Любомир Духлински

Един народ не може да бъде затрит, ако той сам не се е пригласил за това…

Проф. Марко Семов

Вместо предговор

„И ако върви все така, защо със закон се не уничтожи предаването на история като предмет в нашите училища и не въведат специални предмети за „любопитство, безделие, готованство и безсистемна и безусловна критика на всичко което е българско”. Така по-добре ще се услужи на бъдащето на народа.

Историята ни е пълна с грешки и никой не се интересува да ги поправи. Народа не познава нито близкото си, нито далечното си минало. Нашият обществен живот не почива върху здравитe основи на опита от миналото и историческите традиции. Ние нямаме връзка с нашето минало, затова правим грешки, които ни водят към катастрофи.

Когато напълно се опознаем, тогава по-лесно ще церим недъзите си и ще се помъчим да премахнем зародиша за раждане на предатели. Те са тъй много биле в миналото, те са тъй много и в настоящето. Дори хора, които са се хрантутили от потта на народа като държавници, бяха в услуга на нашите врагове.

Предателствата по време на предосвободителната епоха и въстанията бяха нещо обикновено. Но морала беше тогава друг. Тия, които вършеха предателство, често пъти не знаяха какви ще са последствията на престъпното си дело. Но има и предатели, които знаеха какво вършат и защо го вършат.

Но стига толкова позор и гнусота! Изглежда, че в душата на българина е отхранвана само черната неблагодарност и рушителната стихия на лични облаги и дребнави сметки!”

Това пише в предговора на книгата си „Истината за предателството на Васил Левски” през 1925 г. Данаил Кацев-Бурски. Той е добросъвестен изследовател и един от малкото, които са си дали труд да проведат анкета в Ловеч с останалите живи дейци на Ловешкия комитет.

Когато четете тези редове, те не ви ли пренасят в днешно време? Не напомнят ли поразително за толкова „позор и гнусота”, която се вихри в политическия ни „елит”, пък и в цялото общество?

Трябва да си призная, че когато събирах информация и подготвях текста, студена пот пълзеше по гърба ми - най-вече заради неизбежните съпоставки с днешното ни време. Време в което предателите на Левски се кичат с паметни плочи, имена на улици и площади, наследници, които пропускат черните деяния на предците си и изваждат на показ само добре прецедените факти. Мнозина от историците искаха да канонизират в историята поп Кръстю като единствен и вечен предател на Левски. И го канонизираха. Така е по-лесно и по-безопасно. А останалите предатели на Апостола се спотайват в сенките и потриват доволно ръце…

„- Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?

- Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светло-кестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри. Предполагам, че в близко време ще дойдат един-двама войводи, но не знам от кое пристанище ще минат. Трябва да се внимава.

- Истинни ли са думите, които казахте и които тук по-горе са записани? Имате ли и някои други сведения? Няма ли да ги кажете, за да принесете услуга на държавата?

- В услуга на държавата каквото знаех, казах го. Горезаписаните ми думи са истинни. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик. Възнаградете ме, това искам! Ето, аз издавам!”

Подписал: даскал Иван

Из разпита на даскал Ивана (Иван Лилов Фурнаджиев), извършен на 26 октомври 1872 пред турския съд.

На втория ден от Коледата на 1872 г. в ранния следобед един човек, облечен в турски дрехи, напуска Ловеч. Малко по-късно на кръстопътя по Севлиевския път към него се присъединява и млад мъж на кон. „Турчинът” е Васил Левски, а конникът - Николчо Цвятков. Двамата отиват в Къкрина, където ще пренощуват и рано сутринта ще продължат пътя си за Търново. Само на няколко километра от Ловеч, при моста в местността „Пази мост”, те срещат две конни заптиета. Тази среща се оказва фатална за по-нататъшната съдба на Левски, но за да се стигне до нея, поредица предателства предопределят маршрутите на участниците в трагичните събития.

На Апостола му остават само няколко часа свобода.

Всеки от авторите - от първите години след Освобождението, та до днес - щом стигне реч до предателството, веднага пуска в обръщение имената на поп Кръстю Никифоров от Ловеч и Димитър Общи. И в повечето случаи с това се свършва. Така е по-лесно. Иначе човек трябва да си отговори на много парливи въпроси, да анализира и да направи правилните изводи. „Историята, това е документът” - казва френският историк Франсуа Миро. Прав е. Само че е къде-къде по-лесно да боравиш с категорията „ЕЖК - Една жена каза”… За съжаление това е слабост на огромна част от историците ни, особено в по-стари времена, когато са пропуснали златния шанс да чуят за събитията и деянията хорски от самите участници в случилото се. Първите биографии на Апостола, писани от Захарий Стоянов и Стоян Заимов, са в огромната си част чиста измишльотина, нещо като романизирана биография. Доста по-стойностна е биографията на Левски, писана от Тодор Кирков, но пък тя винаги е отбутвана настрани.

И ето, че чак в наши дни се появи едно задълбочено и аргументирано проучване от Димитър Панчовски - „Последните дни на Васил Левски”, в което със завидна прецизност са проанализирани всички исторически факти и спомени, писани по-рано за предателството на Левски. От него става ясно, че поп Кръстю не е предал Левски, няма как той да го е предал. Затова Д. Панчовски съвсем точно е озаглавил, четиринадесета глава от книгата си: „Кой и как направил поп Кръстю предател?” И все пак Д. Панчовски, според мен, допуска теза, която не е вярна - че залавянето на Васил Левски в Къкрина е плод на случайност, на нещастно стечение на обстоятелствата.

Проф. д-р Параскев Стоянов пък в книгата си „Градът Ловеч…” залита в друга посока - да докаже, че поп Кръстю е предателят. Анкетата от 1925 г. на Данаил Кацев-Бурски, отразена в книгата му „Истината по предаването на Васил Левски” тръгва в трета посока - да защити и докаже дълбокото си убеждение, че попът не е предателят, а съвсем други хора. И ако безпристрастният изследовател на залавянето на Апостола иска да осветли въпроса, най-добре е да се опре на автентичните документи от сборника „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд” и новоткритите през 2018 г. 46 документа, осветляващи събитията от края на 1872 г. и началото на 1873 г.

Левски е предаден, това е безспорно. Само че не от един човек, не! Зад предателството стоят десетки - кой повече, кой по-малко. За да бъде обективно и последователно изследването, посочените четири книги заслужават да стигнат до погледа на съвременния читател. Нека той сам прецени къде е истината и къде е лъжата и заблудата за предателството в Ловеч, предшествало залавянето на Левски в Къкрина.

Едно отклонение

Нека споменем един факт, който няма пряка връзка с предателството на Васил Левски, но за сетен пък показва колко фриволно се работи с фактите. Как „откриватели” измислят неща, които нямат нищо общо с истината, но за сметка на това предопределят митологеми за десетки години напред. Такъв е въпросът: познавали ли са се Христо Ботев и Васил Левски?

Не! Левски и Ботев не са се познавали. Това е становището на редица сериозни историци. По много причини - разликата във възрастта им, областите, в които те са работили, самата специфика на работата на Дякона в Българско, докато по това време Ботев е бил доста настрани от конспиративните събития. Разбира се, че може би са се разминавали някъде по пътя си, но те не са били близки познати, да не говорим за приятели. Цялата тази история за „ветровитата мелница”, за „моят другар е нечут характер” е просто вятърничава измислица на пишман революционера Киро Тулешков. Подобно писмо никога не е било обнародвано, в биографията на Левски от Захарий Стоянов то е отчасти „цитирано”. И това е достатъчно, за да се превърне тази красива приказка в поредната митологема. Захарий Стоянов, Иван Вазов и Стоян Заимов слагат първите жалони по пътя й с първите биографии на Апостола и историците и до днес не могат да се измъкнат от коловоза. Биографията на Захарий е историческа белетристика, при Стоян Заимов 95 на сто от фактите са измислени. Нека разкажем по-подробно за Тулешков, защото неговата зла сянка ще се появи не само в това измислено писмо, но и по-късно, когато нещата ще са вече на живот и смърт.

Кой е Киро Тулешков?

Роден на 1 март 1846 г. в Търново, учи в Ришельовския лицей в Одеса (1864-1866), където се запознава с Христо Ботев. Тулешков е човекът, който предава на Захарий Стоянов пасаж от писмо на Ботев до него, в което поетът дава знаменитото „описание” на Васил Левски, с когото през зимата на 1868 г. живеят в запустяла воденица край Букурещ. Запустяла е днес, но за времето, за което говорим, тя се е намирала в двора на Солаковия хан - мястото, където са се срещали най-видните представители на революционната ни емиграция, печатали са се български вестници и списания, навъртали са се десетки български емигранти и хъшове. И никой не знае за двамата велики, мръзнещи цяла зима в нея гладни и дрипави? И никой не е споменал за това поне в един ред било в писмо, било в спомени? Я стига!

К. Тулешков дал на З. Стоянов не истинското писмо, а препис на част от него. Защо част, а не цялото? Ами просто защото такова писмо няма! Писмото никога не вижда бял свят! Нещо повече - няма го и в спомените на Тулешков „Моето чиракуване в живота”. Факт, говорещ само за едно - съжителство във воденицата между Левски и Ботев никога не е имало. То е просто измислица на Тулешков след Освобождението. Сред още хиляди други „спомени”, написани с едничка цел - да получи авторът им държавен пост и голяма поборническа пенсия! И с право проф. Иван Стоянов пита: „Как от късната есен на 1868 г. до смъртта на Васил Левски няма едно сведение, нито от Левски, нито от Ботев, нито от приближени, познати, съграждани и т.н., което да показва, че са близки и са се познавали”.

В спомените си Тулешков „пропуска” и още нещо много важно - пуснатият от него слух, че книжата на БРЦК, благодарение на Каравелов непосредствено след Общото събрание в Букурещ (април 1872 г.) „попадат” в сръбски ръце, които ги продават на Високата порта. За сметка на този „пропуск” в мемоарите си Киро няма да пропусне да уязви Каравелов: „Очи и вежди черни, брада дълга и черна, косата му е черна и къдрава, а характерът непостоянен - двуличен”.

Левски не споменава в своите писма името на Ботев нито веднъж до смъртта си. Нито Ботев до 1875 година споменава някъде за Васил Левски. Ботев опознава живота и делата на  Апостола две години след смъртта му, когато застава начело на БРЦК и когато пише знаменитото си стихотворение „Обесването на Васил Левски”.

Версията за Устава на БРЦК и други документи, уж попаднали чрез Наталия Каравелова (Ната) и сръбския консул у турците, обаче той ще тиражира чак през 1883 г. Разказва я на Стоян Заимов, когато последният подготвя книгата си „Миналото”. В мемоарите си, които така и не публикува, Тулешков споменава факт, директно клеветящ и Левски. Там твърди: между книжата на Апостола турците намерили списък с имената на 14 000 комитетски дейци. Но, видите ли (!), хаджи Иванчо Пенчович бил скрил списъка от турците. Тази си версия Тулешков пуска по политически причини. Тогава х. Иванчо заемал вече висок държавен пост, от него зависели много назначения и много благини.

Версията за попадналия у турците списък на Левски, Тулешков ще тиражира и устно. Благодарение на това тя достига до Христо Иванов-Големия, шеф на тайната комитетска полиция. Клеветата изостря паметта му. Тогава Хр. Иванов си спомнил: през 1875 г. по негово настояване Търновският революционен комитет праща в Букурещ свой агент (Иван. Х. Димитров) да разследва достоверността на слуха за „продадената” на турците кореспонденция на Левски. След Освобождението, през 1884 г. Хр. Иванов-Големия съобщава на Захарий Стоянов озадачаващи подробности относно странното поведение на Тулешков в ония години. А когато Ст. Заимов публикува книгата си за Левски, Хр. Иванов - Големия, един от най-верните съратници на Апостола, пише отстрани на полето бележки. Една от тях е свръхценна: „Има още едно нещо, когато при Каравелова е стоял един уредник на печатницата и в това време бил уж болен и седял в една влашка къща в Букурещ, и ходил в нея един турчин, че го търсил няколко пъти и той разполагал с пари. Пита се отгде е взел тез пари, когато той е от най-сиромашки родители от г. Търново - К. Тулешков”.

Хр. Иванов също бил търновчанин. Добре знаел бедния произход на Тулешков, очевидно вербуван като „къртица” при Каравелов. И най-вероятно той, словослагателят, тайно прави копие на приетия 1872 г. Устав на БРЦК, предавайки го на споменатия от Хр. Иванов турски агент. Логиката сочи: Тулешков предавал на турците системно документи, а престъпната си кражба приписва на съпругата на Каравелов - Ната. Че Тулешков бил вербуван от турците - от глупост ли, или от какво! - косвено той сам издава, посочвайки „източника” на своите сведения. Там, дето споменава за уж намерения у Левски списък от 14 000 дейци: „Съобщава ми се от участвующия в комисията х. Иванчо Пенчович от Русе”. Не от кого да е, а от най-върлия враг на българската свобода, най-вярното турско мекере.

Романтичната представа за всенародния подем и стремеж към свободата през онези години ни е внушена от Вазов. Всъщност Апостола буквално е съграждал тъканта на нова България човек по човек и от село на село… От трудна и мъчно податлива материя, която големият познавач на българската душа Неофит Бозвели през 1846 г. описва така: „Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо - не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла…”

Само 15 години след укора на Бозвели Левски се врича на същия този народ и след само още 15 години „умаените” българи удивяват Европа със саможертвата си от април 1876 г. След като тези „умаени гъски” постепенно са се научавали на всичко от своя Апостол, не е ли ни и на нас време да прогледнем и да се научим.

Направих това по-дълго отклонение, за да се види нагледно как се борави с истинските и измислените документи, как от желание да се изтъкне собствения принос в народното дело се нагласяват факти и документи, разпространяват се бивалици и небивалици. Тази позиция ще ни бъде от полза по-нататък.

Епопеята по предателството на Васил Левски има много действащи лица - като се започне от предполагаемото издайничество на Любен Каравелов, та до неговите „най-верни” сподвижници в комитетските работи. Да не говорим за „народните хора”, които пред следствието на турския съд предават и каквото знаят, и каквото не знаят. Явяват се пред следствената комисия дори без да са арестувани и без ги е викал някой. Да опитаме да ги разгледаме поотделно, макар много сведения и факти да се преплитат.

Виновен ли е Каравелов?

В историята за процеса и обесването на Васил Левски има някои неизяснени подробности, които години държат буден интереса на историците. Една от тях е как тайният архив на революционния комитет в Букурещ, който е бил на съхранение при Любен Каравелов, попада при турските власти и е използван за осъждането на Левски и други революционери. Попадал ли е въобще истинският архив при турците или това е поредната шашма на псевдореволюционерите? Кой, как и защо оставя тайният архив да бъде заловен? Има ли предателство или просто това е лошо стечение на обстоятелствата? И какво е участието във всичко това на Любен Каравелов?

От новооткритите документи става ясно следното: на 16/28 септември 1872 г., седмица преди Арабаконашкия обир, Дунавският валия Хамди паша изпраща доклад до Великия везир Мидхат паша. За първи път, много преди разкритията след обира на пощата, се появява името на Васил Левски като ръководител на тайната организация. За първи път е описана и част от комитетската мрежа, ведно с председателите на комитетите.

Хамди паша пише: „Донесението на нищожния раб до височайшата канцелария на Великия везир е следното: според направеното от моя милост разследване Българският комитет в Букурещ е започнал да подсилва редиците си и е предприел нови стъпки за осъществяване на революционните си намерения. Преди два и половина-три месеца (юни?юли с.г.) комитетът е призовал и привлякъл някои съмишленици в околиите Ловеч, Севлиево, Плевен, Търново, Габрово и Орхание, както и в Троян, Тетевен, Гложене, Етрополе и Видраре… Ловеч е бил определен за център, а лице на име Васил Левски… е било изпратено и с негово съдействие е бил съставен комитет, в който влизат следните лица (следва изброяването им поименно)”.

Той съобщава и за събранието на Букурещкия комитет, на което Левски е избран за Главен апостол на цяла България, а по решение на Левски Ловеч става център на Вътрешната революционна организация (ВРО).

На 25 септември/7 октомври 1872 г. Великият везир Мидхат паша пише на дунавския валия: „…взети са навременни и подходящи предохранителни мерки, които да попречат на съзаклятниците да прекарат оръжие отсам Дунава, а пък лицата, за които се говори, че участват в революционната организация, се следят внимателно”.

Значи още през юни?юли 1872 г. турските власти знаят част от комитетската мрежа и „следят внимателно” комитетските дейци, знаят почти всичко - че Ловеч е центърът на Вътрешната революционна организация; че Левски е ръководител на ВРО, но не знаят как изглежда той; разполагат с основните документи на БРЦК. Откъде и откога турските власти разполагат с тази информация? Как документите на БРЦК попадат в турски ръце? Кой е предателят, издал Ловеч и името на Васил Левски?

Широко разпространена е версията, че след Арабаконашкото приключение турските власти протестират пред румънските власти и настояват да им бъде предаден Любен Каравелов. Това е и поводът Наталия да събере в две чувалчета документите и да ги скрие в сръбското консулство. От своя страна сръбските дипломати продали документите на турците и така те научили за всичко, казано по-горе. Само че как тогава да се обясни фактът, че в писмото на Хамди паша до великия везир, датирано седмица преди обира пише дословно: „Преди два и половина-три месеца (юни?юли с.г.) комитетът е призовал и привлякъл някои съмишленици в околиите Ловеч, Севлиево, Плевен, Търново, Габрово и Орхание, както и в Троян, Тетевен, Гложене, Етрополе и Видраре…”? Ако е вярна версията с предаването на архива от Ната Каравелова СЛЕД обира, откъде Хамди паша има тази информация?

Един доносник знаем със сигурност - още през юли 1872 г. хаджи Иванчо Пенчович ефенди донася на своя покровител Мидхат паша за „комитетската опасност”. С подробности, които недвусмислено говорят за вътрешен човек в БРЦК! Кой е той? Остава скрито, неизследвано докрай.

След залавянето на Левски най-сериозният опит да се спаси животът на Апостола е търсен чрез намесата на международната дипломация. На 16.01.1873 г. Търновският комитетът изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до Панайот Хитов, Любен Каравелов и представителите на великите сили в Белград. Документът е трябвало да стигне до тях чрез  Каравелов. Любен Каравелов отхвърля инициативата на търновци. Без обяснения отказва да подаде жалбата, а министърът на външните работи и доскорошен регент Й. Ристич съветва българския пратеник да не чака нищо от консулите.

В отговора си от февруари 1873 г. до Търновския комитет Панайот Хитов облива търновци с леден душ: „От тука, братя, нищо не очаквайте…”

Защо Каравелов отказва да предаде документа на чуждестранните консули? Дали неговият тежък и несговорчив характер не допуска някой да бъде преди него? Клевета или не, нека видим какво се твърди в документи и спомени. Според легендата Каравелов допуска част от комитетския архив да попадне в ръцете на турската полиция. След Арабаконашкия обир председателят на БРЦК е викнат в букурещката префектура. Съобщават му, че Високата порта е протестирала и той трябва да напусне страната.

„В това време - свидетелства Никола Обретенов, - Наталия, жената на Каравелов, събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелова в един чувал и като сръбкиня предава я за по-сигур в сръбското консулато. Чувалът бил обаче откраднат от консулството и продаден на турския комисар в Букурещ! Тоя пък го праща в София на извънредния съд.”

Между книжата агите откриват фотография на Васил Левски. Онази, която през 2018 г. беше открита в Истанбул. Снимката е направена най-вероятно през май-юни 1872 г. в Букурещ, когато Левски е избран за Главен апостол. Той е облечен „алафранга” - сако, жилетка, бяла риза, колосан бял нагръдник, вратовръзка-панделка, джобен часовник с верижка. Това е познатата снимка-елипса, но за първи път виждаме целия кадър.

На гърба на снимката на турски е написан следният текст в 7 реда:

„Снимка на дякона Васил Левски от град Карлово.

Понастоящем майка му се намира в същия град.

Тъй като един зъб на горната му челюст

под мустака стърчи навън,

устната му е леко повдигната.

С риж мустак е, среден на ръст, със светлосини очи,

на 25-26 години.”

Този текст съвпада с описанието, което даскал Иван Фурнаджиев дава при следствието на 26 октомври 1872 г.

Ако сред дейците на БРЦК е имало предател, какво му е попречило да се мотае 3-4 месеца, вместо веднага да предаде снимката на турците? Първото съобщение за „залавянето” на снимката е месец по-късно, в телеграма на Дунавския валия Хамди паша до Великия везир от 22 ноември/7 декември 1872 г. Буквалният превод на телеграмата е: „снимката, която премина в наши ръце”. Значи снимката е попаднала при пашата в началото на декември 1872 г. Ами нали се твърди в легендата, че Каравелови са предали архива в началото на октомври? Въпроси, въпроси… По-голямата им част нямат отговори.

До снимката турците имали само устни описания на Дякона.  Сега за първи път виждат образа му. Мазхар паша заповядва от кадрото да се извадят 1000 копия и да се изпратят на всички агенти от двете страни на Балкана. Саид паша пък нарежда портретът да бъде изложен по градове и села. Залавянето на Левски при такава активност на полицейските сили е само въпрос на време.

И друг грях тежи на душата на Каравелов. Нему не харесва независимостта на вътрешната организация, според него Левски „своеволствувал”. И като не намира друг начин да се наложи над „непокорния” Апостол, по Коледа на 1871 г. Каравелов пише съобщение-покана в последния брой на в. „Свобода”: „Г-н В. Л. в България. Гледайте да се видите с назе по-скоро”. Това вече се е случвало и в броя от 13.02.1871 г. Естествено, това вдига полиция и шпиони на крак - претърсват се хановете, усилено се варди по пътищата, за пристигането на всеки, който с нещо наподобява външния вид на Апостола, веднага се долага в най-близкия конак.

Вбесеният с право Левски пише на 28 декември 1871 г. в писмо до Данаил Попов:

„Пишете на Каравелов, моля го за последен път братски, да не ме вика вече чрез вестника си, защото ще повярвам на някои думи като ми казват: „Брате Левски, без да се усетиш Каравелов ще те предаде!” Ето какво: в 20-ти брой в „Свобода”, където беше писал за мен и ме викаше да се срещнем в Букурещ, произведе тайна буна пак между турците. И българи шпиони, преоблечени с български дрехи, търсят, запитват, спират по конаците, по хановете и дават заповеди по всички ханове така: щом дойде човек със среден бой, или бил височък, с руси мустачки, с дрехи, били широки, тесни или офицерски, може и с просешки, веднага да дойдете и да съобщите в конака!!!…

Левски пише на Каравелов и на 25 август 1872 г. след втората вестникарска „покана” до него:

„Байо, да ти кажа една като сто! Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето един народ на части и тогава от него не остава нищо. Това вие твърде добре познавате. Следователно у нас, за да не може да добие сила тая поразия, а да вземе силен вървеж работата ни, без да пропадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупаци, а да ме поддържате, като кажете всекиму: „Ако вие с Левски не се разберете, за вас няма работа!” Това така трябва да направите, ако сте убедени в мене, и няма да последва нищо лошаво.

Дето ти пиша от Олтеница и Гюргево, че говорят някои си недобро за тебе, аз мисля, че правя добре, щото да ги убедим в истината. Но като е така щом ти се сърдиш и не желаеш, не ща вече. Аз го имах за длъжност.”

За какво се е сърдил Каравелов? Колкото и да се рови човек из някакви документи, слухове, казано-речено, така и не става ясно има ли вина Каравелов за попадането на архива на БРЦК в турски ръце. Благодарение на интернет се вихрят теории и уж „сигурни сведения”, кое от кое по-идиотско и очевидно измислено. Българската склонност към негативизъм и очерняне на всичко и всички забърква от тези пасквили такава амалгама, която би окачила на въжето и самия Иисус. Та един Каравелов или Левски ли?

След гибелта на Левски Каравелов се затваря в себе си. Оттегля се от революционната дейност и започва да издава просветителското списание “Знание”. Туберкулозен бацил дълбае гърдите му. Освобождението го сварва с непоправимо увредено здраве. Въпреки страданията, той планира да пренесе печатницата си в Русе

Каравелов посреща новата година в мъки. Повръща кръв и бълнува. На 21 януари 1879 г. пак Обретенов документира: “Таз заран доде г-жа Ната на Каравелова жена му в дома и каза, че понеже Каравелов е зле болен, затова да отиде майка ми в тях и в случай, че умре да й помага. Къде обед си доде майка и ми каза, че Каравелов е свършил вече, т. е. простил се е от този свят.” Баба Тонка, отгледала четирима поборници за българската свобода, затваря очите и на Любен Каравелов.

Тъжно. Тъжно и покъртително. А вятърът… вятърът нека си ечи и Балкана да стене - идва времето на предателите. Сред тях с демонична сила се извисява еничарят хаджи Иванчо Пенчович, член на Държавния съвет на Османската империя и на Върховния съд на империята, верен копой на великия везир Мидхад паша. Именно него и дузина туркофили, влезли като депутати в Учредителното събрание през 1879 г. в Търново, визира Стефан Стамболов: „Кой днеска ще да брани народната ни чест от нашите тирани, от българите с фес?”. И това е година след робството! А днес кой ще ни брани? Няма го Левски, няма го Ботев, няма го дори „грешникът” Каравелов…

За какво става реч? Осем месеца след обесването на Апостола, есента на 1873 г. сред българската емиграция във Влашко плъзва слух: по вина на Л. Каравелов архивът на Българския революционен комитет (БРЦК) в Букурещ бил продаден на турците и използван в Софийския процес срещу Левски. В основата на този слух са х. Пенчович, групата около Марин поп Луканов и мекерета като Киро Тулешков. Мерзки деяния на мерзки хора, самите те допринесли не малко и предопределили смъртната присъда на Апостола.

През октомври 1873 година цариградският в. „Право”, списван от българи-туркофили, публикува серия статии срещу Каравелов. Били ответен удар, отмъщаващ за пиперливите фейлетони на Каравелов. В началото на 1874 г. мълвата за „предателя” Каравелов обхожда цялата емиграция във Влашко, Молдова и Русия. Разбираме от писмо на Илия поп Луканов до Иван Драсов. Читателят да запомни: Илия е по-малък брат на Марин поп Луканов, председател на Ловешкия революционен комитет. Същият Марин, когото в последното си писмо до ловчанлии от 12 декември 1872 г. Левски обвинява: „У председателят има пренесени от други комитети пари; по-напред ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел уставът?!”.

Несъмнено: по-малкият брат е подучен от гузния Марин. Сред емиграцията Илия поп Луканов, заедно с Киро Тулешков, са първите клеветници на Каравелов. Той пише на Драсов: „Каравелов се обвинява в туй, че той бил предал на сръбското правителство всичките писма на Левски, което и му показали уж в София. Туй се хортува в Русчук, туй чух и тука (Одеса)”.

Анализът на писмата между Илия поп Луканов и Ив. Драсов (бивш секретар на Ловешкия комитет) сочи: разпространяващата се клевета срещу Каравелов е негово дело. На 8 декември 1873 г., той пише на Драсов: „Тука (между одеските българи) и по някои места по нашенско се хортува, че той (Каравелов) бил най-главната причина за зимъшните случки”.

Днес знаем: най-силният, безпристрастен защитник на Каравелов са турските документи от Софийския процес, както и шифрованите доклади на чуждите консули в Османската империя до техните правителства. На процеса пред Софийската извънредна следствена комисия начело с генерал Али Саиб паша и пред разпитвания Левски х. Иванчо Пенчович превеждал директно откъси от писма и инструкции, иззети от турската полиция от революционните комитети в Орхание и Тетевен. Именно тях клеветата ще „причисли” към уж изчезналия от Каравеловия дом архив на БРЦК!

Днес историческата наука е потвърдила: когато Каравелов, смазан от клеветата, подава оставка като председател на БРЦК, той предава част от архива в Браила на Кирияк Цанков като подпредседател на БРЦК, а останалата част плюс комитетския печат - на групата около Ботев и Стамболов. Този факт тогава знаят малцина, но по-късно те го премълчават! Защо?

Каква е била ролята на Иван Драсов? Той се оказва вторият (след Илия поп Луканов) проводник на клеветата срещу Каравелов. По този начин успокоявал гузната си съвест за малодушното си поведение през лятото на 1872 година. Когато на 8 август научил за турските обиски в Ловеч, Драсов панически унищожил голяма част от архива на Ловешкия комитет. Сетне бяга в Чехия под предлог, че иска да учи. След Освобождението, прикривайки себе си, усилено тиражира клеветническа версия: Левски, тръгвайки от Ловеч за Общото събрание в Букурещ през април 1872 г., взел архива и го предал на Каравелов. Нямало как оклеветеният председател на БРЦК да се защити. Когато Драсов пуска клеветата, Каравелов вече е покойник!

И нещо показателно: Иван Драсов бяга от Ловеч след обира в хаджи Денчовата къща, предупреден от Али Чауш (август 1872). Кой Али Чауш? Същото заптие, което на 26 декември среща крачещите от Ловеч към Къкринското ханче Левски и Николчо Цвятков. А защо Али Чауш предупреждава Драсов да бяга, отговорът е близо до ума - защото е негов агент, а знайно е, че гарван гарвану око не вади.

Преди да посочим третия - след Илия поп Луканов и Иван Драсов - клеветник на Каравелов да отбележим: Илия „научил” за предадения от Каравелов на турците архив от по-големия си брат Марин поп Луканов. Тук мотивът е прозрачен: Марин поп Луканов присвоил голяма част от комитетските пари и след Освобождението прехвърля вината за греха си върху касиера на комитета поп Кръстю. Дори стига по-далече - издига в звание „председател” нещастния, нищо неподозиращ поп Кръстю. Защо? Много просто - за да отхвърли от себе си подозренията. В писмо от 12 декември 1872 г. Левски укорява „председателя” (без да го посочва поименно!) на комитета за присвоените пари. След Освобождението Марин поп Луканов в съдружие с друг водещ член на комитета - Димитър Пъшков - са вече сериозни политически фактори в града. Те имат властта и наглостта за притискат оцелелите поборници да свидетелстват против поп Кръстю. Така Марин поп Луканов прикрил своето престъпление.

Истината, че М. поп Луканов е първодвигател на клеветническия слух за „вината” на Каравелов, научаваме от анкетата на д-р Парашкев Стоянов. На 10 май 1901 г. д-р Стоянов разговаря с Марин поп Луканов, който му казва: „За събранията се държаха протоколи, които се занесоха на Любен Каравелова и останаха у него. Подозират, че Ната ги откраднала и дала на сърбите и тези ги дали на турците за пари”.

Всъщност това са писма, конфискувани от революционните комитети в Орхание и Тетевен. Свидетелството на Марин поп Луканов пред д-р Стоянов сваля всички маски. А именно - от Марин поп Луканов, чрез живеещия тогава в Одеса по-малък брат Илия, стартира първата линия на оклеветяване на Любен Каравелов.

Видната изследователка на Възраждането Крумка Шарова изтъква рушителната дейност на х. Иванчо Пенчович: „Д-р К. Иречек е документирал в „Български дневник” свои разговори с Иванчо Пенчович, на които присъствали още и В. Д. Стоянов, Н. Михайловски, П. Кисимов и М. Балабанов; все хора, които били по-открито или по-прикрито склонни на компромис с поробителите или пряко им служели и поради това все отрицателни герои на страниците на в. „Свобода” и „Независимост”. Пред заслужилия чешки учен те разказали версията как архивът на БРЦК попаднал в турската следствена комисия „по вина” на Каравелов, като Пенчович говорел в качеството на очевидец”. Каква наглост! Впрочем, тя е характерна за всички предатели.

В първите години след Освобождението временно оклюмалите туркофили пълнят редовете на Консервативната партия. Консерваторите използвали „разкритията” на х. Иванчо, за да компрометират и брата на оклеветения покойник - Петко Каравелов. Било дошло времето на „първоначално натрупване на капитала” - термин, прикриващ безогледното ограбване и експлоатиране на народ и страна. С унищожителна ирония през 1881 г. безвременно починалият Захарий Стоянов ще отбележи: те се нарекли консерватори „само и само да облекат чорбаджилъка си в европейска дреха”. Един вид - започнали да изповядат „евроатлантически ценности”…

Само двама съратници на Каравелов имали доблестта да признаят вината си пред българската емигрантска интелигенция към Любен Каравелов - Стефан Стамболов и Стоян Заимов.

Стефан Стамболов: „Не само Хр. Ботев, но и аз, и много други емигранти във Влашко сме виновни в това, че не оценихме навреме Л. Каравелов, че го обиждахме, оскърбявахме и го доведохме дотам, че той се отказа от политическа дейност по време, когато именно тази негова политическа дейност би дала особено силен тласък на развитието на борбата за нашето освобождаване… Аз дори си позволих да заплаша Любен Каравелов с револвер”.

Стоян Заимов единствен, докато Каравелов още е жив, през март 1878 г. пише и моли за прошка: „Вий за мен сте повече от светец. Простете, ако в нещо и някога съм ви обидил. Отдайте го на моето незнание и на моето невежество”.

Димитър Общи

Великодушието на Левски често му пречи да разбере кой е с него и кой против него. И затова, макар и неохотно, той приема натрапения му от Каравелов Димитър Общи за помощник. Левски не му се доверява и има дълги разправии с Каравелова за него. И когато Общи почва да не му се подчинява и да върши своите авантюри, той решава да вземе мерки, за да не се пречи на делото. Каравелов е с тежък характер, обичал да се налага и да командва. Било неминуемо двата стълба на революционното дело да се сблъскват. Каравелов нагрубил Левски, а той, за да избегне разрива и по тоя начин да срине изграденото с толкова мъки дело, великодушно му прощава.

Понеже както казва поговорката „Краставите магарета през девет баира се надушват”, един от първите, с когото се сдушва Общи, е Анастас поп Хинов от Плевен. Хинов е човек, който умира да бъде началник, непрекъснато търси начин да напакости на Левски, разпечатва писмата, които идат от Букурещ чрез брата му Данаил Попов и адресирани за Левски. Дори не се притеснява да иска не Левски, а той да застане начело като организатор на революционите комитети. Пред турския съд Анастас поп Хинов разказва надълго и нашироко как в продължение на година и половина през него минавала цяла кореспонденция между Левски и БРЦК, но веднъж той, Анастас, отворил едно писмо, понеже му бил счупен печатът (само едно !?), обаче нищо не разбрал, шифровано било, а Левски го осъдил най-остро.  След острата забележка на Левски към него, Анастас хвърля на Апостола една откровена закана: „Ще се изправя и ще те клъцна по челото, та да ме запомниш за всякога!”

Анастас отявлено и открито поддържа Общия против Левски. И затова не е чудно, че цялата тази клика - Луканови и приятели - налагат решението да се обере орханийската поща, въпреки несъгласието на Апостола и поп Кръстю. Това е началото на края.

Най-накрая след дълги усилия властите влизат в следите на обирджиите и на 19 октомври започват първите арести. 27 дни след обира са заловени Велчо Шунтов и Божил Колев. Те не участвали в него, но носели храна на обирджиите от Арабаконак. Отначало отказват да говорят, но са смазани от изтезания, вследствие на което издават Стоян Костов (Пандура) и Тодор Кръстев (Бръмбара). И оттук насетне тръгва лавината.

Властта взема работата съвсем насериозно и затова софийският мютесариф Мазхар паша ръководи лично първото следствие (19?28 октомври1872 г.) в Тетевен и Орхание. За 10 дни провежда 58 разпита и очни ставки.

До 24 октомври 1872 г. следствието се върти около обира като проява на хайдуци и разбойници, когато за първи път Тодор Бръмбара изтървава думата „комитет” и едно име - „Димитър от Сърбия”, т.е. Димитър Общи. На 26 октомври 1872 г. даскал Иван Фурнаджиев, секретар на Тетевенския комитет, сам се предава, казва кои са в комитета, къде е архивът, накъде е тръгнал Общи и пръв произнася името на Левски - „другарят на Димитра ? Васил” и го описва най-подробно. В нощта срещу 27 октомври 1872 г. е заловен Димитър Общи. Той добавя към издаденото от даскал Иван име Васил и „Дякон Васил”, по-късно Анастас поп Хинов пръв ще назове Апостола „Дякон Левски”. Пръв Общи споменава имената на водачите на Ловчанския комитет ? Марин поп Луканов и Димитър Пъшков.

Показанията на Иван Фурнаджиев, Димитър Общи, Анастас поп Хинов, Вутьо Ветьов са фатални - и за организацията, и за Левски. Започват предателствата. Град по град, село по село, комитет по комитет, човек по човек.

Според протоколите от следствието от задържаните не издават нищо и никого само Васил Левски, Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Христо Ковачев, Никола Цвятков, Христо Цонев?Латинеца и двама овчари - близнаците Велко и Тодор Стойнови от Желява. Луканови и Пъшков няма защо да издават - те вече са си свършили работата. По-нататък ще стане дума и за това.

Лавината лети все по бързо надолу. Разгромени са над 70 комитета. Общият брой на издадените комитетски дейци надхвърля 150. Така се знаеше допреди няколко години. А истината е страховита! Новоиздирените османски документи разкриват действителния мащаб на пораженията върху революционната организация. Издадените комитетски дейци са над 500 души! Само от района на Ловеч и Орхание!

Това е резултатът от самонадеяността на Димитър Общи, от неговия бабаитлък, от малодушието на арабаконашките обирджии и комитетските хора, които за една седмица ще съсипят нечовешките усилия на Васил Левски, ще съсипят комитетската организация и в крайна сметка ще окачат Апостола на бесилото. Не можем да не отбележим, че дял за този разгром косвено има и Каравелов - заради своята неотстъпчивост и огромно его, той насила налага своя Юда на Апостола. А можеше да бъде иначе. Дали? Кой знае… В храстите са съскали много змии, не е бил само Общи. Както и да ги мислим нещата, Димитър Общи просто е потвърдил това, което другите дребни и страхливи душици преди него са изпяли в един глас.

Вината за издайничествата не е само в Общия. Тя е и в тънките сметки на някои от членовете на ловешкия комитет, които стават причина за овластяването на крайно неподходящия Димитър Общи за водач, за неуместната авантюра с кражбата на касата, опита за обир на Денчо Халача и в крайна сметка за разбиването на организацията и залавянето на Левски.

След Арабаконак нишката е напипана и започва разплитането на кълбото. Всички издават всички и всичко, дори и това, за което не ги питат. Постепенно започват разкрития за цялата революционна мрежа в Северозападна България. Сред общата гмеж от предатели все пак се открояват трима:

Иван Фурнаджиев - секретар на революционния комитет, прави пълна портретна обрисовка на Дякона, като обяснява как се клати един от предните му зъби, когато говори високо, какъв е цветът на очите му, с какви дрехи ходи, кога и по какъв повод ги сменя, какви имена използва при кореспонденциите си. Посочва и вероятния път, по който Димитър Общи ще се опита да избяга отвъд Дунава и по който действително той е заловен ден по-късно. Ако смятате, че тетевенци са предали даскал Иван на забвение, грешите - той има улица в Тетевен, както и Павел Лалов - издал 3 комитета и 7 участници.

Анастас поп Хинов е вторият от тройката подлеци. Освен че предава 12 комитета и 17 участници без никой да го пита, издава и брат си Данаил Попов, който е в Турну Мъгуреле и покрай залавянето на който изгарят още 10 души, 7 от които румънци. За поведението на поп Хинов пред следствието Пъшков пише в спомените си: „След него влезе и се разпита Анастас п. Хинов, който същото потвърди, че аз съм член на Комитета, обърна се към (мене) и каза - защо не кажеш истината. Той беше много обширен и дори злобен против Ловчанския комитет…” Както се казва в поговорката: „Крадеца вика най-силно дръжте крадеца!”

Левски пише на Хинов: „Ето че ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа. А думите ти на горните (Д. Общи и Анастас поп Хинов) са интриги и с чували глупости”.

Тройката на най-големите мръсници попълва папукчията Вутьо Ветов от село Видраре. Това е човекът, който буквално окачва Левски на въжето и забива последния пирон в ковчега му. Той е натрапен на Левски за помощник в опита за обира на Халачевата къща, при който Апостола убива нелепо слугата Стойчо. А Вутьо се спотайва в сенките на улицата, вместо да помогне на попадналия в неимоверно затруднение Дякон. И все пак - ако Вутьо бе казал, че не е видял нищо, Дяконът можеше да твърди, че убийството е станало при самозащита, при което можеше да бъде съден по чл. 147, гл. ІІ, ал. А от Имперския наказателен закон (ИНЗ), предвиждащ наказание „на окови” за 15 години. Но заради показанията му Левски получава смъртна присъда  по алинея 5 от ИНЗ на същия член 147. Покрай това си непростимо деяние Вутьо издава също 3 комитета и 6 участници.

В протоколите на следствието четем следния знаменателен пасаж: „И след това пашата му рече (на Д. Общи) да говори всичко, което знае, защото до този момент всичко било известно. Знае за Левски, за Ловеч, за Влашко, за местните комитети, даже изброява и някои конкретни имена.” Откъде Али Саид паша знае за всичко това? Отново причината са комитетските юнаци от Тетевен. На 26 октомври при първите претърсвания поради нехайство на Стоян Врабевски и Иван Лилов Фурнаджиев са открити архивите на Тетевенския революционен комитет. Именно тези документи пашата хвърля в краката на Общи, за да му покаже, че всичко вече се знае. Тези, а не архива на БРЦК.

Пръв започва да издава участниците в обира Стамен Ташов. Поради глупостта на жена си той издава помагачите Велчо Шунтов и Божил Генчев. Тодор Бръмбара пръв насочва следствието към Тетевен, а Велчо потвърждава думите. От разпита на Тодор разкритията започват лавинообразно и постепенно става ясно, че обирът не е криминално, а комитско дело. Бръмбара посочва Димитър Общи и разкрива, при това без никой да го пита, че убийството на дякон Паисий е негово дело. Още същия ден е разпитан и секретарят на Тетевенския комитет - даскал Иван Фурнаджиев. За него казахме - той издава всички и всичко.

На следващия ден в Тетевен е докаран заловеният Димитър Общи и веднага е разпитан. От него започва и големият разгром на организацията, създадена от Левски. От протоколите на неговите разпити, от които са запазени малко над половината, е ясно, че той издава общо 52 селища и 95 човека. Споменава Къкрина и една от тайните квартири на Левски - къщата на Николчо Сирков, където Левски отсяда преди да тръгне към Къкринската си Голгота. Комитетските дейци къде поради насилие, къде поради страх, къде поради глупост правят пълни признания и хвърлят цялата вина върху Левски. Примката около Дякона започва все повече да се затяга. Левски не пада нито за миг духом, а умно, интелигентно и саможертвено спасява живота на няколкостотин комитетски дейци, които така и остават неизвестни на османските власти. Тази тактика спасява делото, спасява каузата, но не спасява него самия.

В турски ръце попадат и две писма до Левски от Любен Каравелов и Тодор Пеев от 30 октомври и 1?2 ноември 1872. Дунавският валия пише до Великия везир на 25 ноември/7 декември 1872: „Става ясно, че споменатият Васил Левски е изпратен от комитетския център. В едното от двете писма, които по подходящ начин са били взети от ръцете на преносителя и като са им били направени преписи, са му били върнати, се изразява съжаление за залавянето на Димитър…”

Как и от кого са били иззети писмата? И как са му били върнати, за да ги предаде до получателя им? Кой е преводачът, който освен български, трябва да знае и шифъра на комитетската кореспонденция? Главните куриери, които пренасят комитетската кореспонденция от и до Левски са Христо Иванов-Големия и отец Матей Преображенски. Те са извън всяко подозрение. С тях Апостола гради комитетската мрежа, докато в Букурещ се „настъпят едни други по краката” и наричат обиколките на Левски „гламави работи”. Други доверени куриери са Никола Обретенов и Димитър (Дидьо) Пеев, за които също няма подозрение да са издайници. Подозрително изглежда фигурата на Анастас поп Хинов, с неговата склонност да отваря писмата на Левски. Казано-недоказано колкото искате, нищо със сигурност… Отговор на повдигнатите въпроси няма.

Левски като човек умен и вещ в конспирацията не е могъл да не усеща натрупването на напрежението около него. Не може да не е виждал как неговите до вчера доверени другари шушукат по кьошетата, не желаят да се съобразяват с решенията на БРЦК и неговите собствени, дори си позволяват да го заплашват, крадат комитетски пари, викат го с вестникарски дописки и вместо единен революционен център в Букурещ вече са се оформили групички от „наши” и „ваши”. Едната група е с Общия против Левски, не защото принципи ги делят, а защото тия, които са с Дякона обмислят много дълго начинитe за добиване на средства, нужни за комитета, докато юнаците покрай Общия и ортаците му много-много не са се замисляли, дейност, която им е неприсъща, пък и средствата са им необходими за разгулен живот, както на Общия или за насищане алчността за богатство и търговия. И Апостола все по-често говори за „ордия шпиони” и „изродици български” и предупреждава комитетските хора да не се доверяват на никого, особено на „случайни” спътници, неканени „помощници” и нетърсени „довереници”.

И все по-често синеокият Ангел е усещал безкрайната самота, която му тежи, смазва го. Да не можеш с чисто сърце да се довериш никому, да не смееш да се отпуснеш и да се наспиш една нощ като хората, да се опитваш да събереш в юмрук хора, които те гледат под вежди и озъбени са готови да ти се нахвърлят, ако не става тяхната. Каква сила е носило това сърце, за да продължи народната работа в такава обстановка! Често съм си мислил, че той е предчувствал, че краят е близо, че начинът, по който вървят нещата ще го доведе или до зандана или до бесилката. Защото разложението вече е започвало да обхваща комитетската мрежа.

Поп Кръстю

От Арабаконак насетне поп Кръстю Никифоров поема греха за най-грозното издайничество в националната ни история. Той е нужен на българина не само защото съсредоточава в себе си вината около погубването на Апостола, а и защото някак си ни оставя да въздъхнем облекчено: намерен е грешникът, слава Богу, не съм аз… Пръв хвърля камък отгоре му Каравелов. Чул, недочул какво е станало в Българско, той пише във вестник „Независимост”: „Когато Васил излязъл из поп Кръстевата къща, то бил хванат от заптиете. На поп Кръстя дали едно „аферим”, едно горчиво кафе, сто лири и един хат, и обещали му са да го не преследоват за неговите стари грехове. У поп Кръстя има около 100 лири Василеви пари.” Години по-късно Иван Вазов окончателно окачва поп Кръстя на позорния стълб. Нека да се върнем назад в годините и да дадем думата на Данаил Кацев-Бурски:

„Поп Кръстю ли предаде Левски? На тоя въпрос ние отговаряме с нов въпрос: Кой скрои тая интрига и защо му беше необходимо именно поп Кръстю да бъде предател на Левски?

След обира на пощата от Ловеч арестуваха само трима: Марин поп Луканов, Д. Пъшков и поп Лукан, това на 28 октомври, държат ги до 10 ноември. Арестувана била и Величка Хашнова в къщата на поп Кръстю. Щом пристигат в София, по показания на Общи, поп Лукан бил пуснат и телеграфирано било да бъде заловен поп Кръстю…

След като попа бил разпитан, бит, пуснали го на сутринта. Величка вече се не връща в затвора си (в поповата къща). Никой я не търси, тя заминава за София при брата си Марина и Д. Пъшкова. Съобщава им, че поп Кръстю бил освободен. Това ги нервирало, според Д. Пъшков, и не можели да се начудат защо е пуснат.

Величка се връща от София и заедно с брата си Христо и мъжа си Гечо Хашната скрояват интригата за подхвърленото писмо, че е от поп Кръстю, който бил искал копирната книга и други книжа да се отнесат в колибата на Хашнови в лозето на Саря Кая и като отишле там, видели поп Кръстю в храстите заедно с преоблечени заптии. Скроена така интригата, пише се писмо на Левски, който вече иска на всяка цена да дойде в Ловеч и види тая работа, която напълно иска да уничтожи полуиздигната сграда на свободата народна.

Д. Пъшков казва, че не Величка, а Стоян Куюмджията видял попа в храстите, самия Стоян отказва да е видял попа там, а го бил видял в конака. Противоречието е явно и то предполага да се съмняваме в искреността на разказите на участниците при развязката на тая трагедия.

Писмата, подхвърляни от попа, не са видели бял ден. Знае си ги само Величка и живия още Христо Луканов. И за да бъде тяхната интрига пълна и завършено делото, щом бива заловен Левски, Лукановци веднага на 28 декември съобщават в Троян и Троянския монастир по нарочен куриер късо: „Поп Кръстю предаде Левски на турците. Пазете се”.

Левски все повече долавя интригите, които се разиграват. Те го заставят да пише това писмо, в което не скрива подозренията си и отправя укори към хората, които нарушават Устава, а и всякакви морални и човешки норми:

„1872, дек[ември] 12-й Бъл.

„Писменно да ми дадете за тия писма които са писани от Вас. Пророкувам целта каква Виe била, и по вишегласие ли сте го направиле, или сам някой, и кой е! ако на това са отричете, и секи каже от Вас не знам, то ас знам и ще Ви го покажя да го видите кой е. За следствието на тия подхвърляни писма, оставам да говора до като вида щели исповяда сам оня който ги e мушкал в Портата из ряската, и като какво cи e мислил с това, па тогава. По тия писма страхувам са да дода в градът Ви. В тях тълкувам: предателство истинно, и предателство без да ще от страх но вище какво ще Ви забележа веднъж за сякога, и веднъж и сто пъти излизам от длъжности си.”

Знаеше ли попът, че Левски ще мине през Какрина? По сведения на същитe не, защото Никола Цвятков, който ще придружава Левски научава това след като се събрали при „Пази Мост”. Кой знаеше друг, освен Христо поп Луканов и Величка Хашнова? Според тяхната логика и логиката на поддръжниците, че поп Кръстю е предател, не можем ли да си направим и ние нашите изводи, че тия, които са знаели и които са придружили Левски до някъде са предателите? Ние не сме от тия, които без да доглеждат и без да изследват, ще правим изводи и ще обвиняваме. Но ние с право бихме ги обвинили и те няма да могат да остановат своето „алиби”, защото те по нареждане от Марин поп Луканов и Димитър Пъшков скроиха интригата, обвиниха предварително поп Кръстю и той трябваше да бъде предател пред света и когато ужасното настана, никой не се помъчи да види дали няма улики, които да подкрепят едно подоздрение върху други също така заинтерисувани лица, които можеха да знаят: Кога ще дойде Левски, кога ще бъде в града и кога ще го напустне?

А всички като слепци за тояга се заловиха за първичната интрига, която безнаказано се шушука от ухо на ухо, шири се и уничтожава преднамерено всички пътеки и пътища, по които може да се доберем до истината.

Ако г. Стоянов при написане на своята книга без да взимаше страна по въпроса, беше поместил всичкия суров материал, който бе събрал от живите дейци и по малко доверяваше на Величка Хашнова, Марина поп Луканова и Д. Пъшкова, нямаше да имаме сега тая каша. Той черпи от тях всичко необходимо за книгата си и само тях вярва, а това е една от ония капитални грешки, които легнаха като основа по-после в историята на предосвободителната епоха. Да се базира човек на показанията на Д. Пъшкова, Стоян Куюмджията и Пано Рогозаров, които не се ползват с доверието на своите граждани поради техните дела, които бичува поп Кръстю и да им вярва, това значи умишлено да се вадят от лъжливи доводи несигурни изводи.

Той поддържа Левски против алчната за богатство пасмина от хора, които благоговеят само пред авантюрите на Общия. Техните интереси за сметка на общото народно дело не е можело да не възмущава поп Кръстя и той е прав като кипи и се възмущава от техните деяния, които увличат и Левски и които деяния подготвиха неговото проваляне. Поп Кръстю, па после и самия Левски знае, че дякон Паисий е убит без вина, по доносите на Д. Пъшков и Д. Общия. Паисий не е мътил водата на комитетските хора, а тая на търговците между тях. И прав е бил Васил Йонков, като казвал за Пъшков: „Той не е никакъв революционер, а търговец. Дето пойдем, все за търговийката си мисли.”

Ние видяхме в излагане развоя на събитията, че има такива лица, които се интересували за Левски. Едно от тях е турския шпионин Пано Бонжора, който, заблуден по портрета, предава в Троян в хана на Ив. Казанджиев учителя Аврам Тодоров. Той същия заплашва с портрета на Левски Яким Шишкова, че ще му види сметката. В денят на тръгването, той отива на два пъти чак в кръчмата на дядо Добре, която се намира по пътя за Севлиево и то далеч от града.

Второ лице е Али Чауш помак, той постоянно слухти и търси. На Малка Коледа следи Левски и го заварва в хамбара на Яким Шишкова. През денят на залавянето той посещава кръчмата на дядо Добре, 30 минути по-късно от Пано Бонжора. Същият след обед към 2-3 часа среща Левски и Никола Цвятков при „Пази Мост”. Тия лица имаха надежда, че ще получат обещанитe от турското правителство 20 000 гроша и искаха на всяка цена да ги получат.

Третото лице е дядо Добре, който има да отмъщава за обира, подпомага делото на Пано Бонжора и Али Чауш. Пано е подкрепен и от хаджи Мичо, който беше измамен в своята памет, когато заплюваше Аврам Тодоров, вместо тоя, който му беше взел насила 10 турски лири. А хиляда и 50 гроша не са малко, за тогавашния чорбаджия, за тях, може да се окачи човек на въжето. Той живee наблизо до Поплуканови, до църквата „Св. Богородица”, техен роднина е и винаги следил какво става у тях и всичко знае пак от тях. Цялата вечер пред арестуването на Левски, той е с турцитe на гуляй, а сутринта е един от първите поканени да видят кой е арестувания. Нo изнурения вид и окървавеното лице не са му позволили да го познае.

Но на тая развязка ключът е във в. „Независимост”: „Научаваме се и за достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчалии. Единият из тях по име Добре е механджия, а другият по име Пано Петков е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство.” (Отначало се е мислило, че дякон Дионисий, заместника на дякона Паисия, който падна убит в Орхание от ръката на Димитър Общи, е искал да отмъсти за невинно пролятата кръв, обаче доказателства и за него не е имало.) Значи хората се интересували, разбрали са, писали са и просто обвиняват Пано Петков Бонжора и Добре Механджията, а ние сме тръгнали да търсим игла в купа слама, а не виждаме копралята, която се навира в очите ни.

Самата омраза на Марин поп Луканов и Д. Пъшков към поп Кръстя ни навежда на интересни мисли. Тия двамата са на заточение, там получавали според д-р Стоянов по 60 гроша на месец и били на свобода. („Градът Ловеч” от д-р Стоянов, стр. 45.) На мен Пъшков заяви, че са биле добре и на свобода, занимавали се с търговия, защото получавали пари. Той бил богат, а и Марин получавал от техните. Кое е вярното? Безразлично дали турското правителство им е плащало по 60 гроша на месец за указана услуга или пък са получавали по 10-15 лири от Ловеч, но доколкото знаем от спомените на заточениците, никой не се е ползвал с такива привилегии. Писма не са могле да получат (другите), та камо ли пари. А колкото за жестове от подобен род турското правителство не правеше, без причина и за не направена услуга. Нашите заточеници измираха в Мала Азия от глад и мизерия. Никой се не грижеше за тях. Повечето време оковани във верига, те измираха във влажните кауши на тюрмата, разбира се, само осъдените от 3-15 години, а тия на вечно заточение били свободни и получавали по 60 гроша! И то Марин поп Луканов, Дим. Пъшков и хаджи Станю! От 25 души само за трима такова благоволение! Това е приказка от 1001 нощ.

И ако Димитър Пъшков до като не е се още представил пред Вечния Съдия не обясни тая работа, много търсящи истината ще има да се чудят и задават въпроси.

Ето ги те използват свободата си, избягват и са вече в Букурещ. В Ловеч се узнава и поп Кръстю веднага става и отива в Букурещ и иска да се срещне с тях. Те не искат. Не приемат и пари от него. Попът чрез поп Цоко иска публична среща с тях, тe и нея отбягват, но затова пък се опитват да го отровят, правят опит да го убиват, при все че той сам искал, ако е виновен да бъде убит, започват да прибират писмата му от пощата и не му дават възможност да опровергне писаното - по-скоро подхвърленото, в една бележка за строящия се паметник на Левски в София, поместена във в. „Славянин”, 1879 год., брой 2, стр. 13. („Градът Ловеч”, стр. 61.) Те не посягат само върху него, а и върху всички, които се опитват да го защитят. Така Марин поп Луканов и Пъшков подгонват поп Георги Антипов, жълтешкия войвода, който заговорва, че поп Кръстю не е предател. Дори Пъшков отива при Епископ Максим и му заявява, че ако не запуши устата на тоя поп, ще иде да го убие. Защо? Мигър тоя поп Георги не знае какво говори? Той, слава Богу, беше умен и учен, силен характер и неподатлив. Хаджи Мичо му беше изпотрошил прозорците на къщата, когато подушил, че поп Георги след изповядването на дядо Добри Механджията узнал, че и той има пръст в предаване на Левски. Хаджи Мичо беше вуйча на Величка Хашнова, и поп Георги разбрал, че той само чрез нея е знаял дали Левски е в Ловеч и кога ще замине.

Oт всичко, което чух от разпитаните лица, бях принуден да се срещна и с г. Д. Пъшков, което направих в присъствието на г. Петър Шишков. Г. Димитър Пъшков е 86 год. държелив старец. Той е очуден от писмото на Левски, писано на 12.XII.1872 г. (писмото е поместено в „Архив на Възражданието” от г Д. Т. Страшимиров, стр. 73 под поред[ен] № 44) до Ловчанския комитет в отговор на Марин поп Лукановото писмо от 7.Х.1872 г., който му писал, че кожите на членовете от комитета за цървули не ставали. Това писмо на Левски е един обвинителен акт срещу целия комитет, който с непослушанието си подготвя неговото предаване. И не е прав г. Cтрашимиров като прави на стр. 74 бележка по това писмо за пасажа: - … „у председателя има пренесени от други комитети пари. По-напред ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа”…, се отнася за поп Кръстю. По заявлението на г. Димитър Пъшков поп Кръстю не е бил никога председател, а такъв е бил само Марин поп Луканов, който и получавал от другите комитети пари. Поп Кръстю бил само член в Привременното правителство и касиер на Местния комитет, а не и на Привременото правителство.

Със сумите е разполагал самия комитет в лицето на председетеля Марин поп Луканов. След залавянето им ръководството на комитета останало на Цвятко хаджи Павлов, Величка Хашнова и на Христо поп Луканов, Левски с тях се сношавал, а не с поп Кръстю.

През месец август за трети път ходих в Троянския монастир, дето трябваше да се срещна с Негово Високопреосвещенство г. г. Максим, Пловдивски митрополит и председателствуващ Св. Синод. Той ми съобщи следното:

- Негово Блаженство (екзарх Йосиф) лично се интересуваше за предателството, извършено спрямо Дякон Игнатий. Той имаше достатъчно доказателства, че поп Кръстю не е бил предател, затова му позволил да служи заедно с него в църквата. Той го назначи и за архиерейски наместник в Орхание. Орханийци дошли да го молят да не им изпраща предател. На това той им казал, че той знае, кой е предал дякона. Поп Кръстю не е бил виновен и той никога не би допуснал да свещенодействува с него в един и същи храм. Имал съображения да не съобщи името на предателя.

Негово Преосвещенство епископ Максим Браницки, ми съобщи:

- При мен идва г. Димитър Пъшков и ме моли да въздействувам на поп Георги Антипов да престани да говори глупости - че поп Кръстю не бил предал Левски и че знаел имената на истинските предатели. Това аз не направих. Поп Георги сигурно има основание, затова и говори. Как ще мога аз да му се бъркам в неговия частен живот. В архивите на митрополията няма никъде споменато името на поп Кръстю в смисъл да е бил наказван или пък провинен в нещо. Назначаван е от Негово Блаженство екзарх Йосиф за орханийски архиерейски наместник.”

Позволих си този дълъг цитат, защото от него са видни поне две неща: че честните хора в Ловеч въобще не допускат дори, че поп Кръстю би могъл да бъде предател. И второ: виждат се кълчищата, в които са се омотали чрез лъжите си Луканови и приближените до тях. Или по-скоро задължените на тях.

Пред Д. Кацев поп Георги Антипов загатва, че е изповядал не само клисаря, „а и друг един”. Някой, който е замесен в предателството на Левски. Загатва също, че „твърдо знае”, че от пощата били задигнати документи на поп Кръстю по заповед на Марин поп Луканов. Стоян Куюмджията ги взел. Затова и поп Кръстю не можал да се оправдае и от това той и умрял, смазан от клеветата. Показва му две тефтерчета. Казва, че ще допише още нещо в тях и когато Кацев мине през май, ще му ги даде да ги отнеса някъде на съхранение, та след смъртта му да бъдат използвани. В тях всичко пишело. Само че когато през май Кацев минава през Ловеч, поп Георги вече е починал, а от тефтерчетата, както може и да се предположи, няма и следа. Така умира още една достоверна нишка, която би довела до истината по предателството на Апостола.

Стоян Куюмджията Ловеч ще го помни во веки. По сведения на ловчанци, той заедно с други мародери обират турските къщи по време Освобождението, а когато се връщат турците, изкарва народа да жъне по нивите им. Тогава са избити хиляди души от Ловеч. Хората там го помнят като голям изедник и лъжец. Лика-прилика на поп Луканов и Пъшков, това е и причината да се навърта все около тях - нещо като момче за всичко.

Ето какво пише Данаил Кацев за разпита на Куюмджията:

„- След Освобождението каква служба получи?

- Бях в общината като комисар при Марина.

- А да си отивал в пощата и да си получавал писма за общината?

- Отивал съм.

- Спомняш ли си да си вземал от пощата един голям пакет изпратен от поп Кръстю за Пловдив?

- Такова нещо не помня.

- Марин поп Луканов или някой друг не е ли ти поръчвал да вземеш от пощата един пакет с книжа от поп Кръстю за малко и после пак да го върните?

- Взимах. Чиновника ми го даде.

- На кого предаде пакета?

- Не помня.

- Казвай, защото аз всичко знам. На кого даде пакета?

- На Марин поп Луканов.

- Кой бeшe още там?

- Не мога да си спомня.

- Коя година бeшe това след Освобождението? Година или двe?

- След една, или две години… Не помня точно кога бeшe.

- После върнахте ли обратно пакета?

- Не помня.”

Разбира се, че всичко помни Стоян, но той няма да издаде ортаците си. Ако би се запазили тези поп Кръстюви книжа, може би историята около Ловеч и около Левски би тръгнала в друга посока. Само че тогавашният кмет Марин поп Луканов не би допуснал това - поради тази причина на началника на пощата е наредено има ли такава пратка, първо да се съобщи на кмета, преди да се отправи на път. Нататък е лесно.

Петър Шишков, син на Яким Шишков, по спомени от своя баща дава следните сведения: „Попитах баща си, защо клеймят поп Кръстю, нали не е той предател? „Остави ме сега, извика ми нервно, има много работи, които скоро ще се разяснят. Поп Кръстю не предаде Левски, а друг и се знае кой е.”

По времето на анкетата на Данаил Кацев в Ловеч (1925 г.) мнозина ловчанци все още помнят онези времена. И хвърлят съмненията си не върху поп Кръстю, а върху Добре Механджията от Дръстени и Пано Бонжора, пошушват нещо и за Хаджи Мичо - вуйчото на Гечо Хашната. Според тях всичко се скроило у Величка Хашнова, защото тя каквото намислела - правела го. Нея повече слушали…, а знаете какво е женска уста, когато се разплещи.

Михаил Xаджинеделчев - учител от Ловеч, съобщава на Кацев, че помни Пано Бонжора. Познава го като развратник, пияница, злобен и способен на всякакви низости. Мнозина смятали, че той е неизвестният турски шпионин, за който стана дума по-горе и в новооткритите писма. Дядо Ангел касапина заявявал открито: „Да бяха ме обесили както Левски, пак щях да твърдя, че Бонжора има намеса в предателството.”

Основен стълб в набедяването на поп Кръстю в предателство е телеграма № 1117 от 24 ноември 1872 г., изпратена от софийския мютесариф Мазхар паша до неговия търновски колега. Тази телеграма е превеждана три пъти (1937, 1952 г.) от турколога Васил Пандов Шанов и трети път (1973 г.) от Мария Михайлова - Мръвкарова, също турколожка. Да разгледаме частта от писмото, засягаща поп Кръстю и в трите превода: Шанов (1937 г.): “… то заповядайте на поменатия поп Кръстю, да съобщи на господството Ви, как са устроили бунтовническо събрание в лозята на доносчика и още кои други лица участват в комитета. Шанов (1952 г.): “… то заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстю, да съобщи на Ваше превъзходителство, как са устроили бунтовническо събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствали.” М. Мръвкарова (1973 г.): “… на поп Кръстю трябва да му се заповяда и обясни да каже пред Вас и полученият отговор за това какво бунтовно събрание са устроили в лозята на доносчика, а още и кои други са участвали от Ловеч.”

Забелязвате ли „тънката” разлика в преводите? На нея се базира проф. Димитър Панчовски, за да заяви категорично: „От първия превод на Васил Шанов (1937 ) и от превода на Мария Михайлова - Мръвкарова (1973) не остава съмнение, че поп Кръстю и така нареченият доносчик са две различни лица.” Панчовски продължава коментара си за значението на турската дума “мухбир”: “За тази цел прегледахме всички прави и обратни речници на турски език, които притежава Народната библиотека. В почти всички от тях срещу “мухбир” е отбелязано “който съобщава, който информира, кореспондент, дописник, доносчик”, т. е. като последно значение на тази дума се явява “доносчик”. При обратните речници за думата доносчик е отбелязано “хафийе, джурналджъ, ковджу, ифираджъ, мюнафир, лекелейджи”, т. е. никъде мухбир. А на понятието полицейски агент отговарят “сивил полис, хафийе”, т. е. никъде мухбир.

Изниква основателния въпрос: щом поп Кръстю и “мухбир” са две различни лица, за лозето на какъв мухбир може да става дума? Мухбирът, т. е. доносчикът, за който става дума в телеграмата на Мазхар паша е друг човек, но не и поп Кръстю! Панчовски, с помощта на турколозите Петко Груевски и Аспарух Велков от Народна библиотека намериха не един, а два литературни източника, от които става пределно ясно едно друго, неизвестно на мнозина значение на думата “мухбир” - “… служебно лице немюсюлманин, посредник между българските раи (”милет и румяниян”) и османските власти.” Такава роля на посредник е изпълнявал Яким Шишков от махала Армането в Ловеч. Сам Димитър Общи съобщава пред Мазхар паша, че там, в градината (лозето) на Яким Шишков, се е срещал с Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов и с един поп, чието име не знае. Така че няма как  лозето да е на попа, т.е. няма как поп Кръстю да е доносникът.

Ако поп Кръстю е предателят, защо каймакаминът на Ловеч Хасан бей би изпратил привечер на 18 ноември шест заптиета за ареста му? По такъв начин щеше да ги види целия град и да извадят на светло този толкова важен за тях агент. Нали на агента са разчитали за скорошното залавяне на Левски.

Кой е предал поп Кръстю, след като Д. Общи не му е знаел името?! Името на въпросния поп става известно на Мазхар паша на 17 срещу 18 ноември, когато в София пристигат арестуваните Марин поп Луканов и Д. Пъшков и им е направена незабавно очна ставка с Общия? И още същи ден пристига от София телеграма № 1097 за ареста на поп Кръстю. Защо ловчанският каймакамин задържа при себе си арестуваните Марин и Димитър Пъшков цели 20 дни, вместо да ги изпрати в София, при другите арестувани, където им е било мястото? С никой друг арестант властите не постъпват така! От кого каймакаминът на Ловеч разбира, че Величка Хашнова е посветена в комитетските тайни? Разбира се, че не е от „предателя” поп Кръстю, защото той е арестуван десет дни след нея въз основа на телеграма № 1119 на софийския мютесариф. Величка е освободена без последствие часове преди да бъде арестуван на 18 ноември попа. Жената си получава пътно тескере и свободно се отправя към София. Веднага след завръщането си същата Величка започва бясната си кампания за оклеветяване на поп Кръстю, появяват се  „подхвърлените писма”, които никой не е виждал; знае си ги само тя и брат й Христо? Защо Величка не отива повторно в София за очна ставка с Левски? Или дори не знае, че вече е арестуван? Обвиненията срещу поп Кръстю тръгват тъкмо от нея още преди Левски да е заловен! Да припомним думите на ловчанци: „Всичко се скрои у Величка и тя, каквото намислеше, го правеше. Нея повече слушаха, … а знайте какво е женската уста, когато се разплещи.”

Странни са и нещата около обира у Денчо Халача. Левски е подведен (от членовете на комитета, разбира се), че калфата на Денчо е „наше момче” и ще сътрудничи по време на обира. Оказва се, че не е така, което довежда и до смъртта на невинното момче. Чорбаджи Денчо е предупреден и се укрива в Ловеч или Троян, а семейството си изпраща в Троянския манастир. Проф. Панчовски с право отхвърля твърдения в спомените на Д. Пъшков (1923), че нападението в Ловеч е решение и дело само на Апостола, докато в анкетата на д-р Стоянов (1901), Пъшков казва, „че не знае нищо за обира”. Ние пък отхвърляме лъжливите твърдения, дадени пред д-р Стоянов (1901) от председателя на Ловчанския комитет - Марин поп Луканов, че брат му Христо „през това време дежури на тяхната улица”, а сестра му Величка „вардела и наблюдавала от къщата си”. Какво е „вардела”, един дявол знае. Иван Драсов е „драснал” в чужбина, Иванчо Колев, член на Привременното правителство, след обира също забягва в чужбина, Атанас Цочев Хитров „нищо не знае за обира”; Димитър Панталонджията също нищо не знае. Други около 20 ловчанци, разпитвани от д-р Стоянов, въобще не си спомнят за обира.

По всичко личи, че към 1 декември 1872 г. турските власти са отлично осведомени за движението на Апостола в България. Такива, както и за поп Кръстю, точни сведения те не са могли да получат нито от Д. Общи, нито от другите арестувани извън Ловеч, тъй като те не разполагат с тях. Арестувани от Ловеч са само Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и Величка Хашнова. И какво излиза - само тези тримата са могли да „пропеят” преди още поп Кръстю да бъде арестуван на 18 ноември.

Писмото на Хашнова, писмото от името на членовете на комитета  от 7 октомври, както и „подправените писма” липсват от архива на Левски. Запазено е обаче писмото на председателя от същата дата, уличаващо поп Кръстю в предателство, защото много добре се е знаело, че то е преписано с неговия почерк в конака в нощта на 18 ноември 1872 г.

Уличаващ момент в предателството на Марин поп Луканов е и фактът, че от всички разпитвани от д-р Стоянов през 1901 г. ловчанци, единствено Марин твърди, че поп Кръстю е бил председател на Ловчанския комитет, когато председател е самият той. Целта на поп Луканов е била двойна - да прехвърли върху поп Кръстю собствената си вина за обсебените комитетски пари, за което Левски обвинява председателя в писмото си от 12 декември 1872 г. и да узакони поп Кръстю за стотен път като председател.

Нека не забравяме, че именно лукановци обвиняват попа в предателство. И то далеч преди да бъде заловен Левски. Според члена на Троянския комитет Васил Бочев, лукановци, веднага след залавянето на Апостола, още на 28 дек., съобщават по нарочен куриер на троянци: “Поп Кръстю предаде Левски на турците. Пазете се!”

Христо (Ицо) Лазаров (Ботев четник) е казал направо в очите на Марин: “Ти, което направи, Господъ ще те накаже. Само една дума ще се върти въ главата ти и по задникъ ще се татразиш.” Марин поп Луканов умира парализиран.

Факт е, че поп Кръстьо не се среща с Левски при последното му идване в Ловеч, нито пък е бил очакван от него в Къкрина - Дякона е наредил всички книжа и пари да бъдат донесени в къщата на Николчо Сирков. От друга страна, поп Лукан е бил съслуживш в една църква с поп Кръстьо и никак не го е харесвал. Тази неприязън вероятно е продължена и от децата му - мълвата за предателството на поп Кръстьо тръгва именно от тях и най-вече от Величка, която опитва да убеди в това дори Левски при последното му идване, преди да се отправи за Къкрина.

Левски, обезпокоен от разкритията, решава да се прехвърли във Влашко, като пътем прибере и архива на комитета от Ловеч. За жалост той не знае, че властта разполага с негов портрет, притежава голяма част от комитетската архива, има признанията на съратниците му и здраво е затегнала обръча около града. Разпратени са патрули по пътищата с ясни инструкции кого да търсят и именно на такъв патрул се натъкват Левски и спътника му.

В литературата от онова време надълго и нашироко се обсъждат „спомените” на различни дейци за сумите, които е злоупотребил поп Кръстю. Подхвърлят се какви ли не фантасмагории. Като касиер на Ловешкия революционен комитет поп Кръстю е разполагал със средствата на организацията. Филип Симидов, окръжен управител в Ловеч през 1880- 1881 г., разказва как веднъж попът бил отстранен от богослужение, за да се избегне тлеещ скандал. „Три дни след това - продължава Симидов - в квартирата ми дойде самият поп Кръстю и със сълзи на очи ми разказа, че той не е предал Левски, кле се в децата си, в черковните тайнства и ми повтори: наистина аз бях касиер на Ловченския комитет, имах в касата 500 лири турски комитетски пари, но когато членовете на комитета Марин поп Луканов, Ив. Колев, Димитър Пъшков и Иван Драсов узнаха за разбиването на пощата от Д. Общий и залавянето му, те, които бяха ме избрали за касиер и имаха право да разполагат със сумите, прибраха парите от мене и после двама от тях бяха закарани на заточение в Азия - Пъшков и Марин поп Луканов. Какво направиха с парите аз не зная.”

Данаил Кацев пише: „Христо Панов, 70 годишен, от Ловеч, на запитването ми дали познава Петър Маринов, отговори, че го познава. Петър бил зет на Величка Хашнова. Оженил се възрастен след Освобождението. Той е знаял някаква тайна, защото скоро по искането на вуйча му Марин поп Луканов напусна Ловеч и се изгуби. Беше стражар и още жив получаваха му пенсията. Тодор Златев, началник на гара Ветово до 1896 год., заварил Петър Маринов стражар на гарата. Бил винаги умислен и скърбял за Ловеч. Питал го защо си не отиде, а той със сълзи на очи отговарял: „Не мога бе, брате, не мога. Щом си отида, ще ме убият… Аз им знам всичките работи… Тъща ми ще ми издере очите, ако ме види, нали ме знаят за умрял. Вуйчо Марин ми каза, като ме изгониха, че ако се върна ще ме убие като куче.”

Първата работа на Марин поп Луканов след Освобождението е да пише на Стефан Стамболов, че поп Кръстю трябва незабавно да се обеси. По това време той е депутат, после става кмет на Ловеч. Поп Луканов въвежда неписано правило всеки кандидат за поборническа пенсия ритуално да заплюва отчето като предател.

Малко след този призив поп Кръстю се причестява, изповядва се и на 21 септември 1881 г. напуска грешния свят.

След края на ноември 1872 г. масовите арести спират, но издирването на Левски изправя на нокти цялата Империя. А Левски бърза към Ловеч да спасява комитетските архиви. И защото тълкува: „предателство истинно или предателство без да ще - от страх…”

Къкринското ханче

И така - предаден ли е Левски или залавянето му е плод на нелепа случайност? Несъстоятелна е тезата, че каймакаминът на Ловеч не е знаел кого залавя в Къкринското ханче. В Протокол №15 Али Саиб паша (главният следовател) пише следното, мотивирайки смъртната присъда на Левски: “Понеже е бил твърде хитър и лукав, същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, насетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакамин той беше настигнат в с. Къкрина, Ловчанско, нападнат и заловен.”

Възниква въпроса: кого настигат? Ами този, когото гонят. Значи турците знаят кого гонят!  И второ: откъде турците имат портрета на Левски, направен през май или юни в Букурещ? Този, елипсовидният, който знаем добре. И който ще се намери в новооткритите през 2018 г. документи с надпис на турски на гърба.

Изводът сам се налага - турското правителство е отлично осведомено за движението на Апостола из България през ноември и декември 1872 г. Откъде властите черпят тези подробни сведения? Отговор няма.

Клеветниците с остри зъби

В Ловчанския комитет са: Марин поп Луканов, Анастас Хитров, Ив. Колев, Цвятко Павлов, поп Кръстю, Димитър Пъшков, Ив. Драсов, Анастас Попов и др. Председател е Марин поп Луканов, подпредседател е Цвятко X. Павлов (това да се запомни добре) секретар Иван Драсов, сметководител поп Кръстю и другите членове.

Данаил Кацев прави следната характеристика на Марин поп Луканов: „Той е бил човек със силен характер, твърд и жесток. За своите лични интереси се е грижил твърде много. Той в отсъствието на Левски приема пари и издава квитанции. Скрит и мнителен, той сам подготвя да бъде подкрепен Д. Общия по обира на орханийската поща и по тоя начин в разправиите на двете течения да извлече изгоди за себе си. Той дори злослови против подпредседателя Цвятко X. Павлов, който е имал службата за закупване на оръжие, и се мъчи да го скара с Троянския комитет и донякъде ycпявa. Най-добре негова характер изпъква след Освобождението, когато заема длъжността кмет на града. Той не се стеснява да заяви, че тоя народ, когото „ние сме освободили, ще трябва да ни плаща”. При събиране на общинските даждия е жесток и неумолим. Целият град пищи от него и когато стария и общо почитан Яким Шишков се застъпва за тоя народ, той рязко му извиква: „Не се меси в моите работи. Нека пищат. На една махала стига по една харания да се перат и си варят качамак.” Като окръжен управител със своя терор предизвиква Яким Шишкова да се оплаква лично на Стефан Стамболов, но и това не помага.”

Не по-ласкави са и думите, с които Кацев-Бурски описва Д. Пъшков: „Той е сащия твърд и непоколебим характер, за него общите интереси имат значение дотолкова, доколкото ще може да подсигури своите. Не обича охотно да разправя за това минало. За да се не отнеме славата им, че са били членове на Привременното правителство, той не признава никого освен себе си и Марин поп Луканов. За Цвятко Павлов, който е подпредседател на комитета и едно от най-доверените лица на Левски и Ангел Кънчев, той казва, че бил обикновен член и не се месил в работите на комитета. Само че от публикуваните писма в книгата на г. Марковски „Спомени и очерки из българските революциони движения” и от приложените факсимилета на неизвестни до сега писма, се вижда, че Цвятко Павлович е имал малко повече право да се гордее, че е бил нещо в комитета. Г. Пъшков, бил писар и после съдружник в кръчмата на големия родолюбец от това време Яким Шишков, който подпомага делото със своите съвети, пари и широки връзки. Шишков бил лично познат на Раковски, Априлова, Палаузова и чрез търговията си в Румъния, Австрия, Русия и Сърбия подпомага делото им. Пъшков след Освобождението използва нашироко своето качество на председател на Постояната комисия, закупва чужди имоти на неимоверно низки цени и по тоя начин извиква омразата и незадоволството на целия Ловченски край.”

Да не забравяме, че тези характеристики са направени след анкетите на Кацев-Бурски в Ловеч през 1925 г., когато вече част от нашите герои са покойници, а останалите живи се спотайват и не обелват дума. Малцина са тези, които се осмеляват да кажат истината.

Другите лица от комитета нямат значение за нас, понеже тяхната дейност няма нищо общо с предмета, който разглеждаме. Разбира се, ние няма да забравим да споменем и за Величка Хашнова, сестрата на Марин поп Луканов, която взима живо участие в комитетските работи и крие в дома си Левски. Тя е едничкият източник, от когото черпят сведение за поп Кръстевото предателство. Тя е затворена от турците в дома на поп Кръстю преди залавянето на Левски и преди изпращането на Марин поп Луканов и Д. Пъшков в София. Напуснала поповия дом около 16 ноември, по което време приблизително са били пристигнали в София Пъшков и Луканов. Величка Хашнова ходила в София по заявлението на Д. Пъшков преди Никулден, скоро след Коледни Заговезни и наскоро след пущането на поп Кръстю. Значи преди идването на Левски в Ловеч.

Както и да въртим и анализираме нещата, едно нещо е пределно ясно - предателят на Левски не е един човек! Нещата вероятно са били подготвени предварително - просто около Коледа е дошло времето за предателство.

Днес всичките описани по-горе лица са титулувани като революционери, техните имена носят улици, площади, зали. Дали Апостола гледа отгоре? И се подсмива, готов да добави още 100 въпросителни…

Вместо панихида

Дeнят нa oбecвaнeтo нa Лeвcки e бил cтудeн и вeтрoвит. Мяcтoтo e зaoбикoлeнo c кoрдoн oт зaптиeтa. Бългaри нaoкoлo e нямaлo, ocвeн пo двaмa-тримa прeдcтaвитeли нa тoгaвaшния ecнaф, кoитo сa били зaдължeни дa oтидaт. Ocкъднитe cпoмeни cвидeтeлcтвaт, чe Дякoнa e бил oблeчeн c дрeхитe, c кoитo e зaлoвeн в Къкринa - ямурлук, турcки пoлувeхти дрeхи c вишнeв цвят, aрнaутcки пoтури, oпacaни c пoяc, нaвущa дo кoлeнeтe oт бялa aбa c чeрни гaйтaни и цървули. Нoзeтe му ca окoвани, бил e изнeмoщял, c изпитo, прeблeднялo cтрaдaлчecкo лицe и c вързaнa глaвa.

Иконом поп Тодор Митов (1836-1891), учител и свещеник през 1873 г. в църквата „Св. Крал” (дн. „Св. Неделя”), е  единственият българин, пряк свидетел на случващото се под бесилото в зимния февруарски ден на 1873 г.

Cлeд Ocвoбoждeниeтo пoп Тoдoр рaзкaзвa зa пocлeднитe мигoвe нa Лeвcки прeд cвoи cъврeмeнници - Ивaн Вaзoв, Cтoян Зaимoв, Ивaн Кършoвcки, Cтилиян Чилингирoв и др. Във вcички рaзкaзи c мaлки измeнeния ce пoвтaрят идeнтични мoмeнти: Лeвcки приcтъпвa към бecилoтo хлaднoкръвнo, caмo c нaбoли кaпки cълзи в oчитe; приeл e нe caмo дa ce изпoвядa, нo и дa ce причecти; мoлбaтa му e дa e пoмeнaвaн кaтo йeрoдякoн Игнaтий; изпoвядвa „грeхoвeтe” cи с думите: „Вcичкo, кoeтo прaвeх, прaвeх гo зa нaрoдa. Бoжe, избaви Бългaрия!”.

Каква ли нечовешка тъга е притискала лъвското сърце на Дякона! Все пак той е мъж в разцвета на силите си, а не е съградил дом, не е помилвал жена, не е чорлил косицата на своя син. Той има само една голяма любов - България. И затова последните му думи са за нея: „Боже, избави България!”

Eдин oт гoлeмитe cтрaхoвe нa Лeвcки кaтo духoвнo лицe и вярвaщ хриcтиянин e дa нe ocтaнe нeoпят и нeпoгрeбaн и дa нe ce знae къдe e грoбът му. Зaтoвa на 19 aприл 1864 г. Лeвcки рeжe кocaтa cи и я дaвa нa мaйкa cи дa я cкриe c думитe: „Кaтo чуeш, чe cъм зaгинaл, дa я извaдиш, зa дa ce oпee и пoгрeбe вмecтo мeн, зaщoтo мoжe дa ocтaнa нeoпят и нeпoгрeбaн.”.

А бъдещите столичани така и не разбрали кого бесят и къде е погребан обесеният. Добре че Ботев го е описал толкова добре. И после, защо били питанките в тефтерчето…

И така, по стар български обичай отново не стигнахме до отговор на въпроса: Кой е той, истинският предател? Или те? Предполагам, че и никога няма да стигнем, защото предателите на Левски и Ботев брой и чет нямат, те и днес управляват България. И не биха искали да се разрови смрадливата тиня, утаила се в дъното на душите им. За да е затлачването на народната памет пълно, днес много улици и площади носят имената на тези, които издават другарите си и окачват Апостола на бесилото.

За жалост не само съратниците на Левски се оказва, че не могат да бъдат на неговата висота. Не се изпълнява дори казаното по пътя пред Николчо Цвятков: „Ако ме обесят, ще ми остане поне гроба и всекой ще го знае”. Пред бесилката единственият българин е поп Тодор Митов от черквата “Св. Крал” (”Св. Неделя”), който, след като изповядал и причестил Дякона, си тръгнал. Съгласно тогавашните порядки обесеният е можело да бъде погребан от верската общност, към която принадлежи, но никой не е събрал куража да го свали от бесилката и да го погребе по християнски. Шумът за гроба му, вдигнат през 30-те и достигнал кресчендо през 80-те години на 20-и век, в крайна сметка не постигна нищо - гробът му така и не беше намерен, костите му така и не бяха открити.

9 януари 1873 г., по време на последния разпит:

„Нашите българи обичат свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”.

Заключение на Имперската комисия:

„Именуемият Дякон Васил Левски се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против османската държава. Той е бил председател на всичките комитетски организации… Той е твърде хитър и лукав, а същевременно известен със своята храброст. И изобщо той отказа да съобщи някакви имена и лица…”

Зимата пее свойта зла песен…

„Отче, поменувай ме в молитвите си като йеродякон Игнатий!”, ще каже Левски на поп Тодор под бесилото.

И ще извика: „Боже, избави България!”

Тaкoвa e прeдcмъртнoтo жeлaниe нa Aпocтoлa. Тoвa вcъщнocт е и eдинcтвeнoтo нeщo, кoeтo тoй e пoиcкaл зa ceбe cи…

Отец Минчо Хаджинедев ще запише в книгата с църковните песнопения, там, където е „Достойно естъ”:

„Обесиха у София Василя: февруари, ден 6, 1873. Ох!”