Лъчезар Лазаров

Не зная, дали заключението на Чудомир е вярно, и дали винаги в делничен ден попът трябва да ходи за риба?! На мен ми се случва понякога. И понеже столът ми е червен на цвят - не че съм го избирал, такъв имаше в магазина - виждам се отдалеч. Сигурно и преминаващите край Искъра си казват като Чудомир: „Делник е и попът е на риба”.

Пътят се вие между високите канари, край реката, а от другата страна е влаковата линия. Тя на места пресича буйните и скокливи води по своите здрави каменни мостове, които италианските инженери са построили преди повече от сто години.

През реката тук-там са опънати стоманени въжета, но за тях почти никой не знае, а само тия, дето минават с лодка може да ги видят. Те не са поставени от мостоваци, нито от други техници.

Те са своеволни изобретения на находчиви местни люде, чиито земи са останали между реката и линията и от никъде няма достъп. По тия въжета те се пускат със специално конструирани за целта люлки. И днес има едно-две останали такива съоръжения, които освен че изпълняват своята функция, представляват и своеобразна атракция за преминаващите лодкари.

Проломът е изпълнен с безброй интересни места, не само за риболов. Той винаги е бил и ще остане неповторимо и забележително място за всички планинари, туристи, катерачи и алпинисти, а също и за археолозите.

Не го пропускат и тези от най-мистичното им съсловие - иманярите. Защо ли? Мисля на дълго и на широко да ви разкажа за причините.

Има дни, в които рибата кълве, казват, че тогава се хранела. Не зная дали е така. На мен повече ми изглежда, че рибата има едно недобро качество - и за животните, и за човека, което им струва скъпо - любопитството, но това е друга тема.

Има и дни, когато не кълве… Отново не настоявам, че мнението ми е меродавно, но си мисля, че тогава тя най-спокойно си кълве, храни се, или просто любопитства някъде другаде по реката. Та когато не кълве при мене, кротко си седя на червения рибарски стол и се наслаждавам на гледката. Понякога чета книга, а понякога… пиша.

Много харесвам един голям разлив; широк и изпълнен с подмоли и сухи дървета по брега. Точно там той е просторен и равен, застлан със ситни камъни. Проломена остава снагата на планината на това място, дълбоко проломена.

Реката прави голям завой, а между пътя и коритото й се издига висока канара от червен камък - стръмна, с отмити от времето и ветровете пластове, като че зидани от човешка ръка.

Трябва да е била огромна и силна тая ръка, че да повдигне такива плочи. Не! Това не е ръка на човек, това е божествената ръка, сътворила тая неземна красота, която отпосле сме нарекли Искърски пролом.

Седя до реката, а срещу мен е джуглата. Така им викат по нашия край на тия скални образувания. Някъде червените пластове се редуват с дълги бели ивици. По стръмните скатове от двете ми страни, отсам реката, навсякъде е гора - с ниски ясени и салкъми, които пролетно време нацъфтяват и изпълват въздуха с неземен аромат.

Сега е краят на ноември, дърветата са голи и черни. Тънките им вейки се полюшват от тихия вятър, а долу, дето съм седнал е завет. Мястото е закътано и не се вижда от никъде, единствено от моста на близката водна централа може да се съгледа за кратко. Само че там, като минава човек с колата си, гледа моста, а не кой на какъв стол е седнал и дали има брада или няма…

Водата е като огледало - радост за окото. В далечината, зад джуглата, е големият скален масив, който преминава през Оплетня, над Зверино и стига до Черепиш. Плавно се променя и камъкът, и цветът му. От червено-жълтеникав с бели ивици постепенно изсветлява до млечно бяло. От пясъчник и диабаз - към варовик.

„Земя, развята като знаме” казва поетът за Черепишките скали, които са отвесни и високи, като ритли, осеяни с дупки и кратери. За някои твърдят, че са изкопани от човек и служили за скривалища.

Там воювали още кефалиите на цар Иван Шишман. Древни поселища имало край реката, цели градове с големи църкви. А когато турците натиснали, едни дори не смогнали да скрият златото в дупките. Чак в наши дни ги намерили, сейнати, монетите на главатаря Огнян в Боженишкия Урвич. Грабили турците каквото докопали, като на война.

После, през робските години, хората на Вълчан войвода криели там заграбеното от тях злато и сребро. Не гледали чие е. Разправят, че цели торби с диаманти отнасяли тия хайдути и от нищо не се страхували. Нападали керваните на хазната, а хабер им пращали доверени хора направо от Цариград.

Малко по-назад бе оная долчина, дето от котел на котел пада водата на чиста, бистра планинска река - приток на Искъра, която извира високо нагоре. По това дере, каквито много има из Клисурата, скалата е отвесна.

Там са най-потайните и трудно достижими пещери, скрити зад един висок рид, където кой знае кога, тоя буен и немирен поток бе разсякъл планинската снага на две. И ако човек не идеше там нарочно, или пък случайно да мине на разходка, никога нямаше да знае за тия скрити пещери.

По-нагоре двата рида се събираха, явно камъкът беше друг и водата не можеше да го мие. А на върха им имаше истинско плато, заселено от стотици години - вечнозелено и райски плодородно. Може би затова местните го бяха нарекли Самотвор.

Набързо излезлият вятър бутна една от въдиците ми, прекъсна и мисълта ми, която обхождаше споменатите местности. Из отсрещния подмол се вдигнаха няколко големи корморани.

Крякаха и размахваха страховитите си черни крила, а после кацнаха на сухите дървета, които стърчаха от водата като колци, и зачакаха. Подплаши ги и минаващият влак. Точно зад мен високо се извисяваше най-дългият мост на жп линията, и то на завой. Изведнъж всичко отново утихна.

Разправяха още, че там, където Вълчан и дружината му криел най-много имане, отдавна имало срутище, което затворило входа на хазната. Дори и да нямало срутище, нишаните били няколко и ги знаели различни люде, та никога да не може един, без знанието на останалите, да пипне богатствата.

А те били много - с тонове. Събирали ги, за да откупят свободата на България. Всичко добре, обаче започнали да измират пазителите. Когато застреляли първия, без него се справили някак, но нишаните на другите двама не могли да намерят, по тайната пътека не минавали всички.

И така събраното останало затрупано някъде из многото дупки, затова и до днес го търсят от цяла България, че и от чужбина даже, но няма намиране.

Преди време тръгна слух, че Вълчан войвода и съратникът му поп Мартин, понеже били много хитри, имали опис, който указвал точното местонахождение на трезора.

Описът бил скрит на място, дето само те знаели. Така или иначе работата с освобождението на клетото ни Отечество не станала с пари, и несметното богатство останало непокътнато.

Само Вълчан по късна доба се промъквал тайно, незабелязан от никого, и взимал по някоя лира за своя душа, но парите били толкова много, че и двама още да взимали с него, нямало как да проличи.

Отишъл си на свой ред и той, а описът останал скрит. Как, обаче ще е тръгнала мълвата за него, ако никой не е знаел за съществуването му? Съвсем скоро, ти да видиш, малко по-нагоре, до някакъв вир, казват че намерили котел със злато, зарит на две педи дълбочина под червена плоча със знак на нея! Там намерили и описа…

Както се бях замислил по тия сложни археологически теми, едната плувка леко се разклати. Фалшива тревога. Разлюляха се силно и клоните на дърветата. С новия повей на вятъра долетя ято врабчоподобни и накацаха из клоните на близките храсти.

Въпреки мекото време, късният следобяд напомняше за края на ноември. Малките птици търсеха завет. Вдигнаха се, и с нежно писукане се преместиха по-нагоре в дола, между големите дървета.

Прехвърчаха вкупом, като че вятърът ги носеше нагоре по реката. Слънцето се скри високо над мене и вятърът стана студен. Той проникваше дори и през дебелия балтон, който носех винаги през есента.

Тази стара дреха, черна като нощта, само преди минути жадно изпиваше всеки слънчев лъч, но сега есенният вятър я прониза и бързо започнах да усещам студенината й.

А рибата днес явно бе избрала някое друго място, за да полюбопитства там.