КУКУВИЦА
По ръбатата снага на Понора често се срещат причудливи скални форми в най-различни цветове, има и много големи сипеи. Между тях събират водите си буйни и немирни потоци, скачат от стотици метри, а после се крият в земните недра. Другаде избликват чисти извори. Местните балканджии твърдят уверено, най-хубавите води извират близко до сипеите. Такива има около връх Грохотен, между селата Брезе и Зимевица, и къде ли още не. А думите им за водата се потвърждават. Различен е съставът на скалните масиви, та често сред сипеите стоят монолитни скали със съвсем друг цвят, които ни земетръс ни водни стихии могат да сринат. Обикновено тях народът мъдро е нарекъл „камик”: Църнио камик, Белио камик, Бракьов камик и т.н. А другото, дето се разсипва и свлича, пренебрежително го назовават пезуль, лискар или грамадляк!
Има едно място, дето насред сипея стои, от хиляди, а може би милиони години, един черен камък, а под тях са се настанили горната и долната махала на малко селце, чието неблагозвучно име, по късно бе заменено с Добравица. Надвисналите разломени скали, като че тоз-час ще засипят малките къщурки разхвърляни из нагънатия и рошав склон. А той на всичкото отгоре е толкова стръмен, че когато отидеш в самото село, между къщите, разломите и скалите дори не се виждат. Може би затова жителите му никога не са изпитвали страх, че един ден цялата тая канара ще се „сурне низ стръмнината”, и ще ги отнесе безследно. Не. Те и днес най-спокойно си щъкат из дворовете, гледат си дребните животинки, когато се наложи се спускат по извития стръмен и тесен път до ширналите се ливади под Градището, извиват покрай Бранището и за няма и десет минути, вече са в цивилизацията. Все едно, че го прелитат тоя път, като някое леко и хвърковато пиле, с каквито са изпълнени храсталаците, дето са плъпнали навсякъде. И въпреки, че на някои от местните им казват по прякор „кукувиците”, самите те наричат пъстрия птичи свят в планината пренебрежително „врабчор”.
Тоя път, който извива низ стръмнината, а после през широките ливади на Бранището надолу, и по който „кукувиците” се спускат с малките си колички, все едно го прелитат, не е много хубав. Осеян е с множество дупки и канавки, които го пресичат, и през които, ако случайно минеш с дребно автомобилче, можеш да загубиш някое от също така малките му колела. Затова „кукувиците” заобикалят тези препятствия през самата ливада, където се минава гладко и мазно, и не е нужно да намаляваш скоростта на прелитане.
Преди време, когато те се сопнаха на стария кмет да им направи пътя, да запълни дупките и да изравни канавките, той им отговори мъдро, че те така и така са кукувици, и могат да си прелетят от всякъде.
- На вас - рече - път не ви трябва!
Те, възмутени от отговора му, повече не го питаха, ами запрелитаха с още по-голяма скорост надолу по нагънатия път, който и без друго приличаше на писта за сноуборд, но не заледена, а земна, тъй че след всеки състезател доста време се носеха кълбета прах.
Това съвременно битие и житие на работните, скромни и непретенциозни населници на високопланинското място, съвсем не било същото в миналото. Там, до старото римско селище, се заселил един турчин, който ползвал най-тучните пасбища, косял най-хубавите ливади и разоравал най-дебелите ниви. Малко сено оставало за местните и плевните им се опразвали още през февруари. Трудно било да изхранят овчиците си, които блеели жално и едва се крепели на краката си. Котките из дворовете им били по-тлъсти и охранени от агнетата, които гладно напирали на майчините вимета, но от там се процеждала само по някоя оскъдна капка мляко.
Точно в един такъв момент, поставени в пълна безизходица, местните, сред които все още нямало „кукувици”, били принудени да похлопат за помощ на портите на другородецът с големия и хубав чифлик, чиито сеновал стенел от огромен излишък. Той, обаче, горделиво, жестокосърдечно и надменно отговарял, че ще им даде сено, когато закука кукувицата. Кому е нужно тогава сено? Когато закука кукувицата из слънчевите личави поляни агнетата заедно с изстрадалите си майки, вече скубели дребната, но сочна зелена тревица.
Едно слънчево февруарско пладне, тъкмо бил излязъл агата на чардака да се поразтъпче и не щеш ли, някъде из зад чифлика му се разнесла кукувича песен! Ку-ку! Ку-ку! Ясно и отчетливо отекнал гласът й. Канарите върнали ехото, то се изтъркаляло по камъните, а ветрецът го разнесъл из цялото Градище. Тутакси дотърчал един снажен селянин и рекъл:
- Аго, чу ли кукувицата, чу ли я?
Турците нямали адет да се отмятат от думата си, защото в корана пише, че който лъже не вярва в аллах. Нямало какво да прави сайбията и дал на всичките стопани сено, но срещу едно условие: в замяна от всеки по една каруца дърва. Стопаните се оказали дванайсет човека и откарали дванайсет пълни каруци. Те не били толкова много, но толкова били каруците в селото. Късало се сърцето на чифликчията, но нямало накъде да ходи, въпреки, че не могъл да се начуди, каква ще да е тая кукувица през февруари, когато и един габър още не се бил разлистил.
Не минало много, постоплило се времето, селяните изхранили животните си, а по ливадите кротко пасли тлъсти агнета. Всички чакали великденските празници, после и Гергьовден, че да се понапълнят и кесиите им с по някоя пара и сърцата им с радост и песни. Баш тогава решили да върнат и дължимото на техния благодетел. Впрегнали чифт волове и с най-голямата каруца отишли в гората. Натоварили я догоре с дърва, каруцата стенела, воловете едва я удържали по нанадолнището, а по нея се наредило цялото село. Плачели и нареждали, заради непосилния данък. Когато ги видял, турчинът избухнал, започнал да вика и да се кара, но - казал го е народът: сиромах човек - жив дявол. Разтоварили каруцата и - кой от къде е. На всичкото отгоре от съседната круша се чула кукувица! Погледнал чорбаджията изумен, и какво да види: едно чевръсто дете набързо се спуснало по клонестото дърво. Чак тогава разбрал от къде се взела кукувица през февруари, но вече било късно.
