Лозан Такев

Обикновено слизам на метростанцията „Константин Величков” и вървя по булевард „Константин Величков” в община Илинден. И винаги съм се питал тези хиляди и стотици хиляди столичани, които всеки ден виждам край мене и се разминавам с тях в забързаното ни ежедневие, знаят ли кой е техният патрон Константин Величков, с когото е свързана българската история и литература…

Много оскъдна и непълна е представата им, сигурен съм. Аз също се изненадах от факти и исторически събития, в които е участвал българският възрожденец, публицист, писател, художник, общественик, бивш министър, преводач, дипломат и гражданин на Пазарджик и България…

Попълни ми празнотите един друг пазарджиклия, роден преди 90 години на 1 февруари в село Лисичево.

Това е енергичният все още български журналист, писател и общественик Продрум Димов, който ме покани на премиерата на второто издание на книгата си за Константин Величков „Нестихващ огън” в клуб „Журналист”, където Ивайло Диманов великолепно го представи, а авторът Димов, Трендафил Василев, Юлий Йорданов, Матей Шопкин, журналистката Цонка Кацарова и останалите писатели допълниха съдържанието на творческата вечер.

Продрум емоционално проследи живота и небивалиците от битието на Константин Величков. Той се е посветил на него почти четири десетилетия и тоя нестихващ огън продължава да е негова кауза и признателност.

Кратък е животът на Константин Величков, но и като поет, като публицист, художник, като писател, общественик и драматург, особено и като преводач е оставил свой почерк в съкровищницата на българската култура.

Бил е участник в събитията около Априлското въстание, бил е след Освобождението министър на обществените сгради и министър на народното просвещение. Отличното му приятелство с патриарха на литературата ни Иван Вазов, приятелството му с художника Иван Мърквичка, дори деликатните взаимоотношения със Захари Стоянов, с останалите представители на българската предиосвобожденска и следосвобожденска култура оставят трайни следи в историята на България.

Превежда Данте, Виктор Юго, Расин, Петрарка, Лермонтов.

Константин Величков не търпи лицемерието и фалша в политиката и обществената практика, дразни го недемократичното поведение на властта, често е наказван за това, уволняван и сам е напускал отговорни постове.

Негова е заслугата за откриването на Рисувалното училище, което по-късно става Художествена академия. Участва в подготовката на първата Христоматия и заедно с Иван Вазов определят посоките на развитието на българското следосвобожденско просвещение.

Живее и твори известни години в Рим, в Белград, в Солун, Цариград…

Приживе стига до извода, че се „живее в поробена страна, но не се живее в опозорена страна, особено когато си се родил в нея и си носил вериги заради нея…” И България остава до края на дните му в мислите и чувствата му.

Умира в Гренобъл, в хотел „Наполеон” през 1907 година. Много усилия се полагат да бъде поставена паметна плоча, че в този хотел е издъхнал българският писател Константин Величков, но никой досега не успява да постигне съгласие със собствениците на хотела. Нашият дипломат Ирина Бокова лично се среща с хотелиерката в Гренобъл, но получава циничния отказ с изречението: „Госпожо, хотелът не е гробище!”

За нестихващия огън, оставен от Константин Величков, винаги има какво да се допълни и каже. Това го прави отлично Продрум Димов, както са го правели Иван Сестримски, доцент Ангел Тонов от Велико Търново, първият носител на наградата „Константин Величков” Величко Минеков, Симеон Радев, Стефан Попвасилев, Николай Райнов, Михаил Арнаудов, Велчо Т. Велчев, Христо Силянов, Данаил Юруков, Иван Попов.

А Иван Вазов ще каже за него, че е „човекът, чийто живот бе всецяло отдаден в служба на Отечеството, на неговото възраждане и освобождение, на неговия умствен и духовен напредък, благородният деятел с богато надарена природа, бляскав оратор, даровит държавник, дълбоко чувстващ поет, идеално честният гражданин, беззаветно любящ България”…

И след тези думи нито нежеланието на Гренобъл да увековечи паметта за Величков, нито хулите и обидите на Захари Стоянов имат стойност и значение.

Защото за един от първите реформатори на българското образование остава нестихващият огън, който можем и ние да пренесем, знаейки повече и за името на един булевард в столицата и метростанцията „Константин Величков”…