Мюмюн Тахир

В една гореща юлска вечер, търсейки прохлада, взех няколко бири и седнах на беседката пред жилищния блок. Седя, пия бира и наблюдавам бавния слънчев залез над Люлин планина. Горе високо в небето червени облаци плуват плавно и непрекъснато сменят формата си, и ме подсещат за Йосиф, дългогодишен учител в родопското село Дюлица, как седи примижал, облегнал гръб на огромния орехов ствол пред старата къща, заобиколена от цветни лехи; често гали дългата пухкава като памук брада, която покрива гърдите му и гледа дневните непредизвикани звездопади. Понякога задрямва и от учестеното му дишане брадата потреперва. В дрямката си чува жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги бере. Когато отваря очи, се взира удивен във върволицата безкрайни облаци, които приемат причудливи очертания - животни и хора; дракони водят кървави битки; войници се нападат и се убиват; изнурени, наранени, мълчаливи, помръзнали, те се връщат в родните си краища; дрипави жени прегръщат болните си деци…

Облаците над Люлин за секунди загубват контурите си, но в следващия момент пак се появяват, събират се на едно място и сякаш се къпят в пурпурното сияние на залеза. Унесох се и затворих очи…

- Нали твърдиш, че човек живее със съзнанието за смисъла на живота, оттам и до мисълта за своята смърт? - сепна ме топъл мъжки глас и като си отворих очите видях Живко, който усмихнат внимателно ме наблюдаваше. Той е уважаваният от всички в квартала сладкодумец; добре сложен, със стегната фигура, с неспокойни и искрящи очи, хубаво сухо лице. Притежава жив интелект и жажда за самоусъвършенстване. По професия е машинен инженер, но проявява подчертан интерес към науките за човека.

- Живак, седни. Имам още една бира.

Седна срещу мен. Отказа бирата. Той е страстен пушач - запали цигара, дръпна веднъж, погледна ме с любознателните си очи, и рече:

-  Отдавна исках да разкажа тази история на някого. Много дълго ме глождеше тя. Преди време чух разказа на една терапевт-психолог, името й беше май Гюл или нещо подобно, но запомних фамилията й -  Чавдарова, при която дошла млада жена за консултация.

- Добре. Знаеш, че умея да слушам и проявявам разбиране…

- Става дума за диагностицирана с тежко заболяване млада жена. Тя е била стройна, с гъсти черни коси, плътни устни, пронизителни очи, в които се забелязвало нещо решително, но същевременно и нещо неспокойно, и тревожно. Носела бяла риза, син елек и черни гладко изгладени панталони. Имала тънък, но експресивен глас и се вълнувала  като влюбена девойка на първа среща. Представила се - Емилия, на тридесет години, неомъжена. Работела в банка и на въпроса на терапевтката защо е дошла отговорила, че всъщност няма болки и не обича да ходи на лекар. Но преди време се появила подутина в коремната й област, която с течение на времето се увеличавала. Миналата седмица с приятели били на излет, някои от които й се подигравали като подмятали, че е бременна. И за да не прави впечатление, започнала да носи широки дрехи.

Повдигнала бялата си риза и лекарката видяла подутото място - младата дама изглеждала като бременна в шестия или седмия месец. С течение на времето заради подутината трудно лягала и не можела да заспива. Накрая се наложило да отиде на лекар. Цяла седмица  й правили какви ли не изследвания. После казали, че трябва да бъде оперирана. Всичко толкова бързо се развило, че не успяла да разбере какво  й се случва. На следващия ден трябвало да постъпи в болница за операция. Операцията си е операция, но все пак преди това идете при терапевт, посъветвали я нейни познати. Лекарят, който я прегледал, не й казал нищо - отпратил я с мълчание.

- Майка ми и сестра ми са много притеснени и уплашени. На мен никой нищо не ми казва. Поне вие ми кажете какво става с мен. Нещо лошо ли е? - попитала тя и неспокойно погледнала лекарката.

- Вие имате ли някакво предположение?

- Ако няма нещо лошо, мама и сестра ми няма да са толкова разтревожени, нали? Непрекъснато говорят за операция, а аз се страхувам.

- Била ли си досега  оперирана?

- Не съм, та аз даже не съм ходила както трябва на лекарски прегледи. Страх ме е.

- Затова ли като видя, че подутината се разраства не се сети, че час по-скоро трябва да отидеш на преглед?

- За това сигурно. Помислих си, че ако отида, ще открият нещо лошо. Оказах се права - отидох и веднага ми казаха, че съм за операция. Каква е тази операция?

- Сериозна, Емилия. Съдя по това от епикризата на лекаря, при когото си била - престрашила се е терапевтката.

- Рискована ли е?

- Всяка операция е рискована, но не мисля, че твоята е такава.

- Тия дни колегите в банката са много натоварени и моето отсъствие ще ги постави в неловка ситуация. Нашият директор винаги се сърди на тези, които излизат в болнични. Не излизаме в болнични от удоволствие, болни сме - затова. Но смятам, че като разбере, че ще ме оперират, сигурно ще прояви разбиране.

Мисли за работите в банката и за това дали директорът ще се ядоса или не. Сякаш ще бъде оперирана от апандисит, си помислила лекарката. Погледнала пациентката си и видяла страха в очите й. Разбрала, че  всичко й е ясно, но не иска да си признае, защото все още не е готова на това.

- Имам добро семейство и прилична работа. При всяка възможност с колегите ми от банката излизаме на излет в планината. Нямам причини да се оплаквам. Но тази операция ме притеснява, тревожи ме. Много съм млада да напусна този свят, а и животът прелива от мен. И според вас е така, нали?

От глъбините на душата на Емилия излязла тъжна въздишка и върху лицето й леко трепнали  добре познатите още от първия ден признаци на болестта. Очевидно е знаела… А всички ние не знаем ли тази истина и не живеем ли сякаш тя не съществува? Каква е разликата? С очите на лекар виждам, че  Емилия има да живее още няколко месеца. А аз колко време имам? Три дни ли, три месеца или три години? Ако ще си отида от тоя свят след три месеца, бих ли искала да знам това? - се питала лекарката.  Да, бих искала, - продължила мислите си тя, -  но не бих желала да ме заблуждават.  Може би щях да се разтревожа, разстроена, може би - съсипана, но тези чувства накрая щяха да ме напуснат и аз щях да се предам. Тогава се сетила как преди време младо обезобразено след мозъчна операция момиче я попитало дали не е много рано да напусне този свят. Все още неопитна, не намерила сили в себе си да й каже онова, което трябва да се казва. Болната си отивала и искала  да сподели това с нея. Бе съборила всички стени и бариери в душата си, видяла истината, познала я, и искала за това да говори и сподели с младата лекарка, а тя се уплашила повече от болната и успяла само да кажа:

- Вярно е, че сте много млада и много болна, но кой кога ще замени този свят с друг, решава само бог.

Тези думи прозвучали банално и замирисали на успокоително. А болната не очаквала да бъде утешавана, а смело да й се каже истината. Искала да разговаря с човек, който не се страхува от края на този живот, а го приема съвсем естествено. „И аз едно време бях много красива, гледай сега в какво състояние се намирам. Отивам си, но и ти един ден ще си отидеш. Ако господ знаеше какво прави, нямаше на такава възраст да ме доведе до това състояние” -  въздъхнала младата жена и повече не продумала. А младата лекарка много се е разстроила, отново и отново разпитвала себе си,  споделяла случая с университетските си преподаватели, за да разбере дали е постъпила правилно…  От този ден нататък се стараела да не утешава пациентите си и въпреки трудностите, се  опитала да им каже истината.

Ето, след години пред нея стоял същият въпрос. Отново млада жена я попитала и тя отново се страхувала. Но сега страховете  вече нямало как да й попречат да… И тя е казала на Емилия, че е много  млада, но… Емилия дълго се взирала в лицето й, сякаш станала свидетел на нещо нечовешко, зениците на очите й бързо се разширили, лицето й замръзнало като картина в рамка, закрила го с ръце и дълго останала така. Не е заплакала.

- Ще си отида от този свят, нали?

- Всичко е възможно. Един ден всички ще се озовем на небето. Това го знаем, но не искаме да си го признаем, да го мислим и да го приемем.

- Човек смята, че ще живее вечно. Няма ли някакво решение моят въпрос?

- Всичко е предопределено от съдбата. Миналото остава в паметта ни, а бъдещето е  очакване -  в страх или в надежда.

- Има една песен. „Всеки живее съдбата си”. Значи, моята съдба е била лоша, а?!

- Не мисля. Досега си живяла приятно и свободно. Това не е ли важно?

- Така е, но…

- Знаеш ли колко продължава животът на пеперудите? Питам, не за да те утешавам.

- Не знам, предполагам, че кратко.

- Най-много един ден.

- Това е много тъжно, иде ми да заплача - безшумно, дълго… Но пък са с по-малък късмет от мен.

- Пеперудата не знае мистерия и красота, и нито че животът й е кратък. Тя просто живее мимолетния си живот според нуждите си. Пеперудите летят от цвят на цвят, опрашват повече от хиляда различни растения на ден. Та като заговорихме за пеперудите, се сетих за един случай, който Никос Казандзакис описва в неговия роман за Алексис Зорбас. Той  разказва как една сутрин открил случайно на един бор пашкул на пеперуда и то в момент, когато душицата в него пробивала черупката и се канела да се измъкне навън. Чакал, чакал, а тя се бавела, а той бързал. Навел се тогава над нея и започнал да я стопля с дъха си. Стоплял я нетърпеливо и чудото започвало да става пред очите му, с темпо, по-бързо от естественото: пашкулът се разтворил съвсем, пеперудата се измъкнала навън. Но никога нямало да забрави ужаса, който изпитал в онзи момент: крилцата й били нагънати, не можели да се разтворят. Тя треперела с цялото си телце и се мъчела да ги разгърне, но не успявала. Мъчел се и той да й помогне с дъха си - напразно. Тя имала нужда от търпеливо съзряване и разтваряне  под слънцето. Дъхът му принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Смъртен грях е да насилваш вечните закони, си казал героят, твой дълг е да следваш ритъма на живота. Разказах ти този случай, за да потвърдя, че всяко нещо е с времето си и никой не знае колко ще остане на този свят…

Емилия слушала мълчаливо. После промълвила:

- Много е поучително, а ние често бързаме безпричинно …

- Светът съществува от милиарди години. Но имало времена, когато само една пъпка можела да отправи човек на оня свят. Мислиш ли, че тези хора не са имали късмет?

- Но пък вместо да пълзят с години, са живели малко, но стойностно тогава хората. Впрочем това може  да се отнася и за мен - живей бързо…   Но там е работата, че аз не живях бързо. Все се стремях да спестявам, смятайки, че занапред спестеното би могло да ми потрябва. Колко непрактична съм била? Вместо да трупам тези пари, да бях ги похарчила за всичко, което ми е необходимо. Колко много неща има, които не съм осъществила… Ако имах още малко време…!

- Ще имаш. Затова ще извършват тази операция.

- Добре, колко време?

- Това не знам.

- Много ли болки ще изпитам?

- Не смятам. Целта на операцията е да не страдаш много.

- Не искам да изпитвам болка. Вие сте лекар, сигурно знаете дали човека страда, когато склопва очи.

- Не, в онзи момент човек не изпитва болка. Поради болестта би могло да има болка, но ти няма да имаш такъв период, защото, както току-що казах, тази операция ще бъде направена, за да не страдаш.

Живко прекъсна разказа си, дръпна от цигарата си, погледна към парка, където децата все още лудуваха на катерушките и каза, че е вярно - в този момент човек не изпитва болка. Френският писател Мишел Уелбек, продължи той, твърди, че не вярва в страха от смъртта и припомня разсъждението на Епикур, който подчертава, че когато ние сме, смъртта я няма, а когато смъртта е, ние вече не сме; ние никога няма да срещнем смъртта, нямаме нищо общо с нея. Това разсъждение е просто, убедително и точно. Единственият страх, който можем да имаме, е този от смъртта на другите, на тези, които са ни скъпи. И единственият страх, който имаме за себе си, е страхът от страданието.

- Дали ще разбера, кога ще настъпи този момент? - попитала Емилия.

- Това наистина не знам.

- Ако бях остаряла пак ли толкова много щях да се страхувам?

- Повече щеше да се страхуваш. Ти си толкова смела, че…

- Значи ме намирате смела? При това, че толкова се страхувам.

- Всеки ден виждаме хиляди хора да сноват натам-насам по улиците… След години много от тези хора няма да са сред живите, а след още толкова следа няма да остане от тях.

- Защо идваме на този свят, щом ще го напускаме?

- Този въпрос е много важен. Но не е честен към никого.

- И вие ли се страхувате?

- Да, и аз се страхувам. Всички хора искат да разберат защо се  раждат, малко или много живеят и накрая отиват в небитието.

- Много е тъжно, нали?

- Да, много е тъжно, Емилия. Една от разликите между нас и животните е, че човекът живее със съзнанието за своето временно пребиваване на този свят.

- Колко е нелепо да се напусне този свят. Може би никога повече няма да видя пролетта! Ще ме хвърлят в един тъмен гроб. Тялото ми, ръцете ми, лицето ми ще изгният. Ще изчезна. Страхувам се от тъмното.

Емилия заплакала. Най-напред се чуло тихо хлипане и меки звуци, после дълбоки  ридания я разтърсили, а след това с цялата сила на дробовете си закрещяла, сякаш изпразвала сърцето си. Лекарката чакала мълчаливо и си казвала, че в случая няма нищо по-важно от плача. Много е права младата жена да излива сълзите си.  После Емилия се успокоила, избърсала сълзите си, станала, прегърнала лекарката:

- Благодаря. Днес повдигнахте завесата от лицето на смъртта. Накарахте ме  да разбера колко безсмислено е да се страхуваш. Не се страхувам, но много съжалявам. След операцията, ако ми остане малко време, и ако изляза от болницата, отново ще ви посетя…

Станала от фотьойла и тръгнала към вратата. На лекарката й се сторило, че пеперудите с нежните си крилца я пренасят в света на самодивите в легендите…  Какво нещо е смъртта? Кои ще горят в ада и кои ще благоденстват в рая? Това само за вярващите ли отнася? А с тези, които не вярват какво ще се случи? Бог ни е изпратил на този свят, за  да ни изпитва, ни казваха като деца. Какви опити прави великият бог? Защо той, който ни създаде, който знае какво мислим и вижда какво правим, ни подлага на изпитания? Защо не харесва собственото си творение и го наказва? Той, който е по-близо до нас, отколкото вената на шията ни, дали ни наказва или ни спасява? Животът на човека не е ли най-висшата ценност на този свят…? - се питала терапевтката, след като останала сама.

Погледнах Живко, беше посърнал. Отвори с треперещи ръце цигарената кутия, извади една цигара, запали я с отривист жест, дръпна веднъж, после още веднъж и погледна към блока. Тръгна си.

Останах сам на беседката. Вече нямаше ни залез, ни облаци. На тъмното небе се виждаха звезди или светлината, която те са излъчили преди милиарди години. Къде ли са сега те, а ние къде ли ще бъдем…?  След малко станах и когато стигнах до входната врата на блока, се обърнах и видях, че на мястото ми на беседката са седнали няколко младежи, от които един свири на китара, а другите пеят как надеждата достига утрото в очите ни и би могла да бъде красиво утре…

Волни, дръзки, жизнени млади хора…