ПРОЛОГ
Из „До края на годината” (1987)
ПРОЛОГ
Четиридесетгодишен. Без особени белези.
Обичам няколко стари книги и няколко
разпнати в самия мене приятели.
Книгите ми отвръщат без поучения, а приятелите
с изпитания за своята вярност.
Причинявал съм и добро - всяко сърце има двойници.
Отвръщал съм с лошо - колкото да се побоя от него.
Садил съм дръвчета, наливал съм бетон,
писал съм книги
и по малко от всички най-обикновени неща.
Знам чий е чуждият хляб, но знам, че думата ситост
е вероломна, колкото и глада.
Мисля, че човекът заслужава по-добра участ,
отколкото се е осмелявал да извика за нея.
Ако ми е съдено да кажа една дума,
искам да е в защита на неговата проклета
и сляпа душа.
И доколкото мога - да премълча останалото.
ФАР
Тъй както сме застанали
или застинали в самото дъно на града -
спасявайте се!
Докато има изход
към думите човек, усмивка, брат -
спасявайте се!
Докато помним,
докато прорицателите на надеждата
не са разчели всички предсказания, докато чуваме
гласа на ближния, докато в зрящия гледец
сълзата вижда, докато истината е живот,
а не примамка да живеем в нейно име,
докато бдението на войниците
е ритуал на светли юноши, докато живите
са потвържденията на победата, докато влюбените
са най-дълбоката ни памет, докато
кръвта е само дом за синовете ни,
докато в здрача на прегръдката
сърцето на света блещука като фар.
ЩЕ ГО НАРИЧАМ
Безкраен въздухът. Ще го наричам
отчаяно присъствие.
Ще го наричам дом, от планината по-висок,
прозрачна притча,
целувка по челото на отречения.
Ще го наричам яростна утеха,
свирепа памет, горестно
възмездие.
Ще го наричам кристален континент,
крило на музиката, синя книга,
която искам да напиша.
Ще го наричам.
Тъй много са нещата, от които
не може да се отрече човекът.
ВЕСТ
На Т. Чонов
Какви ли изпитания ни чакат
в най-съкровеното убежище?
Прилежните метафористи
получиха добра цена за думите, които
бащите ни отглеждаха от сухо гърло.
Къде си ти сега, поете, който се наемаше
да страдаш вместо нас, да се възторгваш в наше име?
Изгнатите от рая имат сигурно прибежище във ада,
че поплакът е по-висока длъжност,
пък славословията - само дреха за смирението.
Навън се свечерява
и слънцето засяда някъде като горчива буца.
Нощта е избавление за угодниците, дето
цял ден са плакали на чужди гроб
с надежда да постигнат царството небесно.
И виното гори в мрачевината
като вода над блатен кладенец.
Така ли ни е съдено да викаме за чудото?
…И на петлите полунощните тръби
объркват заклинанията на нелепите гадатели.
ПЪРТИНА
Затрупа ни снегът на януари.
Прекрасно е, че днес вали, че утре ще вали, че винаги
така ще бъде. Сняг
като спасение…
Сезонът ни сдобрява
със скучните ни бунтове, пресметнати илюзии,
невзрачни
митове за нас самите. В студените изповедални
се труди само тишината и ухото вижда всичко,
от което
се побоя окото. Сняг
като напътствие… Най-сетне можем
да сме добри към лошите, които скръбно ни
отгатваха.
И към добрите можем да сме лоши - техните
окаяни кроежи предпазливо ни предаваха.
Сняг.
И в белотата пронизително личи
къде ще мине първата пъртина.
УЧАСТ
Защо тъй малък е светът, другарю мой:
Бургас, Търговище, Троянско /село Врабево/
и Перущица -
какво е моето сърце - вода дълбока,
в която аз потъвам?
Утре в Пловдив,
на уличката зад театъра,
до гробището на декорите -
на номер първи /втория етаж, над фурната/,
аз ще те чакам: без хляб, без думи, без метафори -
кой може да нахрани гладния
помежду толкоз сити?
А името ти е Илия,
Никола, Милко, Христофор
и още толкоз имена на българи.
„Живя - за теб ще кажат, -
разбираше от билки, без пари ги даваше.
На тридесет и три години бе,
но скри, от жал към нас,
че за самия него няма изцеление.
Сега го чакаме да се завърне,
защото кой ще ни спаси, ако повярваме,
че вълците си промениха нрава?”
О, другарю мой, не идвай, клопка е тъгата.
И към театъра пренасят старите декори.
УТЕХА
До утре всичко ще се помири:
на динята червеното сърце
със острието мъдро.
А днес - каквото ни е нужно:
другар за пътя, въгленче за огъня
и за сполука - малко скепсис.
И кой където го нощта завари -
до коренче на билка да заспи.
МИШЕНА
Но ако всичко е добре,
дори животът ако стане по-добър без тебе -
не ти е съдено да си избираш опрощение.
Защото времето отива някъде, а ти оставаш -
безумната стрела,
пронизала самата себе си.
СТИХОТВОРЕНИЕ
Омръзна ми
да съм никой.
Дори думите
не подозират за мене.
Моля ви:
като в Книга на летописите,
като в романа за рицаря Златно сърце,
като в дознание за издирване на безследно изчезнал
да ни представите
един на друг.
И ще тръгна след тях, без да питам
каква е моята,
каква е тяхната
илюзия за щастие.
ИКАР
Сега е времето на късните признания. И ти
сърце чупливо - само да не спираш. Тъй безпокойно
създателят на думите над тебе бди
с лице на праведник, укрил отстъпника. И ето -
има изкупление. И има изпитания,
които ни заставят да живеем. Има милосърдни пориви,
които ни откриват смисъла на битието…
Довчера сляпа,
надеждата сега провижда в най-дълбокото и там
мишената на слънцето блести недостижима…
НАД БРЕСТНИК
Оттука погледът достига
чак до самото детство.
Но колкото и да се взираш,
не ще откриеш нийде края на света -
дори и през обратната страна на телескопа.
ЗАНАЯТ
Никой
не се е завръщал от бъдещето.
Има само един път, но там
отмъстително дебне преживяното.
Идва есен. И ден за ден
заедно с листата
премитаме взривените птици.
ЗАЛЪК
В памет на В. Урумов
Тъй дълга е нощта, че новината, със която идва утрото
е като камък.
По-късно, някъде след пладне
/тогава ти ще бъдеш между себеравните/,
ще дойдат и самите вестоносци
да прогласят, че идвало разсъмването,
и гласовете, със които се опитват да те върнат,
се късат като примки върху шията на вятъра.
Цял ден се е въртяла мелницата, житото е смляно,
разчупен хляба, умножени оглашените.
И нищо този път не бе забравено:
остана даже залък за земята.
СЪЛЗА
И кой ще ни прости
трагичното усърдие да оцелеем?
И кой ще търси
сред кривите гримаси на годините
сълзата, продълбала камъка?
Във пясък се превръща всичко
и крепост е сълзата,
която си превзел, човеко.
ПЕЙЗАЖ
Зима. Сняг. Към края на полето
върви човекът, моят брат.
Дори да зная всичките му помисли,
не ще науча накъде ще свърне там, зад хоризонта.
И друго за какво се питам
на падане от горната към долната земя,
където черните овни белеят като преспи?
ПЛАДНЕ
…И изтънява сянката на извора.
От райските селения мирише на изсъхнал бурен
и се надига крамола помежду ангелите -
за парченце сянка. С единствен удар
часовникът от камбанарията отмерва пладне
и постниците сядат
да поядат по късче от нетрайната си плът
и пълни са с великата утеха,
че всичко се завръща във земята.
В какво ли биха се напътили оттук нататък,
ако не бяха дървоядите със тяхното напомняне,
че време е и че самите те са време,
че търпеливото усърдие на мравките
е пълно с най-печално отчаяние? Ала не е ли
обречено и тяхното старание да разрушават?
Във палещото пладне
се борят двете начала и заедно
вървят към Изхода.
АРХЕОЛОГИЯ
На Ив. Карайотов
Ние трябва да узнаем какво ще бъде утре.
По-сладък ще е утре гроздът
и виното във амфорите - по-дълбоко.
А от морето ще извадят древен кораб
и ще гадаят от какво се е спасявал.
Но да мълчим: от всички оцеляхме само ние -
гребците, приковани на галерата.
КАМЪКЪТ
Къде е камъкът
на нашия прадядо?
Говори се в рода: обичал виното,
жените, пушките, крадял коне,
прочул се във войната срещу сърбите.
За хората бил хубав, казват,
но в къщата му - с трън да завъртиш…
Със братовчеда бавно чоплим мълчаливата мълва.
Земята тук е хубава, тревата е висока.
Просторно лятно пладне - празник за телата:
чакъл, цимент, вода от близката чешма.
Бетонът се втвърдява.
През зимата - дано не се улисаме -
ще донесем елха от планината.
Докато всичко живо спи, ще я излъжем,
после ще расте.
Ще сядаме край нея да изпушим по една цигара,
ще святкат огънчетата и бабите от село ще се питат
не са ли две души, които се завръщат.
Ще бъде много хубаво и ще повярваме,
че няма смърт и не е имало.
