Лъчезар Лазаров

По всички краища на Отечеството ни се носеше славата на крайпътното заведение „Пещерата”.

Известно е от десетилетия онова магнетично място в подножието на Милановските скали, където бистрите води, извирайки от своето врело, веднага започват да скачат по скалите надолу, минават под пътя и се успокояват чак при срещата си с Искъра. Точно там, до самия водопад е разположен и крайпътният ресторант.

Навремето на завет под скалите се бе приютила малка паянтова постройка, а днес на нейното място радва окото модерна сграда, умело декорирана с дърво и камък, която стои прекрасно на фона на природния феномен.

А мястото си е същото. То привлича погледа на всеки случаен пътник, минаващ през Клисурата, макар и да са малцина онези, които не са идвали тук поне веднъж.

През хубавите слънчеви дни, особено през лятото, скалите се пълнеха с народ - алпинисти и планинари. По тях имаше пътеки, маршрути до повечето достъпни пещери, и въобще - чудесни места за разходка в планината, а после човек можеше да отдъхне и да похапне приятно в Пещерата.

Имах удоволствието и честта и аз да бъда сред редовните негови клиенти.

Облагодетелстван от местния си произход, често минавах из Дефилето. Макар и турска, тази дума се бе наложила у нас, дори от нея бе произлязъл и глагола „дефилирам”.

А когато някой от балканджиите, на въпроса „какво правиш” ти отговори „дефилирам”, това съвсем не означаваше, че се е явил на някакво модно ревю, а просто че пътува с колата си из Дефилето.

Този път не бях сам. Компания ми правеше доста по-възрастен приятел, който често се обръщаше и към мен, а и към всички останали, с многозначителното „нане”.

Тази думичка, която в миналото се е отнасяла към определен роднина, по-късно бе придобила по-общ характер и днес вървеше като едно полуучтиво неангажиращо обръщение.

В случая, обаче, честата му употреба го бе превърнала в негов прякор. И така Нане се бе настанил удобно близо до водопада, който шумеше равно, монотонно и доста успокоително и беше готов да разказва така, както само той умееше - до насита, по най-любимата си тема: Вълчан войвода и неговите несметни богатства!

Този стар ловец, който бе кръстосвал цял живот тукашните планини и ги познаваше като на длан, беше нисък на ръст. Ходеше добре изправен, леко и чевръсто. Погледът му бе внимателен и нищо не му убягваше.

Това беше за сметка на слухът, който с годините бе започнал да му изневерява. Имаше собствен стил на поведение и обноски, донякъде изискани, премерено-шеговити. Би могло да се каже - неподражаеми. Стил - твърде сложен и автентичен.

Държеше на външния си вид. Това бе възпитал в себе си през годините на работа в чужбина. Такова беше и облеклото му: макар и много различно, в него винаги имаше нещо, което да напомня за лова и гората, то бе своеобразна униформа, но само негова и ничия друга.

Шапката бе неотменен атрибут от нея. Носеше фино-поддържана брада, която често променяше. Всичко това говореше за една своеобразна изтънченост с висока доза и съвсем неприкрита суетност

Той не обсъждаше любимата си тема на всеослушание, затова ромолът на водата идваше като по поръчка. Леко приведен, докато посръбваше от хладната бира, той поде своя разказ, а думите му не напускаха обсега на масата ни, защото шумът на водопада ги поглъщаше и разпиляваше с водните пари, така че никой да не може да ги събере отново и да ги разбере.

- Тука, нане, отгоре е пещерата, дето Вълчан, заедно с комитите, години наред е трупал имането си.

Бях слушал много пъти тези разкази. Винаги в началото той се отклоняваше, и преди да съобщи каквото и да било, не знаех - дали на шега или на сериозно, казваше:

- Извадиме ли го, нане, да знаеш: правиме черква, и каквото остане - делиме на две!

Тези думи, макар и с усмивка, винаги бяха изричани с такава категоричност, жестикулация и отговорност, че наистина впечатляваха.

В такива моменти той сваляше шапката от главата си, оставяше я на масата, приглаждаше с две ръце косата си напред, където плешивост бе обхванала главата му, и отново я наместваше така, че да придържа косата му както трябва.

- Виж, Нане, знам всичко. Само на тебе казвам, това не е за пред всеки. При мене е описът, на сигурно място съм го скрил - в гората, никой не може да го намери, а имам и копие.

Позволявам си да го прекъсна с лека усмивка:

- Това да не е поредното копие?

Отговорът не закъснява. Съвсем нова, сериозна и леко пренебрежителна гримаса се изписва на лицето му, и със свойствената си категоричност Нане ме убеждава:

- И таз добра! Нали го намери Златара, знаеш какви приятели сме с него. Първо на мене се обади. Обаче всичко си пише там. Всичко си пише..

Явно моят събеседник никак не бе смутен от скептицизма ми по отношение автентичността на въпросния опис. Той вярваше, че приятелят му, когото наричаха Златаря, го бе намерил.

И наистина! Аско Златарят, така му казваха, беше емблематична личност. Където и да го срещнеш, по всяко време, след поздрава веднага започваше да ти разказва за тайни съкровища и несметни богатства, грижливо скътани из канари, пещери и земни пропасти.

И ако не го прекъснеш, така можеше да минат часове. Цял живот бе събирал подобни описания. Явно ги четеше денонощно, защото преглеждайки някои от тях, установявах, че ги цитира почти дословно.

Говореше се, че именно този заклет иманяр намерил описа за трезора на Вълчан войвода, където били събрани несметни богатства. Но дали беше така?

Убеден в безценната си находка, Нане продължаваше да разказва за съдържанието на безценния документ:

- Аз го знам къде е! Там навремето имаше каменни основи. Ние мислехме, че е къща, а то било църква, старинна църква.

Накрая на всяко изречение, особено когато се споменаваше нещо важно, архаично или мистично, моят събеседник се ококорваше, така че очите му щяха да изскочат, и с нежно почукване по масата затихваше, като леко поклащаше главата си. Това, вероятно трябваше да ме убеди напълно в думите му.

Той продължаваше с разказа си чак след като отпиеше от изпотената чаша с пенлива, горчива течност, много обичана от него, особено в летните горещини. След малко донесоха и пословичните кюфтета, които още старият собственик на Пещерата бе прославил. Ароматът им се носеше отдалеч и витаеше около красивата сервитьорка.

Заведението бе пълно. Прохладата на естествените водни каскади привличаше минувачите. Трудно се устояваше на вкусната кухня и хладната бира, естествено изстудена в една тънка жичка от същата вода, която покорно течеше по улук и обливаше бутилките, наредени в дълга бетонна вада.

В края, почти до самия водопад беше и нашата маса, на която за момент разказът спря, за да опитаме топлите кюфтета.

След кратка пауза Нане продължи от там, до където бе стигнал. И веднага мислено се зовахме отново при руините, които според него били на старинен храм, с неизвестно за сега име.

- Оттам минава боаз! - рече, докато преглъщаше последния залък. Явно нямаше търпение да ме осведоми за най-интересното. А вижда се, че и той, като своя побратим Златаря, бе усвоил описната терминология, и споменаваше използваната дума, която на български означаваше - път. Тези турцизми като че ли придаваха известна истинност на писанието.

Като преглътна и отпи глътка бира, той, без никакво забавяна, продължи:

- Точно там, отдолу, има три дупки, а между тях - една затрупана. Там е, нане. Там е пещерата на Вълчан. Като се влезе, пише, има дърва струпани, а над дървата - вкопано в тавана сандъче със злато и друга книга с описи за целото Дефиле. Много злато, нане, много!

Използвах кратката пауза, за да се посмея от сърце. Това съвсем не притесни моя събеседник. Лицето му, замръзнало в унес, дори не потрепна, все едно, че не ме беше чул. Затова вдигнах чашата и му казах „Наздраве!”.

- Наздраве, нане! Ти май не верваш много? Като ти покажа книгата, ще видиш!

- Иване, - обърнах се по име към него, за да придам по-голяма сериозност на думите си. - писано е в Библията: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ръжда и молец разяждат и крадци подкопават и крадат”. Не разбрах многозначителния му поглед, но бе ясно, че се готви за нова пледоария, затова го подканих:

- Хапвай, пийвай бирата и да тръгваме, че стана късно.

Рибата в реката, която бе крайната цел на нашето пътуване, по някой път кълвеше като по часовник, точно около осемнайсет часа. Тогава слънцето клонеше към залез.

Лятната жега отслабваше и най-хубавите места за риболов по Искъра, които до този момент бяха изложени на изгарящите слънчеви лъчи, се предаваха на леката и прохладна сянка. Ние бяхме прекарали жаркото пладне в уюта и прохладата на Пещерата, но сега трябваше да ставаме.

Разказът нямаше край. Той съвсем скоро щеше да продължи някъде… И наистина, на човека бяха нужни моменти на почивка, които да го отнесат по-далеч от всекидневните битовизми.

Нещо ново да ангажира съзнанието му, съвършено ново и немислено, та макар и това да е Вълчановото съкровище.