Панко Анчев

Писателят не само пише за читателите си, но и е техен изразител, като говори от тяхното име. Той е и достоверен свидетел на живота на своите читатели. За да го пресътвори, той трябва да познава героите си, да владее техния език, да подражава на мисленето им, та дори да се идентифицира чрез тях.

Българският писател в голямото си мнозинство живее съвсем обикновен битов живот, беден, скучен, безутешен. Този живот по нищо не се отличава от живота на средния човек - повече мизерен, отколкото сносен и материално обезпечен.

Затова на него не му е нужно „да отива сред народа”, защото сам е „един от народа”. Той знае какво е едва да свързваш двата края на бита, да броиш постоянно стотинките си в джоба, да се чудиш как да се грижиш за дом, семейство, родители.

Единствено талантът го отличава! Неговите очи виждат повече, а умът му работи по-усърдно и премисля повече обстоятелства и истини, за да избере онова, което трябва да изрази и каже в книгите си. И го казва според силите и възможностите си. Защото е необходимо на обществото и народа.

Истинският писател изразява всичко чрез своето творчество. Трябва само някой да го прочете такова, каквото е, и да извлече от него истините. Не всеки обаче има такива способности. А и не е необходимо. Защото литературата се чете по особен начин.

Писателят е длъжен да използва всяка възможност да говори на читателите си - дори и на най-ревностните, които умеят да го четат, прочитат го и го разбират почти напълно. Важно е той да им говори за нещата от живота, от техния живот, и да ги обяснява рационално и емоционално, за да им станат достъпни и разбираеми.

Ала писателят въздейства не само с написаното. Той е личност особена, с много знания, впечатления, преживявания и начини на изразяване. Дори и да не е словоохотлив и трудно да подрежда изреченията, когато говори пред публика, той все ще се събере, ще се съсредоточи и хората ще чуят, каквото очакват да чуят.

Твърдя от личен опит, че хората, особено живеещите в малки населени места и далеч от столицата и големите градове, просто жадуват да се срещат с писатели. Дори за тях всички писатели, дори не съвсем популярните, са добре дошли.

Но тук ще направя едно важно уточнение: желанието е не толкова за премиери на книги, авторски рецитали и представяния, а за разговори, писателски монолози. Очакват ги да им кажат неща, които нито телевизиите, нито по радиото, нито дори в социалните мрежи няма кой им го каже.

Те искат да знаят как да живеят, как да възпитават децата си, на кого да вярват в ежедневието, кому да се доверяват и да приемат думите му за истина. Нагледали се на слуги на лъжата и властта, на чужди фондации, за тях всяка искрена дума е скъпа, мила, незабравима.

А когато чуят, че се говори правилно на български език, без чуждици и шаблони, които са им втръснали от телевизията, хората изпитват истинско щастие. И благодарят от сърце.

Обществото не бива да бъде оставяно на разгула на медиите и словесния терор на бездарни политици и постмодернисти. Сега то е подложено на истински терор.

Едни и същи пишман политици, социолози, политолози, словоблудци, постоянно превеждани и издавани в чужбина превръщат всичко в скверна политика, партийни битки, сметки, пари, ругателства срещу „соца” (негодниците много обичат тази дума), еничари и фалшификатори на истини и пропагандатори на лъжи и измами.

„Не ни канят”, отвръщат писателите на обвиненията на зрители и слушатели, че мълчат и търпят безобразията на неолибералната пропаганда. Ако стоят и чакат нещо да се промени от само себе си, то значи нищо няма да дочакат.

Но не бива писателят да се оправдава и да търси извън себе си причините за своята неизвестност, пасивност и затвореност. Така той унизява себе си! Защото показва, че няма воля да променя реалностите и да се включва активно в живота на хората. По-лесно му е да мърмори, отколкото да поведе борба срещу посредствеността, лъжата, скудоумието, бездарието.

Но ако друг му свърши тази работа и положението му се промени, ще бъде доволен. Ако всичко продължи, както е било досега, да продължава. Все ще намери някакво решение за себе си.

Ще си изкривя душата, ако не призная, че писателят обича да се среща с читатели, да общува с тях, да им говори и чете свои творби. Тези срещи обаче са все по повод негова книга или са някакви творчески вечери и литературни четения. Подобни срещу му харесват, защото публиката го хвали.

Хвали го и този, комуто е поверено да води вечерта или да произнесе встъпително слово. Къде друга ще чуеш толкова похвали, ако не на премиерата на новата си книга. После, в след края на вечерта, ще се извие опашка пред него за автографи. Радост!

Нека има такива събития в живота на писателя. Този живот не е толкова пъстър и светъл, богат на събития и радости, та да се лишава от подобни възможности. От него обаче се изисква много повече отколкото от всички останали хора.

Той е изразител на времето, а не писател за лично удоволствие и задоволяване на лични потребности. Макар да пише в усамотение, писателският му бит няма как да остава затворен и без пряко съприкосновение с хората, които го четат и му вярват.

Българският писател е длъжен да се преобрази и отново да стане духовния водач на българския народ, негов духовен учител, изповедник и изразител. Мястото му е сред хората и да им говори в очите.

Време да се възстановят някогашните литературни срещи на писатели с читатели, на които да се обсъждат обществените проблеми, съдбата на народа и изгубените надежди.

Това ще е полезно не само за читателите, но и за писателите. Защото на подобни срещи хората винаги говорят умно и реалистично - най-вече за себе си и можеш да научиш много. Стига да знаеш как да питаш и слушаш какво ти говорят, от какво ти се оплакват, на какво се радват.

И най-вече да се видиш в техните очи, през техния поглед, да разбереш какво мислят за тебе и какво очакват от словото ти и от тебе самия.

Подобни срещи възстановяват, така да се каже, равновесието в обществената природа на литературата. Те подготвят читателите за четене на литературата, но вече в друг контекст, с други очаквания и с познание за това как и какво мисли писателя. Така по-лесно и по-бързо ще навлезе в неговия свят и ще запомни за по-дълго.

Най-важна е, разбира се, таза връзка за читателите.

Обществото е разслоено, разединено и обезверено; нацията е изгубила съзнанието за себе си и в себе си и сякаш вече почти не подозира, че съществува. Да не говорим, че държавата се разпада и се разтваря в някакви спекулативни и имагинерни общности, които напълно я обезсилват и лишават от значение.

Намираме се в изключително тревожно състояние и някой трябва да покаже на хората, че не са сами, че техните съмнения са основателни, че надежди има, но трябва единство върху важна и висока национална и социална цел.

Няма кой друг да облекчи болките и страданията на народа освен писателя. А в народа все още мъждука някакво уважение към него, към неговия труд и талант. Но ще му повярват още повече, ако почувстват и видят в него изразителя на народния дух, защитника на отечеството, културата, духа.

Това, което тук пиша, не са теоретични разсъждения, а истини, които сам съм проверил и изпитал в участията ми в ежегодните празници на изкуствата „Албена”, организирани от издателство „Захарий Стоянов” - София.

Гостуванията, особено по селата, малките градове и в училищата, срещите с различни по възраст, образование, професии и социално-политически нагласи хора винаги са изпълнени с много духовност, сърдечност, взаимно доверие.

Получава се не просто добра и приятелска атмосфера, но разговорите стават задълбочени, темите са сериозни и важни. Появяват се, разбира се, разногласия, възникват и дискусии, но всичко е, за да се намери истината.

За писателя по-важни са литературните четения и премиерите на нови книги. Но литературни четения и на тези срещи има. Звучат стихотворения и кратки прози на участниците. В контекста на разговорите, споделените мисли, впечатления и разсъждения литературните произведения дори звучат по-силно и въздействащо.

Разликата е, че тук писателят трябва да дойде добре подготвен, отговорен, осмислил поведението и думите си, познаващ обществената обстановка и с идеи за избавление от недъзите и глупостта на обществото. Общите приказки и баналните обвинения срещу политиците вече не минават.

Писателят трябва да преодолее своето его и да осъзнае, че служи на народа си и че творчеството му не струва и пукната пара, ако сам той не участва в обществения живот и не се стреми го променя и да внушава на своите читатели как да го устройват. И да им помага да го живеят по-спокойно и разумно…