Любомир Духлински

Сведенията за личния живот на Генчо Кънев са малко, но със сигурност е бил физически здрав човек, трудолюбив и винаги довеждал до завършен вид своите дела. Съвременниците му разказват, че точно изпълнявал поетите задължения и бил дълбоко почтен. Всяка поета работа се придружавала с договор, в който се виждали задълженията му и тези на възложителите.

Генчо Кънев - Големият е роден през зимата на 1829 г. в махала Генчовци. Това може би не е случайно. В тази година турското правителство разрешава българските храмове да се вдигат над земята и официално е признато правото на българите да извършват църковно строителство.

Той е един от най-големите български строители, работили през втората половина на ХIХ в. - финалният преход към новобългарската архитектура.

В него освен духът на епохата, в която твори, отчетливо се забелязва новаторството, различният подход, който превръща сградите му в ценни паметници на българската архитектурна история.

Генчо Кънев расте в дом на множество дюлгери, резбари, иконописци и занаятчии. По това време работата на тревненските майстори е известна далеч извън границите на околността. Той е ученик на своя баща - майстор Къньо Драганов (уста Къньо Тревненеца). По-късно учи резбарство, a за известно време работи с Никола Фичев (майстор Кольо Фичето), след което поема по свой път на утвърждаване до почитан и търсен строител.

Генчо Кънев става майстор преди тридесетата си година - през 1851 г., като калфа
при Димитър Сергьов - един от най-значимите български строители от първата половина на ХIХ в. Среща се и спорното твърдение, че е бил ученик на Никола Фичев, но ясни сведения за това няма.

Бъдещият майстор се учи на четмо, писмо и молитва в Трявна в църквата „Св. Архангели Михаил и Гавраил”. Занимавал се с резбарство при свой роднина, но усвоявал и тънкостите на строителството при баща си, който го научил на различни похвати.

Младият Генчо чиракува цели десет години. И то не при кого да е, а при известния и търсен в Османската империя майстор строител уста Къню Ганчев Тревнали, баща му.

Суровият и безпощаден майстор, строител на военни укрепления и фарове край Цариград карал малкия чирак „да бърка вар, да пренася едно друго с корито, с тарга…”, както вероятно и неговият баща го е карал и повтарял непрекъснато: „Така се става майстор!”.

Генчо Кънев учи не само от баща си и други майстори. Учил се и от видяното в Цариград, в Русия и Влашко, където са работили и европейски майстори.

Учил се е от всичко, което виждат очите му и могат да пипнат ръцете му. След Освобождението с нескрит интерес разглеждал разрушените сгради и изучавал конструкцията и начина им на градеж.

Не всичко в началните стъпки на младежа било безоблачен път. Само че за разлика от мнозина други, той бил упорит и любознателен. Където и да попаднел, не се срамувал да пита, да записва, да мери и чертае.

Във Влашко видял и изучил новите форми на архитектурно творчество и организацията на строителния процес. Видял красиви сгради и дворци. Обикалял империята на султана, стигнал и до Русия. Това му помогнало да се запознае с новаторската архитектура и строителство, да го пренесе на родна земя и да го претвори по нов начин, близък до нашата битност и разбирания.

Вече признат като майстор, Генчо Кънев оженил се за бедно момиче - Злата Дабкова от село Веленци, която му родила две дъщери и един син. Майсторът вдигнал къща в Трявна, която през 1949 г. била съборена. Това била първата жилищна сграда с корниз в градчето.

Майсторът постепенно налагал новостите, които му позволили да прекрачи от стария възрожденски стил към новата епоха на строителство, завладяла цяла Европа.

Синът му разказва, че през късната пролет на 1880 г. княз Александър I Батенберг пристигнал в морската столица Варна. Запознал се с първенците на града, който му предали желанието си да се издигне нова, величествена черква. Тя трябвало да бъде в памет на скоро починалата императрица Мария Александровна, августейша съпруга на Цар Освободител. Избрано било мястото и още на 22 август, същата година, с голямо тържество, на което присъствал и Александър Батенберг, бил положен основния камък.

Същата година на арх. Василий Маас е възложена задачата да изготви проект за митрополитски храм във Варна. Одеският архитект е първият руски специалист в областта на православната архитектура поканен да работи в България. Данните за него са откъслечни и непълни. Маас си свършил добре работата и е възнаграден богато. Той обаче не спазва договорните отношения, което налага откупуването на изготвения от него план. Следват неуспешни опити да се ангажира майстор Никола Фичев и други известни строители.

През 1884 г. комисията окончателно възлага ръководството на строежа на тревненския майстор Генчо Кънев. Храмът е построен година по-късно, а през 1886 г. е отслужена и първата литургия.

Извикали Уста Генчо и около Великден на 1884 г. той пристигнал във Варна с майстори зидари от тревненския край. Срещали огромни трудности, особено при вдигането и поставянето на големи и тежки камъни, служейки си за целта с лостове.

През цялата 1885 г. работата по сградата вървяла усилено, но през есента спряла. Провъзгласили Съединението на Северна и Южна България. Спусната била заповед за мобилизация, сред майсторите зидари влизали мнозина запасни войници.

Строежът останал с малко работници. Чак на следващата година работата продължава, когато Уста Генчо пристига с достатъчно изкусни дърводелци, мазачи и общи работници.

Спънките по строежа не спирали, разходите се трупали. С тояга в ръка и метър в пояс уста Генчо наглеждал и ръководел постройката. Макар и да останала довършителна работа, на 30 август 1886 г. в църквата се извършва първата служба.

Така за 5-6 години страната се сдобива с най-голямата съборна църква, която по архитектура, красота и мащабност била най-представителната по това време. Църквата е с размери 35 х 35м. В план представлява трикорабна базилика, като главният олтар е посветен на светото Успение Богородично, северният - на Св. Александър Невски, а южният на Св. Николай. През 1941-1943 г. е изградена и камбанарията, висока 38м, както и куполите.

Край морето майсторът работи и на други обекти. По-късно само за една година издига църквата „Рождество на Пресвета Богородица” в Поморие, а една от ранните му работи е църквата „Св. Димитър” в село Лозарево, Бургаско (1858).

Уста Генчо строи не само величествени православни храмове, но и на другите вероизповедания. Един от католическите храмове, които издига, е този в село Трънчовица, Свищовско, който се свързва с историята на католицизма в България. Този храм е правен от уста Генчо по западен маниер.

Той се занимава през цялото време и с резбарство. Оставил е вероятно достатъчно свои работи, които са неизвестни за нас. Изработвал добре растителни орнаменти. Резбата му е с изчистени линии. Негов е амвонът на тревненската църква „Св. Георги” и иконостасът на църквата „Св. Димитър” в Иречеково. Из под ръцете му се ражда владишкия трон на църквата в село Върбица.

През зимните месеци Уста Генчо правел чертежите си, за да подготви работата си през лятото. Проектите си изработвал грубо, само с молив, но по мащаб. За кръгове и криви линии си служел със стъклени и фарфорови чаши, металически талерки, а най-често с монети. Така чертаел куполи и камбанарии, сводове, кобилицообразни стрехи.

При наемане на постройка, предимно църковна сграда, уста Генчо представял чертежа и изгледа на църквата. Този проект се състоял от плана и страничната фасада направени с молив. Макар че не бил завършен, давал цялостната представа за сградата.

Почти няма място в България, където Уста Генчо Кънев не е оставил частица от себе си и своя труд. Създава възрожденски шедьоври на архитектурата, а работата му изразява цяла една епоха. Освен, че владеел занаята си, намирал работници, доставял материали, сключвал договори с притежателя на сградата, отговарял за качеството и изпълнението. Някои от сградите вече са съборени, други напомнят още за този неуморен човек.

Понякога припознават работата му с тази на Кольо Фичето, толкова прецизна е и не отстъпва по нищо на дряновския майстор. Но ако името на първият се знае от всеки българин, то името на вторият остава забравено.

През 1867 г. Мидхат паша наредил да се захване постройката на големия мост над река Янтра при град Бяла. Той заръчал освен майстор Кольо Фичето да се повика и уста Генчо Кънев от Трявна. С последният се познавал лично, защото той бил вдигнал джамията и синагогата в Русе, построил бил вече и няколко църкви.

Мидхат паша, който по онова време е управител на Дунавска област, знаел от главния областен инженер Рол Гавронски, че мостът над дряновската река при село Ганчовец е направен майсторски от уста Генчо.

Между Кольо Фичето и Уста Генчо Кънев имало старо приятелство, макар Фичето да е 29 години по-възрастен. Генчо изключително много ценял способностите на по-възрастния си другар и не забравял да изкаже своето уважение към него. Двамата се срещат край Бяла, уговарят строителството на моста и се захващат за работа.

Уста Генчо Кънев често замествал известния майстор, който вероятно работел и над други постройки. Скоро обаче се появили търкания - както по конструктивната част на моста, така и по организацията на работата. При първата отворила се по-изгодна работа за Уста Генчо той тръгнал на път. Няма сведения двамата велики майстори да са се срещали в сетнешните години.

Зад гърба си до 1866 г. Генчо Кънев вече имал издигнато истинско архитектурно бижу - църквата „Св. Богородица” в Габрово, каквато нямало в цялата Дунавската област. Вероятно в околията са съществували и други добри майстори зидари, но извикали не друг, а точно него.

Първенците на града, начело с Илия Видинлиев искали църквата да има камбанария и купол. Уста Генчо Кънев излял като че ли в този храм цялата си душа и умения. Той изработил план, с който оставил в почуда поръчителите на града. До този момент никой не бил виждал начертан проект на бъдеща сграда.

За две години с помощта и труда на много майстори зидари от околията, храмът бил издигнат и заграден с висок зид. От Одеса е докарана голяма камбана, която българите се съмнявали, че ще чуят, защото можело да възбуди гнева на властващите турци. Но, когато в града пристигнал Мидхад паша и започнали да бият камбаната, турският управник помислил, че тя се удря в негова чест.

Така този храм, който за своето време бил уникален, защото нямало друг такъв на територията на България, допринесъл за голямата известност на уста Генчо.

През 1866 г. храмът отворил врати за християните. Църквата била величествена постройка със значителни архитектурни нововъведения. За съжаление днес тя вече не съществува, но чрез нея майсторът заявява себе си като един от най-добрите, а защо не и най-добрия строител в нова България.

При обиколките си в България през 1871 г. Феликс Каниц написал: „В последната църква „Успение на Пресвета Богородица”, издигната от вещия тревненски майстор строител Генчо през 1866 г., има много красива резба от орехово дърво; за изгледа на града тя е не по-малко величествена от новото училище с 19 фасадни прозорци.”

Известният краевед на Габровско д-р Петър Цончев през 1934 г. разказва следната любопитна история: „До средата на XIX век църквите не са имали камбани, а дървени клепала, защото турската власт не позволявала камбани. Но за новия храм габровци специално поискали да имат камбана и тя била доставена от чужбина. Турците не позволили да бъде окачена и да се бие. Габровци я занесли в Соколски манастир. С възкачването на трона на султан Азис (юни 1861), на двама габровци, „най-ревнителни от младите”, хрумнала идеята да използват празника за повод и да окачат камбаната. През нощта срещу третия ден на голям църковен празник донесли камбаната от Соколски манастир и я окачили на камбанарията, без никой да подозира за тяхното намерение. Рано сутринта, заедно с клепалата започва да бие и камбаната. Това стреснало турската власт, но приятно изненадало габровци. Турските власти пристигнали да видят какво става. Населението ги уверило, че няма по-тържествен начин да изкаже верноподаническите си чувства към новия султан, освен със звъна на новата камбана. Така тя останала на мястото си.”

Доволни от работата му по новата църква, на 5 март 1872 г. габровци сключил „условие” с Уста Генчо да продължи строежа на изоставената Априловска гимназия. Той посетил Одеса, за да се запознае и да ползва плановете на Ришельовския лицей. Само че ректорът на университета, известният учен Ф. И. Леонтович, професор във Варшавския и Новорусийския университет по история на правото, не му дава проекта на сградата.

Това не смущава уста Генчо - той начертава сам плана, при това доста точно и с верни пропорции и се завръща в родината. Докато строи Априловската гимназия, надницата му е 40 гроша. Работи с още 30 майстори, работници и ученици. Въодушевен от отличната работа на групата, уста Генчо се отказва от възнаграждението си.

Едновременно с този строеж той ръководи постройката и на църквата „Св. св. Кирил и Методий” в Свищов. В нея направил нововъведения и тя не приличала на строените до тогава църкви у нас.

През целия си творчески живот той издига много училища в Свищов, Разград, Върбица, Елена, Калофер, Троян, Бургас, Карлово, Айтос, Боженци и други селища.

Негово дело са гимназиите във Варна и Ст. Загора. Популярността му като строител растяла, тъй като се справял бързо и не бил скъпчия. Той е първият възрожденски строител, който създава облика и модела на училищните сгради преди Освобождението.

Една от първите големи такива сгради у нас е училището „Св. Седмочисленици” в Търговище, построено от тревненския майстор. Името си школото получава от П. Р. Славейков, който по това време е учител там. Училището е забележителен паметник на българското възрожденско строителство.

За главен исторически принос от обществено значение се смята ролята на Генчо Кънев при прехода от занаятчийско към индивидуално творчество, започнат от Никола Фичев, Иван Боянин, Стоян Везенков и много други възрожденски майстори. Уста Генчо го развива до обособяване на отделните процеси в самостоятелни цикли - непознат подход дотогава.

Майстор Генчо Кънев допринася за развитието на мостовото строителство, складове и дори една фабрика. Развива конструктивните схеми на куполните сгради и засводявания, свързвайки църковното строителство със старите традиции.

Създава свой тип училищна сграда, предназначена за светско обучение. Умелата й планировка бързо намира разпространение из цялата страна, а някои сгради функционират и до днес.

Уста Генчо Кънев строи храмове и училища в цялата страна - катедралата във В. Търново, катедралата във Видин, Свищов, Созопол и др. Изгражда училища във Варна - мъжката гимназия, Бургас, Стара Загора, Карлово, Свищов, Габрово - Градско класно училище (Априловската гимназия), Бургас, Стара Загора, Карлово, Калофер, Троян, Елена, Айтос, Разград, Търговище, Катунище - Сливенско, Боженци, Благоево, Върбица - Шуменско и др. Строил е и мостове по Дряновската река. Уста Генчо прави първия български мост с хоризонтално платно. Неустановен брой са къщите, които строи.

Засега няма списък на творенията на Уста Генчо Кънев, който да претендира за изчерпателност и точност.

Големи изследователи, историографи на българската архитектура достигат до извода, че Уста Генчо Кънев незаслужено е оставян в сянката на Колю Фичето. Фичето е най-големият майстор на Възраждането, но Уста Генчо Кънев, майсторът на прехода от Възраждането към Новото време, е с ново архитектурно мислене и с различни художествени възгледи.

Едва 35-годишен, той строи по няколко сгради едновременно. Това налага нова организация на работата. Въпреки това, Генчо Кънев не се превръща в предприемач. Остава си архитект и „дълбоко почтен човек”, който държи на думата си и задълженията си в договора, който непременно сключва. Мнозина изследователи считат, че е малка разликата между организацията на работа на Уста Генчо и една строителна фирма.

Уста Генчо Кънев е наречен Големия не само защото има и Уста Генчо Малкия (Новаков), а и защото наистина е всепризнат, голям майстор. Той живее със строителството, той се отдава на строителството с чувство за посвещение, за мисия.

Живял в трудни времена, той не се срамувал от селското си облекло. И така, с шаячните потури и калпак, заменил цепеничката под мишница с отвес и аршин, той за огромна почуда на професорите обикалял Ришельовския лицей в Одеса и вземал мерки.

И макар че, противно на някои схващания, Априловската гимназия не е копие на лицея, той и нея използвал като разтворена страница от учебник по архитектура.

Освен това, той бил човек културен, знаел няколко езика, бил общителен, бил приятел с най-видните търговци, църковни настоятели, общественици и учени и не само в Габрово и Одеса.

Помогнал финансово на делото на Апостола. Бил грижовен баща на трите си деца, едно от които - Дабко Уста Генчов ни е оставил ценни сведения за баща си.

Уста Генчо Кънев е последният строител на Възраждането и първият архитект на Новото време.

Краят му е трагичен - на 5 март 1890 г. се удавил в морето. Причините за смъртта му са неизвестни. Погребан е в Сарафово, където и до днес се намират костите му.