Любомир Духлински

През пролетта на 1941 г. по-голямата част от Централна и Западна Европа вече е прегазена и подчинена от германския Вермахт, но Гърция успешно устоява на агресията на германския съюзник Италия.

На 1 март България се присъединява към Тристранния пакт и когато в края на месеца Югославия се отказва от съюзническия договор с Германия, през България немските войски я нападат, за да могат да атакуват от нейната територия съпротивляващата се Гърция.

От 6 до 17 април 1941 г. с операцията „Aufmarsch 25″ германците разгромяват армията на Кралство Югославия. Пленени са над сто хиляди войници. Започва депортирането им в Германия, за да бъдат използвани като работна сила, но това става бавно.

В победената Югославия се надига въоръжена съпротива и военнопленническите лагери там не са достатъчно сигурни. До депортацията част от пленниците са преместени в Румъния, в околностите на Тимишоара.

Между тях има етнически българи от Македония, Западните покрайнини, междуречието Морава-Тимок и Войводина. Заслугата за освобождаване на българските военнопленници от германския лагер се дължи на родолюбеца Антон Лебанов, активен деец на българската общност в Банат.

Щастливата случайност поставя съдбата на тези млади мъже в ръцете на техните сънародници банатските българи от Румъния, оглавени от Антон Лебанов и той достойно поема този исторически жребий. Посмъртно, неговата кауза е увенчана с книга носеща заглавието „Списъкът на избавлението”.

Етнически българи населяват много области и селища в границите на версайска Югославия - от Македония на юг до Банат на север. Управляващите кръгове в Белград не признават наличието на български малцинства на югославска територия.

Според достоверни източници, етнически запазените българи в границите Югославия са около 700 000 души - 630 000 във Вардарска Македония, 55 000 в Западните покрайнини и 4 500 души в югославската част на Банат.

Към това население се добавят и жителите с български произход от Тимошката област, Поморавието и около Призрен в днешно Косово.

В кралство Сърбия се вихри политика на асимилиране на етническите българи и те постепенно да се превърнат в „прави срби”. На най-силен натиск е подложено българското население в Македония и Западните покрайнини, оценявано като най-голяма опасност за сръбските интереси.

Това многочислено етническо море от българи е една от причините след окупацията на Югославия от Германия хиляди мобилизирани в югославската армия българи да попадат в германски плен. И така се случва, че в лагера край Тимишоара се озовават повече от 1100 военнопленници - българи.

Започва акция за освобождаването им. Този акт се извършва с посредничеството на банатските българи в Румъния и на българската легация в Букурещ, бидейки част от дейността на Щаба на българската войска по освобождаване на военнопленниците от бившите югославска и гръцка армии.

За първи път той е описан накратко в публикация на банатския българин Михаил Шипков, въз основа на информация от главния посредник за спасителната акция - Антон Лебанов, водач на банатските българи в Румъния, както и от архивни документи от фондовете на Централния военен архив и материали от периодичния печат.

Освобождаването на военнопленниците българи от югославската и от гръцката армия, намиращи се в лагери на територията на България или в други страни, ангажира вниманието на българското военно министерство и щаба на войската през пролетта и лятото на 1941 г.

За тази цел към щаба се създава специална военнопленническа комисия; министерството прави съответните дипломатически постъпки пред германското и италианското главно командване; по нареждане на щаба военните аташета в окупираните страни, както и в държавите съюзници от Тристранния пакт, предприемат действия по издирване и освобождаване на военнопленниците.

Специални комисии, оглавявани от български офицери, освобождават и приемат пленените войници от лагери на територията на Югославия, Гърция, Унгария, Румъния, Австрия, Италия, както и българите, които са интернирани от гръцките власти.

По настояване на германските комендатури, за да се избегне освобождаването на военнопленници от други етноси, комисиите изискват като условие устна, а по-късно и писмена декларация за „българска народност”.

Един от военнопленническите лагери, в който попадат най-много етнически българи от бившата югославска армия, се намира край град Тимишоара, център на румънската част на областта Банат.

Пленени от германските военни части предимно след като са дезертирали от армията и по пътя към дома си, в лагера пленниците са използвани за военнополева работа. Поради липсата на достатъчно храни и продоволствия, както и на медицински грижи, те изпадат в бедствено положение.

Наред с това са застрашени и от перспективата да бъдат изпратени в пленнически лагери на територията на Германия. В такъв момент, към края на април 1941 г. в дома на банатския българин Антон Лебанов в близкото до Тимишоара село Винга се получава бележка, написана на български език и подписана от инженер Иванов.

В нея от името на „повече от 1000 българи от Македония и Банат” се отправя гореща молба за съдействие с оглед освобождаване от пленничеството.

Тогава започва делото на живота на Антон Лебанов, свързано с освобождаване на пленниците от Тимишоара. Кой е Антон Лебанов?

За да се разберат по-добре действията му, трябва да се обрисува накратко неговата личност. Ето как го описва краеведът Александър Лавров: „Роден е през 1912 г. в семейство на банатски българи във Винга - селището на чипровските българи католици.

По вековната традиция, пренесена от Чипровец, средно заможното семейство Лебанов не жали нищо, за да образова синовете си. От първите му дни във винганската „шкула”, Антон е под грижите на най-добрите учители: Терезка Бегов преподава на майчиния български език, дава личен пример и напътства децата да се гордеят, че са българи; в следващите класове колегите й Дупца и Покорни затвърждават и допълват това възпитание.

По-нагоре продължава в пиаристката гимназия в Тимишоара, основана през 1788 г. от фондацията на чипровската потомка Маргарита баронеса Бибич. Това е най-доброто средно училище в Банат.

Банатските българчета пренасят и тук чипровския дух. Юношата Антон жадно попива и излива в първите си стихове обсебилия го патриотизъм. Девизът на Ордена на пиаристите е „Pietas et Litterae” („Благочестие и учение”).

Преподавателите монаси ревностно възпитават у юношите грижа и любов към ближния. Човеколюбието се загнездва дълбоко в душата на силно религиозния Антон. На старини той си спомня с най-топли чувства за гимназията и пансиона към нея.”

Наред с това, още от младежките си години, той се изявява и като творческа личност - поет и журналист, със силна патриотична нагласа. Неговата поезия, писана на банатския български диалект, е призив за етническо самосъхранение и възраждане на общността на банатските българи.

През 1935 г. в Тимишоара се появява първият брой на в. „Банатски български гласник”, с редактор Карол Телбизов от с. Стар Бешенов (дн. Дудещи веки), който излиза като печатен орган на българското малцинство в румънски Банат.

Лебанов сътрудничи със статии и стихове във вестника и е негов представител във Винга, а след изселването на К. Телбизов в България през ноември 1940 г., той поема цялата работа по издаването на вестника до собственото му преселване през 1943 г. „Гласник” става изразител и двигател на процеса на етнонационално възраждане на банатските българи, чиято крайна цел е тяхното пълно приобщаване към българската нация.

Същевременно Лебанов развива и активна дейност по организационното обединение на българите и отстояването на техните малцинствени интереси в Румъния. Той е избран за подпредседател на Изпълнителния комитет на създаденото през 1939 г. Българско народно общество в Банат.

Вестник „Гласник” е известен сред пленниците българи от Сръбски Банат, затворени в лагер №17. Те събуждат и у останалите пленници българи от Югославия надежда, че чрез вестника могат да намерят подкрепа от незнайните им дотогава сънародници.

Клетниците се нуждаят от такава подкрепа, за да оцелеят физически и да се спасят от предстоящото депортиране за работна ръка в мините и индустрията на Третия Райх.

Изпращат бележка с вопъл за помощ до винганина-журналист и попадат на най-подходящия да им помогне човек от Банат.

Сърцето на младия адвокат Лебанов прелива от съчувствие и патриотизъм. На следващия ден Антон се изправя на портала на пленническия лагер, пред две огради от бодлива тел, немски овчарски кучета и зловещи кули с картечници.

Започва борбата за спасение на братята по народност. Свързва ги единствено името на лелеяната от всички тях „сладка Майка България”.

С възхитителни самочувствие и компетентност, с увереност в своята правота и в крайния успех, Антон Лебанов се добира до коменданта на Лагер №17 хауптман (капитан) Хартман и започва преговори с „не особено любезния” завоевател на Европа и Балканите; без колебание нарушава спокойствието и на „флегматичния” пълномощен министър в Букурещ Стоян Петров-Чомаков; енергично преодолява формализма на командирования от Щаба на българската войска капитан Георги Генчев, като издейства да бъде изпратен в лагера и военният аташе от Букурещ майор Методи Чавдаров.

Вечерта, след първия ден на акцията си, Антон Лебанов телефонира от хотела в Тимишоара до Винга на съпругата си Юстина, с която са женени едва от 4 месеца.

Заръчва й да организира групи младежи да събират помощи за пленниците, измъчвани от жесток глад и отчайващо лоша хигиена. Същата заръка отправя и към българите от Стар Бешенов, Брещя и Дента.

Макар предците им да са напуснали Родината преди повече от двеста години, банатските българи без колебание припознават македонските си сънародници. Всички откликват на зова на уважавания и обичан общественик, поет и журналист.

След два дни от Винга пристига първата конска каруца натоварена с провизии, след нея - втора; след още ден два от Бешенов пристига трета. Над 1000 кг. домашни хлябове, 70 кг. пушена сланина, сапуни и 3500 къса цигари на първо време облекчават и спасяват живота и здравето на пленниците българи и им дават надежда, че ще дочакат освобождение.

Пратениците от Стар Бешенов пропътуват 75-те километра до Тимишоара през нощта, за да успеят за началото на деня със своите спасителни дарове.

Девет дни Антон Лебанов с банатската българска общност и българите студенти в Тимишоара помагат за прехраната и поддържат духа на пленените си братя, преди да пристигне от София първият официален български представител.

Военнопленниците, конто не са се хранили в продължение на няколко дни, посрещат с възторг тези помощи. Тяхната благодарност е изразена в следното емоционално писмо, предадено на А. Лебанов с изричното желание да бъде публикувано в „Банатски български гласник”: „1 115 българи от разните краища на бившата държава Югославия, изтощени и намъчени като военнопленници, усетиха топло първата българска подкрепа и трогателни чувства там, където не се надяваха - от българите в селата Винга и Бешенов в Банат. Тяхната изобилна помощ в храна и цигари утеши сърцата ни. Първите наши вестители на свободата бяха г-н редактора на „Банатски български гласник” Антон Лебанов с други интелектуалци от Банат и българите студенти от Тимишоара. Нашата неизмерна благодарност за вечни времена ще запази споменът от робството ни в Тимишоара и ще разнесе глас сред цяла измъчена Македония, че банатските българи са първите, конто изкараха радостни сълзи от намъчените ни души. Да живеят банатските българи. Техните чувства ще ни послужат за пример в бъдеще”.

Неговите лични спомени ни дават информация за по-нататъшния ход на събитията. Знаейки, че наскоро унгарските малцинствени дейци в Тимишоара са спомогнали за освобождаването на пленени унгарци от бившата югославска армия, Лебанов търси посредничеството на организацията на Унгарската партия в Тимишоара и го намира в лицето на своя унгарски колега - адвокат д-р Оберет.

Двамата правят постъпки за освобождаване на пленените българи пред коменданта на лагера капитан Хартман, който се съгласява да освободи военнопленниците, но дава 3-дневен срок за тяхното приемане от българска страна.

Това изискване поставя в затруднено положение Лебанов. Той отказва предложените му от пленниците пари, за да замине веднага със самолет за Букурещ, където да уреди чрез българската легация тяхното приемане.

Вместо това се свързва по телефона с българския пълномощен министьр Стоян Петров-Чомаков, от когото получава уверения за по-бързото организиране на освобождаването и приемането на пленените от българска страна.

В резултат на постъпките на Лебанов пред букурещката легация, Щаба на войската в София командирова в Тимишоара за срок от 9 до 20 май капитан Георги Генчев, който е натоварен да приеме военнопленниците от германския лагер.

След пристигането си обаче, той отказва да се ангажира с освобождаването на пленените българи от югославски Банат, като се основава на дадените му инструкции да направи това само що се отнася до българите от Македония.

На 15 май, по съвпадение точно на именния ден на българския цар Борис III, с тържествена церемония под разветия български трикольор и немската свастика, майор Методи Чавдаров, военният аташе от българската легация, приема от коменданта на лагер №17 всички военнопленници българи от бившата югославска армия.

На 16 и 17 май, изпратени от местните банатчани, освободените военнопленници заминават за родните си места.

Според запазения „Списък на пленниците от български произход, освободени от пленнически лагер в Тимишоара”, тяхната обща численост е 1 160 души. Освободените банатчани отпътуват към родните си места на 16 май.

Други 1 067 души заминават на следващия ден с влак за Калафат, а от там се прехвърлят във Видин, където пристигат на 19 май. Приети са от началника на Видинския гарнизон полковник Бораджиев, като им е осигурено настаняване, изхранване и хигиенизиране.

На 24 май от Видин са освободени 66 пленници с български произход от Неготинско и Зайчарско, конто тръгват самостоятелно за родните си места.

Същият ден, с товарен влак в 19 вагона заминават от Видин 997 освободени военнопленници, които са придружени от един офицер, един подофицер и са снабдени с храна за три дни.

Маршрутът на влака, който ги отвежда по домовете им е Видин - София - Ниш - Куманово - Скопие - Велес.

През следващите дни и месеци в Тимишоара се получават много благодарствени писма от селата в югославски Банат, както и от различни селища на Вардарска Македония. Статии в същия дух са публикувани и в българския периодичен печат.

В тях се изказва гореща благодарност за оказаната помощ при освобождаването на военнопленниците към всички българи от румънски Банат, и особено към Антон Лебанов, инж. Антон Дерменджин, Рафаел Телбис и студента Никола Островски.

Смисълът на спасителната акция в Тимишоара, с оглед единството между българските етнически общности в контекста на постигнатото национално обединение, е изразен от видния общественик и деец на добруджанското движение д-р Иван Пенаков. В негова статия, поместена в скопския вестник „Целокупна България” четем следното:

„Двата клона на народа ни - банатчани и македонци - се срещат за пръв път, без дори да са подозирали едните за съществуването на другите. Тях ги дели различието във вероизповеданията, защото едните са католици, а другите са православни. Те говорят и на местни наречия, конто не си схождат напълно. И все пак още от първото съприкосновение помежду си те се чувствуват братя. Защото тях ги свързва съзнанието за едно общо минало, волята за едно общо бъдеще, мисълта, че гдето и да се намират отломките от същия народ, това са чадата на едно и също семейство, чието благосъстояние, чийто възход и международен престиж не може да бъде без съдбоносно влияние върху цялото”.

Освобождаването на военнопленниците в Тимишоара е само част от процеса на издирване и освобождаване на етнически българи, попаднали в плен като военнослужещи в армиите на Югославия и Гърция през 1941 г.

Може да се допусне, че именно акцията в Тимишоара дава повод на Щаба на българската войска да открие и освободи с посредничеството на букурещката легация военнопленници българи и от други германски лагери, намиращи се на румънска територия в градовете Олтеница, Турну Мъгуреле и Букурещ.

След освободителната акция в Тимишоара вече не възникват негативни реакции от страна на българските комисии при освобождаването и приемането на военнопленници банатски българи, намиращи се в пленнически лагери в други страни.

Забележителен остава фактът на декларирането на българска народностна идентичност от страна на освободените военнопленници.

Още повече, защото те произхождат не само от Вардарска Македония и Западните покрайнини, но и от територии като Тимошката област и Банат, където българската идентичност е била подложена твърде дълго време на чужди въздействия и се е развивала изолирано от България.

Евентуалното възражение, че това деклариране е само конюнктурно използвано средство за освобождаване от плен не би могло да обясни единодушното отъждествяване на хилядите военнопленници от Югославия именно с българския етнос.

Описаният епизод в Тимишоара има своите аналози в общобългарската история. Един от най-силно въздействащите е известният случай през октомври 1944 г., когато гражданите на Охрид с жертвоготовност спасяват от германски плен около 25 войници от българската армия.

Неизбежно се налагат сходствата между действията на тези охридски българи и поведението на банатските българи в Румъния три години по-рано.

И двата примера са израз на етнонационално единение между България и българските общности отвъд нейните държавни граници.

Дълго време след трогателната раздяла в Тимишоара пощальонът носи на Антон Лебанов писма и картички, най-много от Македония.

„След завръщането им по домовете аз получавах дълго време писма и картички от бивши пленници, в които ми изказваха благодарността си за усилията ми, свързани с тяхното освобождаване” пише Антон в спомените си.

Писмата са пълни с безгранични благодарности и с горещи клетви за доживотни признателност и приятелство към него и другите им братя българи от Банат. Кълнат се и че ще предадат спомена за сторената им добрина на своите поколения, за да го пазят „вовеки”.

Антон Лебанов си отива от този свят на 3 март 2008 г. на 95 годишна възраст.