ФЛИГОРНАТА
Още една случка, свързана с влак. Симо пак се връща от свирня на сватба със същия този влак. Флигорната лъщи повече от зъбите му. Усмихва се начесто, защото е решил въпроса веднъж завинаги.
Вече само така ще пътува той. Ще похарчи някой лев, ама ще е сигурен, че няма да го срещне вълк в тия късни зимни нощи. Абе, влакът си е влак.
Симо е музикант, майстор на флигорната. Факир. Свири от дете. Едва помни как го взеха във военната музика, но помни как едва му ушиха детска военна униформа.
Особено с фуражката проблемът бе голям. Цял месец му я шиха някъде тая фуражка, а той беше малко по-висок от флигорната.
Ама свири ли - мамата си джаса. И се пенсионира млад - има-няма… Какво, нямаше и петдесет години. Някога военните са взимали невръстни, даровити деца - музиканти. Това от баща ми го знам.
Та да си дойдем на думата: Симо след това започва да свири по сватбите; търсеха го през девет града в десетия и през деветдесет села в стотното. Това ни го каза в същия този влак.
И, връща се веднъж пеша, минавал често през полето напреко. Случил се проливен дъжд.
Падал Симо, ставал, газил локви, затъвал в тресавища, прескачал оврази; по едно време стигнал изоставена кошара, където го приютила стаичката, била някога на овчаря.
Влезнал по късна доба, пипнешком набарал изоставени свещ и кибрит. Късмет. И това се случва. Абе, късмет… Ама не съвсем.
Събул се, съблякъл се Симо, изцедил си дрехите до капка и точно когато се заел да извива долните си гащи, не щеш ли на вратата на стаичката приклекнал вълк. Зъбите на музиканта затракали не само от студа. Хрумнало му, кой знае как, да надуе флигорната.
Първо, от силен страх надувал само нечленоразделни звуци, но след като се окопитил, подхванал серия от народни мотиви.
И какъв е този инстинкт у неугледния като външност музикант - чудя се и се мая аз - да се сети да надуе пустата му флигорна.
Вълкът преди това бил вече превзел метър, два от пространството пред Симо, но пронизващият звук на медната тръба го върнала пак на прага на вратата. Клечи си вълкът, гледа го, слуша, а езикът му виси цяла педя.
Оказала се вълчица - гледа го и не мърда. А на Симо срамотиите му висят със страшна сила. Ама той надува ли, надува музикалния си инструмент. Спре ли, вълчицата направи една, две крачки, а като поднови музикалната дейност, пак се върне на вратата.
Свещта, гледа Симо, догаря, а нощта все едно по-дълга става.
- Бах маааму - не издържах аз. Останалите пътници - и те спряха дъх.
Изсвирил всички Дико-Илиеви парчета, ама ни нощта свършва, ни вълкът се наслушал. Започнал ги отначало. Харесало му на животното, а Симо взело вече да го тресе.
От треперенето и свирнята му трепери. Ама на вълка и това му харесва. Изхитрил се обаче Симо: хем свири, хем си обува мокрите гащи.
Ние във влака слушаме неговия смешен, повече тъжен разказ, а устата ми разчекнати до последно. Като парализирани стоят.
- Късмет - вика Симо. - Угасването на свещта съвпадна с утрото… А утрото - какво да ви казвам, слънцето сякаш отведнъж заслепило вълчите очи.
Вълкът се поогледал, подвил опашка и се изнизал из кошарата.
Симо се прекръстил по български, нищо че бил някога Селим, щото по турско-цигански сигурно не знаел как точно се кръсти. Или е забравил, умувам аз, дописвайки този, да го наречем, разказ. Дописвам го бързо, още във влака, докато не съм забравил нещо.
Симо слезе още преди няколко спирки. Флигорната лъщи под мишницата му, а той, макар и прегърбен, стъпва със самочувствието на човек, който даже е свирил пред вълчица.
