Йордан Стоев

Случи се така, че той беше първият „жив поет”, когото срещнах в живота си през зимата на 1954 година. Бях ученик в гимназията в село Стралджа. Един ден през междучасието директорът окачи съобщение, че след часовете ще има беседа за съветските писатели Джамбул Джабаев и Сюлейман Сталски, изнесена от поета Димитър Данаилов.

Не бях чувал за двамата автори, но истински голямото събитие за мене беше срещата със специално пристигналия при нас български поет, който - цяло чудо! - се оказваше съпруг на новата ни преподавателка по химия Радка Данаилова!…

Запознатите с превратностите в битието на Данаилов навярно не са забравили за „греховната” любов на двамата преподаватели в Института за прогимназиални учители в Стара Загора, между вече семейния литератор и красивата му колежка Радка Николова.

Те така взривяват колектива, че незабавно, още по средата на учебната година, поетът за назидание бива изпратен за учител в Раднево, а младата химичка - в далечното ямболско село.

И сега са пред очите ми високите преспи по улицата към гимназията, камионите, натоварени с трупи от Котленския балкан, които браздят дълбоко в снега и един превит на два ката мъж с бастун, с разкопчан балтон и рошната коса над смръщено жълто лице…

Той с мъка крета срещу ледения вятър, а на няколко крачки пред него - нашата химичка! Тя е съвсем млада, прилича на гимназистка. И е много хубава. Пристъпва леко, но бавно. Лицето й е поруменяло, ала това едва ли е от студа - вижда се, че е притеснена заради своя спътник, че й е неудобно и от нас - групата ученици от последните класове, които уж случайно вървим редом отстрани край заледената канавка, но вероятно най-вече от вълнение преди срещата с колегите, които за пръв път ще видят „грешника”.

На моменти тя поспира, без да повдига очи се обръща и търпеливо, с едва уловима усмивка го изчаква… той да не бърза, има достатъчно време до беседата… Пък и нали сам вижда, че да се върви по такъв път е трудно дори и за нея!…

Мъжът спира и се опира на бастуна - уморил се е. Също спираме в снега и ние, мълчаливо и ревностно следим всеки негов жест, всяко потреперване на лицето му - ето такъв, значи, е Поетът! (Той промърморва нещо басово, но нищо не чуваме.) - Човекът, за когото освен позията, всичко друго на тоя свят е без никакво значение - нито бастунът, нито физическият недъг, нито мъките сред озъбените коловози в това забутано село, защото той е Поета!…

Години по-късно, когато вече завеждах културния отдел в окръжния вестник, бяхме се сприятелили и често се срещахме в Чирпан или в редакцията на вестника, в реторант „Верея” или в „Пегаса”.

Случваше се понякога, когато вече сме в „специално” настроение, да му припомня с нотки и на лека заядливост това негово идване в гимназията.

Снизходително присвил очи, Данаилов мълчи, пуши, току се подсмихне под мустак - лош късмет си извадил - да срещнеш в мое лице за първи път български писател!… Ама си бил неин ученик, виждал си я всеки ден, слушал си я…

Аз обаче не зачитам деликатното му усилие бързо да пренасочи разговора за друго и продължавам за същото - как след срещата за първи път съм си купил от книжарницата стихосбирка, която не се изучава в клас и това е била неговата дебютна книга „Милиони гълъби”.

Остави това - нетърпеливо махва с ръка, но аз упорствам - от него съм открил с изненада, че поезия има и в Стралджа - в градините, в дворовете и още помня ония стихове за „сенките на лозови листа”, които играят по стените на нейната стая…
…………………………………………………..
Едва ли е имало през годините случай пътят ни да минава през Чирпан и ние - журналистическите екипи от вестника, да не спрем и да се отбием в музея на Яворов при Димитър Данаилов на разговорка за какво ли не, но най-накрая и за поезията, за Яворов, за весели небивалици, в които главен герой неизменно е, разбира се, той, особено ако се касае за запознанството с някоя жена (непременно млада и хубава!).

Беше истински артист, знаехме, че фантазира, но той фантазираше талантливо, остроумно, при това и безкрайно, неизчерпаемо…

Тъй в един мразовит ден, докато изтупвах краката си от снега и още едва открехнал вратата, подхванах закачка със стиховете на Смирненски: „Студено, дявол да го вземе, студът те реже като ножици… Човек, за да се посъвземе, са нужни барем две гопожици!…” - и веднага млъкнах сконфузен - бях сбъркал, Данаилов не беше сам!

- Влизай, влизай! - поусмихна се опрощаващо. - Запознай се с моя гостенин - това е Атанас Крачолов - и кимна към един едър възрастен мъж, който седеше с гръб към вратата и беше протегнал двете си шепи над високата печка.

Втрещих се. Мъжът бавно се поизвъртя и едва поклати глава… А аз вече го гледах с изумление - пред мене беше братът на Яворов, човекът, който беше затворил очите му!… И от там насетне, като се поотдръпнах от другата страна на печката, умълчах се и не помръднах, нито продумах дума…

Нито можах да вникна в онова, което двамата си говореха… Ненаситно и с благоговение го наблюдавах, а той - човек мълчаливец, разсеяно мачка цигарата между пръстите и само за миг ще прекъсне Данаилов или ще го допълни бавно, сякаш вяло и с глух басов глас, беше с големи очи и дебели устни, приличаше ми през цялото време на Никола Фурнаджиев… Всъщност, говореха за някакви писма от литературния архив към писателския съюз, за ремонта на музея в Чирпан…

Когато гостът си отиде, Данаилов дълго мълча, после само две думи отрони:

- Забележителна личност! Един голям чирпанлия!…

Известна е голямата привързаност на Данаилов към Чирпан, но няма да сбъркам, ако кажа, че и в Стара Загора той се чувстваше добре дошъл сред приятели. Дори понякога съм имал усещането, че в Чирпан той все пак в някакъв мисъл е самотен, ощетен от липсата на така нужната му литературна среда.

В Стара Загора обикновено сядаше в компанията на Иван Хаджихристов и Иван Мирчев, но беше любимецът и на по-младите литератори, журналисти, художници, артисти, застояваше се с дни, не пропускаше да се отбие във „Верея”, в редакцията на алманах „Хоризонт”, в редакцията на окръжния вестник, в компанията на Константин Колев, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Таньо Клисуров…

Веднъж, по време на едно мое дежурство във вестника, късно през нощта неочаквано дойдоха с Михаил Берберов - възбудени, развълнувани, словоохотливи, бяха нагазили в спомени за онова време, когато Данаилов бил преподавател в института, а Берберов и Рашко Стойков още ученици и едва прохождащи в поезията, през цялото време Берберов го прегръщаше просълзен и го наричаше „учителю”…

Като знаех нрава на Митата да иронизира и да се шегува с всичко, очаквах, че в отговор ще изтърси нещо „отрезвяващо”, но не - с навлажнени очи той само се усмихваше благо… И останаха в редакцията чак до сутринта…

При честите си идвания в Стара Загора той носеше със себе си своя „чирпански” патриотизъм и не се съмнявам, че като истински литератор е чувствал нуждата непременно да „подхрани” компанията с нещо ново, с нещо, което може да се случи единствено в Чирпан, единствено с него лично и и само в наше отсъствие.

Дори и когато нямаше какво „да донесе”, нанизваше в разговорите между другото и всякакви пиперлии бисерчета от кварталната кръчма с някой си Златан, каруцар или хамалин - негов приятел, цапнат в устата, описваше го като твърде колоритна птица, но в тия импровизации все нещо не достигаше и имах чувството, че той допълнително, съзнателно и „изпреварващо” огрубява въпросните семплички приключения, за да прозвучат те още по-провокативни, примитивни и груби, та тъй да впечатли, но не всякога се получаваше търсеният ефект.

Тогава той внезапно млъкваше, сякаш се оттегляше от разговора и оставаше почти отсъстващ - само се усмихва или отпие и превключи едва на неизчерпаемата и въодушевяваща всички тема - поезията, без която не можеше, Яворов, Димчо, Лорка, Иван Пейчев, Славчо Чернишев, Фотев…, а накрая за запознанството му с поредната красва жена (безумно влюбена в него!…).

Тогава вдъхновено ръсеше искрящи от остроумие метафори, подхващаше куплети от любимите му прокълнати поети или някое свое ново стихотворение - малко неловко, след приятелски подканвания или внезапно пламнал…

Рецитираше с басов драматичен глас, винаги насечено, нервно и сякаш спорейки с някого, сякаш решен на всяка цена да убеди опонента си в силата, в значимостта и драматизма на онова, което казва в кратките строфи и не е доизказал докрай…

Обикновно правеше уговорката, че това са стари неща, писани отдавна, но знаехме, че не е истина, че са още съвсем пресни и може би ги рецитира за пръв път и е много важно за него да провери дали е успял…

И оставяше внушението, че най-новото и най-хубавото не е споделил пред никого, че то е още ненаписано, че това е само незавършена скица на същинското стихотворение…

Случваше се през летните вечери двамата да оставаме на масата в ресторанта (кафенето „Пегас” още го нямаше). Сами. Наближава полунощ. А късният влак, с който се прибира в Чирпан, минава някъде около два часа, но в ония години бях ергенче и никой не ме чакаше в квартирата, та с готовност откликвах на деликатната му молба да го изпратя до гарата, тъй като сам трудно се покатерва по високите стъпала на вагона, ако влакът не спре на удобния за Митата първи коловоз.

И тъй, най-сетне поемаме през Станционната градина и понеже той е взел и нещо „за из път”, току спре и на един крак прегърне за опора някое близко дърво, защото само така може да повдигне глава и по-изправен да отпие…

По онова време неизменно носеше със себе си и една папка. Съдържанието й обаче ревниво пазеше от чужди очи. Беше озаглавена „Стихове за Виолетовото момиче”.

Когато с любопитство се осмелявах да я разгърна, той я дръпваше от ръцете ми.

- Не! Тука са най-съкровените изповеди на Морячето. Още никъде не са отпечатани…
Един ден обаче ми позвъни от Чирпан - папката изчезнала, не е ли останала случайно у мене? Може би като дойде в Стара Загора ще я намери?… И до днес не зная дали с някого е споделял за съществуването на тая папка и за стиховете в нея, но дълго време все за нея говореше.

- И в нея е душата ми, в нея е същинският живот на Морячето…

- Нищо фатално не се е случило - успокоявах го. - Сядай и едно по едно ще възстановиш стихотворенията… Виолетовото момиче трябва да бъде спасено - и сам не осъзнавах как го обръщам на шега. - Не бива да допускаш тоя грях, да пропилееш любовта си към едно същество, което навярно също те обича от сърце…

Гледа ме и се мръщи, не е останала нито искрица от чувството му за хумор, с горчивина отронва:

- Обича ме, глупачката! И това е голямото й самонаказание. Настояваше да отида у тях и да ме представи на родителите си. Аз, сакатият козел, отказвах, разбира се. Защото е нечовешки жестоко, абсурдно. И дълго отлагах, не се решавах. Но тя упорстваше и когато накрая отстъпих, баща й - като видя бъдещия си зет, щом застанах пред него, припадна, бедният човечец!…

Не зная дали намери папката. Не съм сигурен дали въобще я беше губил и дали въобще е имало Виолетово момиче и стихове, посветени на него.
……………………………………………..
Една есен се бях качил на Каваклийка, навътре в Средна гора, стигнах до партизанската землянка на Дерменка, където е лобното място на младите партизани Гита и Георги Господинови. Вечерта се върнах в хижата капнал, бях запланувал да мина и по други партизански места, но на сутринта се оказа, че бюфетът не работи, а аз съм свършил цигарите…

Хванаха ме дяволите, внуших си, че повече там не мога да остана… За късмет, домакинът на хижата тъкмо стягаше колата за Чирпан и аз веднага се метнах на пикапа. Някъде по средата на пътя той спря край широка поляна - хрумнало му беше да си набере гъби! Имало ги много по тия места след дъжда…

Както решиш - свих рамене, лично аз не познавам ядливите - и се изтегнах на тревата да го изчакам, но онзи не ме остави - почвай да събираш наред каквото ти падне, накрая аз внимателно ще отделя годното от отровното, пълна гаранция в това отношение!

Тъй и направихме. Прошетахме цялото място, а на тръгване аз разстлах якето и дойде ред на шофьора: туй добро, туй за хвърляне… Все пак остана нещичко годно за консумация. И още по пътя реших: ще се отбия при Данаилов и ще се нагостим с пресни гъби! Но в музея не го намерих, вече беше обяд. От там - подсказа ми го интуицията - право в ресторант „Ален мак”, където обичаше да отсяда. И го намерих. Сам. Без настроение. Посърнал, болнав. Казах му откъде идвам, по каква работа съм бил.

- Хубаво си направил. Подвигът на антифашистите не бива да се забравя.

И добави нещо, което ме изненада.

- От дълго време се мъча над една поема за Янко Иванов, героя от 1923 година, но трудно върви, не мога да я завърша… На всичкото отгоре финалната й част не се хареса и на някои фактори тука… - и се подсмихна. - Отваря ми се наново работа.

- Е, все някога ще я допишеш…

- Дано. А точно днес аз пък си имах моята малка Дерменка! Сражение. Уволних цялото градско ръководство.

- Ти уволни тях, или те - тебе?

- При това абсолютно трезвен. Тъкмо заседаваха, а аз бях ядосан до немай къде. С кривия си задник се качих на горния етаж и с ей тоя бастун… Чирпан има само един Яворов - креснах им, - а строителството на новата музейна експозиция докога ще протакате? Или на неговите приятели от Армения да се обаждам, та накрая да се свърши работа?… Гледат ме шашнати… Ама мисля, че ме разбраха, стреснаха се и скоро ще се раздвижат…

Извадих гъбите. Моряка се зарадва. Повика сервитьорката и й поръча да ги приготвят в кухнята, но тя отказа - минавал обяд, затваряли заведението за следобедна почивка…

- Ами вие си затваряйте! Ние оставаме!

И така стана. Заключиха ресторанта, а нас оставиха сами да си замезваме винцето със сурови гъби, додето дойде време надвечер отново да отворят заведението.

Тогава Данаилов ми изрецитира една голяма част от поемата си за Янко Иванов и се разбрахме да изпрати откъс за вестника…

————–

СТОЕВ, Йордан, откъс от разказа „Играят сенките на лозови листа”, сб. „Градината на праведни грешници”, нови разкази, Лаген, Стара Загора, 2018 г., с. 192-204

——————————-

сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.