с мярка. Моята история той ще я чуе от мен. Джордж може и да не знае, но ти си наясно - Виктор не обича да хленчи, обаче най-мрази, когато други хленчат от негово име.

Минало е някое време, сетне Мишел ме поглежда с укор:

- Никаква работа няма той навън. Ще ходи насам-натам като куче, докато се съвземе, и ще допълзи обратно. Не биваше да го удряш така.

- Знам. И аз не разбрах как се получи. Но, слушай, той е по-корав от цялата махала на дядо ми. Нищо му няма. Ще ми кажеш ли, каква е тази негова история?

- Трябваше да те предупредя, Джордж, ама и аз съм една! Той те мисли за журналист.

- Аз? Журналист? Какво, по дяволите…

- Шейсет и осма, мили. 1968-а, Пражката пролет. Виктор тогава е бил на 12. Мене ме е нямало на този свят, за тебе тази година може и да е нещо, за което си чел и слушал, нещо абстрактно, но за Виктор е твърде конкретна. И много, много болезнена - един танк е преминал през крака му с цялата си верига, от коляното надолу. Едвам са спасили живота му, трябвало е веднага да ампутират крака малко под таза.

Мълча смаяно, и след миг тя продължава:

- Той е една от емблемите на махалата, нашият Виктор. Мине не мине време, току се изръси някой журналист да му досажда. Веднъж и аз му доведох един, хем вече Виктор не ги понасяше, но заради мен направи изключение. Онзи пък написа всякакви небивалици, изкара го национален герой. Виктор си науми, че и аз имам някакъв дял, уж сама съм му разказала разни работи…

- Той си е герой, много повече от национален - казвам замислено - без значение нацията и държавата какво мислят и как оценяват това, без значение аз и ти какво мислим.

- Много е горд Виктор, Джордж, непоносимо горд. Държавата… остави я нея.  Той не може нито да позира за снимка, нито да подлага ръка, не търпи нито да го величаят, нито да го съжаляват.

- Да-а-а, май затова ме хареса.

- Разбира се! Но и теб си те бива - не съм допускала, че може да си такъв безмилостен. Коравият Виктор Лепий все пак си намери майстора. Отдавна го познавам, но досега не беше се случвало да видя някой да го надвие.

Мишел ме гледа с възхищение, бих казал с някакво животинско обожание. И то заради същата жестокост, заради която само преди миг ме упрекваше. Ако можеш да ги разбереш жените!

- Не си права, Мишел, ама никак. Трудно е да победиш някого, който се казва Виктор - и някак изтощено, сякаш съм изкарал три професионални рунда, добавям -Малката, тази история си иска един голям абсент. Ще ми правиш ли компания?

- Сипи и на мен - обажда се Виктор от прага - Обаче нека бъдат малки абсентите, аз казвам така! Мишел, дай още две чаши!

И после, едва дочакал тя да допре устни до чашата си, той хвърля още една заповед, но вече по-меко:

- Хайде, иди да се облекчиш. Пък ако искаш, излез навън да изпушиш една цигара, има на бара. Да си кажем две приказки с Джордж.

Тя послушно излиза, а аз все пак успявам да го изпреваря:

- Съжалявам, Виктор, само ако знаех… И друго, не съм журналист. Вярно е, че бях навремето, само че тази професия в моята страна вече стана много слугинска. С малки изключения.

- Всичко е наред, аз сам си го изпросих. Друго исках да ти кажа. Чух ти думите, тъкмо влизах. Изобщо не е проблем да победиш Виктор Лепий, ако и да се казва Виктор. Не и сега. Оглупявам, друже, оглупявам - виж как хлапашки те предизвиках. Обръщат се някак нещата… Онова тогава не беше никакъв героизъм - просто на хлапето му се приискало да бъде мъж, и се навряло под танка. А днеска мъжът, уж врял и кипял, най-глупашки се превръща в хлапе и се перчи, та чак предизвиква добрия човек. С какво се перчиш, питам аз, със сакатия си крак ли? Е, да го имаше, щеше да си футболист - един само решаващ гол да вкараш, и ставаш национален герой!

Виктор млъква, сякаш тази тирада е изчерпила всичките му сили, после добавя доверително:

- Ето, и покрай малката изкуфявам. Хващам се на няколко пъти, че се опитвам да й бъда баща. Вярно, нейният никакъв го няма, това е друга история, но истината е, че откак замина синът ми, не съм същият човек. И ако няма кой да победи стария Виктор, самотата ще свърши тази работа. Самотата, Джордж.  Вярвай ми, ако не е Войс, отдавна да съм пукнал. Мишел се мярка отвреме-навреме, клиентите… Но и те какви са вече! Много се промениха времената, много, и хората се затварят в себе си. Вярваш ли ми, това място имаше име преди. Малко е, дупка е, но тук идваха хората с идеи, интелигенцията на Прага. Къде ги сега? - и като се замисля, сам си отговаря - Там, дето е и старият Виктор… Това е, което исках да ти кажа… Мишел, антре, сил ву пле! Нали знаеш, че не е възпитано да се подслушва на вратата.

Тя наистина се появява веднага:

- Извинявай, Виктор. Безпокоях се да не се скарате.

- Глупости. Виктор и Джордж! Слушай, малката, нека разбереш, че и аз не съм хванат от гората. Виктор може и да значи победител на английски, но я го попитай на кой светец е кръстен. Джордж - ще рече на руски Георгий, така е и на български. Свети Георгий Победоносец, който убива змея. Победител и победоносец! Я ми кажи сега, могат ли двама адаши да се скарат?

Мишел мълчи, изправена до масата, и виждам как от хубавите й очи се търкулват две мънички сълзи.

- Е, добре - поглежда ме Виктор - аз май ще си лягам. И Войс вече хич го няма, пък и едва ли някой ще дойде в един през нощта. Мишел, имаш си ключ, да заключиш тук, като излизате, а утре сутрин да доведеш Джордж на мляко. Тя така си започваше редовно деня, с чаша топло мляко при мен, ама взе да забравя - и като помълчава малко, добавя, вече обърнат към нея - този път обаче медът ще е от Джордж. А ти, приятелю, непременно разгледай снимките й, чуй ги. Никой не разказва за Прага като снимките на нашата Мишел.

Още четвърт минута чувам нестройното потропване на двата му крака като многоточие след последните му думи. Поглеждам я. Тя е някак посърнала.

- Джордж, непременно ли ти се гледат снимки?

- Той така каза, мила. Волята на домакина…

- Гледай мен. Ето ме, тук съм. Можеш да ме пипнеш, ако не вярваш… Пък и знаеш ли, бас ловя, че вече си виждал мои фотоси!

- ?

- В кой хотел си отседнал?

- „Кафка”.

- Ето, виждаш ли. Знам го, над гарата. Пълно е с китайски магазини наоколо. А как го намери, кой ти го препоръча?

- Отидох на гарата - знаех, че там има бюра за настаняване на туристи, които работят за хотелите средна класа.

- Така си и помислих. А бюрото, Джордж - там има четири такива, как избра точно това, може би нещо на витрината…

- Чакай, чакай, наистина! На витрината имаше огромна снимка на Карловия мост, сниман отгоре, може би два на три метра. Тя просто беше като магнит. Твоя ли е?

- Да. Същата трябва да я имат и в твоя хотел, в „Кафка”, сигурно по-малка, но не знам къде са я поставили. Длъжни са, както и всички хотели, за които работи тази агенция за настаняване. Имам и други снимки в оборот, които съм правила за тях.

- Тази е страхотна. Как я направи?

- От хеликоптер. Ако се вгледаш внимателно, в левия долен ъгъл ще видиш огледало, в което се отразява лицето ми, полузакрито от апарата. Накарах пилота да го монтира, а той каза, че това е екстра, за която трябва да си платя. Както и за полета.

- Виж го ти!

- Искаше да ме чука, Джордж - засмива се тя - Поиска си го направо. Каза, че не го интересуват моите 200 евро, които му обещах за полета. Тръгнах си веднага, а той трябваше да ме гони. Е, двестата евро станаха триста, но от договора спечелих 1600… Още ли искаш да гледаме снимки?

Мишел, отвръщам наум, ах ти, малка Мишел, ето каква си била, и никак, никак не си малка, въртиш света на пръста си, или на фотоапарата, все едно, а заедно със света някъде там се въртя и аз, зашеметен и пресъхнал от жажда! А на глас изричам с най-безразличния тон, на който съм способен:

- Знам ли? С какво още ще ме изненадаш - може би подводни снимки във Вълтава, в компанията на тройка водолази?

- Е, това е по твоята специалност, ти ходиш на гости на реките. Обаче, нека ти се изфукам, имам добри попадения със Сена, а дори и в момента в Париж се показват мои снимки. В двата подлеза, най-близки до Лувъра, и ще стоят там три месеца, чак до края на годината!

Тя цялата е грейнала, а аз се радвам, че съм я съживил. И за да й дам възможност да разцъфне в своето великолепие, питам:

- А тази изложба, Мишел - това с лицата на Прага?

- О-о-о, стискай палци! Макар че работата вече почти е станала. В смисъл, че повече няма да излизам на терен. Проектът е да се покажат 18 портрета на абсолютно анонимни хора. Лицата на Прага - без значение дали са местни или туристи. И това става сега, 18 години след падането на Стената, в 18 столици - 9 на запад и 9 на изток от Берлин.

- Страхотно! А София участва ли?

- Предполагам. Със сигурност предложението е отправено към вашите министерства на културата и образованието - защото това е конкурс за студенти. Аз го спечелих за Прага!

- Ти си велика!

- Хайде, Джордж, аз цялата усещам какво вълнуващо творчество имаш ти. Стига ми това, което ми прочете за Вълтава. Мисля си, че мога да направя серия от снимки по това стихотворение, само трябва да го довършиш. Е, все пак искам да те усетя цялостно, и направо ти казвам: още щом си заминеш, ще се заровя в интернет и по библиотеките. Може и да не си превеждан на чешки, но на английски ще изчета всичко, до което се докопам.

И аз, мила, и аз искам да те усетя цялостно, мърмори си Джордж, оня в сянка, а аз, който няма как да не съм на светло, казвам:

- Не си прави труда, няма да откриеш кой знае какво из сайтовете, още по-малко по рафтовете. Литературата, мила, също е стока, но по-различна от фотографията. Там до най-апетитните щандове се докопват онези, които имат най-остри лакти и политически приятели.

Мишел е млъкнала от известно време, може би храносмила въздуха, може би умосмила думите ми, но все пак отново ме изненадва:

- Ти си един гадняр, да знаеш! Това е твоят журналистически трик, нали - уж ще ти отгатвам четири неща, уж за тебе ще говорим, а неусетно цялата ми душичка искаш да разголиш! И какво, аз ти правя душевен стрийптиз, господинчо! Сякаш съм атракцията на Прага! А ти ей-така, между другото, както си играеш с мен, цапардоса и Виктор и го прати в нокдаун, направо в леглото!

- Какво говориш, Мишел! Не виждаш ли, че съм пиян? От Прага и от Вълтава, от всичко наоколо, най-вече от тебе!

- Пиян, ти! Хайде…

- Виж, мъничка, страшно ми се искат три неща, но първото е да отгатнеш онези две работи за мен, които ти считаш за важни по принцип. Все пак, имаме уговорка, а самата Вълтава ни е свидетелка.

- О кей, но после ще спя. Честно казано, вече ми писва!

Знам, че това е прагът. Това е моментът, в който една жена може да прекара цялата нощ с теб - будна, и как само будна! Най-всеотдайни са били жените, които съм докарвал до бяс.

- Джордж - обажда се тя - ние с теб сме хора на изкуството. Птици. Въпросът е да сме в небето. Въпросът е да стоим на повърхността - изрича тя философски, после се връща в по-конкретната материя, във въздуха на този бар, който все още дишаме, и е готова да продължи.

- И как аз лично стоя на повърхността, според тебе?

- Именно. Третото отгатване е за твоя финансов, да кажем материален, статус. Ти си беден, Джордж. Беден си, но не по начин, че да се чувстваш унизен от живота. Имаш предостатъчно, за да не изпитваш никакви лишения - ти и хората около теб. Живееш спокойно. Но това е минимумът - за тялото ти, Джордж, абсолютният минимум. Всичко, което му трябва на тялото. Ако искаш личната ми дума - отровата. Защото важен е духът! Кажи ми, никога ли не си поисквал да видиш местата, където е живял Хемингуей, за които е написал своите разкази? А Фицджералд? Хвърлих тези имена напосоки, Джордж, това са имена, близки на моята душа…

И на моята, мила, и на моята. Ах, само ако знаеш… А на глас изричам хладнокръвно:

- И какво, ако си права? Всъщност, права си, разбира се. Все пак какво - материята на човека се простира според чергата, но духът - според мечтите, без значение дали са постигнати или не!

- Аха, права съм! Точка, защото ми се спи. За какво искаш да е последното познаване - имате право на избор, господине!

- Бива си те. Добре. Да речем, към какво се стремя?

- Много е лесно, Джордж, по-добре си избери нещо друго. Към какво се стремиш? Ясно е, то си е ясно и валидно за двама ни. Казах - ние сме птици. Стремим се нагоре. Към еманацията на небето. Към слънцето. Нищо, че ще се опарим. Нищо, че целите ще изгорим… Не ми казвай, че не те познавам. Стремиш се към свободата, Джордж, и сигурно преди време много, ама много си дразнил комунистите в България. Същият си, като Виктор. Същият си, даже много по-опасен за онези касапи, защото си образован и интелигентен. Затварям очи и виждам всичките ти синини, просто усещам как онова време е удряло с камшици душата ти! Добре е, че си оцелял.

- Е, хайде и ти. Честно, никога не съм се чувствал чак репресиран. Ограничаван - да, но като знам какво са преживели хиляди други хора… Обаче ти, как така - твърде млада си, за да ги знаеш тези неща.

- Обаче ги знам. Както и да е, това ми е познато. По-добре питай за нещо друго!

- Е, добре, тук ще удариш на камък, Мишел. Marital status? Семейното положение. Ах, как само ще се провалиш! И по-конкретно: три или четири деца имам, и колко извънбрачни?

- Престани, Джордж! Опитваш се да ме финтираш, и то много левашки. Ако следвам моя усет, че вие с Виктор доста си приличате - виждам едно дете. Законно. Пораснало. Син.

- Стига, моля те - как го правиш?! Истина е, синът ми Николай е студент.

- Е, за брачен партньор може и да сбъркам. Всъщност ти постоянно си женен за музите си, тоест духът ти е женен за тях. Колкото до тялото - не знам, обаче чувствам, че около теб има жена, и ти си много, много неин.

Тя е удивителна, тази малка Мишел! И цялата нощ е толкова нереална и вълшебна, че чак истинска! Мари, мила, дано и ти сега, в Пловдив, се чувстваш така въздушна и щастлива, както съм аз тук, в Прага!

- Ти позна за всичко, Мишел. Абсолютно. Не знам какво да кажа.

- Тогава мълчи. И най-добре се концентрирай върху второто нещо, което ти имаш да ми споделяш. Или вече го забрави, а? Както и да е, сега ти си ми длъжник!

- Винаги си плащам дълговете, обаче…

- Добре, първо искам да се качиш с мен до ателието. Трябва да си взема три-четири филма за утре. Виктор сигурно още не е поправил осветлението по стълбата, а тя е желязна и много стръмна. Ще ми светиш и ще се държиш здраво за перилата. Запали я най-сетне тази твоя свещ от ресторанта, да свърши и тя някаква работа!

Светя, разбира се, но имам чувството, че Мишел е като котка, така добре се ориентира в полумрака и безпогрешно се плъзга нагоре. Ясна си ми, красавице! Ателието, а? Водиш ме там, където си силна. Водиш ме в твоите ловни полета, защото там бездруго ще бъда лесна плячка.

По едно време тя бута някаква врата и щраква ключа на осветлението. Стоим на прага на голямо помещение, обляно в матова зелена светлина, по-скоро резеда. b

- Онзи фотьойл ей-там е твоят. Три минути - отсича Мишел и дърпа едно от чекмеджетата на съседния скрин.

Няма да са три, малката, сигурен съм, че няма да са три, мисля си и изучавам с очи ателието, докато установявам, че тя е намерила, каквото трябва, и ме наблюдава от своя ъгъл, както съм се отпуснал във фотьойла. После бавно се приближава и спира само на метър пред мене, а аз просто с всичките си сетива усещам електричеството около нея.

- Е, Джордж? Имаш да ми казваш нещо, такава е уговорката. Твоят мотив, най-истинският ти мотив да си губиш малкото часове в Прага с такава глупачка като мен.

Преглъщам с усилие и сядам на фотьойла стабилно. Сега Мишел е на една ръка разстояние, малко над мене.

- Истината, мила… истината е… във филмите. Гледах те край Вълтава и се чудех какви филми си сложила в горните джобове на якето си.

И като протягам нагоре дясната си ръка, плътно и нежно обхващам твърдата й гръд, колкото е възможно през грубата материя на якето.

- Виж ти, нямало филми…

Тя вече диша тежко, а ръката ми милва гръдта й, без да бърза. Другата ми ръка леко я притегля през кръста и Мишел ме обкрачва, като сяда върху бедрата ми. Тя цялата е устремена към мен, но аз все още предпочитам да я държа на разстояние, като я гледам нежно в очите. Познавам вкуса на езика й, но не бързам да я целуна. По-скоро ще погаля устните й с палеца на лявата си ръка, докато с длан галя пламналата й буза. В това време дясната ми ръка е намерила пътя под блузката й и милва другата й гръд на голо, като масажира с палец вече твърдото й зърно.

Мишел леко простенва и поривисто отваря устни, засмувайки палеца ми дълбоко. Ясен знак, покана, че мога да проникна и от друго място. Дясната ми ръка уверено слиза надолу от гърдите й, разкопчава копчето на грубия панталон и сваля ципа. Вече отдавна съм забелязал, че той е достатъчно дълбок, пък и Мишел се е надигнала, за да ме улесни максимално. Усещам с длан топлото кадифе на бедрото й, но пръстите ми са устремени към друго. Бельото й е толкова влажно, че просто го отлепям от нежната цепка, която жадно се отърква в ръката ми. Езикът ми вече е в устата й и тя го смуче, изцяло отдадена на удоволствието. Погалвам я и тя потреперва цялата. Една минута и мога да я накарам да свърши в ръката ми, само една минута…

- О, Джордж, искам те, мили! Искам те вътре, целия… но не тук. Ела, близо е!

И като се изправя рязко от мен, задъхана и прекрасна, тя със замах вдига ципа си и ме помъква надолу по стълбите. Сигурно сме заключили някак.

Хотелът се оказва зад ъгъла, буквално на съседната улица. Още не знам, че е на баща й.

***

- Хайде, мили, да не караме Виктор да чака - обещахме да пием мляко с него.

Пуснал съм я чак на тротоара, след като съм я носил дотук, и съм леко задъхан. Честно казано, не ми се връща при Виктор, може би само Войс ми липсва мъничко.

- Закъснявате - Виктор слага един малък чайник на котлона - След половин час идва моят снабдител, така че това е времето, през което ще ви правя компания.

- Тъкмо да планираме деня - вметвам аз - Как си, Виктор?

- Чудесно, приятелю. Не съм бил по-добре от годините, когато направих този град център на Свещената римска империя.

- Оп-па - обажда се Мишел - още един бог. Сега вече ще се скарате с Джордж!

- Не вярвам, с тази негова широка славянска душа. Пък и те, дяволче, балканските славяни, са любители на медовината, най-миролюбивото и любовно питие, не си ли го разбрала вече? - подхваща Виктор, но внезапно засича, явно опасявайки се да не прехвърли мярката отново - Е, Джордж, какви са плановете на туриста?

- По работа съм тук, Виктор. Просто три дни пауза между сума ти делници…

- Е, това е друго. Три дни не са много време - казва той някак помръкнал и добавя, сякаш на себе си - Три дни и една Мишел!

- Шат ъп! Шат ъп! - изкрещява отдясно папагалът.

- Виждаш ли, Виктор, - включва се и Мишел - даже Войс иска да млъкнеш!

- Добре де, пас съм. Все пак хубаво е човекът да види повече от Прага.

- Е, общо взето съм в график. Вчера беше архитектурен ден - замъците, църквите, мостовете, знакови места. Успях да вляза и в няколко музея, послушах и чешка музика на открито… Днес е ред на книжарниците и галериите, пък и в сувенирни магазини ще се отбия, за подаръци.

- За галериите дръж Мишел, тя е експертът. Лаптопът ми е горе. Мишел, защо не отскочиш до площада да ми купиш един вестник, хем ще прегледаме къде какво има днес по галериите. Не мога да почна деня без новините - добавя сякаш извинително той, а малката вече е станала.

- Много елегантно я отпрати, Виктор, много по-добре от снощи! Искаш да ми кажеш нещо ли, или ще правим канадска борба?

-  Ха-ха-ха! Бива си те и теб - примъква се той към масата и като се отпуска на стола до мен, бавно и настойчиво забива тежкия си поглед в очите ми - Слушай, трябва да помогнеш на Мишел! Месеци вече, откак се съсипва. Не е същата Мишел, която помня - тази Мишел, която огряваше моята улица. Има неща, които не знаеш - те я съсипват. А тя, за да оцелява някак, се нахвърля на работата като невидяла, като машина. И това е, което ще я погуби. Душата й боледува, а тя, за да я лекува, скапва и тялото си. Не виждам ли аз, че съвсем се е стопила! Нямам представа наистина ли три дни ще останеш, но ти трябва да направиш нещо!

- Утре си заминавам.

- Ка-а-а-к! Ще се измъкнеш по терлици? - той внезапно се пресяга и ме хваща за реверите с жилестите си ръце.

- Виж, Виктор - поглеждам го кротко - пусни ме. Хич няма да гледам, че си сакат. Не ми пука и че си ми домакин. Просто ме пусни… И ако искаш да знаеш, утре отивам да работя. Още една седмица в Чехия. На 50 километра от Прага. Щети. В края на краищата не съм тук за удоволствие… И защо, според теб, точно аз да съм спасителят? И какво, по дяволите, преживява тя?

Той отпуска ръце, но продължава да ме гледа отблизо, сякаш да ми внуши по-силно думите си - веднага, със самия си тон, та аз да ги превърна в дела.

- Ти. Само ти и никой друг. Защото в момента тя слуша само тебе. И още, защото си силен - силен си, човече! А тя го е усетила и те е избрала, бог знае как, и сега, в своята безнадеждност, се вкопчва в тебе.  Разбира се, тя се прави на корава, но ти го чувстваш, нали. Само не ми казвай, че не чувстваш нищо! И най-после - защо ти? Ами защото спа с нея! Длъжен си, разбираш ли!

Мълча, смазан от простотата на логиката му. Мълча и мисля някое време.

- И какво всъщност става с нея?

- А-а-а, не! Ако има нещо за казване, тя ще ти го каже. Ти знаеш как да я подхванеш.

После, като вижда замислената ми физиономия, добавя:

- Хайде, ще ти помогна малко. Като на адаш. Подпитай я какво си говорят с баща й, интересува ли се той от нейната работа, от изложбите.

- Не си говорят - пишат си.

- Ето, виждаш ли, там е ключът за бараката. Значи, вече си усетил нещичко. Не оставяй нещата така, човече, колкото и за кратко да си с нея. Хайде, стискам ти палци! Направи нещо!

Може и да съм направил, усмихвам се в себе си, може и да съм направил. “Dad, George broke the bed” 14.

През прозореца виждам как Мишел насочва някакъв мустакатко, който се опитва да напъха пикапа си на тясното местенце пред бара на Виктор. Така е сигурно в половин километър радиус около Вацлавския площад, една София в чешки вариант. Мишел е много смешна (и мила!), защото ръцете й са заети, обаче командва човечеца, все едно подрежда пред обектива си цяла група непослушни момченца - маха с едната си ръка, сякаш пъди мухите с вестника в нея, докато с другата придържа обемиста кутия.

- Извинявайте, - усмихва се тя на влизане, а аз имам чувството, че слънцето е влязло в един пловдивски офис, който си мечтая някой ден да имам - закъснях, защото се отбих в сладкарницата. Виктор, тази торта да я сложиш във фризера. И днеска цял ден да черпиш клиентите си!

- Прочела си във вестника, че печелиш някой конкурс?

- Не, Виктор, просто ще черпиш. От мен и от Джордж! - натъртва тя, а той ме поглежда с нещо като мъжко уважение.

- Добре, Мишел, и аз ще бъда първият, който ще я опита. Така де, тортите от моите приятели са торти и от приятелите на моите приятели.

- Чудесно! Ние се омитаме и нека Войс бди над теб! - изрича тя сакрално и ме помъква навън. После, още на тротоара, спира внезапно - Не ми казвай, че не си оправил сметката при Виктор, от снощи и от тази сутрин.

- Нямаше да приеме пари от мене. Пъхнах му 30 евро под чашата за мляко, скришно.

- О, Джордж, дължа ти обезщетение, задето се усъмних - и ми залепя такава целувка насред улицата, че цветарката отсреща буквално получава парализа на вратните мускули, за да изгледа кадъра в цялата му продължителност. А после грейва цялата.

- Ето, Мишел, ето едно от лицата на Прага! - показвам й аз, и се заричам от своя страна да напиша цяла серия стихотворения с глагола «грейна». Страхотен е!

Тя ме хваща под ръка и тръгваме. Къде? Има ли значение? Да потънем във времето и пространството. В тази светла Прага, парченце от светло-тъмния свят. В този топъл октомври, миг от топло-студените вълни на вечността. В тази 2007-а година, която не е само нейна, нито пък само моя, но може би ще остане наша.

- Мишел, водиш ли ме някъде, или просто така…

- Сега е просто така, но имам и план. Слушай, тъпо е да купуваш вестник, за да се информираш за галериите. Не и аз, понеже знам всичко, поне важното. Не исках да скърша хатъра на Виктор.

- И аз така си помислих.

- Предполагам, че те интересува модерното чешко изкуство. В момента в три галерии има изложби, които си струва да се видят. Всичко останало по темата е пълнеж.

- И какво предлагаш?

- Вече са отворени и трите. Ще те заведа - в центъра са, близо една до друга. Смятам веднага да ги отметнем като задачи и после да караме по моя план.

- А той е?

- Джордж, слушай ме и мно-о-о-го мисли, преди да кажеш не! Значи аз искам…

- Чакай, чакай - звучиш ми като една, която с такива лафове почти ме беше опитомила. Просто кажи, каквото имаш да си казваш, обаче да знаеш, че не-то ми е вече на устните.

- Ще го спрем! - и отново ми затваря устата с целувка, все още на улицата, и то така, че този път наистина ми става неудобно. Тя явно усеща как целият настръхвам изпод кожата, защото внимателно се отстранява от мен, замествайки устните си с длан. Госпожица Пламенност явно ще си довърши мисълта, щом държи още малко да остана безмълвен.

- Искам да се реванширам за вчера. Там, край Вълтава, ти попречих на ритуала - онова с бирата де, твоите кръвосмешения…

- Хубава работа, Мишел! Казах ти, кръвосмешение ще бъде, ако го направя с чешка река и с чешка бира. А ще бъде… - търся по-мека, неутрална дума - нетрадиционно, ако го направя с река от мъжки пол, да речем, с Дунав. Разбираш ли, аз съм нормален, хетеросексуален екземпляр от мъжка порода. Мога да го правя само с реки, които имат женски имена.

- Боже - отново прихва тя - ще ме накараш да се заровя в интернет, сигурно има река с името Мишел…

- За втори път се обръщаш към мен по име и го споменаваш напразно, и то насред града. Хайде, казвай си идеята!

Тя се е овладяла, моята Мишел, тя се е овладяла, и дано не е в плен на фикса, че името й е обезсмъртено от нещо, та било то и река. Човек е сам с името, с тялото и с душата си, мила - човек е толкова сам, че е ембрион в ръцете на Всевишния, даже до гроба. Само си мисли, че е роден и съществува!

- Джордж, просто исках да ти предложа да си наемем лодка. Надявам се, можеш да гребеш, пък и аз го умея това. Ще идем малко по-надолу, по течението, до едно вълшебно място, и там ще си направим пикник. Пък ти си организирай и твоя ритуал.

- Не знам, мъничка. Това, с пикника, май ще се навия, обаче за ритуала… То си е тайнство, прави се в пълно усамотение - аз съм съвсем сериозен, но като виждам, че тя се засяга, добавям бързо - Какво пък, може по някое време да изляза за десет минути сам с лодката из реката.

- Това „да” ли значи? - тя е готова да литне.

- Разбира се, само те моля, не ме целувай пак.

Мишел е утихнала, също така внезапно, както се запали преди малко. Явно главичката й планира в детайли пикника. Още е малка, още не знае, че най-прелестно се получават нещата, когато ги оставиш на случайността и импровизацията. Обаче май сега е дошъл моментът за моята малка атака.

- Мишел - казвам много внимателно, сякаш почиствам с памуче спирт около отворена рана - едно нещо ми изглежда странно още от сутринта, просто не ми дава мира.

- Какво? - поглежда ме тя с внезапна тревога.

- Не че ревнувам от Виктор, - съзнателно отвеждам мисълта й в погрешна посока, за да притъпя нейната бдителност - обаче ние се втурнахме така стремително към него, направо от леглото, а ти дори не каза добро утро на баща си. Не смяташ ли, че…

- Джордж, - казва тя с една рязка категоричност - отношенията с баща ми са нещо, което не коментирам с никого. Нито с Виктор, нито с когото и да било, а най-малкото с тебе. Моля те, не разваляй всичко!

- Но, мила…

- Точно така няма да съм мила. И изобщо… - тя млъква само за миг, после внезапно изръсва - By the way, what are you going to buy for your wife? 15

Ах ти, малката. Минаваш в атака, а? Повтаряш ми като закъсняло ехо въпроса от сутринта.

- Ти какво, пак ли ще си играем игрички - аз ще ти позная, а в замяна ти ще ми признаеш… И аз мога да ти кажа, че не коментирам с никого подаръците, които купувам. Мога, ама ще направя обратното - ще ти кажа моята истина, да те видя имаш ли сила да ми кажеш твоята.

Сепната от тона ми, тя се е свила с виновно изражение, а аз продължавам:

- Вярно е, има една жена до мен, и много държа на нея. Не ми е съпруга, което не значи, че няма да стане един ден. И вече съм й купил подарък от Прага, щом толкова се интересуваш - обеци с чешки гранат. Пресметнах си парите, имам и за колие със същия камък. За пръстен няма да останат, но колието ще го купя веднага.

- Аз мога да ти помогна с малко пари, винаги можеш да ми ги изпратиш.

- Не си го и помисляй. А и няма да ти покажа какво съм купил - тя ще бъде първата, която ще ги види.

Тя мълчи, после хваща ръката ми и бавно я поднася към устните си.

- Извинявай, не исках да те засегна, ти си имаш твоя живот, както и аз - моя. Хайде да идем за колието, другото ще се нареди някак. Но, моля те, мили, наистина не ме разпитвай за нищо. Остават ни броени часове, нека не ги разваляме.

Мишел ме гледа така умолително - като дете, което е счупило прозореца с топката и не иска да бъде наказано да не играе. Всичко друго - да чисти, да подрежда, да пазарува и полива цветята, само на играта да не му посягаме… Погалвам я по главата, съвсем бащински, после я хващам за ръка и тръгваме. Но вече в моята посока. Аз определям къде, как и защо. И смятам, че докато сме заедно, така ще бъде по-полезно и за двама ни. Ще си кажеш, мъничка, всичко ще си кажеш. Ако не сега, в лодката със сигурност. Там, насред реката, защото ти не знаеш какви съюзнички са ми на мен реките. Вече си започнала, дълбоко в себе си искаш да ми кажеш…

Вървим под октомврийското слънце, което отдавна е изкатерило покривите на Прага, засилило се е по тях и е подскочило към небето. Добро време за снимки, мисля си, хубав ден за Мишел - да пощрака малко, а после да ми подреди живота си като изложба. Една невидима изложба, подредена от думи насред реката. Ей такива неща си мисля и дори не подозирам колко прав ще се окажа.

- Джордж, сигурен ли си, че сме във вярната посока?

- Абсолютно, вчера по същото време бях в магазина. Трябва само да стигнем до Часовника, той ми е ориентирът.

- Почти сме там. Знаеш ли, когато дойдох тук, Часовникът беше моето място в Прага, поне първите години.

- Е-е-е, прекалено международно. Моето място е паметникът на св.св Кирил и Методий на Карловия мост. А ако бях чех, познай кое щеше да е моето място!

- Знам ли, ти си влюбен във Вълтава…

- Паметникът на Кафка, мила, по много причини, които ще ти разкажа, когато се пенсионирам и напиша книга за това.

- Ти можеш нещичко да ми кажеш още довечера - подхваща тя и като ме прегръща през кръста, плътно се притиска до мен - Искаш ли тази нощ да дойда при тебе, в „Кафка”? Моля те, мили, не ме оставяй сама!

- Какво говориш, Мишел - разбира се, че тази нощ ще бъдем заедно, в моя хотел или другаде, може и под небето. Та нали утре се разделяме.

Тя така плътно е до мен, че с цялото си тяло усещам как последните ми думи някак я стъписват. Не казва нищо, но даже крачките й за миг загубват синхрона с моите. В момента подминаваме Часовника от далечната страна на площада и аз уверено се насочвам наляво. Само две преки ме делят от бижутерския магазин, където още вчера съм набелязал едно колие. То идеално си пасва с обеците, камъните са едни и същи, само дето се нуждаех от малки изчисления, за да съм сигурен, че ще мога да си го позволя. Остава ми още една седмица в Чехия, с всичките предвидени и непредвидени разходи. Мишел е достатъчно тактична, за да ме изчака навън, без да става нужда да я моля за това.

- Ето, почти сме стигнали, и аз…

- Само не ми казвай, че ей-там ще завием вдясно. Тук наблизо има четири-пет бижутерски магазина, само не ми казвай, че отиваме в “GOLD”!

- Но, Мишел, какво те прихваща?

Тя е вкопала крака в тротоара и не мърда, вторачила очи десетина метра по-нататък, където наистина трябва да завием надясно. Цялата трепери, облегната на мен, и в същото време сякаш иска да ме отблъсне. Не, това не е истерия, по-скоро някакъв транс или болезнен спазъм на душата.

- Не мога, мили! Ето, ще седна на бордюра и ще те почакам тук.

- Но, какво става, по дяволите! Ти цялата трепериш, ще повикам лекар…

- Нищо ми няма, просто ще поседна. Виж, аз никога не минавам по тази улица, четири години вече… не доближавам до това място…

- Но защо, мила, защо?!

Тя е толкова бледа, приседнала на бордюра, и аз виждам как в очите й наедряват сълзи.

- Чакай… Нека да стана, нека да ти покажа - така или иначе ще научиш всичко, както ми вадиш душата…

И като се опира на ръката ми, тя се надига и двамата се дотътряме до ъгъла десетина метра по-нататък. Оттук магазинът за бижута се вижда добре, някъде към средата на улицата от лявата й страна. Мишел е вторачила натам невиждащи, трескави очи.

- Джордж, виждаш ли галерията, която е от страната на „GOLD” двайсет метра по-нататък, на ъгъла? Ето, един човек тъкмо излезе!

- Е, и какво?  -

- Там, пред тази галерия, на улицата, загина мама… Преди четири години.

***

Греба. Доста години е минало от времето, когато веслата бяха послушни в ръцете ми, а гребният канал в Пловдив не беше предизвикателство за нас - група приятели и съученици. За разлика от спортистите гребци, които редовно тренираха там и трябваше да се надпреварват с времето, ние гребяхме за удоволствие. И, разбира се, за да сме по-интересни за гаджетата. Идвахме във вечерните часове, черпехме пазача с цигари или  вино и той ни пускаше някоя от лодките за поддръжка.

Сега е друго. Дланите ми не са така изпечени и сигурно ще ми излязат пришки. Мишел лежи в задния край на лодката, върху моето и нейното яке. Вперила е поглед към небето, сякаш облаците са страници на книга, разбираема само за нея.

- Какво пише там, мъничка?

- Къде?

- На небето.

-  Разни неща… - помълчава малко, после добавя - Ти не беше ли господ, значи знаеш.

- Ако съм господ, може би те изпитвам, а ако съм Джордж - може би нищо, ама нищичко не знам. Хайде, помогни ми да науча.

- Понякога я сънувам, мили, а понякога просто затварям очи и я виждам - как пресича онази улица, а камионът връхлита отгоре й. Все едно съм била там… А не бях. Бях на училище, в последния час за деня. Знам, че от средата на часа до края не помня нищо от урока - после, като ми казаха точния час на катастрофата, разбрах, че съм я  усетила.

- Сигурно за тебе ще е много болезнено да ми разкажеш как е станало.

- Вече не. Толкова пъти виждам всичко, толкова пъти мисля за него!… Мама е паркирала колата си не пред галерията, там просто не е имало място, а срещу нея - от другата страна на улицата. Отворила е багажника и е започнала да пренася картините си. Мама беше художничка, Джордж, и подреждаше изложба в онази галерия - пояснява Мишел, като произнася последните две думи с неприкрита омраза.

- Гледай ти - казвам по-скоро на себе си.

- Няколко пъти е пресякла, защото е пренасяла картините една по една. Оставали са й две, когато е станало. Тя е носела една голяма картина, на която аз й сложих заглавието - „Покриви”. Всъщност това е един урбанистичен пейзаж, на който имаше само основи - основи на започнати сгради. Обаче в самия ъгъл две малки деца са клекнали и играят с кубчета. Подреждат мечтите си, един вид виждат сградите завършени, и на мен ми дойде това заглавие - „Покриви”. Мама много го хареса.

- Били сте много близки.

- Повече от близки, мили, но мама беше много потайна. Истинска парижанка… Аз започнах да я разбирам едва когато я загубих. Тогава я открих.

- Не е ли могло да се избегне?

- Знаеш ли колко пъти съм мислила! Шофьорът е дошъл откъм ъгъла с висока скорост, това му е намалило шанса да реагира. Той търси и някакви оправдания в картината, уж в първия момент не е разбрал, че зад нея има човек. Но истинската причина е друга, знам го. Мама е имала предостатъчно време да се спаси, да избегне удара. Трябвало е само да бъде будна за това, което става около нея, трябвало е само да чува и да вижда света наоколо. Тя обаче, сигурна съм, е била потънала в себе си, в мислите, които я разяждаха напоследък…

- Какви мисли, Мишел?

- Не бързай, ще ти кажа.

Тя отново замълчава, сякаш събира сили за дълго бягане. Какво пък, трябва да я избягаш тази писта, малката, трябва да я избягаш, а аз ще бягам редом с теб. Ще те подкрепям, като на маратон. Защото сигурно затова съм тук, в Прага. Сигурно затова съм до тебе, а всичко друго, което се случи помежду ни, не е най-важното, просто не е имало как да не стане, защото е подготвяло тъкмо този момент. Момента на облекчаващата изповед.

- Джордж, това е бил един ужасен миг - секундата на катастрофата. Това е бил миг, в който цялото зло на света се е концентрирало в една точка - върху нея, и се е стоварило с огромна сила върху милата ми майчица… На мене всичко после ми е като сън - и моргата, и погребението… Обаче най-лошото дойде след това. Кошмарът. Трябваше да свикваме, че я няма. Да примиряваме и себе си, и приятелите, и картините й, и стаите, и Прага с мисълта, че тя няма да се върне никога. Аз както и да е, с времето се оправих - може би защото съм по-млада, а и вече ми е ясно, че съм по-силна. Но татко не издържа. Скърши се. Той много я обичаше, Джордж, тя беше всичко за него.

Тя говори по начин, сякаш ми показва снимки, и аз виждам баща й в поредица от черно-бели кадри, достатъчно силни сами по себе си.

- Той се съсипваше буквално с дни, пред очите ми. Отбягваше приятелите си, гледаше работата през пръсти, започна да пие. Аз тъкмо тогава завършвах и исках да следвам изкуствоведство или нещо подобно. Във всеки случай силно се интересувах от изкуство, задълбавах в класиката и не изпусках нищо интересно от днешния ден, нищо, което ставаше в Прага и близките столици. Щяха да ме приемат, Джордж, със сигурност щяха да ме приемат. Обаче се наложи да поема хотела вместо него. Той беше занемарил всичко - така, както се отнасяше и със себе си. Бяхме в началото на фалита. Поговорих с Иржи, това пенсионирано пиянде, което му водеше сметките, освободих го и наех една млада и добра счетоводителка. Работех като луда, по 16 часа. Бях и на рецепцията, бях и камериерка, после откарвах и вземах бельото от пералнята. Взех пиколо, което ме заместваше на рецепцията, когато тичах по другите задачи, а освен това той доставяше с колата си и напитките за фризера и вършеше и румсървиса. Сключих договори с нови туристически агенции. Стегнах нещата, Джордж, но на татко нямаше как да помогна. Той потъваше в себе си и един ден щеше да се удави в собствената си мъка.

Отпускам веслата и тихото цоп-цоп, което до момента отмерва думите й като метроном, замлъква. Примъквам се близо до нея. Иска ми се да я погаля. За всичко, което е преживяла, и за онова, което не ми казва, но усещам с цялото си същество - терзанията, които още я измъчват. Тя се прислонява до мен, обгръща кръста ми с ръце и отпуска глава на гърдите ми - като дете, което най-сетне е намерило спасителната възглавница.

- Той сякаш се беше отписал, - чувам отново гласа й - абсолютно сам, изолирал се от всички и от всичко. Само с нея, по-скоро със спомените за нея. Живееше там, при нея, в отвъдното. Виждах, че е въпрос на време. Година, най-много две, ако не сметнеше да направи някоя глупост и да съкрати този срок. Тогава реших да му кажа. Трябваше, Джордж, бях длъжна да го спася…

- Да му кажеш какво, Мишел?

- Той боготвореше мама, мили. Поставяше я много високо, смяташе я за светица. А в същото време тя го мамеше. Имаше си любовник, и то от доста време.

Тя ме поглежда виновно, сякаш търси прошка, и добавя:

- Каквото и да кажеш, мисля, че постъпих правилно. Нейната памет срещу живота му. Не беше лесно решение, но само истината можеше да го свести, да му отвори очите и да го вдигне на крака. То точно това и стана.

- Но, мила, майка ти…

- Беше много добричка, мили, аз не я съдя, пък и тя плати за всичко със себе си. Само се упреквам, че трябваше да се опитам да поговоря с нея. Не го направих, и това не ми дава мира.

- Но тя, тя не се ли опита да ти обясни?

- Тя не знаеше, че знам, мили. Разбрах случайно - чух края на един неин разговор по телефона, когато се върнах да си взема фотоапарата. Бях поразена и после, признавам си, я проследих, за да се убедя с очите си. Но никога, никога не й казах нищо, даже знак не й дадох, че знам. Не само на нея, на никого не казах. Мислех, че всичко ще се оправи с времето.

- Мишел, такава тайна е като болест…

- Знам. Моля те, мълчи сега, остави ме да говоря… Тя явно е имала нужда да сподели с някого, особено в последните дни, когато е усетила целия фалш, лъжата. Аз виждах, Джордж, аз я следях, аз дишах като хрътка след нейната бедна душичка. И ако не съм се зарекла в паметта й, бих го удушила този… този… червей - със собствените си ръце, бих спасила света от него…

- Какво говориш, Мишел?!

- Разбира се, той не е виновен, с цялата си низост! Тя, тя е трябвало да разбере що за нищожество е приела до себе си. Човек, който хищно е ограбвал и тялото, и душата й.

- Мишел, позволи ми да позная. Галеристът!

- Да, мили, не знам как точно го правиш, но това не е важно. Този мазник някак успя да я омае. Тя беше много амбициозна, Джордж, прекалено амбициозна като художник. Тук, в Прага, местните не я приеха, беше им като трън в очите - с нейната свобода, виталност и размах. Освен другото беше и цапната в устата, не цепеше басма на никого. А този й обещаваше какво ли не! Изложби на „Бродуей”, договори…

- А баща ти, мила, къде беше той в цялата схема?

- Татко? Той е друг човек, Джордж. Много далече от изкуството. Човек на твърдите, установените неща, прекалено земен. Той й беше дал себе си, изцяло, и смяташе, че това е достатъчно. Но всяка любов, колкото и да е голяма, с времето се изчерпва. Явно трябва да се полагат грижи, трябва да се опитваш да разбираш другия, да говориш на неговия език. Татко е някак суров, горд и бодлив, дори и с най-близките си хора.

Сигурно, мъничка, сигурно. Нали и ти кървиш от бодлите му, дори и сега…

- Знаеш ли, - внезапно се оживява тя - те са се запознали като във филм. На Айфеловата кула. Татко е бил там, както той говори за това, на среща с Чехия. А мама е била с някаква нейна приятелка, разговаряли са оживено и мама е ръкомахала. Били са съвсем близо, до един и същи парапет. И изведнъж шапката на мама пада, а татко е успял да я хване, като се е надвесил наполовина, на 50 метра височина. Просто чудовищен рефлекс. Не съм споменала, но татко е волейболист. Бивш.

- Наистина, като на кино. Жените си падат по такива мъже.

- Това ти казвам. Но има и друго, мили. Те просто са били създадени да са заедно. В един и същи момент са преживявали сходни неща, борили са се за оцеляване. А баща ми като млад е убийствен, просто неотразим! Трябва да видиш негови снимки.

- А какво е правил в Париж, екскурзия или…

- Ха! Екскурзия, да, обаче като холивудски екшън! Джордж, баща ми, защото оттук нататък ще става дума за него, е много, много специален. И ако ти си ексцентрик, по някакъв твой, много мил начин, трябва да знаеш, че той е нещо специално, чиста проба авантюрист, и то забележителен. Бил е на 16 години, когато е избягал от комунистическа Чехословакия. В Париж, с юношеския национален отбор по волейбол, участвали са в някакъв турнир. И веднага след последния мач се прибира с отбора в хотела, пие една бира с момчетата и без дума да каже на някого, дим да го няма. Преди това си оставил багажа на гардероб на гарата.

- И после?

- Хванал влака за Тулуза. Три дни по-рано се запознал в Париж с някакъв човек от Тулуза и онзи обещал да му помогне. Останал при него два месеца, докато тази история поутихне, после се върнал в Париж. Комунистите вдигнали голяма врява, уж бил отвлечен или прилъган, за да играе във Франция, и не знам какво, търсили го по всички начини, и накрая се примирили. И понеже тук, в Прага, тормозели дядо ми, баща ми пратил отворено писмо до няколко чешки вестника и до телевизията, в смисъл, че е избягал от режима доброволно и самостоятелно, без никакво участие на баща си, и да оставят стария на мира. Което си е било и самата истина. Онези, разбира се, не публикували нито ред от писмото, но повече не закачали дядо. Татко изпратил същото писмо и до западните медии, така че тукашните комунисти ги дострашало скандалът да не стане голям. И тате лека-полека се закрепил в Париж. В началото работел каквото намери, колкото за хляба, после се върнал към волейбола, но не и като състезател. Имал някакво глупаво разбиране, наистина глупаво, че не е редно да играе за друга държава. Помагал на треньорите, сам работел като треньор на деца. И така. Само много го мъчела носталгията, научил кои туристически агенции обслужват туристите от Чехословакия, кога пристигат групите и кои забележителности посещават. Ходил по тези места и тайно слушал чешка реч - това наричал той срещи с Чехия. И тогава, на Айфеловата кула, татко се навъртал около някаква туристическа група, а попаднал на мама. Бил е на двайсет и една, а три години по-късно се оженили и много скоро съм се родила аз.

- Бива си го, наистина си го бива баща ти - подхвърлям, колкото да наруша мълчанието, възцарило се от някое време - И изобщо, цялата история си я бива. На шестнайсет години, сам в чуждия град.

- Трябвало е да оцелее, Джордж, да оцелее и да победи. Всъщност нищо ново за него. Оцелявал е през всичките години дотогава, имал е добър тренинг. Още от първия си ден остава сирак. Майка му, моята баба, е умряла при раждането. Дядо го е отгледал сам, през всичките тези години, и нито ден не го е дал някъде. Е, и една леля е помагала в началото, в първите години. А после дядо го е моделирал по свой начин, направо му е дал спартанско възпитание. Победите… на тях пък спортът го е научил. Спортът и улицата.

- Добре, а как става така, че от Париж пристигат тук, защо са го решили?

- Казах ти, дядо ми през цялото време си е живял в Прага, той почина една година преди мама. Когато пада Берлинската стена, през 1989-а, аз съм била на пет години, ходех в детска градина в Париж. Нашите в началото изчакали да разберат какво точно става, но татко не се стърпял и пристигнал в Прага още на втория месец. Разбира се, нямало е как да ни остави с мама в Париж и се прибра. Помня, че ми донесе една кукла тогава. Но няколко години по-късно, със закона за реституцията, на дядо му върнали хотела, който комунистите навремето са отнели от неговия баща. Тази сграда през цялото време е била какво ли не, само не и хотел - общината е настанявала в нея всякакви свои служби. И дядо се е видял в чудо - да я продава ли, да подхваща ли нещо без никакви средства. Имал е много предложения от всякакви хора да я купят на безценица, имало и такива, които давали добри пари за онова време. Обаче в крайна сметка родовото чувство надделяло и тогава той повикал татко и мама, да подхванат хотелския бизнес. И ето как се озовахме тук, в Прага!

- Гледай ти! Цяла сага за модерната демокрация, или каквото му казват там. Обаче, Мишел, едно нещо не разбирам. Как така баща ти, като ми описваш какво е преживял и ми е ясно колко е силен, как така се е оставил на мъката да го смачка? Все пак, той е имал тебе, имал е работата, приятели навярно…

- Той наистина я обичаше много, Джордж! Той е такъв, нечовешки всеотдаен, и като си мисля за това, просто разбирам, че не познавам любовта. Когато му казах за мама, преди две години, това беше шок за него - направо като божие наказание, равно по сила на смъртта й. Първият му порив беше да убие онзи човек, обаче аз някак го укротих. После той започна да упреква себе си, че не й е давал достатъчно любов, щом тя я е потърсила от друг мъж. Но нещата вече бяха различни - той се съвзе, взе в ръце и себе си, и работата. Най-лошото остана за мен. Татко от самото начало не може да ми прости, че не съм му казала за другия. Смята, че ако е знаел, е можел да помогне на мама, да предотврати смъртта й. Джордж, той едва ли не обвинява мене за смъртта й!

- Какво говориш, как може…

- Така е, мили, много е сложно всичко помежду ни, много е мъчително. Истински ад! Вече две години ние се отдалечаваме един от друг. В началото той изобщо не ми говореше. Захвана се бясно с хотела, даваше му цялата си енергия. Аз пък тогава реших да уча. Вярно, фотография и дизайн, но пък после мога да се огледам за някоя магистърска програма по изкуството, даже и в чужбина - Париж или другаде. И така - той си живее с хотела, а аз с фотоапарата. Почти не си говорим, много рядко се виждаме. Аз трудно издържам това положение, преди постоянно правех опити да го доближа, но той ме отбягва. Имам чувството, че просто изчаква да дойде времето, когато да се отърве от мен. Веднъж се изпусна, в смисъл няма ли най-сетне да намеря някой мъж и да го оставя на мира. Явно, че вместо да му бъда опора, аз съм му постоянен дразнител.

- Дразнител?! Но, Мишел, той не може да постъпва така, зрял човек е и…

- Може, мили, и го прави. Работата е там, че аз много приличам на мама. Знам, че постоянно му напомням за нея и това държи раната отворена. Вече се чудя дали да не си намеря някаква квартира. Печеля достатъчно, за да се издържам сама.

Тя млъква и остава известно време сгушена в мен, после леко се изплъзва от прегръдката ми и отново ляга по гръб, като вперва очи в небето. Отговорът едва ли е написан там, но пък кой знае. При всичките ми претенции за божественост, не съм господ, за да разреша проблема. Е, да го разреша не мога, но пък сигурно се досещам за някакъв изход.

- На него му трябва жена, Мишел - жена, която да замести майка ти. Прощавай, че ти говоря така, знам колко я обичаш, но така или иначе баща ти е мъж и има нужда от жена до себе си. Никоя не може да замени майка ти, но виж - да я замести…

- Може би е така, мили, може би ти по-добре знаеш разликата между тези две думи. Във всеки случай той сам няма да потърси такава жена, не го усещам готов за това. Е, колкото за другото, там също дълги години нямаше нищо. Обаче преди два месеца, една сутрин, засяках новата камериерка да излиза от стаята му. Обаче за нещо трайно и сериозно, дали изпитва необходимост - не знам.  Ти си мъж и по-добре ги разбираш тези работи.

- Нещо повече, мъничка, нещо повече. Като те слушах, аз си правех някои изчисления. Баща ти е избягал в Париж 16-годишен, нали, и е било през 1975-а.

- Да, така е.

- Виждаш ли, ние сме точно на една и съща възраст. Набори. Страхотни подаръци ми прави Вълтава - тебе, адаша Виктор, сега и набор.

Мишел се усмихва, леко се накланя и потапя ръка във водата. Вълтава е хладна, но надявам се, дружелюбна.

- А ти дори още не си флиртувал с нея, губиш си времето да слушаш моите истории. Искаш ли да слезем ей-там, на брега, и да изпием чешката бира? А после ти можеш да влезеш отново, с българската бира, и да се видиш насаме с Вълтава, а? Твоят ритуал, Джордж, не искам аз да бъда пречка…

- Знам ли, Мишел, май една жена ми е достатъчна в Прага.

Тя се разсмива и така ляга с цялата си тежест върху гърдите ми, че ме събаря по гръб.

… Точно тук брегът е каменист и твърд, но след като оставяме лодката, стабилно завързана, малко по-нататък намирам закътано местенце с мека трева. Наоколо са храсти и дървета, може да се види само от небето. А като изключим Войс, птиците не говорят. Разбира се, че никакви провизии не съм купувал от магазин, не ни беше до това. Обаче човекът, от когото наехме лодката, продаваше и бира - целият бизнес в едно, щом си наясно какво търсят клиентите. Взехме и платмасови чаши.

Май и двамата здраво сме ожаднели. На Мишел й остават бирени мустачки, обаче не й казвам. Пресушаваме до средата голямата пластмасова бутилка - в пълно мълчание, всеки с мислите си и все пак толкова заедно, че никак не ме изненадват думите й. Изрича ги много тихо, по-скоро с очи, отколкото с устни:

- Люби ме, Джордж. Люби ме веднага, мили.

После, докато страстта бавно се отдръпва от кръвта ни, но любовта остава в душите и телата ни, които постепенно изстиват, тя заспива върху ръката ми,

а аз на свой ред се зачитам в книгата на небето. Невероятно е, Мишел. Как така се случи с нас? Ясно е - ти търсеше баща си, а намери мен. Това мога да го разбера, мила, това ми е ясно. Но къде съм аз самият и как всъщност да ти помогна? Само ако знаеш колко искам да си щастлива! А, ето, лежа до тебе, чувствам топлината ти и се опиянявам от младото ти тяло. Вчера по това време все още не те познавах. А сега, какво правя сега? Греба с пълни шепи от тебе, додето ти се вкопчваш в мене като в някакво неясно спасение, като в мираж.

Трябва да е около три следобед, ако съдя по октомврийското слънце, когато тя се размърдва.

- Май доста съм поспала, Джордж. Добре е, че не ме събуди, защото сънувах. Сънувах, че съм с тебе, мили, в завода в Щети. Бях взела писмо до завода от нашия факултет, уж ме изпращат да направя серия заводски снимки - външни, никакви фирмени тайни, разбираш ли. Просто промишлени пейзажи, те напоследък са модерни. Бяхме в различни стаи в хотела и никой не подозираше, че се познаваме. През деня ти превеждаше, а аз снимах, пък през нощта се любехме - една нощ при теб, една при мен…

- Мишел, може и да си го сънувала, мила, но няма как да стане. Не и с мен - изричам меко и я гледам нежно в очите, за да не я нараня. И в същото време си мисля, че ако е много настоятелна, сигурно ще отстъпя. Обаче не в това е проблемът. Хотел „Спорт” в Щети е такъв, че и цял харем да настаня в стаите около себе си, на никого няма да направи впечатление. Хотел за командировани, хотел, който обслужва основно завода на „Монди” и другите заводи в региона. Нищо по-лесно да останеш анонимен на такова място, обаче работата е в болката. Колкото повече го удължаваме с Мишел, това си е временна утеха и все повече ще се увеличава нейната болка, а решението ще бъде все така неясно и далечно.

- Не се сърди, мили. Сигурно вече и на мен реките ми въздействат така. Разнежват ме, карат ме да мечтая, когато съм близо до тях - и досущ като жена, обзета от внезапна ревност, ме поглежда в очите - Джордж, я ми кажи, това с бирата… С много реки ли си го правил?

- Не съм ги броил, мила. В моята родина са няколко. Най-хубаво беше с Янтра, една река от студентските ми години. Правил съм го и с Бедечка - една малка рекичка, бара, която тече край Стара Загора, града на моите родители. А има и една много, много специална река за мен - Въча, до нея съм роден. Има и други, разбира се, доста са. Обаче има и такива, с които няма как да стане. Например река Осъм, макар че живях 14 години край нея. Остави, че е от мъжки род - тази река някак отказваше да ме приеме, макар че опитах по всякакъв начин да съм добър с нея.

- И на всички си посветил стихотворения?

- Ами да, или поне съм ги споменал в някое стихотворение, дори и да е било по друг повод. И какво чудно - това е животът ми, така или иначе.

- Виж ти! Тайният живот на поета! И друго да те питам. Тази река, край която живееш - и тук тя ме изненадва, повтаряйки с великолепна точност: Ма-ри-ца.

- Страхотно, Мишел! Какво за нея?

- Не ти ли омръзва - та тя е постоянно край тебе, виждаш я всеки ден!

- Няма начин! Винаги откривам нещо ново, като в истинската любов. Ти не знаеш, но тя е кръстена на жена ми - жената, с която живея. В началото мислех, че е обратното, че тя носи името на реката - Мари. Обаче с времето виждах колко удивителна е жената до мене, колко недоизказана, винаги загадъчна и вълнуваща. Докато проумях: тя е толкова вечна, че няма как да е кръстена на реката, по-скоро е обратното.

- Ти я обичаш много, Джордж, виждам го…

- Моля те, да говорим за друго!

- Не, аз не мога да си простя, че обърках работите и ти така и не успя да купиш колието. А преди това ти попречих за Вълтава. Слушай, да направим така. Първо, още сега влизаш с лодката във Вълтава, намираш си закътано местенце и извършваш ритуала. После, като оставим лодката, ще се разделим и първата ти работа ще бъде да отидеш за колието. А нататък, за останалата програма - каквото ти решиш, Джордж. Каквото ти пожелаеш.

Тя е трогателна, тази малка Мишел, и сякаш отново виждам едно дете пред себе си. Едно пораснало дете, което ме вълнува по странен, необясним начин.

- О кей, богиньо, да бъде волята ти!

- Аз? Богиня?

- Е, все пак е повече от принцесата на Прага.

… Някъде на половин километър надолу по течението, където реката прави завой, загубвам от очите си Мишел, която седи на брега и ме чака. Изваждам от раницата малкото шишенце с бира „Каменица” и бързо приключвам с краткия ритуал. После, вече сближил се с Вълтава, кротко я хващам за ръката и поглеждам в дълбоките й речни очи:

- Моля те, мила - казвам й нежно, доверително и с цялата почит, която молбата ми предполага - Моля те, пази Мишел. Дай й време да се справи със себе си и света. Подкрепяй я винаги, помогни й да намери отново баща си и да открие опора в добър, стабилен мъж. Съпруг и баща на децата й. Направи така, че сама да си бъде най-добрата опора - в този и в другия живот. Моля те!

И като се навеждам до нивото на водата, допирам чело до хладната й повърхност.

Малко по-късно, приближавайки с гребане към Мишел, поглеждам през рамо и виждам как тя настойчиво ми маха с ръка, някак нетърпеливо. И когато вече съм на десетина метра, не се стърпява и нагазва в реката.

- Побързай, мили, канени сме на гости - размахва тя джиесема си - Имам есемес от татко!

И като се хваща за лодката, го поднася току пред очите ми, за да мога да прочета: “Pls invite George for dinner. My place, 8 p.m.” 16.

- Разбираш ли, мили, трябва да се подготвим. Това е много сериозно. Татко не ми е писал от цяла вечност. Той е видял още сутринта моята бележка на рецепцията. Трябвало му е цял ден, докато събере смелост да напише това.

***

С Мишел се разделяме, защото аз искам да отскоча до моя хотел, да взема душ и да се преоблека. Тя ще ме чака при Виктор, но се разбираме да не му казва нищо. Пътем минавам да купя колието, след което решавам, че не е редно да ходя на тази вечеря ей-така, с празни ръце. И какво по-подходящо за случая от бутилка хубаво българско вино? Предния ден, докато обикалях малките улички в центъра, попаднах на няколко първокласни винопродавници. В единия от магазините даже чух българска реч. И изобщо, българите в Прага, студенти или не, са толкова много, че наистина съм изненадан.

- Какво да бъде, господине? - пита на съвсем правилен английски младежът, само дето акцентът го издава, че е някъде от плевенския край.

- Вие не бяхте ли от Плевен? - питам на свой ред, и то на английски, чийто страдфордски акцент недвусмислено свидетелства за потомствените ми връзки с Шекспир.

-  How do you know? - шокирано е момчето - Actually, from a small town nearby, named Cherven Briag. 17

- Така кажи бе, земляк - брутално минавам на български и добавям - Дай сега да видим какво червено ще ми предложиш, ама да е хубаво и да е от пловдивския край.

Момчето открива два реда двайсетгодишни зъби, замисля се за миг и отговаря, също на български:

- Хубаво ще е, господине. Най-доброто, което имаме в момента. От Брестовица - винарна “Todoroff”.

Точно в осем, на минутата, влизаме в хотела и Мишел съучастнически се усмихва на пиколото. Иззад рецепцията излиза господин в безупречен костюм, идеално избръснат, със сдържана и същевременно топла усмивка, зад която прозират чертите на Мишел.

- Добре дошли! Наричайте ме Константин.

- Джордж.

- Е, това вече го знам - усмихва се любезно домакинът - Мишел, господине, да минем в моя салон.

Салонът се оказва обикновен хол с площта на голяма стая в апартамент,  с добре поддържани стари мебели и пиано. В средата има маса, подредена стилно за вечеря. Даже Мишел изглежда учудена - усещам го, макар да не го показва.

- Ще бъде скромно, малката ми - някак извинително казва баща й, а аз съм впечатлен единствено от това, че той използва „моето” обръщение към нея - ще бъде като на фронта. Студено меню.

- Папа, Джордж вече знае, че си бил зад фронтовата линия. От другата страна на Стената. Обаче дори аз не очаквах, че ще се покажеш така изискан. Знам, че си такъв, но това беше толкова отдавна!

- Сякаш в друг живот, нали, мила? Е, може би е дошъл моментът отново да върнем този живот.

После, вече седнали около масата, той се обръща към мене:

- Спортувал ли сте, Джордж? Имате спортна стойка.

- Доста отдавна, по-скоро на любителски начала, отколкото нещо сериозно. Малко спортна акробатика, малко лека атлетика и футбол.

- Какво значение? Тялото Ви издава. Спортът е като приятел, който ти остава верен цял живот. А каква е Вашата професия?

- Преводач, основно с английски. Работя за една международна компания в хартиения бранш, предимно по корпоративни проекти - и понеже не ми е приятно само да ме разпитват, на свой ред питам и аз - а Вашето име, Константин? Изглежда е доста разпространено в Чехия.

- Не съвсем, мили - обажда се нетактично Мишел, изпреварвайки баща си, явно водена от стремежа да демонстрира пред него нашата близост. Макар че, казвам си аз, какъв смисъл. “Dad, George broke the bed…” 15 - Не съвсем, ти сигурно се подвеждаш по това, че и синът на Виктор се казва така, Конста.

- Е, не само той. И един ваш професор от края на 19-и век, Константин Иречек. Бил е министър в моята страна, има голям принос за нейното духовно развитие.

- Джордж е българин, папа - пояснява тя, макар че той вероятно и сам се е досетил, най-малко заради виното.

Ето за такива незначителни неща си говорим, докато идва време за кафето -  макар че те, сериозните теми, не могат да бъдат обсъждани от трима, пък и май няма смисъл. Всичко е ясно. Но явно решена да удържи пълна и безвъзвратна победа, Мишел внезапно предлага:

- Папа, какво ще кажеш да поздравим Джордж с едно изпълнение за четири ръце? Нещо наше, типично чешко.

Константин, този суров волейболист, е заварен неподготвен. Отправили са му мощен сервис в другия ъгъл на полето и никакъв плонж не може да спаси точката. Досещам се. Пианото сигурно мълчи от времето на катастрофата. Браво, Мишел, страхотна си, мила!

Тя става от мястото си и като заобикаля масата, отива до баща си. Обгръща с ръце шията му и бавно го целува по бузата, а аз виждам как в ъгълчетата на очите му две сълзи наедряват и се търкулват надолу. После, след като са постояли малко така, тя го завежда до пианото, както се води дете, и като го настанява, сама сяда до него.

- Какво да бъде, мила?

- Може и да не е толкова традиционно, папа. Може да е нещо по-съвременно, такова, каквото би харесало и на мама, ако беше тук - казва тя с някаква безкомпромисна, мишеловска нежна безмилостност.

Човекът изглежда шокиран, обаче няма накъде. Вече е на стола, а дъщеря му взема ръцете му със своите и ги поставя върху клавишите.

- Добре, малката ми, добре. Ето, сигурно си чувала понякога майка ти да си припява този блус - казва той и ръцете му някак машинално, но съвсем точно намират верните клавиши. „Луна във Вълтава”. Мишел почти не участва, явно не е свирила тази мелодия. И всъщност не се разбира кое удря повече върху клавишите - пръстите на баща й или сълзите му.

И когато последните акорди затихват и отзвучават из ъглите на стаята, Константин излиза от унеса си и ми се усмихва някак виновно:

- Извинявай, Джордж, моята дъщеря ме размекна.

Не казвам нищо. Той става, прави няколко крачки из стаята и се връща при Мишел:

- Благодаря ти, мила. И моля те, не плачи. Всичко е наред - и като помълчава малко, добавя - Обаче знаеш ли какво? Аз съвсем се изложих. Трябваше да поръчам торта с кафето, а вече го изпихме. Ще отскочиш ли отсреща да купиш кутия сладолед?

- А, не, папа! Мен все ме отпращат! Ако имате да си казвате нещо с Джордж, излезте на терасата да изпушите по една пура. Не мърдам оттук, така да знаете и двамата!

Баща й се усмихва, присяга се към бюфета, където има кутия първокласни пури, и след това ме хваща под мишница.

- Ела, Джордж, да оставим тази бунтарка да се успокои - и вече излезли на терасата, ме поглежда в очите приятелски - Исках само да ти благодаря, нищо повече. Ако не се беше появил ти, всичко това нямаше как да се случи. Аз май съм един страхливец, знам ли…

- Хайде, остави. Ти си един страхотен баща. И имаш едно голямо, много силно момиче. Майка й ще й липсва, но ако искаш да знаеш какво усещам аз - тя е по-силна и от нас двамата. И не само заради младостта си!

- Прав си, разбира се. Пък аз май не съм познавал дъщеря си достатъчно. А ти - мога ли да направя нещо за теб, все пак си чужденец тук?

- Всичко ми е наред на мене. Искам само Мишел да бъде щастлива, нищо повече.

- И аз, приятелю, и аз. Това, което мога да обещая, е никога повече да не губи баща си.

А после, когато се връщаме в стаята, поглежда дъщеря си с обич и казва:

- Ето какво, Мишел. Ти си голяма и най-добре знаеш какво да правиш. Остани с Джордж, последна вечер му е в Прага. Обаче утре, след като го изпратиш, те каня да обядваме заедно. Ще идем на ресторант, имаме да си кажем толкова неща! А после ще дойдеш с мен до магазина. Защото трябва да изберем легло, нали така.

***

Късно през нощта, докато Мишел подготвя някакви освежаващи коктейли за двама ни в моята стая, използвайки скромните възможности на това, което хотел „Кафка” е заредил в хладилниците на гостите си, аз слизам на рецепцията. Купил съм й подарък и изгарям от нетърпение да го пробва, обаче не съм купил всичко необходимо. Зад паравана дреме пъпчиво момче с цайси като на Джон Ленън.

- Извинете, изглеждате ми като човек, за когото няма невъзможни неща - казвам и знам от опит, че тази формула винаги върши работа - Вярно, късничко е, обаче ще ми трябва нещо като чист бял картон, може и по-плътна хартия, колкото може по-голям формат.

- Няма проблеми, господине. Донесете си подаръка, ще го опаковам. Ще струва от двe до четири евро, взависимост от големината - и той вади от шкафа зад гърба си руло бяла хартия.

- Не ме разбрахте, приятелю. Трябва ми рисувален картон, върху него ще се рисува с пастели.

- Е-е-е, тук няма как да помогна. Обаче… чакайте малко. Това, което ще рисувате, ще го задържите или може да ми го върнете? - и понеже вижда, че не разбирам, пояснява - Имаме големи снимки, господине, формат А-2. На гърба им можете да рисувате, каквото си искате, обаче на сутринта трябва да ги поставя обратно на стената. По-добре елате да Ви покажа.

Той ме въвежда в стаята зад рецепцията, която очевидно е техният офис. На стените наистина има поне дузина фотографии с изгледи от Прага.

- Може да вземете която си искате, безплатно, но при условие утре по-рано да ми я върнете. Която си искате, освен тази - посочва той към снимката, поставена на централно място.

Карловият мост! Сниман от хеликоптер. А в долния ляв ъгъл на кадъра - огледало, в което се отразява фотоапарат и лице, сякаш сляло се с него.

- Добре де, и какво, ако искам тази? Дай ми нея и още три, ще си платя.

- Няма начин. Тази ми е любима. Няма да я цапате, даже отзад. Това е Мишел! Мишел Константен! Тя е легенда в младата пражка фотография!

Гледай ти, легенда.

- Защо Константен, не беше ли Константин? Това Константен ми звучи някак френско.

- Не знам, и аз съм се чудил. Обаче тя е велика!

Вярно е, приятелю, тук няма да спорим. Ти обаче не знаеш как изглежда твоят кумир, и изобщо не подозираш кой точно прави коктейли горе, в номер 402…

- Благодаря ти, мили - прегръща ме Мишел на сутринта, като ляга до мен - за всичко, но най-много за пастелите. Докато пием кафе, ще ти покажа какво нарисувах. Чудно, никога досега не бях рисувала с пастели. Как ти хрумна?

- Не зная, мъничка. Чувствам само, че в теб гори пламъкът на майка ти. Продължавай със снимките, но искам да знаеш: ако рисуваш, все едно ми правиш подарък. И най-вече на себе си. Чака те страхотно бъдеще!

Тя ме изпраща до летището и ме оставя да чакам кацането на самолета от София, с който пристига втората група колеги. Казвам й, че е по-добре да не идва тук след пет дни, когато ще летя за България, но по начина, по който си взема довиждане, ми става ясно, че няма да ме послуша.

Така и става. В петък, когато тази командировка най-сетне отброява последните си минути, изчаквам момчетата от групата да се чекират и оставам сам, на метри от гишетата. И тогава, както се случи на брега на Вълтава, просто с гърба си усещам погледа й и се обръщам. Мишел стои до колоната и ме наблюдава. Правим няколко крачки един към друг и тя заравя лице в гърдите ми.

- Ти ме почувства, нали? Видях как потрепери гърбът ти - както там, до реката.

- Да, малката ми, стана същото като тогава, когато те забелязах.

- Не, мили, първа те забелязах аз. Избрах те. Ти седеше до масата с гръб към мене и пишеше. Изглеждаше някак стабилен, непукист. Целият свят да се стовареше отгоре, ти щеше да продължиш да си пишеш. Човек, на когото можеш да се облегнеш, да го усетиш.

- Виж ти, аз пък си мислех, че първи съм те видял. Почувствах те с гърба си, а после съзрях сянката ти. Заприлича ми на момиче, което има нужда от помощ, все едно нещо ти тежи - това някак беше във въздуха, при целия ти чар и енергия. И разбира се, паднах си по теб. Веднага.

- Обаче аз те избрах отначало. Но не исках да ти го покажа, а после сама дойдох… И какво сега - заминаваш…

Целуваме се жадно, продължително, после пошепвам в ухото й:

- И да рисуваш, обещай ми - ще те следя отдалече.

- А ти да довършиш онова стихотворение… Какво още?

- Да научиш онази вълшебна думичка - майна!

- Ти пък никога, никога да не забравяш колко те обичаме - аз и Вълтава.

***

Повече не видях Мишел. Поне не на живо. Около половин година по-късно, някъде през пролетта на 2008-а, ми се обажда на мобилния един колега преводач - пловдивчанин, който работи за постоянно към нашите структури в Брюксел.

- Жоро, къде си?

- Как къде, в Пловдив.

- Е това е! Аз пък реших, че може и да бачкаш в Париж.

- Направо ме уби!

- Чакай, а да си ходил скоро дотам?

- Има-няма преди десетина години.

- В такъв случай да знаеш, че имаш страхотен двойник във Франция. Съвсем ти е одрал кожата, като близнак!

- Стига бе! Къде го видя?

- Току-що бях на една изложба, снимки от различни европейски столици. И направо се шашнах - гледам те тебе на една от тях, пишеш нещо на брега, а реката сто на сто е Сена.

Вълтава, поправям го наум, Вълтава - едно гадже, което тече през Прага. А на глас питам:

- И какво още?

- Нищо особено. Видях и фотографката, обаче не успях да говоря с нея. Маце и половина, една такава засмяна. Беше с приятеля си, някакъв инженер по реките. Специалист по изграждане и поддръжка на речни пристанища. Страхотна двойка, казвам ти, обаче малката важи повече.

- Не се съмнявам, приятелю. Хайде, бъди здрав!

Отвреме-навреме в разни специализирани сайтове и в европейските хроники срещам отзиви или новини за изяви на Мишел. Тя овладява върховете на фотографията и уверено навлиза в живописта. На мен това ми е достатъчно. Нямам нейните координати, тя няма моите - така решихме и двамата. А онзи ден, на 22 април 2012-а, вече пета година от нашата среща, както съм влязъл в интернет и преглеждам новините по Vesti.bg, попадам на следния материал:

„100-ХИЛЯДЕН ПРОТЕСТ В ПРАГА. Хиляди хора от цяла Чехия демонстрираха в Прага срещу плановете на правителството за реформи и въвеждане на строги икономии, предаде Асошиейтед прес. Участниците в протеста приканиха правителството да се откаже от бюджетните съкращения и да подаде оставка, като бъдат насрочени нови избори. Според данни на АФП очакванията за голяма масовост са се сбъднали и близо 100 000 души са участвали в шествието, което премина из центъра на чешката столица, преди да блокира Вацлавския площад. По изчисления на полицията в проявата на Вацлавския площад са участвали между 80 и 90 хил. работници, студенти и пенсионери, предаде Ройтерс. Агенцията отбелязва, че такива масови прояви са рядкост за Чехия, чието население е 10,5 млн.”

Веднага включвам телевизора и сменям няколко канала, докато един панорамен кадър от Вацлавския площад не превзема екрана. Хората прииждат от всички улици и запълват огромното пространство. Докато върви текстът, камерата слиза надолу, проследява лозунгите и започва да се спира на отделни групи и лица. И тогава, за няколко секунди само, цялото ми същество е приковано от една малка, но открояваща се групичка. Млад мъж носи на раменете си момченце на възрастта на дъщеря ми, около три. До него върви момиче - да, момиче, но с походката на съвършената женственост - провесило фотоапарат през шията си. Малко по-встрани, но в същата композиция, крачат двама мъже. Някаква овладяна гордост се усеща в крачките им, но единият стиска под мишница още едно оръжие - своята дървена патерица. И тогава аз не издържам и му подвиквам:

- Давай, адаш! Разкажи им играта!

Крумовград - Пловдив,

13 април - 2 май 2012 година

——————————

БЕЛЕЖКИ

1 - Какво ще купиш за съпругата си?

2 - Защо?

3 - Споменавал ли съм нещо за съпруга?

4 - Ти си човек на семейството, Джордж, ти определено си човек на семейството - това е очевидно.

5 - Хайде, деветдесет и осми, отговори ми! Заради тебе наруших правилото си.

6 - Но аз не съм глупак.

7 - Какво значи това?

8 - Татко, аз си наруших правилото, Джордж счупи леглото. Така че купи ново, моля те!

9 - Какво всъщност пишеш, ноти или стихове?

10 - Искам да кажа, поет ли си или композитор?

11 - Сделка?

12 - „При Виктор - вашето по-добро място”

13 - „За свободата умирам!”

14 - „Тате, Джордж счупи леглото.”

15 - Между другото, какво ще купиш за съпругата си?

16 - „Моля те, покани Джордж на вечеря. При мен, в осем вечерта.”

17 - Как разбрахте? Всъщност от едно малко градче наблизо, на име Червен бряг.