Георги Гривнев

Христо Райчев Милковски е тринадесетото дете в семейството. Но не беше суеверен, когато порасна. Не вярваше, че това ще му донесе премеждия и нещастие.

Дори смяташе, че не всекиму се удава да бъде тринадесети поред, дори напротив - вярваше, че късметът му ще е двоен.

Още повече, че пролетта е неговият рожден сезон, тогава, когато гората скоро ще се разлисти, а той ще измие лицето си с гергьовска роса.

Но съдбата решава друго - турците убиват баща му, когато той е на четири години. Христо расте здрав, висок като бял бор, с къдрава коса. Любовта на майка му е в повече, братята го закрилят, сестрите са грижовни и внимателни.

Отсъствието на Райчо, бащата, е болка, за която няма билка. Ще слуша спомени за него, които ще го изпълват с непокорство и обич към родния край, ще слуша легенди за комити, които скитали в Родопската планина - някои от тях убити жестоко, други - оцелели, но непригодни към новите условия. И затова толкова самотни сред хората.

На Никулден през 1933 години, когато е на двадесет и пет години, Христо заедно с братовчед си Райчо тръгват за село Арда. Иска да посети приятелката си Елена, чиято фотография пази дълго.

Там живее и женената му сестра. Когато наближават селото, над пътеката, по която вървят, чуват вой на вълци. Цяла глутница е, наобиколила стадото, сред овцете и овчарят. Христо стреля няколко пъти във въздуха и хищниците се разпръскват.

- Чакайте, момчета! - извиква овчарят. - Вие спасихте и мене, и стадото. Това, че ви благодаря, е малко. Искам да ви подаря най-голямия коч.

- Какво да го правим? На нас ни стига, че отпъдихме вълците. Пък и бързаме за Арда…

Христо се жени на 29 години за Донка Милковска. Чокманци дълго ще говорят за голямата сватба на двамата младоженци, с трикатните хора и веселието, което продължило до късно вечерта.

Гората кънтяла, като че и дърветата се хващали за ръце, свеждали клони и обикаляли хълма. Юлското небе е топло, тишината - нарушена, птиците - разлетени, но те отново ще се върнат в гнездата си.

Семейството на Христо Милковски се преселва в покрайнините на Пловдив. На гола поляна започва да строи къща - удава му се и зидарлъкът, и дърводелството, а наоколо засадил най-различни овощни дървета.

И всичко върши с мерак - и градежът, по който често спуска отвесът, и мазилката, която трябва да е равна като тепсия, и покривът, над който се издигат високи комини, и прозорците, през които ще влиза светлина и топлина…

През 1943 година Христо Милковски получава повиквателна. Дори не успява да се обади на работодателя си Йордан Божилов, който още на следващия ден отива да го търси в дома му, а съпругата го уведомява, че Христо е получил повиквателна за запас.

- Можех да го освободя! - съжалява Божилов.

- Как?

- Като платя определена сума! - допълва собственикът на консервния комбинат.

На фронта Христо Милковски е прострелян и преди да издъхне, намира лист и молив и пише:

„Здравейте, мила Донке, и вие, дребни дечица. Аз паднах тежко ранен, левият ми крак е счупен на две места. Не знам дали ще се оправя и да се върна. Донке, гледай добре децата и не ме забравяй. Прощавай за всичко и затова, че съм те наскърбявал. Хр. М.”

Трите букви от личното и фамилното си име изписва с кръвта от раната си.

На обратната страна на листа продължава:

„Искам да ме закарате в Пловдив, там да ме погребете, за да може жената, моята стара майка и моите сестри и братя да дойдат на гроба… 26. 09. 1943 г.”

Колко топло се обръща към съпругата си! И как проявява бащините си чувства: „Донке, гледай добре децата…” Преди смъртта всеки ли иска прошка от най-съкровения си човек?

И синът, и дъщерята, през целия си живот пазят това писмо, семейна реликва, и колкото пъти го разгръщат, то свива сърцата им в непреодолима мъка. Защото баща им си отива на 35 години, без да има възможност да се нарадва на своите рожби, а те, без да имат възможност, да търсят опора в неговата прегръдка и насърчителна дума.

Христо Милковски дава писмото на своя взводен командир, което да отнесе на близките му, когато се завърнат. По-късно от поделението изпращат двама души, които да предадат писмото на съпругата и майката. И ще споделят: „Командирът много го обичаше!” И ще поискат снимка за спомен.

Последното желание на Христо Милковски не се осъществява. Чокманецът не е погребан в Пловдив, а в Македония. Не е известно и къде е гробът му. Но пък има Паметник на незнайния воин, където да положим цвете пред паметта на този обиковен български войник.

Райко е на осем години, когато губи единия от родителите си. Споменът за него е повече от жив и все му се струва, че баща му ще отвори вратата, ще остави чантата на масата и ще извади и ще му даде нещо сладко, купено от бакалията.

А Мария е достатъчно малка, на три годинки, за да има спомени, които да останат в паметта. Но дълго ще се заглежда в снимката, ще я целува и във въображението си той винаги ще бъде най-добрият баща с най-топлите очи и с най-къдравите коси.

И никога нито наследниците, които са вече възрастни, на 87 и на 82 години, както и жена му Донка, която почива на 84, не си отговориха и няма да си отговорят на въпроса защо баща им и съпругът Христо Милковски си отиде толкова млад, а на тях съдбата отреди да живеят и в старостта. Кой определя житейския път - на едни да е по-кратък, на други по-дълъг?

Веднъж Райко Милковски, синът, попадна на една от стихосбирките на поета Анрей Германов, където прочете:

Всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си умира.

Развълнуваха го тия стихове, но не намери обяснение на философията на битието, /никой не е познал тоя свят в цялостта му! /Все пак го обзе утешение, което щеше да го държи за час-два, за ден, не за повече, а ежедневието пак щеше да го погълне и понесе в своето течение, докато стигне устието и разлива на Реката на живота.