Панко Анчев

1.

Христо Ботев е последният поет на доосвобожденската ни литература. След него е вече Иван Вазов, започнал творческия си път през робството, но развил се и утвърдил се след Руско-турската война от 1877-78 година и превърнал се еманацията на българския национален дух и същност.

Но това че Ботев е последният поет на една епоха, чийто исторически смисъл е толкова дълбок, многостранен, драматичен и, в крайна сметка, величав, е факт с особено значение и обяснява много. Той открива много от тайните и загадките на зависимостите на литературата от обществото и как обществото и процесите в него биват изразявани в целия им мащаб и динамика от литературата.

В края на епохата се натрупва най-много енергия, която в самия завършек е вече пределно кондензирана и трудно удържима, преди да избухне. Тогава, както е забелязал и точно изразил Иван Вазов, „въздухът трепери” от напрежението в него.

И уж сега очакваме униние, упадък, страх пред бъдещето, защото краят на времето е дошъл, но новото време още не е започнало с пълна сила. Пък и литературата живее все още със старото. Би трябвало поради това и да доминира друго настроение, други чувства да вълнуват хората.

Но ние имаме невярна представа за подобни времена и считаме, че те са времена на гниене и смърт, а не на надигане на идеите за промени и на стихиите, които ще пометат всичко застинало, прогнило, изчерпило сили и живот.

Поезията на Христо Ботев демонстрира качествата на завършващото епохата време.

Какво обаче трябва да отчитаме, когато изучаваме подобни времена - и особено времето, за което тук става дума и чието олицетворение е поезията на Христо Ботев?

Литературата на тези времена носи качествата и смисъла на всичко, което съдържа епохата в последователността на своето развитие. Но сега проявлението им е на друго равнище, в други условия и от други писатели.

Тези различия внасят огромен брой нюанси, които постепенно са се сближили и са на път да формират вече новата характеристика на епохата и да проявят свойствата на следващата епоха. Това не става произволно и хаотично, по случаен принцип, а закономерно.

Последният или по-точно последните големи писатели на епохата я преживяват от нейното начало до самия й край. Те са нейни знаци и олицетворители, а не просто хронологично само живеещи и творящи в това време, което се е оказало последно.

Затова те са по-сложни и с много повече вътрешни противоречия, енергия, чувства, душени терзания. Всичко, което техните предходници са преживели постепенно, те го преживяват наведнъж и със сила, в която е събрана в едно цялата тяхна сила.

Преживяното обаче не е обикновено преживяване, а (повтарям го отново) преминаване през всички му етапи, в които литературата и нейния персонаж е преживявал, разсъждавал, страдал. А след него и всички останали. В последователността на тяхното съществуване новия лирически герой преминава през техните чувства и вълнения, но вече по-изострено и агресивно.

Защото те обикновено му причиняват някаква болка, изваждат го от ситуацията и настояват да не се връща вече в нея. Но после идва ред на следващото чувство и преживяване и историята се повтаря. Обикновено времевите разстояния между различните състояния от миналото са твърде кратки, за да може героят да ги осмисли, разбере, приеме и назове.

Той просто е обсебен от тях, измъчван и подчиняван.

Ако можем да поставим на скенер героя на тази поезия, ще видим каква динамика на движението имат тези чувства и преживявания; ще видим какво става в душата на човека и как той буквално преминава чрез чувствата си през всичките етапи на епохата, преживява е цялата.

Същият механизъм се повтаря с мисленето и поведението на героя. Той се държи като човек, който наистина е много съдържателен и многолик, сложен и направен от много хора, живели в различни времена.

В резултат на това личността е трагична, бурна, неудържима. Тя трудно се владее, а поезията й е призивна, мащабна, изпълнена със силни чувства и дълбоки мисли.

Но тъй като една епоха поражда различни чувства, настроения, състояния и мисли, в нейния край ще видим не само неудържими страсти и емоции, но и неутешимост, отчаяние, обърканост, нежелание за общуване. Всичко обаче е голямо и силно, защото то е еманацията на цялата епоха.

Крайностите са типични за такива времена и те са проявяват както в положителните, така и в отрицателните състояния. Както в показността им, така и в опитите им да бъдат прикрити, субективизирани и обявени за чисто лични и несоциални.

Когато градусът на вътрешното им напрежение започне да спада, значи е премината границата с новата епоха и литературата е вече друга.

2.

В края на епохата литературата говори винаги открито, не премълчава, не спестява нищо. Тя в буквалния смисъл на казаното от самия Ботев, „силно люби” и „силно мрази”. Средно положение няма. Чувствителността й е отнесена към огромната радост, неизмеримото щастие, безкрайната любов, но и към неутешимото страдание, непоносимата обида, неудържимата отмъстителност и ненавист.

Това е така, защото тя сега се е съсредоточила върху обществените и националните теми и проблеми, развълнувана е от съдбата на отечеството и народа, устремила се е заедно с тях към високи цели. За нея от значение е голямото, мащабното, колосалното, титаничното, световното.

Литературата обаче се пише от хора и големите й писатели са все живи същества, които страдат, преживяват, обичат, боледуват, радват се на живота, умират. Тя е човешко дело и изразява човешкия свят като реалност, в която те съществуват и извън която не могат да живеят. Единството между тях е органично и спасително за тяхното битие.

То е по-силно и по-устойчиво от разделението и конфликтите между тях. Макар че те се преживяват винаги много трагично и болезнено. Докато хармонията си те сякаш не забелязват. Или поне в тези исторически моменти за нея малко се пише. По-важни са катаклизмите, историческите противоборства, конфликти и сблъсъци.

Всяка епоха и всеки етап от нея си има писателя, който да я изразява и да свидетелства за процесите в нея. Те трябва да притежават такава дарба, която да изостря по особен начин сетивата и умовете им, за да бъдат чувствителни към ставащото и да са в състояние да го осмислят и изразят с думи. Думите им също трябва да са адекватни.

Те също са различни в различните времена. Времето ги създава и то ги подбира и подрежда, за да говорят убедително и да изчерпят докрай смисъла му. Това съм се опитал да анализирам в книгата „Идеите като думи. Преди да се формира стилът на епохата”, С., 2021.

Сега искам да подчертая, че стилът на епохата е начинът на мислене, осъзнаване, отношение към света и хората. Той не е просто начин на подреждане на думите и изразите, а система, която се определя от подредбата на обществени живот.

Тя показва как е поставен човекът в обществото, как говори и действа, защо поведението му е такова, а не различно.

Краят на епохата и неговите писатели не се появяват внезапно. Времето и литературата ги подготвят дълго, търпеливо и упорито. Защото знаят, че ще дойде този край и ще бъде необходимо някой да изрази неговите характеристики, идеи, емоции, страсти.

А те са обективни явления, присъщи на времето и литературата и не могат да бъдат от някого прекъсвани.

Ако така разглеждаме появата и утвърждаването на писателите и на определени явления и тенденции в развитието на литературата, ще можем по-лесно да ги обясняваме и да определяме техния смисъл и значение.

Такова явление, но и знак на завършването на една цяла епоха е поезията на Христо Ботев, както и цялото му творчество. Ако го поставим в конструирания тук контекст, ще може да очертаем неговите размери, особености на проявяване, генезиса на енергията в него.

Защото причината за появата на Христо Ботев не е само величието на таланта му, но преди всичко потребността от такъв талант за историята на нацията, културата и литературата й.

Винаги идва някакво време, в което трябва да се говорят и пишат определени неща. Идеите му изискват своя тип литература, изразни средства, начин на художествено мислене и изображение, човешки характери. С тях нацията и обществото достигат определено равнище и осигуряват нови възможности на личността да се организира и устройва своето общество и личния си бит.

3.

В двадесетте стихотворения на Ботев има буквално всичко, което българския свят е придобил, постигнал, преживял и възприел. Тук се ражда идеята за националната държава, формирала се е нова личност, която преживява сложна и продължителна еволюция, за да излезе от Средновековието и се превърне в „модерна социална душа” (Енгелс); узрява идеята и се превръща в идеология на революционното преображение на общественото устройство; ражда се и революционерът, който ще осмисли революцията, но и ще я поведе и ръководи, за да бъде тя успешна.

В Ботевата поезия можем да проследим как се трансформират чувствата на личността, за да стане тя модерна и да преживява свободно и открито своята любов, надежда, стремежи за щастие.

Модерният човек мисли рационално, прагматично и винаги търси потвърждение на истината в практическия живот. Неговото съзнание е рационалистично, а не религиозно и той гледа на себе си като на господар на света и творец на живота.

Единствен той решава как да живее и как да постига щастието си. В ръцете му е способността на обществото да бъде справедливо.

Ботевият лирически герой бързо се освобождава от смирението, за да бъде убеден борец на свобода и социална справедливост. Той се е посветил на идеята за националното освобождение и влага всичките си сили и цялата си същност на осъществяването на идеята за българска свобода.

Самата идея е провъзгласена за велика; тя е най-важната за българина, защото го води в неговия исторически път. Българският свят е в подстъпите на тази свобода и скоро сам ще решава съдбата си и няма да е покорен слуга и роб на своя поробител.

Никой преди Ботев не е бил толкова уверен, че освобождението е въпрос на време, но и че народът сам трябва да преодолее това време и да отхвърли поробителя. За да стане това обаче личността трябва да осъзнае, че е призвана към саможертва, а обществото се е обрекло на непрестанни усилия за единение и обща воля. Свободата е цел, която ще увенчае историческия път на българския свят и ще го направи велик и славен народ.

Поетите, а и изобщо българската литература преди Христо Ботев, въвежда всяка една от тези теми и осмисля идеите, които времето ражда. У Ботев всички те са станали духовна същност, елемент от съзнание на личността и обществото, възприети са като смисъл на съществуването на българския свят.

Сам еманация на българския свят в историческото му развитие и самоосъзнаване, Христо Ботев преживява неговата еволюция и в края на своя живот и творчество достига до върховния и трагичен смисъл на цената, която историята изисква всеки народ да плати за своята свобода.

Стихотворението „Обесването на Васил Левски” е този смисъл, до който народът достига, едва когато е израснал достатъчно, осъзнал е предназначението си и целите, към които е длъжен да се движи, за да ги постигне.

Свободата се изкупва не само с борба и революционни пориви, но и със саможертвената смърт на нейния апостол йеродякон Игнатий. Трябва не просто да се пролее човешка кръв, да се вложат огромни общи усилия и трудове, но е задължително да се подчертае трагичният смисъл на борбата и свободата, която ще се постигне с нея. Свободата не се дава даром; за нея трябва да се заплати, за да бъде изкупена.

„Обесването на Васил Левски” е последното стихотворение на Христо Ботев. Краткият живот и бурните събития не му дадоха на напише още, за да закръгли делото си и му придаде необходимата пълнота и цялост.

Но очевидно е, че то и в този си вид е придобило с това стихотворение завършен вид. Христо Ботев е осъществил докрай своето поетическо служение, затваряйки с 20-те си стихотворения един етап от развитието на българската поезия и поставяйки края на една дълга и осеяна с превратности и страдания епоха на българския свят.

4.

Българската литература на Възраждането (от преди Освобождението и след него) е посветена на темата за свобода и освобождението. Най-напред робството се възприема като духовно и определя като гръцко - било на Константинополската патриаршия, било на гърците, които ни държат зависими в просвещението и културата, морала и нравствеността, убеждавайки ни да се погърчваме, за да се въздигнем интелектуално.

Най-напред преп. Паисий посочи коварството на гръцките духовници и светските дейци, които ни ограничават в Църквата и в училищата, държавната администрация, духовността. След него архм. Неофит Бозвели убедително показа и обоснова тяхното коварство и че това робство е тежко и трябва да бъде отхвърлено, за да дойде ред и на османското, което е политическото.

Идеята за политическо освобождение и възстановяване на националната държава постепенно зрее и придобива все повече конкретност, изразителност, яснота и патос на национално-освободителна идеология. Тази идеология ще стане доминираща в българското модерно общество през втория етап на буржоазната революция, когато ще започне и борбата за националната свобода и националната държава.

Напомням това, защото поезията на Ботев носи в себе си спомена и цялата история на българската революция в нейните етапи. Но той вече е преодолял църковните борби и ги смята за минало. Затова е изразител на бунтовника, който се бори срещу турците, отмъщава им за народното тегло, за униженията и страданията на българите.

Но не пропуска да жегне духовниците за тяхната задържаща (според него!) роля в народните борби. Ботев е привърженик на крайната радикализация на революцията във втория й стадий и е впрегнал целия си талант, мощта на своето огнено поетично слово, за да зове народа към въстание и борби.

Въстанието и борбите трябва да станат дело на целия народ и в тях да участват всички и всеотдайно да постигнат техните цели. Това е национална задача. Българите трябва от малки да се възпитават да бъдат родолюбци и да са готови на саможертви, за да изгонят поробителите.

Потресаващ е патосът, с който Христо Ботев проповядва тази задача. Никой като не него не влага толкова чувства и страст, за да зове и доказва необходимостта от въстание.

Темата за свободата и освобождението у Ботев е политическа и политически са неговите открити призиви народът да се включи в борбите. Но преди това той очертава образа на революционера и хайдутина. Не само смели хора, но преди всичко нравствени, човечни, чувствителни, грижовни стават революционери.

Те са най-добрите и най-обичаните в селото или в града. На тях им вярват, почитат ги и им се радват, когато ги посрещат заедно с другарите им. Завръщането на тези смели млади мъже в родния дом, при майката и любима е голям празник на свободата, нейно тържество. Защото те са мъжете, които са достойни да бъдат почитани и бъдат пример за подражание.

Нищо че ги няма по домовете им и че жените ги заместват и най-тежките мъжки работи. Те имат дълг и всички разбират, че този дълг е над всичко.

Оказва се, че почти цялата поезия на Христо Ботев е посветена на любовта и семейството, на бита. Тя решава почти винаги битови проблеми. Защото в тази епоха битът е под постоянно напрежение и е извън обичайните си състояния и функциониране.

Хората са по домовете си или на площада, ала съзнанието им е на друго място. То е заето с политика и революция. Но дори и по време на революция битът и семейството съществуват и са подвластни на обичайните правила и закони. На българина сега му се налага да съществува, така да се каже, в два свята и да търси постоянно необходимото равновесие между тях.

За да не се изкриви животът и да не се изроди в едната или в другата крайност. Когато мъжът е в едната форма на този бит, съзнанието му е в другата.

Равновесието е необходимо, за да съхрани личността своя човешки образ и по човешки да приложи насилието, за да възвърне живота към справедливост, свобода и хармония.

5.

В  българската  литература, понеже е така в българския свят, майката е олицетворение на семейството, на дома, домашния бит и традициите. Когато възрожденският поет възпява или оплаква майката, той възпява или оплаква България. Това показва колко скъпа му е родината, родната земя и хората върху нея.

Без тях той е като сирак безутешен. Така той обяснява и решимостта си да се бори за освобождението за България. Свободна България означава свободна майка, щастие в родния дом, мир и благополучие в него.

Майката в българската литература е най-всеобемащата и най-святата метафора, изразяваща целия смисъл на националното съзнание и високата цел на революцията.

С нея поетът внушава на читателите си, че и хайдутите, и хъшовете, и всички, които са взели оръжие в ръце, са хора с благороден морал, отмъстители на българското нещастие и страдание, а не разбойници и рушители, както ги представят чорбаджиите, гърците и турските власти. Защото те отмъщават за страданията на майката, на тази, която ражда и отглежда българи.

Тази метафора се ражда, според мене, от това, че  в българския език християнските държави са все в женски род. Християнството отрежда на държавата майчинска същност, грижи, защита, любов, саможертва. И възлага на нейните поданици да й отвръщат със същите чувства и да се грижат за нея.

Затова и архм. Неофит (Бозвели) нарича България „Мати”. Знаменитата му книга е възхвала и трагично оплакване на „Мати Болгария”. България разговаря със сина си, с всичките си синове, за да им каже какво да направят, за да облекчат страданията й и да счупят оковите, в които са я оковали поробителите.

Колко трогателно е всичко. Когато си готов да освобождаваш отечеството, родната земя и бащиния си дом, ти освобождаваш святата си и многострадална майчица.

Тази метафора е развита по модела на цялата ни възрожденска литература и от Христо Ботев. И за него България е Мати, която обича своите деца и ги съветва да положат усилия, за да я избавят от униженията и страданията.

Тя вижда бъдещето на своите деца като борци и отмъстители на нейните унижения и страдания. Тя плаче, когато някой от синовете й отива в Балкана, за да се присъедини към хайдушката дружина, но е и горда, че го прави. Тя не може да го прежали, но и не го възпира. Защото знае, че това е неговият път, неговата участ.

А синът се измъчва, задето оставя майка си сама да се грижи за себе си. Защото хайдушката майка е и хайдушка жена и нейните деца са борците за свобода. Тя се измъчва, а той й обещава да се върне жив и здрав, за да бъдат заедно и свободни.

Христо Ботев се обръща към майката с „мале”. Това обръщение е изпълнено с много обич, състрадание, синовна почит и преклонение. Много е красива тази дума. Лирическият герой я допълва с „горкана”.

Две думи само, а какво богатство от чувства към майката, колко любов към нея и надежди, че тя ще е утешителката на младия човек и ще му помага да се освобождава от съмненията и тревогите, от постоянната мисъл за майката, за това как тя преживява неговата съдба и опасностите, на които е подложен.

Борецът за свобода трябва да бъде твърд, категоричен, освободен от съмнения, колебания и страх. Но как да бъдеш такъв, когато имаш майка, която страда за тебе и постоянно те мисли. Любовта към нея може да изглежда размекваща, но всъщност укрепва храбростта и твърдостта.

Диалектиката на чувствата, които лирическият герой на Ботев преживява и любовта към родната му майка, е присъща единствено на велик поет и на зряла социална поезия и произлиза от самата логика и нравствена характеристика на българската революция.

Човек, който така обича майка си, говори й с такива думи, мисли за нея с такава любов, не може да бъде зъл.

6.

В своя проникновена студия върху творчеството на Христо Ботев, публикувана в сп. „Деница”, 1891, Иван Вазов пише нещо важно: „А каква епическа сила - в другата хайдушка песен, как покъртя, как хваща сърцето! Говорим за „Прощаването”. Само тая песен за беше написал Христо Ботев, само тя стигаше!…”.(цит. по „Иван Вазов. Съчинения в десет тома, т. 10, стр. 466, 2020 г.)

Стихотворението е замислено и написано през 1868 г. в Браила. Захарий Стоянов смята, че то е „завещанието” на поета към родителите му, направено преди тръгването на четата на Жельо Войвода.

По настояване на Турция румънските власти арестуват войводата и осуетяват преминаването на тази чета и на други след нея през Дунав и навлизането им в България.

В българската революционна поезия на Възраждането този тип стихотворения и поеми е типичен. Показва се не сражение, не гибелта на революционера и бореца за освобождение, а раздялата му с близките, с родната му майка, със семейството му. Той се представя и внушава, че е обречен на смърт и че няма да се завърне при тях. Защото

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Затова те трябва всичко да си кажат, но без да се залъгват и заблуждават, че „всичко ще е наред”. Напротив, и в това е силата на тази поезия, откровението е оголено до крайност и бъдещето е очертано такова, каквото е почти сигурно, че ще бъде.

Близките не биват успокоявани, че нищо лошо няма да се случи. Ще се случи! Това е акцентът на тази поезия.

Това, което ще се случи, е трагично: боецът ще загине, без съмнение. А близките му ще страдат, ще плачат. Но как ще дойде свободата, ако нейните борци не проливат кръв и не полагат живота си за нея! Тук е смисълът на стихотворението „На прощаване“.

Героят ще умре, но животът на неговото име и споменът за него ще продължат. Много е важно тогава как ще се държат близките му, как ще преодоляват скръбта си и какво ще означава неговата героична гибел.

Истинският живот на героя винаги е след смъртта му, защото по отношението към него се измерва и степента на свобода, която е извоювана, и способността на живите да ценят постигнатото, да му се радват и съхраняват.

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

„Нехрани-майка излезе”,

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

При Ботев революционната борба е вече нещо конкретно, видимо и с възможен трагичен край именно заради нейната конкретност и сурова реалност.

Хайдутинът не просто се разделя с любима, с майка, братя, сестри, близки, но и знае, че тази раздяла е последна и те могат вече никога да не се видят.

Едновременно любовна и революционна е Ботевата поезия. Защото самата революция е поезия на любовта, разбирателството и свободата.

7.

Стихотворението „Обесването на Васил Левски” е обобщението на всичките идеи, мотиви, теми и проблеми, които занимават Христо Ботев като поет през целия му кратък живот.

Но то, както вече стана дума по-горе, е и обобщението и цялостното осмисляне на пътя, извървян от българската поезия и българската литература като цяло през Възраждането до навечерието на Освобождението.

Великата мечта и идея за свобода и освобождение на българския народ е поставена на трагично изпитание и сякаш се е провалила. Обесен е този, който заложи живота и съвестта си тя да бъде осъществена. Мъката е неутешима и трябва да бъде преживяна. Поетът произнася най-трагичните си стихове:

твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Какво означава това? Аз долавям отчаяние, което до края на стихотворението не се разсейва. Случило се е нещо страшно и непоправимо.

Целият предишен духовен подем, радостта от надигналата се национална сила, решимостта за саможертва, защото е велика целта, към която народът се е устремил, сега са заличени от осъзнаването на страшната истина: гласът на България е „глас без помощ, глас във пустиня”.

Настъпил е ужасът на съмнението, че всичко е приключило и че смъртта на Левски е заличила всичките надежди:

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Никъде другаде в 20-те стихотворения на Христо Ботев няма да прочетем подобни стихове. Бихме могли да търсим причините за това униние в трудностите, които преживява българската емиграция в Румъния и неуспехите на изпращаните в България чети.

Усилията да се „пробуди” народът не дават резултат. Липсват единство, ясна идея какво да се прави от тук насетне, много неясноти има около подготовката на въстание.

Животът в Османската империя не се променя и сякаш ще продължи вечно. България е изоставена от великите си, а не може да разчита на себе си и на собствените си сили. Няма и кой да поведе народа.

Българската поезия чрез Христо Ботев и конкретно със стихотворението „Обесването на Васил Левски” вярно свидетелства за състоянието на българския свят и настроенията на емиграцията, сред която той самият живее.

Свидетелството не е лично и не изразява само душевното състояние на Ботев в този момент, а е сигнал за това, че българският свят преживява криза и мъчително търси пътища и начини да я преодолее и да възстанови своята увереност и решителност.

Когато една поезия е изцяло посветена и подчинена на идеята за свободата и освобождението от политическото и духовното иго, и най-малкият провал в нейното осъществяване в живота е сигнал за настъпващи или настъпили вече кризи.

Той поражда веднага съмнение в правотата на избрания път. Защото е напълно допустимо и възможно първоначалното объркване да се задълбочи и да отклони българския свят от избрания път. Това би било огромна национална трагедия, крах на многолетните усилия.

Българската революция, а с нея и българската литература, преминава през подобни изпитания. Тези изпитания пораждат остри и дълбоки чувства и настроения, внасят смут и разочарования. За подобни изпитания и чувства свидетелства и стихотворението „Обесването на Васил Левски”.

Това стихотворение изразява покрусата на българската национално-освободителна революция и бележи нейна критична точка, от която тя трябва да излезе, за да не приключи преждевременно. „Обесването на Васил Левски” носи в себе си и такова послание.

От тук насетне какво би могло да се случи. „Зимата пее свойта зла песен”, надежда няма - остава чудо някакво да се случи. Но човекът на Ботев не вярва в чудеса.

„Човекът на Ботев” е преминал през дълги изпитания, превратности, надежди, отчаяния; той е вярвал в идеала на революцията и е бил убеден, че народът ще го постигне.

Но въплъщаващият този идеал, водачът на народа е мъртъв. А друг няма. Той е предаден и обесен и на бесилото си „виси със страшна сила”. Каква е тази „страшна сила”, която бесилото предава на българите?

Това е сила на отчаянието, но и на безмерната скръб и любов към загиналия „един син”. Той не е просто герой, борец, водач, но „един син”, без когото майка България трудно ще се въздигне.

И Ботев страда безутешно; и изпада в отчаяние. Неговите чувства са винаги крайни и неутешими. Сега обаче те са предизвикани от удара срещу неговите идеали, мечти и надежди. Трагедията е неописуема и невъзвратима. Затова и стихотворението завършва с едно последно натрупване на скръб и безнадеждност.

Това не е лично страдание и мъка по изгубения приятел, а чувство на целия народ или поне на онези от него, които досега са организирали борбата, подготвяли са въстанието и са призовавали народа да се вдигне срещу поробителя.

Цялото съдържание на стихотворението, но още повече трагичният му край ни карат да мислим, че в българския свят се е случило нещо много страшно и че то е непреодолимо.

Разколебаването е твърде тежко и поставя под съмнение по-нататъшното успешно протичане на национално-освободителната революция.

8.

Да, най-важната дума в поезията на Христо Ботев е „свобода”. И тя не е просто дума, а цяла политическа идеология на българската нация през Възраждането. Впрочем, тя не е от най-често срещаните в стихотворенията му. Дори поетът я употребява рядко.

Но нейното звучене е оглушително. Значението изпълва всеки негов ред, всяка дума дори.

Тази свещена за времето на революцията дума е променила смисъла си и вече не е християнският избор между доброто и злото, между Бога и сатаната, а е право на политическо самоопределение на народа, възможност за човека да се образова, да няма над себе си политически господар, за да решава сам съдбата си.

С тази дума и с промяната на нейното значение всъщност протича е обуржоазяването на българския свят, неговото излизане от Средновековието и утвърждаването му като модерен и буржоазен.

В Модерната епоха и особено когато личността осъзнае, че живее в нея, тя иска да бъде свободна, стреми се към свободата, воюва и се бори за нея, а не я получава даром - особено когато е поробена и над нея тегне властта на господар-иноверец.

За средновековния човек и изобщо за християнина свободата и изконно присъща и дадена от Господа още при Сътворението на човека. Свободата е заложена от Бога в човешката воля, на не като придобиване на права - особено правото да избира и да го избират във властта.

Политическият смисъл на думата може да се сведе до власт, защото властта именно е целта на буржоазния човек и на неговата революция. Властта вече не е наследствена, а принадлежи на народа и той определя кой да я упражнява.

Да имаш това право, означава за буржоазния човек да бъде свободен, културен, образован, напреднал, щастлив.

Към това именно се стреми и българският свят и българската национално-освободителна революция. Тази цел все повече се осъзнава като цел на всички българи.

В поезията си Христо Ботев показва как идеята завладява все повече хора, които са готови да тръгнат на саможертва, да пролеят кръв, но да помогнат на високата кауза.

Този, който загине за свободата на народа, е герой и остава в паметта на хората. Той бива прославян и от природата, защото е жертва най-скъпото, което има, за да даде на хората възможност да заживеят по различен от досегашния начин.

Думата се превръща все повече в смисъл на живота на хора всеотдайни, самообрекли се на изпитания и готови да вървят докрай към бъдещето. Но и на такива, които спекулират с нея, за да се харесат и за да изглеждат хора на новото време.

Стихотворенията „Хаджи Димитър“, „В механата”, „Моята молитва” и „Патриот” очертават този диапазон, за да предупредят коя и къде е истината и кому да се вярва. Но всяко стихотворение отговаря по свой начин; Ботев никога не се повтаря!

До Ботев българската поезия оплакваше заспалия български народа, будеше го, за да прогледне и види състоянието си. Беше много важно българите да разберат, че повече не бива да бъдат роби и да служат на прогнилата Османска империя.

Сега сякаш народът се е събудил - поне Ботев не го обвинява, че е заспал. Но се появило нещо ново, което е не по-малко порочно - макар че се отнася до не голям брой хора.

Те обаче са достатъчно гръмогласни и обичат да се показват, за да не бъдат забелязани и дори да им повярват и да възприемат начина им на поведение. Появил се един опасен тип на „патриот”, който се кълне в обич към отечеството и че само чака момента, за да грабне пушка и да тръгне на бой с врага.

Ботев е видял този човек около себе си и сигурно съвсем близо и е разбрал колко противен и опасен е той за делото. Борбата още не се е разгърнала в целия й мащаб, а вече започват да я използват користно, за лични облаги и ползи.

Ето го героят в стихотворението „Патриот“. Той „душа дава за наука, за свобода”; „добър христиенин” е, „с добро сърце” и „всекиму добро струва”. Изобщо - човек народен, верен, родолюбец. Но „само, знайте, за парата”.

Това ново явление в българския свят затруднява хода на борбата, създава му нови пречки и застрашава морала, нравствеността и силата на революцията.

9.

Противно на установеното отношение към Ботевата поезия, трябва да погледнем на нея и като съдържание на нови състояния, чувства, мислене, разочарования. В поезията му има много енергия, духовен подем и ентусиазъм, но и съмнения и установяване на нови явления.

Животът очевидно е по-сложен и не така цялостен, за да бъдат те пренебрегнати или недооценени. Поетът обаче ги е уловил и е преценил, че те са опасни и че трябва да бъдат показани. Това са нови реалности и те никак не са безобидни.

Дори и тогава, когато, както е в стихотворението „Защо не съм” поетът е преувеличил „вината” на някои от цитираните автори. Но тук не конкретното лице е важно и не то е визирано.

Имената може и да се сменят. Важни са явленията, които Христо Ботев е определил като опасни са делото и ги е подложил на прицел, за да ги изобличи и отрече.

Когато е настъпило времето на революцията и цялата обществена енергия трябва да бъде насочена към нейното провеждане и окончателно постигане, не може да се допускат отклонения, забавяния, насочване на вниманието към несъщественото, защото мнозина могат да обявят за най-важното и да се подведат по него.

Цялата социална енергия трябва да се вложи в борбата и никой няма правото да поставя това изискване на съмнение и да го заменя с някакви „демократични” свободи. Не може „всичко до е позволено” и всеки да следва своя интерес - па бил той творчески. Щом е извън политиката, а това означава и срещу нея, той не се допуска.

Тази теза е прокарана в стихотворението „Защо не съм”. То звучи хумористично, но всъщност е изключително остро, настъпателно и безпощадно в своите заключения.

Поетът никому не прощава и критиката му показва, че към никого не е снизходителен.

Същото значение има и стихотворението „В механата“.

Поетът свидетелства за настроенията на българските хъшове в румънските кръчми. Свидетелството не е измислено, а напълно автентично и поради е толкова тъжно и навява безнадеждност. Макар стихотворението да е и достатъчно иронично и хумористично. Но всъщност е сатирично.

То е един памфлет срещу тези, които се ентусиазират и стават решителни, когато пият вино. Виното е тяхната храброст и сила.

Това не означава, че всичките участници в борбата са такива. Подобни изводи или твърдения са напълно неоснователни и неверни. Поетът знае какво мислят и какво чувстват многобройните борци за свобода.

Но не всичко е наред и не навсякъде са истински настроени да се борят. „Кръчмарската храброст” е твърде опасна, защото лесно се стига до нея. А и средата, в която се проявява, често бива среда на цялото емигрантско движение.

И уж решават да направят „удар”, а като изтрезнеят, забравят и се правят, че никога не са говорили такива приказки.

Отделям място в моите анализи на поезията на Христо Ботев на подобни теми в нея, за да подчертае колко автентичен поет е той и как не крие слабостите в революцията. Ако вникнем в цитираните стихотворения и ги прочетем в контекста на цялата Ботева поезия и особено на последните му творби, ще видим една важна връзка.

Поетът нямаше време да развие в своята поезия всичките социални идеи, които изразяваше в публицистиката си, за ги анализира и формулира точно. Животът на борбата и борците за свобода и на всички, които са посветени по един или друг начин на каузата, е труден, сложен, материално беден и мизерен.

Той не е еднопланов и не е събрал в себе си хората под строй и дисциплинирано. Хората още не си дават сметка каква ще е борбата, на която се обричат. За тях е повече рязък жест, високи думи, страст към изпитания и премеждия.

Такъв е той, докато опасностите са далеч и срещу себе си те нямат истински противници. После става по-сложно и по-трудно. А когато става по-сложно и по-трудно съмненията бързо се разпространяват и обземат широк кръг хора.

Ботев критикува тези настроения, но самият факт, че ги показва и набляга на тях в няколко свои стихотворения, означава, че те не са случайни, епизодични и случайни.

10.

Никоя велика поезия не е възможна без темата за любовта. Любовта е чувството, което най-вярно и точно, най-дълбоко и същностно характеризира не само отделната личност, но и обществото и времето, в което тази личност живее!

Тя много живо и органично усеща обществените настроения, наглася се към тях и често ги изразява драматично. Любовната поезия и изобщо литературата, чиято основна тема е любовта, са всъщност напълно социални, доколкото по нея можем да съдим за състоянието на времето и пората в него.

Възраждането още по-чувствително към любовта, защото сега именно и тя, заедно с личността и обществото се обуржоазява и придобива нов облик и проявления. Тя, впрочем, е една от основните теми в литературата.

Възрожденската ни литература се утвърждава в своето модерно битие именно чрез темата за любовта. Робството е пречка любовта да се преживява свободно, открито и силно. Пречат й обстоятелствата, трудностите на живота, предразсъдъците.

Можем да си представим как вулканичната сила и енергията, които се съдържат в душата на лирическия персонаж на Христо Ботев преодолява тези ограничения и с каква вяра в правотата си заявява любовта си към любимата жена.

Христо Ботев има своя представа за любовта! Той размишлява за нея, а не се впуска сляпо, за да я постигне. Защото тази негова представа се сблъсква с реалностите и на каузата, на която лирическият му персонаж се е отдал.

За него има и друга любов, която е по-силна от любовта към жената, ала без нея е недостатъчно изразителна и плодотворна. Човек не винаги може да избира сам как да постъпи - особено когато е разумен и подвластен на високи каузи.

Но на него никак не му е лесно да раздели любовта от каузата и да се откаже от любовта заради каузата. Защото тя е по-важна - особено сега, когато се подготвя революцията за българското освобождение.

Какво преживяване само е описал поетът в „До моето първо либе“!

Това стихотворение е образец на изящно изразяване на чувства, болка, душевно страдание. И на решителност, с която се преодолява болката и невъзможната любов.

Този живот не е обикновен и не всеки е в състояние да го живее. Толкова силни чувства трудно се побират в един човек. Към чувствата трябва да добавим и думите, с които ги обозначава и изразява:

Запей, или млъкне, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни…

И в любовта, и в борбата огънят е един и същ. Едни и същи са движенията, звуците, виснещата заплаха на любовта. Те по това си и приличат.

Но само за този, който владее и изразява и двете. Личната му воля е само в това да върви по пътя на борбата, за зове любимата да го последва, а ако тя не може или не желае, да избере смъртта и още нещо…

Ботев така градира чувствата и страстите, толкова са силни те, че друг край те нямат освен

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!…

Колко още много чувства носи в себе си този персонаж, че дори не ги е изразил с думи. Трябва да му се усмихне смъртта, та да дойдат тези думи и той да изкаже каквото не е изказал.

С какво се подхранват тази душа и този ум, та толкова се разкъсват, страдат, вдъхновяват се, раждат се повторно и постоянно умират. Но живеят.

11.

Ботев живее своята поезия, а поезията изразява живота му. Но и живота на народа.

Това е нейният дух и нейният смисъл!