Завит от огнена коприва, поетът Боян Ангелов студува в жарките катакомби на вълчето ни време

Юлий Йорданов

Де да зная защо, но когато се отвори дума за човек - работяга, в съзнанието ми изплува образът на Боян Ангелов. „Изплува” ли казах, не - по-точно казано той се изправя в цял ръст. Поумувам ли малко - пак същата вълна долавят пеленгаторите на моето умозаключение.

Дали съм прав?! Или не?! Нека сам читателят да прецени, като види как той през последните години се радва на книжни отрочета със заглавия: „Помръкнала е реката” - издателство „Български писател”, 2017, „В сянката на хоругвите” - издателство „Захарий Стоянов”, 2017, „Последна риза” - издателство „Захарий Стоянов”, 2018, „Почти на поглед” - издателство „Богианна”, 2019, „Реставрация на обелиска” - издателство „Захарий Стоянов”, 2019.

Къде трябва да търсим причината за този благодат на литературната нива? Отговорът на този въпрос не е трудно да се досетим - във високата доза работохолизъм на поета Ангелов. Отворете Тълковния речник и ще видите, че там е записано: „работохолик - лице, което се увлича да работи прекомерно, за което не съществува нищо друго освен работата му.”

А работохолизмът е качество, дадено човеку от Господ и се проявява през целия живот. Ами - да! Точно като работохолик познавам Боян Ангелов!

Забелязал съм немалко достойнства на неговото лирично слово, а те са свързани предимно с едно съвременно звучение, така характерно за автор с модерно светоусещане и отправено към адресат - читател, преминал през горнилото на житейския огън, познаващо вкуса на сладкото и горчивото в делника на днешния човек, който всъщност е героя на това слово.

Сигурно това никак не е случайно. Може би тук се наблюдава една тенденция, която откривам в лириката на Ангелов - неговото гражданско Аз. И се сещам за веруюто на друг поет, казвайки „поет може да не бъдеш, но гражданин винаги бъди”.

А не мислите ли, че има и друга причина - вътрешното Аз на поета, което ми говори за сливане на автора с лирическия герой:

Преминал зрелостта,
преминал през рискове и край съблазни,
животът ми е трансформирал
гнева в усилия напразни.
И, вместо да мъстя, се свивам
в тресавище на зли погроми.
Завит от огнена коприва,
студувам в жарки катакомби.
Такива мисли не лекуват,
а приближават чернотата,
в която ме преобразуват
илюзиите на съдбата.
/„Преминаване”/

Никак не е случайно, че поетът в стихотворението „Вълнообразно” изповядва „Вълнообразен ми е животът…” Впрочем тази изповедалност, ама не пред свещенослужител, а пред белия лист, доминира в сериозна част от поезията на Ангелов. В стихосбирката с многозначителното заглавие „Последна риза” улавям реквиемността на изострената чувствителност. Истина е, че на фона на минорността, все пак се прокрадва и мъждукащият лъч надежда:

„Пази китарата моя,
моята празна къща,
чака всепродължително
в нея да дойдат внуци.
Може би чак тогава
тя ще отрони звуци…”
/”Китарата”/

Преобладаващият мотив е силният зов на поета срещу жестокостта на вълчето време, в което живеем. И не може гражданинът да не въстане срещу алчността, егоизма, завистта и злобата, които ни съпътстват на всяка крачка.

Също като лирическия герой читателят се пита кога ще дойде оня момент, когато некадърникът ще загърби завистливото си зловредно его и като кадърния човек ще се доказва със своите способности.

В най-новото книжно чедо на Боян Ангелов - стихосбирката „Реставрация на обелиска” - си дават среща или по-точно казано се възправят една с друга еволюцията срещу революцията в мисленето и поведението ни. И като чете стиховете, като анализира моралните зигзаги, читателят поставя на Голготата моделите на човешкото развитие.

Струва ми се, че в казаното от Иван Гранитски в предговора има сериозна доза правда: „Лирическият герой на Боян Ангелов, когато се съпротивлява на лъжата и демагогията, на официалния фалш, получава вместо ласки - юмруци. Усещането за всеобщ разпад, за деградация, демонстрацията на парвенющината и срамните водевили, които слагат своя отпечатък на днешното време, не само отблъскват лирическия герой, но и постоянно насочват погледа му към романтичното минало, към времето, когато любимото Отечество е имало идеали и ценности - национални, социални, естетически”.

Ето потвърждението на тези думи, концентрирано в риторичния въпрос:

„От скоростите кой ще ни избави,
щом пред покоя сме с прибрани длани?”
/„Покой”/

Поразително ме впечатлява композицията на стихосбирката. Трите цикъла от емоционална гледна точка са в някаква вътрешна градация.

Докато в „Плахо пламъче” и „Реставрация на обелиска” лирическият герой се мята в паяжината на загадъчността, то в „Перлата в окото ми” звучат фанфарите на Българското.

И в двата първи цикъла се носи лавата на психологизма; на дълбокото преосмисляне аксиологическите стойности на живота. В това отношение думата взема философът Боян Ангелов, насищайки лиричното си слово с митичност, иносказателност, подтекст и още, и още…

Разсъждавайки върху човешката екзистенция, читателят става съучастник на поета в баталиите между Доброто и Злото.

Тя, горката, събра достатъчно тегла.
Натежала
е с цели двадесет и един грама.
Какво ли не е изживяла!
Веднъж родена,
за нея смърт няма.
За онтологичната й природа
попитайте човека
в отсрещната къща.
Той не е Христос -
Христо се казва,
но не приказва.
И защо му е да говори,
щом никой
не го разбира,
а всеки
го е страх да умира.
/„Теглото на душата”/

Докато четях цикъла „Реставрация на обелиска” една мисъл като пчела жужеше в съзнанието ми и не ми даваше покой: за каква реставрация пледира поетът. Но стигнах ли финала на едноименното стихотворение, дало заглавие на сбирката, слънцето на просвет лението изгря:

Реставрацията значи да отнемеш
от себе си
и на ближния
да дадеш
отломъчето
надежда.

Не! Не съм убеден, че има истински българин, който да не благоговее пред върховете в историята на Отечеството ни. Повече от убеден съм, че Боян Ангелов е от тази категория родолюбци, които „любя, тача и милея” за „родината ни красна”, както казва патриархът Иван Вазов. Какво? Не вярвате ли? Прочетете тогава последния цикъл „Перлата в окото ми”.

В неговата разкошна литературна „градина” историческият наратив е на особена висота. Основание за тези умозаключения ми дават стиховете, в които българската история и българската духовност под една или друга форма, чрез една или друга съзидателна личност, пълнокръвно пулсира.

И като изкусен Майстор поетът рисува портретите на титаните, записали звездни мигове в отечествената ни духовност - будителите на народната свяст.

Само перлата на окото ми
оцеля…
Въргаля се в пепелта
на безопасността обществена.
Не само
моята пепел е тук,
много станаха пепел,
в която проблясва, лъщи
окото ми стъклено,
„спечелено” от войните
в защита на царството.
Как се забравят
полетата бойни
с гнездата картечни,
с бодливата тел,
с безчетните трупове безотчетни
край митичния Дойран?!
Като малък обичах
стрелбищата, точен бях,
априори като награда
стъклена перла избрах.
/„Гео Милев”/

Чета стиховете, а една мисъл вътре в мен напира, не пробожда ме и ме предизвиква да извикам: „Та ние, българите, сме богоизбран народ!” Прав ли съм или не съм - нека любезният читател постъпи като мене и внимателно с очи пълзи по редовете.

Те ме връщат назад - още в ония лета, когато един подир друг са се възправяли темелите на величието Българско. По същество Боян Ангелов яко е забил палешника на своето поетично кредо в тези темели и открива онова, което в Евангелието на Тома, Спасителят Иисус Христос казва: „И който търси/ да не спира да търси,/ и когато намери, ще се потресе,/ и когато се потресе, ще се въодушеви,/ а когато се въодушеви, ще се възроди.”

Не мога да се въздържа да не кажа нещичко и за образността на Бояновото лирично слово. Та тя е като океан. А там? Като ме подхванаха ония ми ти лирически вълноломи, ония ми ти метафорични течения - Господи, оттук спасение няма! А мене хем ми се иска да се уловя за някоя сламка, все по-издълбоко се гмурках.

И колкото по-навътре навлизах, толкова повече се носех на гребена на вълните от чувства, преживявания, мечти, копнения по несбъднатото и… разочарования, наситени с вълма от мъка.

Плувах, плувах през стиховете и…, о, майко мила, та този океан е безбрежен! Уж всяко нещо си има начало и край - пък лирическите късове на Боян Ангелов нямат свършване. И не би трябвало, защото поезията негова ме впечатли най-вече, защото е искрена, светла и печална - такава, каквато е и умъдрената виталност, преминала през изпитите на живота, за да я осмисли и предаде на другите след нас.

И радостното е: някак си негласно Ангелов сам си прокара традиция - в края на август - всеки свой рожден ден да ознаменува с представянето на нова книга. Амин! До века!

29 юли 2020, Лом

——————————

Боян Ангелов, „Реставрация на обелиска” - издателство „Захарий Стоянов”, 2019.